Майкъл Скот
Алхимикът (40)

Глава 39

Джош се събуди — в ушите му проехтя викът на сестра му.

Отне му няколко секунди да осъзнае къде се намира: седеше на бордюра на фонтана в Либи парк, докато навсякъде около него се носеха, виеха и пълзяха гъсти, зловонни валма мъгла, изпълнени със смътно мяркащи се скелети и мумифицирани тела, облечени в дрипи.

Софи!

Трябваше да стигне до сестра си. От дясната му страна, сред сиво-черната мъгла, проблесна зелена светлина и припламна сребро, за кратко озарявайки мъглата отвътре и хвърляйки чудовищни сенки. Софи беше там; а също Фламел и Скатах, и се биеха с тези чудовища. Той трябваше да бъде с тях.

Изправи се неуверено на крака и видя доктор Джон Дий да стои точно пред него.

Дий беше ограден с противна жълта аура. Тя мяташе искри, пращеше и съскаше като горяща мазнина и издаваше гранивия мирис на развалени яйца. Мъжът беше с гръб към него. Беше подпрял лакти на ниската каменна стена до чешмата, от която бе пил Джош. Дий наблюдаваше напрегнато в събитията, разиграващи се на улицата. Беше се съсредоточил толкова, че трепереше от усилието да контролира наглед безкрайната върволица от скелети и мумифицирани хора, тътреща се покрай него. Сега, когато вече бе на крака, Джош забеляза, че в мъглата има и други създания. Виждаше останките на мечки, тигри, пуми и вълци.

Чу как Фламел извика и Софи изкрещя, и първата му мисъл беше да се хвърли върху Дий. Но се съмняваше, че изобщо ще успее да го доближи. Какво би могъл да направи срещу този могъщ магьосник? Той не беше като близначката си: не притежаваше сили.

Но това не значеше, че е безполезен.

 

 

Крясъкът на Софи предизвика мощен порив от леден въздух, който превърна саблезъбия тигър в прах и отхвърли назад най-близките скелети. Огромната мечка се стовари на земята, смазвайки дузина мъртви с огромния си скелет. Въздушният порив също така бе разчистил част от мъглата и Софи за първи път зърна какво множество имаха срещу себе си. Не десетки или стотици, а хиляди от мъртъвците на Стария запад крачеха по улицата към тях. Тук-там сред тълпата имаше костеливи останки на животни, които ловуваха от векове из околните планини. Тя не знаеше какво друго може да направи. Последната магия я бе изтощила и тя се отпусна върху Скатах, която я улови с лявата си ръка, докато с дясната размахваше единия меч.

Фламел се изправи уморено на крака. Използването на магия беше изцедило и неговите запаси от енергия и през последните няколко минути се беше състарил още. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, косата му беше оредяла. Скатах знаеше, че той не може да издържи още много.

— Дай му страниците, Никола — настоя тя.

Той поклати упорито глава.

— Не! Не мога. Цял живот съм пазил Книгата.

— Този, който отстъпва, живее по-дълго — напомни му тя.

Фламел поклати глава. Стоеше превит и дишаше тежко.

Лицето му беше смъртнобледо, с две петна неестествена руменина по бузите.

— Този път е изключение, Скатах. Ако му дам страниците, ще обрека всички ни — и Пери, и целия свят — на гибел. — Той изправи снага и се обърна да посрещне създанията, вероятно за последен път. — Можеш ли да измъкнеш Софи оттук?

Скатах поклати глава.

— Не мога едновременно да се бия с тях и да я нося.

— А сама ще можеш ли да се измъкнеш?

— Бих могла да си пробия път с бой — рече предпазливо тя.

— Тогава върви, Скати. Бягай. Иди при другите Древни, свържи се с безсмъртните хора, кажи им какво се е случило тук, започнете борба срещу Тъмните древни, преди да е станало късно.

— Няма да оставя двама ви със Софи тук — рече твърдо Скатах. — Ще останем заедно до края. Какъвто и да е той.

— Време е да умреш, Никола Фламел — извика Дий от по-сумрака. — Ще се погрижа да разкажа на Пернел за този момент, до последните подробности.

Шумолене се разнесе сред множеството от човешки и животински скелети и после всички като един се втурнаха напред.

