Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Глава VII

Огънят пращеше в камината. Светли пламъци се издигаха нагоре. Жилиан седеше на едно ниско столче. Тя вдигна глава и остави на коленете си списанието, което четеше. Младата жена събра с ръжена разпръснатата жар, която хвърляше червеникави отражения върху тъмните й коси, върху лицето й и върху белоснежната домашна дреха. Тъкмо когато тя се готвеше отново да вземе списанието, на вратата на малкия салон се почука тихо.

— Какво има? Влезте.

Вратата се отвори и един прислужник съобщи:

— Обедната поща пристигна.

— Добре, благодаря. Дайте да я прегледам.

На подноса имаше няколко писма. Тя ги повдигна едно след друго, като търсеше това, което носеше нейното име, и лицето й светна от радост, когато видя един широк бял плик. Младата жена го взе, остави другите и каза:

— Занесете ги на господина. Те са за него. Той е в ателието.

Прислужникът изчезна. Жилиан отвори бързо писмото, което идваше от Бретан, от Тревенек. На плика ръката на госпожица Мари-Антоанет бе написала „Госпожа Ришар Воврей“.

Преди да го прочете, младата жена вдъхна парфюма му, миризмата на копривка, която госпожица Тревенек обичаше много. И с тази позната миризма пред нея веднага изпъкна кроткото лице на леля й, нейната голяма стая с тясно легло, високите прозорци, пред които се гонеха вълните.

Видението беше толкова живо, че за миг тя имаше чувството, че усеща милувките на морския вятър, който често й липсваше. Може би той бе докоснал този лист. Очите й се изпълниха със сълзи. Несъзнателно тя се наведе и устните й докоснаха хартията.

Но щом усети студения лист, Жилиан се върна към действителността. С бързо движение тя прокара ръка по челото си, сякаш за да отстрани видението, после разтвори писмото и зачете:

„Мое мило дете, току-що се прибрах от селото. Посетих някои от нашите бедни, които питаха с много интерес за «госпожица Жилиан». Те още не са свикнали да те наричат с новото ти име. Сега, преди да се заловя всекидневната си работа, искам да ти кажа колко много мислим за теб ние двамата с дядо ти и колко много се чувства тук твоето отсъствие. Утре ще станат точно три месеца откакто ни напусна. Често, когато ми домъчнее, поглеждам снимката, която ни изпрати от Париж, но не мога вече да те позная. Нима тази хубава млада жена, в дълга, богата рокля, с перли на врата, с усмихнати очи и устни е моята Жилиан? Не, преди ти изглеждаше по-друга.

Вчера свещеникът дойде тъкмо, когато бях седнала и питах тези непозната Жилиан дали си спомня, не със съжаление, а с нежност, за спокойния си живот между двамата старци, които я обичаха, за селяните, които я обожаваха, за старата черквица.

Със свещеника говорихме дълго за нашето отлетяло дете. И двамата пожелахме непознатият свят, в който то е влязло — свят, който малко ни плаши — да не убие в него спокойствието и вярата, за да може то да има и като жена щастието, което ние му желаем.“

— Жилиан, още ли сте тук?

Ришар стоеше на прага на малкия салон.

— Какво четете тъй съсредоточено?

— Писмо от Тревенек — отвърна тя с глас на човек, завърнал се отдалече.

— О, чудесно… Сега разбирам интереса, с който четяхте! Добри ли са новините?

— Много добри, благодаря.

Младата жена отгатваше пълното безразличие, което се криеше зад този любезен въпрос. И както той не би помислил да поиска писмото, за да го прочете, така и на нея не би й минало през ума да му го предложи. Три месеца й бяха достатъчни, за да разбере, че женитбата свързва две същества едно с друго, но невинаги ги сплотява.

Ришар се бе облегнал на камината и гледаше жена си. Той се радваше на нейната хубост, на изяществото й, на благородството. Колко добре й подхождаше изисканата обстановка на стаята!

— Скоро ли ще излезете, Жилиан?

— Не. Чак в четири часа. Жанин Шамбел ще дойде да ме вземе.

— И къде ще отидете?

— Ще отидем да пием чай, но не у майка й, както бяхме уговорили, защото госпожа Таени е настинала, а на някакво прочуто място… Ах, да, в „Риц“, струва ми се…

Той я слушаше разсеяно, като наблюдаваше прекрасните очертания на главата й и в очите му се появи гордостта на притежател.

— О, вие ще бъдете за първи път в „Риц“? Чудесно! След това посещение вие можете да се смятате за истинска парижанка. Там ще намерите много познати и много блестящо общество. Ще се постараете да бъдете много елегантна, нали, Жилиан? Госпожа Воврей трябва да направи сензация с появяването си.

— Значи трябва да бъда елегантна? Но, доколкото ми е известно, има няколко начина да бъдеш елегантен. Какво трябва да бъде облеклото ми, изискано и строго или да прави впечатление и да се налага? — запита младата жена с едва доловима подигравка, която той не схвана.

— В случая за предпочитане е строго изисканото… Черният ви костюм, кожите, перлите, бялата шапка с цветя.

