Анри Ардел
Пробуждането на любовта (19)

Глава XIX

— Жилиан, нима никога не сте уморена? Лицето ви е свежо, като че току-що сте се измила, а помислете само откога сме на крака! Всичко бих дала, за да намеря един стол!

Жанин Шамбел вдигна лорнета си и започна да се вглежда из пъстрата тълпа, която изпълваше изложбените зали.

Жилиан се усмихна.

— Имате право, не чувствам никаква умора! Погълната съм твърде много от нещата, които гледам, за да обръщам внимание на стъпките, които правя!

— И после вас ви поддържа гордостта от успеха на съпруга ви! Успех, в който и вие имате известна част, нали, малка госпожо? — закачи я приятелски Жанин.

Действително, Жилиан забелязваше с горда радост, че около „Весталката“ постоянно се образуваха групи. Ако се грижеше само за собственото си удоволствие, тя би стояла винаги наблизо, за да може да наблюдава израженията на хорските лица и да слуша преценките, които живо я интересуваха.

Но тя не смееше да прояви своето тайно желание, защото не беше забравила нетърпеливата, макар и закачлива забележка, която Ришар й бе направил сутринта, когато бе съзерцавала прекалено продължително бялото мраморно лице.

— Жилиан, моля ви, не стойте така пред собствения си образ! Погледнете, картината е пълна: статуята, вие и аз! Много сме смешни. Приличаме на родители, изпаднали в захлас пред собствената си рожба. Елате да видите творбите на моите събратя, това е много по-редно!

Тя се бе подчинила. И веднага младата жена бе силно заинтересувана не само от произведенията, които Ришар й обясняваше, но и от личностите, които й представяше или показваше отдалече. Не по-малко забавно беше пъстрото гъмжило от светски жени, артистки, модели, чиито облекла показваха най-дръзките насоки на новата мода.

Жилиан дълго нямаше да забрави колко приятна бе за нея сутринта на откриването на изложбата, защото Ришар се бе проявил като прекрасен водач. Впрочем от няколко седмици той беше много мил към нея, като че бе решил да я завладее изцяло.

Тя чувстваше смътно, че нещо бе преминало в неговия живот и неговото сърце. Нещо, което бе успокоило нервите му, смекчило хапливата му ирония. На същата причина ли се дължеше тази промяна в погледа му, този блясък, ту твърд, ту трескав, като при събуждане след пиянство.

Но тя си налагаше съзнателно да не търси неизвестната причина, която му бе повлияла, защото искаше да вкуси напълно радостта, която й доставяше неговото нежно внимание, грижите му да я развлича, интереса му към четивото й, често избирано от Морланд, към нейните преценки и схващания. Личеше удоволствието, което му доставяха приятелските спорове с нея. И после не й ли бе предложил да отидат за няколко дни във Флоренция.

Морланд ненапразно ги бе убеждавал да последват примера му. И щом Ришар й предлагаше да напуснат Париж, това значеше, че никаква връзка не го задържа тук. Тогава тя се е страхувала от някаква въображаема опасност?

И това заключение събуди у нея огромна радост. Младата жена се чувстваше освободена. Пламъкът на радостта й бе изпъдил назад в миналото сенките, които със седмици бяха помрачавали живота й. Тя не искаше вече да се съмнява, не искаше да преценява, да се смущава и страхува. Чувстваше нужда да живее спокойно, щастливо, може би за кратко време, но да вкуси настоящия час като чудно и ново наслаждение.

След обеда тя бе дошла отново на изложбата заедно с Жанин Шамбел. С Ришар щяха да се срещнат по-късно, за да пият чай. Тя го забеляза отдалече в навалицата. Той говореше с един известен критик и я поздрави с усмивка. И в тази усмивка личеше благодарността за успеха, който дължеше и на нея.

Жилиан бе завела приятелката си при платната, които Ришар й бе показал сутринта. Но Жанин скоро се почувства уморена, пък и този ден зрителите я интересуваха повече от произведенията.

— Жанин, побързайте! Ето свободен стол!

Действително една жена ставаше. Жилиан се озова веднага до дълго търсения стол и Жанин успя да се настани.

— Ами вие?