 

 

Тогава едно чудовище изникна от мъглата.

Беше огромно и черно, с две огромни жълти светещи очи и дузина по-малки. Със свиреп рев то премина през фонтана на Либи парк, трошейки орнаментираните вази, и връхлетя доктор Джон Дий.

Некромантът успя да се хвърли на една страна, преди черният хамър да се блъсне в стената и да я събори. Колата остана там, забила предница в останките, с вдигнати във въздуха задни колелета и с виещ двигател. Вратата се отвори и Джош внимателно се спусна на земята. Държеше се за гърдите, където се беше врязал предпазният колан.

Охай Авеню беше покрито с останките на отдавна мъртви твари. След като Дий вече не ги контролираше, те представляваха просто множество кости.

Джош излезе с олюляване на улицата и закрачи сред костите и късовете плат. Нещо изхрущя под краката му, но той дори не сведе поглед.

 

 

Изведнъж мъртвите бяха изчезнали.

Софи разбра какво се е случило. Беше се чул страхотен рев, звук от изкривен метал и хрущене на камък, а после тишина. И в тишината мъртвите бяха изпопадали като покосени. Какво ли бе призовал сега Дий?

Една фигура се движеше сред виещата се мъгла.

Фламел събра последната си енергия в плътна сфера от зелено стъкло. Софи също се опита да мобилизира остатъците от енергията си. Скатах размърда пръсти. Веднъж й бяха казали, че ще умре на екзотично място; тя се чудеше дали Охай в окръг Вентура се брои за достатъчно екзотично.

Фигурата се приближи.

Фламел вдигна ръка, Софи събра ветровете, а Скатах вдигна нащърбения си меч.

Джош излезе от мрака.

— Блъснах колата — каза той.

Софи извика радостно. Втурна се към брат си, а после викът й премина във вик на ужас. Мечката-скелет се беше надигнала зад него, приготвила ноктите си за удар.

Скатах се стрелна, блъсна силно Джош, отхвърляйки го от пътя си, и той се търкулна в една купчина кости. Мечовете на Девата-воин парираха широкия замах на мечката и в мъглата просветнаха искри. Тя замахна отново и един мечи нокът, дълъг около педя, отхвръкна във въздуха.

Едно по едно животните-скелети се изправяха на крака. Два едри вълка, единият само кости, другият със съсухрена плът, се появиха от мъглата.

— Насам. Хей! Насам. — Гласът на Вещицата отекна глухо откъм другата страна на улицата и правоъгълник светлина от отворена врата озари нощта пред нея. Те се втурнаха към магазина, като Скати крепеше Фламел, а Джош почти носеше сестра си. Вещицата от Ендор стоеше на портата и се взираше със слепи очи в нощта, вдигнала високо старомоден фенер. — Трябва да ви изведем оттук. — Тя затвори вратата и сложи резетата. — Това няма да ги удържи за дълго — промърмори Вещицата.

— Ти каза… каза, че не са ти останали никакви сили — прошепна Софи.

— Така е. — Дора я удостои с една бърза усмивка, разкривайки идеално бели зъби. — Но това място има. — Тя ги поведе през магазина към една малка задна стаичка. — Знаете ли какво прави Охай толкова специален? — попита тя.

Нещо избумтя пред вратата и цялата стъклария в магазина зазвънтя.

— Той е построен на място, където се пресичат лей-линии.

Джош отвори уста и се канеше да зададе въпрос, но сестра му заговори.

— Линии от енергия, които пресичат земното кълбо — прошепна Софи в ухото му.

— Откъде знаеш?

— Не знам; предполагам, че Вещицата ме е научила. Много от най-известните сгради и древни строежи по целия свят са издигнати на местата, където лей-линиите се срещат.

— Точно така — каза Дора. Звучеше доволна. — Аз самата не бих могла да го обясня по-добре.

Нямаше нищо в малкия склад, с изключение на един дълъг правоъгълник, опрян на стената и увит в пожълтели стари броеве на „Охай Вали Таймс“.

Още удари разтресоха прозореца на магазина и звукът от блъскане на кости по стъкло ги накара да настръхнат.

Дора смъкна вестниците на пода и разкри огледало. То бе високо около два метра и широко около метър и двадесет, стъклото му бе зацапано, а образите, които показваше, бяха леко изкривени и размазани.

