Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Четвъртък, 31 май

Глава 1

— Добре де, отговори ми: защо му е на някого да носи палто в Сан Франциско посред лято? — Докато говореше, Софи Нюман притискаше с пръсти блутутслушалката към ухото си.

Нейната добре запозната с модата приятелка Ел попита безстрастно от другия край на континента:

— Какво палто?

Софи избърса ръце в парцала, затъкнат във връзките на престилката й, излезе иззад тезгяха на празното кафене и се приближи до прозореца, загледана в мъжете, които се измъкваха от колата, спряла от другата страна на улицата.

— Дебели черни вълнени палта. Носят даже черни ръкавици и шапки. И слънчеви очила. — Тя опря чело в стъклото. — Дори за този град е прекалено шантаво.

— Може би са гробари? — предположи Ел, а гласът й пропукваше по мобилния телефон. В слушалката Софи чуваше и някаква гръмка и мрачна музика. „Лакримоза“ може би или „Аморфис“. Ел така и не бе излязла напълно от готическата си фаза.

— Може би — отвърна Софи, но не беше убедена. Преди малко, докато си бъбреше по телефона с приятелката си, забеляза необикновената кола. Тя бе дълга и лъскава и изглеждаше като излязла от стар черно-бял филм. Когато мина покрай прозореца, слънцето се отрази от затъмнените й стъкла и за кратко обля вътрешността на кафенето в топла златистожълта светлина, която заслепи Софи. Тя премигна, за да прогони танцуващите пред очите й тъмни петна, и проследи с поглед колата, докато направи обратен завой в подножието на хълма и бавно се върна. Без да включи мигач, спря пред „Малката книжарничка“, която се намираше точно срещу кафенето.

— Може да са мафиоти — предположи с драматизъм Ел. — Татко познава един мафиот. Само че той кара приус — допълни тя.

— Това определено не е приус — каза Софи, като погледна пак към колата и двамата едри мъже, които стояха на улицата, опаковани в дебелите си палта, ръкавици и шапки, и с очи, скрити зад огромни слънчеви очила.

— Може просто да им е студено — предположи Ел. — В Сан Франциско не захладнява ли?

Софи Нюман хвърли поглед към часовника с термометър на стената зад тезгяха.

— Сега тук е два и петнадесет, а температурата е двадесет и седем градуса — каза тя. — Повярвай ми, не им е студено. Сигурно умират от жега. Почакай — рече, прекъсвайки се сама, — нещо става.

Задната врата на колата се отвори и от нея сковано излезе друг мъж, още по-едър от първите двама. Щом затвори вратата, слънцето за миг освети лицето му и Софи зърна бледа, нездрава на вид сивкавобяла кожа. Настрои силата на звука в слушалката.

— Добре. Трябва да видиш какво слезе ей сега от колата. Един огромен човек със сива кожа. Сива. Това обяснява нещата; може да страдат от някаква кожна болест.

— Гледах един документален филм на „Нешънъл Джеографик“ за хора, които не могат да излизат на слънце — започна Ел, но Софи вече не я слушаше.

От колата излезе четвърта фигура.

Това беше дребен, доста елегантен на вид мъж, облечен в спретнат тъмносив костюм, старомоден на вид, който тя предположи, че е шит по поръчка. Стоманеносивата му коса, вързана на конска опашка, разкриваше ъгловатото му лице, а спретната триъгълна брада, черна, но с множество сиви нишки, скриваше устата и брадичката му. Той се отдалечи от колата и влезе под раираната тента, която заслоняваше стелажите с книги пред книжарницата. Когато взе една книга с ярки цветни корици и я заоглежда, Софи забеляза, че носи сиви ръкавици. А на ръкава му проблесна перлено копче.

— Те влизат в книжарницата — каза тя в слушалката.

— Джош още ли работи там? — попита моментално Ел.

Софи пренебрегна внезапния интерес в гласа на приятелката си. Фактът, че най-добрата й приятелка харесва нейния брат-близнак, не й се нравеше особено.

— Да. Ще му се обадя да видя какво става. После веднага ще ти звънна. — Тя затвори, дръпна слушалката и разсеяно потърка пламналото си ухо, докато се взираше заинтригувана в дребния мъж. В него имаше нещо… нещо особено. „Може да е моден дизайнер — помисли си тя — или пък филмов продуцент, или пък писател“. Беше забелязала, че на някои писатели им харесва да се обличат в чудати дрехи. Щеше да изчака няколко минути, за да влезе в книжарницата, и щеше да се обади на близнака си и да го разпита.

