Майкъл Скот
Алхимикът (19)

Глава 18

Никола Фламел изпрати с поглед Софи и Джош, които последваха Скатах в дървото. Чак когато вратата се затвори зад тях, в безцветните му очи пролича безпокойството, което изпитваше. Бяха се разминали на косъм: още миг и Хеката щеше да превърне Джош в бълбукаща течност. Не беше сигурен дали тя би могла да го върне в първоначалното му състояние на сутринта, когато се превърнеше в младо момиче. Трябваше да скрие близнаците от нея, преди невежеството им да ги забърка в неприятности.

Фламел се отдалечи от счупената маса и се спусна по извития клон до езерото долу. Стъпи върху тясната пътека. В калта имаше множество дири — някои бяха следи от глигани, други приличаха повече на човешки стъпки… а други и на двете. Той знаеше, че го следят, че всяко негово движение се наблюдава от същества, които не може да види, и предполагаше, че Торк Алта са може би най-незначителните от стражите на Хеката.

Приклекна до водата, пое си дълбоко дъх и си позволи да се отпусне за малко. Можеше с чисто сърце да каже, че това бе един от най-наситените със събития дни в дългия му живот, и беше наистина изтощен.

Още в мига, когато Дий бе отмъкнал Пери и Сборника и се бяха появили близнаците, Фламел разбра, че едно от първите пророчества, които беше прочел в Книгата преди половин хилядолетие, е започнало да се сбъдва.

„Двамата, които са един, единият, който е всички.“

Сборникът беше пълен със загадъчни фрази и неразбираеми сентенции. Повечето от тях се отнасяха до унищожението на Дану Талис, родината на Древната раса, но имаше също така и редица пророчества, които засягаха завръщането на Тъмните древни и унищожението и поробването на човеците.

„Ще дойде време, когато Книгата ще бъде отнета…“

Е, това беше ясно само по себе си.

„… И човекът на кралицата ще се съюзи с Враната…“

Това трябваше да се отнася за доктор Джон Дий. Някога той беше личният магьосник на кралица Елизабет. А Враната очевидно беше Богинята-врана.

„Тогава Древната ще излезе от Сенките…“

Фламел знаеше, че Дий от векове работи за Тъмните древни и подготвя завръщането им. До него беше достигнала непотвърдена информация, че все повече Тъмни древни напускат своите царства и започват наново да опознават света на човеците.

„… И безсмъртният трябва да обучи смъртните. Двамата, които са един, трябва да станат единия, който е всички.“

Никола Фламел беше безсмъртният от пророчеството. Бе сигурен в това. Близнаците — двамата, които са един — трябва да бяха смъртните, които се нуждаеха от обучение. Но той нямаше представа какво означава последната фраза:

„Единият, който е всички.“

Обстоятелствата бяха поставили близнаците под негова опека и той бе решен да не позволи да им се случи нещо, особено сега, когато вярваше, че те са предопределени да изиграят решаваща роля във войната срещу Тъмните древни. Никола знаеше, че довеждането на Джош и Софи при Триликата богиня представляваше ужасен риск — особено в компанията на Скатах. Враждата на Девата-воин с богинята беше по-стара от повечето цивилизации. Хеката беше една от най-опасните Древни. Беше изключително могъща, а едно от многобройните й умения й позволяваше да пробужда магическите сили, заложени у всяко разумно създание. Но подобно на много други Древни, метаболизмът й беше обвързан със слънчевия или лунния цикъл. Тя старееше през деня и буквално умираше, щом слънцето залезе, но с изгрева се прераждаше като млада жена. Тази особеност замъгляваше и изопачаваше мисленето й, а понякога, както бе станало преди малко, старата Хеката забравяше обещанията, които беше дало нейното по-младо аз. Фламел се надяваше, че на сутринта ще успее да обсъди трезво нещата с младата Хеката и да я убеди да пробуди необикновения потенциал на близнаците.