— А знаете ли какво ме привлече в Охай на първо място? — попита тя. — Седем големи лей-линии се срещат тук. Те образуват лей-портал.

— Тук ли? — прошепна Фламел. Знаеше за лей-линиите и бе чувал за лей-порталите, използвани от Древните за мигновени пътувания до различни краища на света. Не беше подозирал, че някой от тях все още съществува.

Дора потропа с крак по пода.

— Точно тук. А знаете ли как се използва лей-портал?

Фламел поклати глава.

Дора протегна ръка към Софи.

— Дай ми ръката си, дете. — Вещицата постави ръката на Софи върху стъклото. — Използва се огледало.

Огледалото грейна в сребърно, а после се избистри. Когато погледнаха в него, то вече не показваше отраженията им, а образа на гола стая, която приличаше на мазе.

— Къде е това? — попита Фламел.

— Париж — каза Дора.

— Франция. — Той се усмихна. — У дома. — И без колебание мина през стъклото. Сега вече те го виждаха вътре в огледалото. Той се обърна и им махна да минават.

— Мразя лей-портали — промърмори Скати. — Прилошава ми от тях. — Тя скокна леко през портала, претърколи се и се изправи на крака до Фламел. Когато се обърна към близнаците, изглеждаше сякаш всеки момент ще повърне.

 

 

Мечката-скелет влетя с олюляване през вратата на магазина, изтръгвайки я от пантите. Вълците и пумите я последваха. Стъкларии се прекатурваха, огледала се пукаха, украшения се пръсваха на земята, докато зверовете сновяха наоколо.

Насинен и нарязан, Дий се втурна в магазина, изблъсквайки настрани животните-скелети. Една пума щракна с челюсти срещу него и той я зашлеви по муцуната. Ако пумата имаше очи, те щяха да премигат изненадано.

— В капан са — рече той весело. — В капан са и няма къде да бягат!

Но когато пристъпи в склада, разбра, че отново са на път да му се изплъзнат. Видя високото огледало, двете фигури, гледащи го зад стъклото, старицата, застанала до момичето и притискаща ръката му към повърхността. Момчето стоеше само, хванал рамката. Дий моментално разбра какво се случва.

— Лей-портал — прошепна той смаяно. Огледалата служеха за портали. Някъде в другия край на лей-линията имаше друго огледало, през което щяха да излязат.

Старицата хвана момичето и го засили през огледалото. Софи падна на земята в краката на Фламел, после се обърна да погледне назад. Устата й се раздвижи, но нямаше звук. „Джош“.

— Джош — заповяда Дий, втренчен в момчето, — стой където си.

Момчето се обърна към стъклото. Образът в огледалото вече се бе размътил.

— Аз ти казах истината за Фламел — каза бързо Дий. Трябваше само да разсее момчето за още миг-два и огледалото щеше да загуби силата си. — Остани с мен. Аз мога да те пробудя. Да те направя могъщ. Ти можеш да помогнеш да се промени светът, Джош. Да го промениш към по-добро!

— Не знам… — Предложението беше изкусително, толкова изкусително. Но той знаеше, че ако вземе страната на Дий, ще загуби сестра си окончателно. Или пък не? Ако Дий го пробудеше, тогава двамата щяха отново да си приличат. Това щеше да е начин да възстанови връзката със своята близначка.

— Виж — рече тържествуващо Дий, сочейки към избледняващия образ в огледалото, — те те изоставиха, зарязаха те отново, защото не си един от тях. Ти вече не си важен.

Огледалото грейна в сребърно… и Софи пристъпи обратно през стъклото.

— Джош? Побързай — рече тя припряно, без да поглежда към Дий.

— Аз… — започна той. — Ти се върна за мен.

— Разбира се! Ти си мой брат. Никога няма да те изоставя.

После тя улови ръката му и го издърпа през стъклото. А Дора блъсна огледалото, то падна на пода и се пръсна на парчета.

— Опа. — Тя се обърна към Дий и смъкна тъмните очила, за да разкрие огледалата на очите си. — Трябва да тръгваш. Имаш около три секунди.

Дий едва успя да излезе от магазина, преди той да експлодира.