Софи се готвеше да се обърне, когато сивият мъж внезапно се завъртя и като че ли се втренчи право в нея. Той стоеше под тентата и лицето му беше в сянка, но все пак, за част от секундата, й се стори, че очите му светят.

Софи знаеше — беше сигурна, — че е абсолютно невъзможно дребният сивокос мъж да я вижда. Тя се намираше от другата страна на улицата, зад прозореца, който блестеше от отразената светлина на ранния следобед. Би трябвало да е невидима в сумрака зад стъклото.

И все пак…

И все пак в този кратък момент, когато погледите им се срещнаха, Софи усети студен полъх по тила си, а малките косъмчета по ръцете й настръхнаха. Тя размърда рамене и завъртя леко глава, при което няколко къдрици от дългата й руса коса паднаха по бузите й. Контактът продължи само секунда, преди дребният мъж да отмести поглед, но Софи остана с впечатлението, че той беше гледал право в нея.

Миг преди дребният мъж и тримата му дебело навлечени спътници да изчезнат в книжарницата, Софи реши, че не го харесва.

 

 

Мента.

И развалени яйца.

— Това е пълна гадост. — Джош Нюман застана насред мазето на книжарницата и вдиша дълбоко. Откъде идваше тази миризма? Той погледна към наблъсканите с книги рафтове и се зачуди дали някакво животно не е пропълзяло зад тях и не е умряло там. С какво друго можеше да се обясни тази противна воня? В малкото претъпкано мазе въздухът винаги беше сух и дъхаше на мухъл, на суха сбръчкана хартия и на стари кожени подвързии и прашни паяжини. Той обичаше тази миризма; свързваше я с уют и спокойствие, както миризмите на канела и подправки му напомняха за Коледа.

Мента.

Остра и чиста, миризмата се врязваше в застоялия въздух на мазето. Това беше ароматът на нова паста за зъби или на някой от билковите чайове, които сестра му сервираше в кафенето отсреща. Изместваше по-плътните миризми на кожа и хартия и беше толкова силна, че загъделичкаха синусите и му се стори, че всеки момент ще се разкиха. Той бързо измъкна от ушите си слушалките на айпода. Да киха, докато е с тях, не беше добра идея — от това ушите му пукаха.

Яйца.

Развалени и вонящи — той разпозна сернистия мирис, който надделя над чистия мирис на мента… беше отвратителен. На Джош му се стори, че вонята полепва по езика и устните му, и скалпът го засърбя, сякаш по него пълзеше нещо. Той прокара ръка през рошавата си руса коса и потрепери. Сигурно канализацията изпускаше.

Като остави слушалките да висят на раменете му, Джош погледна към списъка с книги в ръката си, а после отново към рафтовете: „Събрани съчинения на Чарлз Дикенс“, двадесет и седем тома, с червена кожена подвързия. Къде ли да ги търси?

Джош работеше в книжарницата вече почти два месеца и все още нямаше ни най-малка представа кое къде стои. Нямаше никаква система в подредбата… или по-скоро имаше, но я знаеха само Ник и Пери Флеминг, собствениците на книжарничката. Ник и жена му можеха да открият коя да е книга — било в магазина горе или в мазето — за броени минути.

Вълна от мирис на мента изпълни отново пространството, последвана незабавно от вонята на развалени яйца; Джош се закашля и усети, че очите му се насълзяват. Това беше непоносимо! Той натъпка списъка в единия джоб на джинсите си, а слушалките — в другия, и се запромъква между купчините книги и сандъци към стълбите. Не можеше да остане и минутка повече тук долу с тази миризма. Той разтърка с длани очите си, които смъдяха ужасно. Хвана се за парапета на стълбите и се заизкачва с мъка нагоре. Нуждаеше се от глътка свеж въздух, иначе щеше да повърне — но странна работа, колкото по-нагоре се качваше, толкова по-силна ставаше миризмата.

Той подаде глава от вратата на мазето и се огледа.

И в този миг Джош Нюман осъзна, че светът никога вече нямаше да бъде същият.