— Аз не съм никак уморена! Докато си почивате, ще отида да видя някои неща, които ми харесаха сутринта. Ще ме почакате тук, нали?

— Разбира се, ще ви почакам. Вече нямам никакво желание да се разхождам. Предпочитам да стоя тук и да гледам как минава пред мен това пъстро шествие. Съсипана съм от умора!

Жилиан се засмя весело:

— Бедната Жанин! Довиждане, ще се върна след малко!

Тя се отдалечи, всъщност много доволна от тази свобода, която й позволяваше да се спира там, където на нея й беше приятно.

И веднага младата жена се поддаде на изкушението да се върне още веднъж към творбата, която Ришар бе създал по нейно подобие. Тя забелязваше „Весталката“ сред белите тела. Нейната туника падаше на дълги гънки и профилът й се очертаваше много чист под отметнатия назад воал. Тя носеше внимателно и съсредоточено свещената лампа.

Жилиан си припомни как лека-полека формата се бе родила от глината, как постепенно лицето и тялото бяха добили живот. Чрез вълшебството на изкуството, глината се бе превърнала в това гладко, замислено чело под гъвкавата вълна на косите. Какво имаше в тези очи? Не се ли криеше в тях загадката на любовта, забранена за девата, за пазителката на огъня? Тези тънки ноздри, потръпващи при милувката на благовонията, също бяха създадени от глина. Всеки миг сякаш щяха да се раздвижат целомъдрените устни, до които никога нямаше да се докоснат мъжки устни… и все пак те като че чакаха, като че жадно призоваваха дълбоката целувка на любовта…

Умът, душата и пръстите на Ришар бяха създали това бяло създание. Но в тази статуя беше затворено нещо и от нейната душа. Защото през дългите часове на позиране всички мисли, които я бяха обладавали, бяха оставяли следи на лицето й. Тяхното отражение не беше минавало незабелязано за Ришар… И докато живееше тази бяла жена, дотогава щеше да съществува следата на потока от впечатления и чувства, които бе преминал през нея, докато тя стоеше изправена и безмълвна пред погледа на ваятеля.

Жилиан не смееше да се приближи много. Страхуваше се да не би някои любопитни очи да открият приликата между нея и весталката. Малко по-назад, примесена с тълпата, тя слушаше разговорите ту заинтересувана, ту нетърпелива, ту доволна…

До нея един мъжки глас запита:

— Видяхте ли „Весталката“ на Воврей?

Двамата мъже излязоха пред нея и се спряха. Те бяха светски хора, богати безделници, които прекарват по-голямата част от времето си по клубовете, присъстват на всички премиери и не пропускат откриването на нито една изложба. Жилиан смътно си спомни, че ги бе срещала из известните парижки салони. Дори по-възрастният, висок, сух, със сребърни коси, като че й беше представен.

Той не я виждаше и през монокъла си разглеждаше внимателно „Весталката“. Изведнъж от устните му се изтръгна едно възклицание, което стигна до ушите на Жилиан:

— Наистина Воврей е рядко надарен художник! Възхищавам се на голямото му дарование! Спомняте ли си „Вакханката“ от миналата година? Контрастът между нея и тази целомъдрена „Весталка“ е забавен!

Другият вдигна рамене и отвърна подигравателно:

— Влиянието на брака, драги мой! Изглежда, че първообразът на „Весталката“ е самата госпожа Воврей, а всеки знае коя бе въплътена във вълнуващата „Пакханка“.

— Е, да, принцеса Арвенеско, това е обществена тайна!

— Да… тогава любовта им беше в разгара си, но какво да се прави, когато хубавата принцеса е тъй непостоянна! Тя изостави като играчка хубавия си любовник, който впрочем скоро се утеши. Сигурно е искал да докаже на неверницата, че раздялата не го е засегнала!

Другарят му започна да се смее.

— А сега принцесата, която не позволява да бъде забравена, се старае да спечели отново бившия си обожател. И мълвата казва, че е успяла. Във всеки случай, ясно е, че Воврей има по-силно влечение към Вакханките, отколкото към Весталките. Аз мисля…

Приближиха се други посетители и Жилиан бе отделена от двамата мъже.