Младата жена го слушаше с малко презрително любопитство. Тя се учудваше, че той можеше да отдава някакво значение на начина, по който щеше да бъде облечена за една тълпа непознати.

И при това тя установяваше у него това внимание удивителна взискателност спрямо облеклото й не за първи път.

— За какво мислите, Жилиан?

Младата жена се усмихна леко.

— Старая се да отгатна и да разбера защо се занимавате толкова много с впечатлението, което ще направя на тълпа безразлични хора, които не интересуват нито мен, нито вас.

Воврей махна нетърпеливо с ръка:

— Когато станете истинска парижанка, ще разберете, че светската слава на една жена не трябва да бъде пренебрегвана. А пък на мен ми е приятно да се гордея с вашата.

„Защото ме обичате ли?“

Този въпрос беше на устните й, но тя не го произнесе. Нейната горда любов не просеше признанията, за които сърцето й копнееше. Младата жена се задоволи да каже само:

— Понеже държите на това, Ришар, ще се постарая да бъда елегантна.

— Тогава ще ви бъда безкрайно благодарен, че сте жена, за която ми завиждат и ще се радвам заради вас, понеже вие самата сте тъй безразлична към успеха си!

За миг устните на младата жена се усмихнаха подигравателно:

— Да, към успехи от този род! Впрочем смятам, че и вие знаете истинската им цена. Ще се видим ли пак, Ришар?

— Надявам се, че ще мога да дойда да ви взема от „Риц“. В клуба ще отида само за малко. А сега ще бъде ли нескромно от моя страна, ако ви помоля да ми позирате за малко, докато е още светло?

Клепачите й трепнаха и забулиха очите й. Той й говореше като на някаква чужда жена. Нима не чувстваше каква радост беше за нея да стои при него и да му съдейства. Да вижда как образът й се ражда под неговите ръце? О, колко бавно идваше тази чудна близост на същества, които се обичат. Тъга помрачи лицето й, но Жилиан се постара да не се издаде и отвърна съвсем естествено:

— Ришар, вие знаете много добре, че никога не сте нескромен. Дайте ми малко време да се превърна във „Весталка“ и съм на ваше разположение.

Тя стана. Съпругът й благодари любезно и се запъти веднага към ателието си, обширно и богато наредено.

Може би погълнат вече от мисълта за работата си, той не забеляза замисления поглед на жена си. Ришар съвсем не подозираше, че тайно, дълбоко в сърцето й тръпнеше болезненото желание да чуе от него една от тези нежни думи, които любовта нашепва тъй непринудено.

Той се обърна. Тя отмина. Двете противоположни врати се затвориха след него и след нея.

Когато малко по-късно младата жена влезе в ателието, статуята беше вече отбулена. Влажната обвивка бе смъкната на пода. Ришар гледаше с напрегнато внимание формата, която се бе родила под неговите ръце от безчувствената глина.

— Аз съм на ваше разположение, Ришар.

Той обърна глава. Гордо задоволство светна в погледа му и постепенно угасна. Приятно му беше, че това тъй красиво създание му принадлежеше. Той очакваше с трескаво нетърпение часа, когато светският живот щеше да изправи лице срещу лице Катерина Арвенеско и Жилиан Воврей.

Младата жена се качи на подиума, където позираше.

Ришар се приближи:

— Мога ли да подредя косите ви, Жилиан?

— Но… разбира се.

Със сигурни движения той махна двете гребенчета, които прибираха косите и те паднаха като тъмна вълна върху раменете й.

Младият човек потопи ръцете си в тази лъскава, копринена маса. Свежо благоухание и хлад го облъхна. Той почувства някаква особена наслада.

Съвсем внезапно Ришар се наведе и зарови лицето си в гъвкавите вълни. Той каза с леко глух глас:

— Наистина, Жилиан, обожавам косите ви.

— Правите им твърде голяма чест — отвърна младата жена, едновременно доволна и обзета от съжаление.

Не косите й искаше тя да бъдат обожавани.

— Твърде голяма чест? Защо? Красотата е била създадена, за да бъде обожавана. Вместо да се отнасяте към косите си с незаслужено презрение, би трябвало да благодарите на създателя, че ви е надарил тъй щедро.

— С нетрайни прелести, нали? Ришар, вие говорите като артист. Вдигнете косите ми както искате, аз ги оставям напълно на ваше разположение, щом толкова ги обичате! Само не забравяйте, че Жанин Шамбел скоро ще дойде да ме вземе…

— Жилиан, говорите като въплъщение на мъдростта. Ето на, аз не мога да живея по друг начин, освен с настоящето. Когато ми е приятно, не искам нищо повече от него. Но успокойте се… нареждам воала ви и започвам да работя.

Ришар подреди грижливо гънките на дългата туника от воал, която опасваше стройното тяло. Пръстите му бяха опитни, но от време на време той се спираше, за да види постигнатия резултат, като си мърмореше под носа. Най-после изгледът на весталката го задоволи и младият мъж прошепна:

— Добре е…

Той се залови за работа. Тогава Жилиан почувства върху себе си проницателния поглед на създателя, погледа, който би се спрял на всеки модел, отговарящ на неговия вкус. Не погледна мъж, който обича. Поглед, който тя все още очакваше…