Алхимикът знаеше, че у всеки са заложени магически способности. Веднъж пробудени, те имаха склонност да се развиват сами. Понякога, много рядко, децата внезапно демонстрираха необикновени сили — най-често телепатия или телекинеза, или комбинация от двете. Някои деца осъзнаваха какво става и съумяваха да обуздаят растящите си сили, докато други така и не ги проумяваха напълно. Без обучение те не можеха да се контролират и магическата енергия се лееше на талази от тях, местейки мебелите наоколо, събаряйки хората на земята, дълбаейки символи по стени и тавани. Хората често смятаха това за лудории на полтъргайст. Фламел знаеше, че ако Хеката пробуди латентните магически сили на близнаците, той ще може да използва усвоеното през шестстотинте години на проучвания, за да увеличи уменията им. Не само щеше да ги научи да се защитават, но и щеше да ги подготви за всичко, което ги очаква в бъдеще.

Все още клекнал край езерото, той се взираше в зеленикавата вода. Червени и бели шарани плуваха току под повърхността, докато от дълбините човекоподобни лица се взираха нагоре с опулени и празни очи, а устите им бяха пълни с остри като игли зъби. Фламел реши да не топва пръсти във водата.

Във всички древни книги по магия обикновено се споменаваше, че има четири магически стихии: Въздух, Вода, Земя и Огън. Но вековете на проучвания бяха разкрили на Никола, че основните магически природни сили всъщност са пет. Петата стихия беше магията на Времето, най-великата от всички магии. Древните можеха да контролират всички други стихии, но тайната на петата се съдържаше само в Сборника и беше една от многото причини Дий и неговите Тъмни древни да го търсят. С него те щяха да са способни да управляват самото време.

Заедно с Пернел, Никола Фламел беше прекарал голяма част от дългия си живот в изучаване на тези сили. Докато Пери се обучаваше в други видове магия, той се бе съсредоточил върху формулите и теоремите от Сборника. Те съставяха основата на алхимическото учение, което беше вид наука. Използвайки рецептите, той се бе научил как да превръща прости метали в злато и въглени — в диаманти, но това изискваше много малко магия. Вярно, че рецептата бе невероятно сложна и изискваше месеци на подготовка, но самият процес беше абсурдно лесен. Така Никола изведнъж се оказа по-богат, отколкото се виждаше в най-необузданите си мечти. Следвайки съвета на Пери, той беше основал болници, създал сиропиталища и подпомогнал училища в родния си Париж. Това бяха добри времена… не, нещо повече — бяха чудесни времена. Животът тогава бе много по-прост. Те не знаеха за Древната раса и изобщо не подозираха съществуването дори на частица от тъмното знание, криещо се в Сборника.

В последните години Никола понякога се будеше в най-тихия час на нощта с една-единствена мисъл, която се въртеше упорито в главата му: ако тогава знаеше това, което знае сега за Сборника, дали щеше да продължи проучванията си върху философския камък? Тези проучвания го бяха отвели до среща с Древната раса — и по-специално с Тъмните древни — и бяха намесили в живота му доктор Джон Дий. Бяха принудили него и Пери да инсценират собствената си смърт, да избягат от Париж и да прекарат следващото половин хилядолетие в криене. Но изучаването на Сборника също така ги бе направило безсмъртни. През тези нощи той си отговаряше с да: дори да знаеше всичко, което знае сега, пак щеше да продължи с проучванията си и да се превърне в алхимика.

Но имаше редки случаи, като днес, когато отговорът беше не. Сега имаше опасност да изгуби Пернел, а може би и живота на невинните близнаци и не чак толкова невинната Скатах — макар че нямаше да е никак лесно тя да бъде убита — и освен това съществуваше възможност да е обрекъл света на гибел.

Никола усети как изтръпва при тази мисъл. Книгата на Авраам беше пълна с истории, които отначало бе сметнал за приказки, легенди и митове. Изследванията му през вековете обаче установиха, че всички те са истина, че всички приказки се основават на реални факти и че онова, което е смятал за легенди и митове, са просто разкази за действителни същества и събития.

Древната раса съществуваше.

Те бяха създания, които понякога приличаха на хора, но притежаваха силата на богове. Бяха властвали десетки хиляди години, преди човечеството да се появи на земята. Първите примитивни човеци почитали Древната раса като богове и демони, и през поколенията сътворили митологии и религиозни системи, организирани около един Древен или група Древни. Боговете и богините на Гърция и Египет, на Шумер и на народите от Долината на Инд, на толтеките и келтите съществуваха в действителност. Те обаче не бяха различни богове: бяха едни и същи Древни, наричани с различни имена.

