Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Близнаците излязоха пред книжарницата, под краката им хрущяха стъклата от разбитите прозорци. Видяха Ник да изважда един ключ.

— Но ние не можем да тръгнем просто така — каза твърдо Софи.

Джош кимна.

— Никъде няма да ходим.

Ник Флеминг — или Фламел, както вече започваха да мислят за него — превъртя ключа в ключалката на книжарницата и се увери, че е заключена. Чу се как вътре някакви книги се плъзнаха и паднаха на пода.

— Наистина обичах тази книжарница — промърмори Флеминг. — Напомняше ми за първата ми работа. — Той хвърли поглед към Софи и Джош. — Нямате избор. Ако искате да доживеете до края на деня, трябва да тръгнете веднага. — После се обърна и навличайки протритото си кожено яке, тръгна бързо към кафенето отсреща. Близнаците се спогледаха, а после забързаха след него.

— Имаш ли ключове да заключиш?

Софи кимна. Извади двата ключа, висящи на ключодържателя с моста Голдън Гейт.

— Виж какво, ако Бърнис се върне и завари кафенето затворено, вероятно ще извика полицията или нещо такова…

— Права си — каза Фламел. — Остави бележка, нещо кратичко — че ти се е наложило внезапно да излезеш, някакъв спешен случай, нещо от този род. Кажи, че съм дошъл с теб. Надраскай, сякаш си бързала. Родителите ви още ли са на онези разкопки в Юта? — Родителите на близнаците бяха археолози и в момента работеха за Университета на Сан Франциско.

Софи кимна.

— Поне за още шест седмици.

— Все още живеем у леля Агнес в Пасифик Хайтс[1] — добави Джош. — Леля Агония.

— Не можем да изчезнем просто така. Тя ще очаква да се върнем вкъщи за вечеря — каза Софи. — Паникьосва се, ако закъснеем дори с пет минути. Миналата седмица, когато се повреди трамваят и се прибрахме с цял час закъснение, тя вече се беше обадила на родителите ни. — Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че подлудяваше близнаците с постоянното си нервно суетене, и двамата я обичаха.

— Значи трябва да измислите някакво извинение и за пред нея — каза безцеремонно Фламел и влетя в кафенето, следван от Софи.

Джош се поколеба, преди да пристъпи в хладния, ароматен полумрак на кафенето. Стоеше на тротоара, с раницата си, преметната през рамо, и се оглеждаше насам-натам. Ако се изключат блестящите късчета стъкло, осеяли тротоара пред книжарницата, всичко си изглеждаше съвсем нормално — един обикновен делничен следобед. Улицата беше тиха и безлюдна, а във въздуха се усещаше соленият дъх на океана. От другата страна на залива, зад Рибарския кей, изсвири корабна сирена и дълбокият звук проехтя тих и самотен в далечината. Всичко изглеждаше кажи-речи същото като преди половин час.

Но все пак…

Но все пак не беше същото. Никога вече нямаше да е същото. През последните тридесет минути грижливо подреденият свят на Джош се бе променил необратимо. Той беше обикновен ученик втора година в гимназията. Не беше отличник, но не беше и глупав. Играеше ръгби, пееше зле — в групата на приятеля си, и харесваше няколко момичета, но все още си нямаше истинско гадже. От време на време играеше на компютърни игри и предпочиташе тези със стрелба, като „Куейк“, „Дуум“ и „Ънриъл Турнамънт“ — с ралитата не можеше да се оправя, а в „Мист“ се загуби. Обожаваше „Семейство Симпсън“ и можеше да цитира откъси от епизодите наизуст, много харесваше Шрек, макар че никога не би си го признал, и мислеше, че новият „Батман“ става, а „Х-мен“ е страхотен. Дори харесваше новия „Супермен“ въпреки всичко, което говореха хората. Джош беше обикновено момче.

 

 

Но обикновените момчета не се озоваваха насред битка между двама невероятно стари магьосници.

На света не съществуваше магия. Магията беше специални ефекти във филмите. Магията беше фокуси със зайци и гълъби, а понякога и с тигри, и Дейвид Копърфийлд, който разрязва хората надве и лети над публиката. Нямаше истинска магия.

Но как тогава можеше да обясни онова, което се бе случило току-що в книжарницата? Беше видял как рафтове се превръщат в гнило дърво, как книги стават на конфети, беше подушил вонята на развалени яйца от заклинанията на Дий и по-чистия мирис на мента, на магията на Флеминг — Фламел.

Джош Нюман потръпна въпреки яркото следобедно слънце и се шмугна в кафенето. Отвори раницата си и бръкна вътре за очукания лаптоп. Трябваше да използва безжичната интернет връзка на кафенето — искаше да потърси някои имена: доктор Джон Дий, Пернел и особено Никола Фламел.