Без никакво движение, без никакъв звук, стиснала ръце, вцепенена като поразена от гръм, тя бе слушала техните думи.

Младата жена забеляза, че те се обърнаха и гордостта веднага я накара да се овладее. Не трябваше, ако случайно я познаеха, да подозират, че тя бе чула разговора им.

И наслуки, както вечерта, след лекцията на Морланд, тя тръгна право пред себе си, забравила Жанин Шамбел, която я чакаше. Очите й не виждаха нищо, нито неподвижната тълпа на статуите, нито живата тълпа, из която си пробиваше път. Неумолимата, безжалостна истина я ослепяваше. Тя знаеше сега защо Ришар се бе оженил за нея. Озлоблението го бе подтикнало към тази постъпка, за да си отмъсти, за да задоволи мъжкото си честолюбие, за да отвърне на презрението с презрение, той се бе решил на този брак. Ако принцеса Катерина не го беше напуснала, той никога нямаше да помисли да направи своя съпруга незначителната девойка, чиято душа, чиито мисли не го интересуваха ни най-малко. За него тя беше само един модел, чието тяло му харесваше!

А тя не знаеше, не можеше да подозира нищо! Тя бе дошла при него с една любов, която той не искаше, понеже оставаше запленен от другата жена. Те се бяха срещнали отново и вълнуващата вакханка, както я бяха нарекли онези мъже, беше доказала веднага своята власт над него.

Впрочем какво ли би могло да ги раздели? Дълг, добро и зло не съществуваха за тях. В света, в който те живееха, брачните връзки губеха значението си, щом един от съпрузите намереше щастието си вън от семейното огнище.

Жилиан не се съмняваше вече, че Ришар се отдалечаваше от нея. Тя си припомни много обстоятелства, дори и най-дребните, които потвърждаваха нейното предположение. В нея се надигаше странно чувство, някаква смесица от възмущение, мъка и презрение. То я смазваше тъй непоносимо, че тя прехапа устни, сякаш за да задържи болезнения си вик. О, да избяга в Бретан, да забрави, да се освободи…

— Къде тичате така сама? — прозвуча весело зад нея гласът на Морланд. — Бях започнал да се отчайвам. Мислех, че никога няма да мога да ви настигна.

С неимоверно усилие на волята Жилиан си наложи спокойствие, за да не издаде тайната, която никой не трябваше да узнае. Чувството й за достойнство беше толкова силно, че когато се обърна към Морланд, лицето й беше бледо, но усмихнато. Тя му протегна ръка.

— Не тичах! Разхождах се, докато Жанин си почиваше.

— Известно ми е… Дори тя сама ме натовари да ви потърся, понеже сте се забавили.

— Знаете ли, бъдете така добър да се върнете и да й кажете да не ме чака. Сега и аз се чувствам много уморена и искам веднага да се прибера.

Той я погледна внимателно:

— Наистина… вие сте много бледа. Лошо ли ви е?

Измъчена усмивка се появи отново на устните й.

— Боли ме глава… Трябват ми тишина и спокойствие.

— Няма ли да е по-добре най-напред да закусите? Воврей ме срещна и ме покани да изпием заедно чаша чай и аз се надявах. Сладките ще ми бъдат по-вкусни във ваше присъствие… Елате, госпожо, бъдете добра към един егоист…

Морланд говореше шеговито и се стараеше да прикрие вниманието и тревогата, с които наблюдаваше необикновеното изражение на нейното лице. Неусетно той я връщаше назад при госпожа Шамбел. Жилиан не се опита вече да се изплъзне. Тя имаше чувството, че се движи в някакъв кошмар. С глас, който трепереше, младата жена запита, подчинявайки се на някакъв неясен инстинкт:

— Принцеса Арвенеско е тук, нали?

— Да, струва ми се, че я забелязах някъде — той не каза, че бе я видял пред весталката и продължи веднага: — Е, предполагам, че сега сте много горда с вашия скулптор, нали, госпожо? Впрочем сигурно се гордеете и със себе си, защото вие сте вдъхновителката?

— Имате право, аз имам основание да бъда горда, много горда…

Тя произнесе тези думи така особено, че отново той спря на нея проницателния си поглед. Но младата жена бе извърнала глава и гледаше някаква творба, която привличаше вниманието на тълпата.

