Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote (2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анри Ардел. Пробуждането на любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1993

Редактор: Христина Иванова

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 954–8237–18–0

История

  1. — Добавяне

Глава XX

Поставила двете си ръце на балюстрадата, която заобикаляше площад Микеланджело, Жилиан стоеше права и гледаше как залезът гасне над Флоренция. Градът блестеше сред веригата хълмове, върху които здрачът хвърляше синкави сенки. Червените отблясъци пламтяха по мозайките на куполите, по камъните, по прозорците на старите дворци и на църквите. Златиста мъгла сгряваше тъмната зеленина на маслиновите дървета, черните къдели на кипарисите, лъскавата панделка на река Арно, която се спускаше бавно към сводовете на стария мост. С поглед, опиянен от вълшебството на светлината, хармонията на цветовете и линиите, Жилиан вдишваше с полуотворени устни свежия пролетен въздух, който цъфналите градини бяха наситили с благоухания.

Съвсем тихо тя повтаряше на себе си:

— Колко е хубаво! Колко е хубаво!

От няколко седмици вече тя се намираше тук, сред чудната природа на тосканския край, която действаше благотворно на наболялата й душа. Тя запълваше толкова старателно дните си с посещения на музеи, с разходки, четене и концерти, че в края на краищата успяваше да не мисли постоянно за болката си. Още в Париж, след случката на изложбата, по време на петнадесетте дни преди заминаването за Флоренция, младата жена бе започнала трескаво съществуване, което учуди приятелите й, а дори и Ришар, колкото и свикнал да беше на всестранните й интереси.

Макар и съвсем да не беше недоволен, че Жилиан запълваше тъй усърдно времето си, веднъж той я запита приятелски за тази неочаквана промяна у нея. Но младата жена не отговори нищо на забележката му. Само в очите й се появи изражение, което смути неговата надменна увереност.

Може би, ако той я бе разпитал, тя щеше да открие тайната, която криеше, защото у нея все още съществуваше първоначалното смущение и объркване. Но по-късно, след като размисли, тя си наложи мълчание.

Впрочем какво ли би му казала? Това, което е било в миналото, принадлежеше само на него… А настоящето? Какво знаеше тя за настоящето?

Нещо й подсказваше, че тя е узнала истината. Но с какво можеше да му докаже, че я е открила, когато той би си послужил дори и с лъжи, за да не изложи Катерина Арвенеско. Ришар беше в състояние да упрекне самата нея в липса на доверие. Нима трябваше да обръща внимание на думите на двама непознати?

Тръпнеща, тя очакваше увереността, която бъдещето щеше да й донесе. Може би тази увереност щеше да я нарани, може би щеше да я излекува… и все пак тя я очакваше. Само тези, които умееха да наблюдават и които я виждаха в затворен кръг, можеха да допуснат, че тя изживява някаква тайнствена душевна криза. Издаваха я понякога гласът й, помраченият израз на очите й, горчивата гънка на устните, които вече не разцъфваха в усмивка.

Ришар забеляза скоро всичко това, но не задаваше никакви въпроси на жена си, защото чувстваше, че би било неблагоразумно да повдига дори и малко булото на мълчание, което бяха спуснали помежду си. Но той я наблюдаваше и нейната промяна смущаваше неговата сляпа и чувствена страст към Катерина Арвенеско.

Въпреки това един ден той забрави умишлената си сдържаност. По една случайност младият мъж влезе в малкия салон, където, готова за излизане, Жилиан нареждаше цветя в една ваза от венециански кристал. Щом извърна глава и срещна погледа на съпруга си, тя се измени. Очите й изгубиха топлата си и нежна светлина, лицето й стана сериозно.

Той запита преди благоразумието да му бе наложило мълчание:

— Не се ли чувствате добре, Жилиан? Намирам ви малко променена.

Ришар почувства, че тя потрепери. Но Жилиан отвърна:

— Успокойте се, Ришар, чувствам се много добре, нищо ми няма. Променям се, защото остарявам, това е всичко!

— Нима дните, които отминават, ви потискат със своята свежест? — засмя се шеговито той. — О, Жилиан, не допускам, че сте толкова крехка!

Без да престава да подрежда цветята, младата жена каза бавно:

— Не мисля, че съм крехка. О, не. Но аз нося отпечатъка на множество нови неща, които животът ми откри… А тяхната тежест е прекалено голяма за човек, неопитен като мен.

Той се наведе към нея и потърси погледа й, който тя скриваше:

— Жилиан, това ново положение сякаш ви измъчва. А при това аз мислех, че за вас самият живот, бил той изпълнен с радост, надежда или скръб, е вече едно голямо богатство, което човек никога не може да заплати достатъчно скъпо… Нима съм се излъгал?