 

 

Софи надраска набързо съобщение на гърба на една салфетка, а после задъвка края на молива, докато го четеше.

„Госпожа Флеминг е зле. Утечка на газ в книжарницата. Отиваме в болницата. Господин Флеминг е с нас. Всичко друго е ОК. Ще се обадя по-късно.“

Когато Бърнис се върнеше и откриеше кафенето затворено точно преди следобедния наплив, нямаше да е доволна. Софи предполагаше, че може дори да си загуби работата. Тя въздъхна, подписа бележката със замах, от който хартията се разкъса, и я залепи върху касата.

Никола Фламел надникна през рамото й и я прочете.

— Добре, много добре. Това обяснява защо книжарницата също е затворена. — Фламел погледна през рамо към Джош, който тракаше бясно по клавиатурата си. — Да вървим!

— Само си проверявам пощата — промърмори Джош, като изключи лаптопа и го затвори.

— В такъв момент? — попита удивена Софи.

— Животът продължава. Имейлите не чакат никого. — Той опита да се усмихне, но не успя.

Софи грабна чантата си и старото дънково яке и огледа за последен път кафенето. Внезапно й мина мисълта, че дълго време няма да го види, но разбира се, това беше абсурдно. Тя изключи лампите, накара брат си и Ник Флеминг — Фламел — да излязат навън преди нея и включи алармата. После затвори вратата, превъртя ключа и пусна връзката в пощенската кутия.

— А сега какво? — попита тя.

— Сега ще потърсим помощ и ще се крием, докато измисля какво да правя с вас двамата. — Фламел се усмихна. — В криенето поне ни бива: двамата с Пери го правим повече от половин хилядолетие.

— Ами Пери? — попита Софи. — Дали Дий… ще я нарани? — През последните няколко седмици, откакто беше дошла в кафенето, тя беше опознала и започнала да харесва високата, елегантна жена. Не искаше да й се случи нещо лошо.

Фламел поклати глава.

— Не може. Тя е твърде силна. Аз никога не съм изучавал магьосническото изкуство, но Пери го овладя. Засега единственото, което Дий може да направи, е да я държи в плен и да й пречи да използва силата си. Но през следващите няколко дни тя ще започне да старее и отслабва. Може би след седмица, а след две — със сигурност, той ще е в състояние да използва своите сили срещу нея. Но все пак ще действа внимателно. Ще я държи затворена зад Охрани и Печати… — Фламел забеляза обърканото изражение върху лицето на Софи. — Магически бариери — обясни той. — Дий ще нападне едва когато е сигурен в победата си. Но първо ще се опита да разбере докъде се простират магичните й познания. Търсенето на знание винаги е било най-голямата сила… и слабост на Дий. — Той разсеяно потупа джобовете си, търсейки нещо. — Моята Пери умее да се грижи за себе си. Напомнете ми някой път да ви разкажа как веднъж се изправи срещу две гръцки лами[2].

Софи кимна, макар че си нямаше представа какво са гръцките лами.

Докато крачеше надолу по улицата, Фламел намери онова, което търсеше: чифт малки кръгли слънчеви очила. Сложи си ги, пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и започна да си подсвирква тихичко, сякаш нямаше никакви грижи. Хвърли поглед през рамо.

— Е, хайде де.

Близнаците се спогледаха смутено и забързаха подир него.

— Проверих го в мрежата — прошепна Джош, като хвърли бърз поглед към сестра си.

— Това правеше значи. Знаех си, че електронната поща не може да е толкова важна.

— Всичко, което казва той, съвпада: има го в „Уикипедия“, а „Гугъл“ дава почти двеста хиляди резултата за него. Има над десет милиона резултата за Джон Дий. Даже Пернел я има, споменава се за Книгата и всичко останало. Пише и кога е умрял и че гробът му бил разкопан от хора, които търсели съкровища, обаче го намерили празен — нямало нито труп, нито имане. Изглежда, домът му в Париж още съществува.

— Определено не прилича на безсмъртен магьосник — промърмори Софи.

— Не съм сигурен, че знам как изглежда един магьосник — каза тихо Джош. — Единствените магьосници, които познавам, са Пен и Телър[3].

— Аз не съм магьосник — каза Фламел, без да ги погледне. — Аз съм алхимик, човек на науката, макар че не се занимавам с наука, която вие познавате.

Софи побърза да го догони. Протегна ръка да го докосне по рамото, за да го накара да забави ход, но една искра — като от статично електричество — прескочи към върховете на пръстите й.

— Ооох! — Тя дръпна ръка, пръстите й бяха изтръпнали.

— Какво беше пък това?