Древната раса се делеше на две групи: такива, които си сътрудничеха с човеците, и такива, които ги смятаха за роби или в някои случаи храна. Древните воюваха един срещу друг в битки, продължаващи цели векове. Понякога и човеци се биеха за едната страна и подвизите им се помнеха във велики легенди като тези за Гилгамеш^[1], Кухулин^[2], Иполит^[3], Беоулф^[4] и Иля Муромец^[5].

Накрая, когато стана ясно, че тези войни могат да унищожат планетата, загадъчният Авраам, използвайки набор от мощни магии, принуди всички от Древната раса — дори онези, които подкрепяха човеците, — да се оттеглят от света. Повечето подобно на Хеката се оттеглиха с готовност, настаниха се в създадени от тях самите царства на сенките и оттогава имаха съвсем малък или никакъв контакт с човеците. Други, като Мориган, макар и сериозно омаломощени, продължиха да излизат в човешкия свят и се мъчеха да възстановят стария порядък. Трети, като Скатах, живееха анонимно сред хората. Фламел беше разбрал, че Сборника, който съдържаше магиите, прогонили Древната раса от земята в техните царства, съдържа също така и магии, които биха им позволили да се върнат.

А ако Тъмните древни се върнеха, цивилизацията на двайсет и първи век щеше да бъде заличена за часове от войните на богоподобните създания. Това се беше случвало и преди; в митологията и историята подобно събитие бе известно като Потопа.

А сега Книгата беше у Дий. Той се нуждаеше единствено от двете страници, които Фламел усещаше до тялото си. И Никола Фламел знаеше, че Дий и Мориган няма да се спрат пред нищо, за да ги отнемат от него.

Фламел увеси глава. Искаше му се да знае какво да прави. Искаше му се Пернел да е с него; тя със сигурност щеше да има план.

Едно мехурче се пукна на повърхността на езерото. „Дамата ме помоли да ти предам…“ Още едно мехурче изскочи и се пръсна, „… че не е пострадала“.

Фламел се дръпна назад. Струйки мъгла се издигаха от повърхността на водата, малки мехурчета изплуваха и се пускаха. От мъглата започна да се оформя фигура — възрастен мъж в униформа на пазач. Тя се зарея над езерото, като променяше контурите си. Късното следобедно слънце се пречупваше през водните капчици, превръщайки всяка от тях в блестяща дъга от светлина.

— Ти призрак ли си? — попита Никола.

— Точно така, сър. Или по-точно бях, преди госпожа Фламел да ме освободи.

— Познаваш ли ме? — попита Никола Фламел. За миг се зачуди дали това не е някой номер на Дий, но после отхвърли тази мисъл: магьосникът беше могъщ, но нямаше как да преодолее защитите на Хеката.

Мъглата се сгъсти.

— Да, сър, мисля, че ви познавам — вие сте Никола Фламел, Алхимика. Госпожа Фламел ме помоли да ви потърся. Предполагаше, че ще ви намеря точно тук, в това царство на сенките. Дочула Дий да споменава, че сте тук.

— Значи тя не е пострадала? — попита развълнувано Фламел.

— Не е. Дребният мъж, когото наричат Джон Дий, се страхува от нея, макар че другата жена не се страхува.

— Каква жена?

— Висока жена с наметало от черни пера.

— Мориган — произнесе мрачно името й Фламел.

— Да, а ето и съобщението… — Една риба изскочи от езерото и фигурата се пръсна на хиляди водни капчици, които увиснаха неподвижно във въздуха — всяка от тях беше миниатюрна частица от пъзела, съставящ призрака. — Госпожа Фламел казва, че трябва да се махнете оттук… и то веднага. Богинята-врана събира силите си, за да нахлуе в това царство.

— Няма да успее. Тя е от Следващото поколение; не притежава нужната сила.

Рибата подскочи отново, разпилявайки водните капчици, и гласът на призрака заглъхна, отслабвайки с всяко спукано мехурче.

— Госпожа Фламел нареди да ви предам, че Богинята-врана смята да събуди Бастет.