Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Порталът се отвори и черната лимузина на Дий сви към подземния паркинг. Шофьорът-голем с вещина промуши колата между решетките. Пернел Фламел залитна настрани и се блъсна във влажния голем отдясно. Тялото му изджвака от удара и наоколо полетяха пръски зловонна кал.

Доктор Джон Дий, който седеше отсреща, направи гримаса на отвращение и се дръпна колкото можеше по-надалеч от създанието. Той говореше разпалено по телефона на език, който не се използваше на земята повече от три хиляди години.

Капка от калта на голема падна върху дясната ръка на Пернел. Лепкавата течност се стече по кожата й… и изтри завъртяния символ, който Дий беше нарисувал там.

Обвързващата магия беше отчасти развалена. Пернел Фламел наклони леко глава. Това беше нейният шанс. За да направлява добре силите на аурата си, се нуждаеше и от двете си ръце, а за нещастие възпиращата магия, която Дий беше изрисувал на челото й, й пречеше да говори.

И въпреки това…

Пернел Деламер винаги се бе интересувала от магия, дори още преди да срещне бедния книжар, който по-късно стана неин съпруг. Тя беше седмата дъщеря на седма дъщеря и в малкото селце Кемпер в северозападния край на Франция, където беше отраснала, я смятаха за необикновена жена. Нейният допир можеше да лекува не само хора, а и животни; освен това тя можеше да говори с призраците на мъртвите и понякога да вижда събития от бъдещето. Но тъй като растеше във време, когато към такива умения се отнасяха със силно подозрение, се беше научила да не показва способностите си. Когато се премести в Париж, видя как гадателките, работещи на пазара, зад който се намираше великата катедрала „Нотр Дам“, припечелват лесни и добри пари. Приемайки името Шат Ноар — Черната котка — заради гарвановочерната си коса, тя се настани в една малка палатка близо до катедралата. За няколко седмици си спечели репутацията на наистина талантлива гадателка. Клиентелата й се промени: при нея започнаха да идват не само продавачи и занаятчии, а и някои богати търговци и дори благородници.

Близо до мястото, където бе разположила малката си палатка, седяха писарите — хора, които си изкарваха прехраната с писане на писма за тези, които не можеха нито да четат, нито да пишат. Някои от тях — като слабия тъмнокос мъж с поразително светли очи — понякога продаваха и книги на масичките си. Още щом зърна за първи път този човек, Пернел Деламер разбра, че ще се омъжи за него и ще живеят дълго и щастливо заедно. Но дори не предполагаше колко дълго.

Ожениха се само шест месеца след първата си среща. Досега бяха прекарали заедно повече от шестстотин години.

Както повечето образовани мъже по онова време, Никола Фламел беше запленен от алхимията — комбинация от наука и магия. Интересът му бе пробуден от това, че понякога предлагаше за продажба алхимически книги и таблици или му възлагаха да преписва някои по-редки трудове. За разлика от много други жени тогава, Пернел можеше да чете и знаеше няколко езика — нейният гръцки беше по-добър от този на съпруга й — и той често я молеше да му прочете нещо. Пернел бързо опозна древните магически системи и започна да се упражнява по малко, развивайки уменията си, като се съсредоточаваше върху направляването и фокусирането на енергията на своята аура.

По времето, когато Сборника попадна в ръцете им, Пернел вече беше магьосница, макар че не й достигаше търпение за алхимическата математика и изчисления. Все пак Пернел бе тази, която разбра, че книгата, написана на странен, постоянно променящ се език, не е просто история на един несъществуващ свят, а набор от знания, наука, магии и заклинания. Една студена зимна вечер тя се взираше в страниците, гледайки как думите пълзят по тях. Когато в един момент буквите се измениха и прегрупираха и тя зърна за кратко основната рецепта за философския камък, моментално осъзна, че тук се крие тайната на вечния живот.

Двамата прекараха следващите двадесет години, пътувайки из всички европейски страни — ходиха на изток, в земите на русите, на юг в Северна Африка, и дори в Арабия, — опитвайки се да разшифроват и преведат необикновения ръкопис. Установиха връзки с магьосници и чародеи от много държави и изучаваха различни видове магия. Никола само бегло се интересуваше от магия; повече го вълнуваше изкуството на алхимията. В Сборника и други подобни книги се намекваше, че съществуват много прецизни рецепти за създаване на злато от камък и на диаманти от въглен. Пернел пък, от своя страна, учеше всичко, свързано с магьосническото изкуство. Но вече беше минало дълго време, откакто бе прилагала тези умения сериозно.

Сега, затворена в лимузината, тя си припомни един номер, който беше научила от една страра — вещица — в планините на Сицилия. Той бе предназначен за справяне с бронирани рицари, но с малка промяна…

Пернел затвори очи и се съсредоточи. Започна да търка с кутрето си в кръг седалката. Дий беше погълнат от телефонния разговор и не видя мъничката леденобяла искрица, която прескочи от върха на пръста й към фината кожа. Искрата премина през кожата и се стрелна по пружините отдолу. От тях с пращене и съскане прескочи в металното шаси на колата. Мушна се в двигателя, изжужа над цилиндрите, обиколи колелата, като пропукваше. Един от тасовете се откачи и отлетя встрани, а после внезапно цялата електрическа система на колата пощуря. Прозорците започнаха да се отварят и затварят сами, люкът на покрива се отвори с бръмчене, а после се затръшна рязко; чистачките застъргаха по сухото предно стъкло, а после заблъскаха толкова бързо, че се счупиха; клаксонът започна да тръби и издава безразборни звуци. Лампичките в купето запремигваха. Малкият телевизор се включи и лудешки запревърта каналите.