— Съжалявам — обясни Фламел. — Това е остатъчен ефект от… ами, онова, което вие бихте нарекли магия. Аурата ми — електрическото поле, което обгръща моето тяло, — все още е заредена. Тя просто реагира, когато се срещне с твоята аура.

— Той се усмихна, разкривайки идеално равни зъби. — И освен това означава, че ти също имаш силна аура.

— Какво е това аура?

Фламел продължи нататък по тротоара, без да отговори, но след няколко крачки се обърна и посочи към една витрина. Там с флуоресцентни светлини беше изписана думата ТАТУИРОВКИ.

— Виж там… виждаш ли как има сияние около думите?

— Виждам го — кимна Софи, като примижа леко. Всяка буква беше очертана от трептяща жълта светлина.

— Всеки човек има подобно сияние около тялото си. В далечното минало хората можели да го виждат ясно и го нарекли аура. Идва от гръцката дума за полъх. С течение на времето обаче, повечето хора загубили способността си да виждат аурата. Разбира се, все още има някои, които могат да я виждат.

Джош се усмихна насмешливо.

Фламел го погледна през рамо.

— Вярно е. Едно руско семейство — Кирлиан — дори са успели да заснемат аурата. Това електрическо поле обгражда всеки жив организъм.

— Как изглежда? — попита Софи.

Фламел почука с пръст по витрината.

— Точно като това тук: като сияние. Аурата на всеки човек е уникална — с различен цвят и с различна интензивност. Някои светят равномерно, други пулсират. Някои се появяват по края на тялото, други го обгръщат като пашкул. Можеш да определиш много неща по аурата на един човек — например дали е болен или нещастен, ядосан или уплашен.

— И ти можеш да виждаш тези аури? — попита Софи.

За тяхна изненада Фламел поклати глава.

— Не, не мога. Пери може понякога. Аз не мога. Но знам как да овладявам и насочвам енергията. Точно това видяхте днес — чиста аурална енергия.

— Бих искала да се науча и аз да правя това — каза Софи.

Фламел хвърли бърз поглед към нея.

— Внимавай какво си пожелаваш. Владеенето на каквато и да е сила си има цена. — Той спря насред тихата странична уличка и протегна ръката си напред. Софи и Джош го наобиколиха. Ръката на Фламел видимо трепереше. А когато Софи погледна лицето му, забеляза, че очите му са кървясали. — Когато използваш аурална енергия, изгаряш толкова калории, като че ли си бягал на маратон. Все едно изразходваш батерия. Съмнявам се, че щях да издържа още дълго срещу Дий.

— Дий по-силен ли е от теб?

Фламел се усмихна мрачно.

— Безкрайно. — Пъхна отново ръце в джобовете на коженото си яке и продължи нататък по улицата. Софи и Джош тръгнаха от двете му страни. В далечината мостът Голдън Гейт се появи над покривите. — Дий е прекарал последните пет века, развивайки силите си; в същото време аз криех моите и се концентрирах само върху това, как да поддържам Пернел и себе си живи. Дий винаги е бил могъщ и се ужасявам, като помисля на какво може да е способен сега. — В подножието на хълма той спря, огледа се, после рязко сви вляво и тръгна по Калифорния Стрийт. — По-късно ще имаме време за въпроси. В момента трябва да бързаме.

— Отдавна ли познаваш Дий? — продължи да упорства Джош, решен да получи някои отговори.

Никола Фламел се усмихна мрачно.

— Джон Дий беше зрял човек, когато го взех за свой чирак. По онова време все още взимах чираци и много от тях по-късно ме караха да се гордея. Планирах да обуча следващото поколение алхимици, учени, астрономи, астролози и математици: това щяха да са хората, които да създадат един нов свят. Дий беше може би най-добрият ученик, който някога съм имал. Затова предполагам, може да се каже, че го познавам от почти петстотин години — макар че през последните няколко десетилетия срещите ни бяха редки.

— Какво го превърна в твой враг? — попита Софи.

— Алчността, завистта… и Сборника, „Книгата на Авраам Мага“ — отвърна Фламел. — Той отдавна жадуваше да я притежава и ето че сега тя е у него.

— Не цялата — напомни му Джош.

— Прав си, не цялата — усмихна се Фламел. Продължи да крачи нататък, а близнаците все още го следваха от двете му страни. — Когато Дий беше мой чирак в Париж, той узна за Сборника. Един ден го хванах, докато се опитваше да го открадне, и тогава разбрах, че се е съюзил с Тъмните древни. Отказах да споделя с него тайните на Книгата и се скарахме жестоко. Онази нощ той за първи път прати убийци за Пери и мен. Бяха хора и ние лесно се справихме с тях. На следващата нощ убийците бяха определено нечовеци. Така че двамата с Пери взехме Книгата, събрахме оскъдното си имущество и избягахме от Париж. Оттогава той ни преследва.