Какво ставаше с нея? Колкото и предан да й беше, той нямаше право да я разпитва. Сам трябваше да отгатне защо чертите й бяха придобили изведнъж необичайна твърдост, защо устните бяха свити болезнено, горчиво и презрително!

И не за първи път той изпита чувство на раздразнение, задето не можеше да отстрани от нея жалките хорски грижи. В този миг едно възклицание се чу до тях:

— Ето ви най-после! Жилиан, уплаших се, че сте ме забравили тук на стола! — засмя се весело Жанин, която идваше насреща им.

— Толкова ли дълго се забавих?

— Във всеки случай повече, отколкото очаквах. И после умирам от глад! Воврей, вашата съпруга е намерена… Морланд я води… Бързо да вървим да хапнем нещо!

Нервите на Жилиан тутакси се изопнаха. В първия момент тя не бе забелязала Ришар, защото той приказваше малко назад. Той се приближи:

— Жилиан, какво ви се е случило? Лицето ви е изменено, напрегнато.

О, пак този въпрос, на който трябваше да отговори с лъжа. И тя отвърна нервно, въпреки усилието си да се овладее:

— Трябва да е от топлината… сигурно. И после тази тълпа започва да ме дразни!

Той се усмихна като на детска прищявка, но все пак бе изненадан, че я виждаше тъй различна от друг път.

— Елате да изпиете чаша шоколад. Това ще ви помогне да понесете още малко навалицата и топлината. Бих искал да ви покажа няколко платна, които положително ще ви харесат!

Младата жена не му отговори. Само преди един час Жилиан щеше да се почувства щастлива, че той мисли за това, което тя обича. Но сега!

За миг тя спря на него погледа си, който тегнеше от тревога и мъка. Между тях се бе издълбала такава пропаст, че той й се виждаше далечен и чужд, човек, с когото нямаше нищо общо. Но колко много зло й бе сторил този човек, преминавайки в живота й.

Жилиан тръгна безмълвно до Жанин, като се стараеше с всички сили да играе ролята си на светска жена.

— О, Жилиан, погледнете принцеса Арвенеско. Роклята й е много оригинална, нали?

Несъзнателно Жилиан се подчини. Действително принцесата се приближаваше към тях с гъвкавата си и непринудена походка. Един от най-видните художници, които излагаха, я развеждаше из залите.

Под сламената шапка очите й докоснаха Жилиан, а после се спряха на Ришар, който следваше младата си съпруга. Тогава тя се спря и му протегна ръка. Устните й се усмихнаха ласкаво и тихият й глас промълви:

— Моите най-горещи поздравления! Творбата, която излагате днес, е особена. Това е една нова и малко непредвидена нотка за вас. Можете да бъдете благодарен за това на госпожа Воврей.

Той се поклони невъзмутим и учтив.

— Действително госпожа Воврей бе за мен несравнима вдъхновителка.

— Не се съмнявам… Моите поздравления, госпожо.

Жилиан дори не чу думите на принцесата. В душата й все още звучеше ехото на разговора, доволен само няколко минути по-рано…

Вярно ли беше това, което бе научила? Ако действително нейният съпруг и тази жена имаха някакви връзки, държанието им с нищо не ги издаваше. Но това нищо не значеше. Хората като тях бяха усъвършенствали до максимум изкуството да се спазва привидно благоприличие…

И в миг пред нея изпъкна мъчително видение. Ришар, наведен над това лице… с очи и устни, изпълнени със страст. Ришар, затварящ в прегръдките си това тяло, което всички казваха нямаше тайни за него.

В този миг тя беше склонна да разбере и прости на всички, които с оръжие в ръка са премахвали крадците на щастието им.

Изведнъж младата жена изпита неизразимо отвращение от себе си, от Ришар, от другата. Лицето й придоби такъв израз, че Катерина Арвенеско, която я наблюдаваше през ресниците си, трепна. Веждите на рускинята се смръщиха и за миг главата й бе сякаш глава на малък жесток сфинкс.

После с учтив поздрав, на който Жилиан отвърна инстинктивно, тя се обърна бавно и се отдалечи от групата, като се спря за момент само край Ришар.