Въздухът имаше вкус на метал. Нишки статично електричество танцуваха из купето на колата. Дий захвърли телефона и стисна с другата си ръка внезапно изтръпналите си пръсти. Телефонът се удари в застлания с килим под и се пръсна на късчета разтопена пластмаса и горещ метал.

— Ти… — понечи Дий да каже нещо на Пернел, но тогава колата спря рязко и остана намясто. От двигателя лумнаха пламъци, изпълвайки купето с отровни пари. Дий се опита да отвори вратата, но електрическите ключалки се бяха задействали. С яростен рев той сви ръката си в юмрук и позволи на гнева в него да изкипи. Вонята на дим, горяща пластмаса и топяща се гума внезапно беше погълната от силния мирис на сяра. Ръката му се превърна в златиста метална ръкавица. Дий удари вратата и я разби, като направо я откъсна от пантите й, и изскочи навън, върху циментовия под.

Стоеше в подземния паркинг на „Енох Ентърпрайзис“, огромната развлекателна компания в Сан Франциско, която той притежаваше и управляваше. Отстъпи назад, докато пламъците поглъщаха неговата поръчкова лимузина за сто и петдесет хиляди долара. Силната топлина стопи предницата на колата и я превърна в безформена маса метал, докато предното стъкло се разтичаше като восък. Шофьорът-голем все още стоеше неподвижен зад волана, а топлината изпичаше кожата му и я правеше твърда като желязо.

После се включи противопожарната система и от пръскачите на тавана върху огъня се заизлива леденостудена вода.

Пернел!

Прогизнал до кости, превит и кашлящ, Дий избърса сълзите от очите си, изправи се и с един жест потуши пламъците. Призова лек бриз, който да разнесе дима, а после надникна в почернялото купе на колата, като се боеше от онова, което ще види.

От двата голема, които стояха от двете страни на Пернел, беше останала само пепел. Но от жената нямаше и следа, освен една дупка в отсрещната врата, която изглеждаше като изсечена с брадва.

Дий се свлече на земята с гръб към съсипаната кола и заблъска с ръце по мръсната смес от кал, автомобилно масло, стопена пластмаса и изгоряла гума. Не успя да се сдобие с целия Сборник, а сега и Пернел избяга. Нима можеше този ден да стане още по-лош?

Прозвучаха стъпки.

С ъгълчето на окото си доктор Джон Дий видя чифт черни ботуши със заострени върхове и тънки високи токчета. И тогава разбра отговора на въпроса си. Денят скоро щеше да стане по-лош. Много по-лош. Насили се да се усмихне, изправи се сковано на крака и се обърна с лице към една от малкото Тъмни древни, които наистина го ужасяваха.

— Мориган.

Древните ирландци я бяха наричали Богинята-врана и във всички келтски кралства тя бе почитана като богиня на смъртта и разрушението. Някога те бяха три сестри: Бав, Маша и Мориган, но другите бяха изчезнали — Дий имаше собствени подозрения по въпроса какво се е случило с тях — и сега Мориган властваше еднолично.

Тя се извисяваше над Дий — той беше нисък, дори в сравнение с хората — и бе облечена от главата до петите в черни кожени дрехи. Късият й жакет беше покрит с лъскави сребърни капси, които му придаваха вид на средновековен нагръдник, а по пръстите на кожените й ръкавици имаше правоъгълни сребърни плочки. Върховете на пръстите бяха отрязани, така че дългите, заострени черни нокти на Мориган се показваха навън. Около кръста си тя носеше голям кожен колан, покрит с малки, кръгли щитове. От раменете й се спускаше наметало, направено изцяло от гарванови пера, което се влачеше по земята зад нея, а качулката му бе спусната над лицето й.

В сянката на качулката лицето на Мориган изглеждаше още по-бледо от обичайно. Очите й бяха черни като въглен, без никакво бяло; дори устните й бяха черни. Върховете на дългите й предни зъби се виждаха едва-едва над долната й устна.

— Това е твое, струва ми се. — Гласът на Мориган беше дрезгав шепот, накъсан и хриплив като птиче грачене.

Пернел Фламел излезе напред, стъпвайки бавно и внимателно. Два огромни гарвана бяха кацнали на раменете й и държаха острите си клюнове опасно близо до очите й. Тя едва бе успяла да се измъкне от горящата кола, крайно омаломощена от използваната магия, когато птиците я бяха нападнали.

— Дай да го видя — заповяда нетърпеливо Мориган.

Дий бръкна под сакото си и извади обкования с метал Сборник. За негова изненада Богинята-врана не посегна към него.

— Отвори го — каза тя.

Озадачен, Дий вдигна книгата пред Мориган и заотгръща страниците, отнасяйки се към древния предмет с явна почит.

— „Книгата на Авраам Мага“ — прошепна тя, като се приведе напред, но не докосна книгата. — Разгърни я.

Дий с неохота разгърна страниците. Когато Мориган видя повредените страници, тя изсъска с отвращение.

— Кощунство. Тази книга е оцеляла десет хиляди години, без да бъде повредена.

— Момчето ги откъсна — обясни Дий, затваряйки внимателно Сборника.

— Ще се погрижа да страда за това. — Богинята-врана притвори очи и наклони главата си на една страна, като че ли се вслушваше. После черните й очи блеснаха и устните й се разтеглиха в непривична усмивка, оголвайки останалите й заострени зъби. — И той ще страда скоро; моите чеда вече ги застигат. Всичките ще страдат — обеща тя.