Спряха на един светофар. Трима британски туристи чакаха да светне зелено, така че Фламел замълча и с един бърз поглед към Софи и Джош ги предупреди да не казват нищо. После светлината на светофара се смени и те пресякоха. Британските туристи тръгнаха надясно, а Фламел с близнаците — наляво.

— Къде отидохте, след като напуснахте Париж? — попита Джош.

— В Лондон — отвърна Фламел кратко. — Дий едва не ни спипа там през 1666-а — продължи той. — Пусна след нас огнен елементал — диво, безмозъчно създание, което едва не погълна целия град. Историята нарича това Големия пожар.

Софи погледна към Джош. И двамата бяха чували за Големия лондонски пожар; научиха за него в часа по световна история. Беше изненадана колко спокойна се чувства: стоеше тук и слушаше един човек, който твърдеше, че е на повече от петстотин години, и й разказваше за исторически събития така, сякаш е бил там, когато са се случили. И тя му вярваше!

— Дий почти успя да се добере до нас в Париж през 1763 — а — продължи Фламел — и още веднъж през 1835-а, когато бяхме в Рим и работехме като книжари. Това винаги е било любимото ми занятие — допълни той. Умълча се, когато приближиха една група японски туристи, заслушани съсредоточено в своя гид, който им говореше под яркожълт чадър.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Фламел продължи. Събитията от преди повече от век и половина изглеждаха съвсем пресни и болезнени в спомените му.

— Избягахме в Ирландия, мислейки, че Дий никога няма да ни открие на този остров накрая на Европа. Но той продължи да ни преследва. Дотогава бе успял да усъвършенства контрола си върху напастите и доведе две със себе си — болестта и глада, като без съмнение възнамеряваше да ги прати по петите ни. По някое време обаче изгуби контрол над тях. Глад и болести завърлуваха из тази бедна земя; един милион души измряха при Големия ирландски глад през 40-те години на деветнадесети век. — Лицето на Фламел бе застинало като маска. — Съмнявам се, че Дий изобщо е отделил време да се замисли върху това. Той винаги е изпитвал към човечеството само презрение.

Софи отново хвърли поглед към брат си. По изражението на лицето му личеше, че се е концентрирал, мъчейки се да не изпусне нищо от пороя информация. Знаеше, че му се иска да влезе в интернет и да провери някои подробности.

— Но никога не е успявал да ви хване — каза тя на Фламел.

— До днес — не. — Той сви рамене и се усмихна тъжно. — Все някога щеше да се случи, предполагам. В продължение на целия двадесети век той се приближаваше все повече. Ставаше по-могъщ, а организацията му комбинираше древна магия със съвременни технологии. Двамата с Пери се крихме дълго в Нюфаундленд, докато той не пусна древни вълци срещу нас, а после се местихме от град на град, като започнахме от Източното крайбрежие и Ню Йорк през 1901-а и постепенно се движехме на запад. Предполагам, че е било само въпрос на време да ни настигне — добави той. — В наши дни поради фотоапаратите, видеокамерите, телефоните и интернет е много по-трудно да останеш скрит.

— Тази книга… този Сборник, който той търси… — започна Джош.

— „Книгата на Авраам Мага“ — уточни Фламел.

— Какво й е толкова особеното?

Никола Фламел се спря по средата на тротоара толкова внезапно, че близнаците го задминаха. Те също спряха и погледнаха назад. Съвсем обикновеният наглед човек разпери широко ръце, сякаш щеше да прави реверанс.

— Погледнете ме. Вижте ме! Аз съм по-стар от Америка. Това й е особеното на Книгата. — Фламел понижи глас и продължи бързо. — Но знаете ли какво… тайната на вечния живот е може би най-малката тайна в Сборника.

Софи усети, че несъзнателно пъхва ръка в тази на брат си. Той я стисна леко и без да е изрекъл и дума, тя разбра, че е също толкова уплашен като нея.

— След като разполага със Сборника, Дий може да се захване да променя света.

— Да го променя ли? — Гласът на Софи прозвуча като дрезгав шепот и майският въздух внезапно й се стори студен.

— Как да го променя? — попита Джош.

— Да го претворява — рече тихо Фламел. — Дий и Тъмните древни, на които той служи, ще претворят този свят в това, което е бил в невъобразимо далечното минало. Тогава хората ще бъдат само роби. Или храна.

Бележки

[1] Богаташки квартал в Сан Франциско. — Б.пр.

[2] В гръцката митология ламя (или ламия) представлява змия с глава и гърди на красива жена, която убива децата и пие кръвта на мъжете. — Б.пр.

[3] Популярни американски фокусници. — Б.пр.