— Вярно е, аз мислех така… Мисля все още…

Тя замлъкна. Вазата вече беше наредена. Младата жена взе ръкавиците и чантата си и с учтивост, лишена от всякаква сърдечност, както би се обърнала към някой далечен познат, тя каза, като се отдалечаваше:

— Довиждане, Ришар. До довечера!

Как, нима тя щеше да си отиде така? Странно съжаление го обзе. Той се обърна към нея, овладявайки изкушението си да я вземе в прегръдките си и да изпита опиянението от собствената си власт:

— Жилиан, какво сухо сбогуване! Защо? Нима няма да ми подадете дори върха на пръстите си?

Младата жена стоеше като закована на прага на стаята. Той пристъпи към нея и я прегърна. Мекотата и уханната топлина на кожата й му завъртяха главата. Ришар потърси властно устните й, потръпващи под тюла на воалетката.

Но преди да успее да ги докосне, Жилиан се отдръпна. Отметнала назад глава, тя беше бледа като восък.

Младият мъж прошепна гневно:

— Жилиан, вие не ми давате да ви целуна!

За миг те се изгледаха. После тя отвърна с рязък смях:

— О, Ришар, ние сме вече твърде отдавна женени за подобни детинщини. Трябва да ги оставим за влюбените! У всички други те са смешни!

— Други? Вие? Аз? Значи смятате, че ние не сме влюбени?

— Но струва ми се, че вие го знаете не по-зле от мен! А сега, довиждане. Не ме задържайте повече, защото ще закъснея. Жанин ме чака…

Той я остави да излезе, без да добави нито дума повече.

И когато по-късно те се срещнаха отново, нито единият, нито другият намекна за тази дребна случка. Ришар не направи вече опит да целуне жена си, защото мъжкият му усет му подсказваше, че завладяването на това женско сърце е трудно и деликатно. Във всеки случай той имаше желание да започне борба за покоряването му, защото обичаше трудните постижения… и защото не се съмняваше в успеха си.

Жилиан отгатваше всичко това с прозорливост, която би уплашила Ришар, стига да можеше да измери дълбочината й. Но той не се взираше достатъчно внимателно в нея, за да може да я открие. Във Флоренция, както в Париж, всеки от тях имаше свой независим живот. Ришар изглеждаше обладан от творческа треска. Той си бе устроил ателие вън от оживлението на Флоренция, в един стар, полуразрушен дворец, напуснат от собствениците му. Когато не придружаваше Жилиан из музеите и църквите или на излет, той прекарваше там дълги часове, работейки над мократа глина.

Но повечето пъти младата жена излизаше сама или придружавана от Морланд. Тя чувстваше, че поне той гледаше на нея като на ценна и вярна приятелка. Неговото присъствие й беше винаги приятно. То й вдъхваше вяра и спокойствие.

Водена от него, Жилиан бе изпитала часове на чудно, безценно скитане из града. Морланд умееше само с няколко думи да възкреси миналото на Флоренция, да накара старите камъни да заговорят, да извика призраците на хората, които бяха останали завинаги свързани със славата на града. Той я придружаваше и в черквите, които Ришар предпочиташе да посещава сам.

Но преди всичко Жилиан се оставяше да бъде пропита от чара на Флоренция, а той я завладяваше най-много в чудни, златни дни като този, когато слънцето отиваше към залез.

Но виолетовата мъгла от далечните планини вече плъзваше по златистото небе.

Внезапно Жилиан се изправи и усети, че вече беше почти студено, че беше сама. Около нея имаше само непознати, повечето от тях бяха туристи, като нея, дошли да видят в сянката на Сан Миниато как здрачът обгръща божествената Флоренция.

Тя се обърна и погледът й, докосвайки мимоходом групите от чужденци, се спря за миг на бронзовата фигура на младия Давид, дързък, здрав и строен. После тя видя мургавото лице на Морланд, който се беше спрял само на няколко стъпки от нея. Той я поздрави усмихнат, със закачлив блясък в очите.

— Слава Богу, най-после успяхте да откъснете очи от Флоренция! Гледката ви беше толкова приятна, че аз не посмях да ви обезпокоя. Знаете ли, сигурен бях, че ще ви намеря тук!

— Търсехте ли ме? В моя чест ли сте тук в Сан Миниато? — запита тя със съмнение, докато му протягаше ръка.

— Да, във ваша чест. Минах край хотела ви, за да се осведомя какви са намеренията ви за утре. Казаха ми, че синьората е излязла преди един час. Тръгвах си разочарован, когато изведнъж си припомних предпочитанията на синьората към хълма на Сан Миниато, изкачих се незабавно и бях възнаграден. Щастлив съм, че ви намерих тук, пред този хоризонт, в тази чудна привечер.

Той говореше шеговито, сякаш да не изплаши нейната сдържаност, която зачиташе. А младата жена дори и не подозираше, каква чиста радост изпитваше Морланд, когато я гледаше сред прекрасния тоскански край, който беше в чудна хармония с нейната пламенна, сериозна и изтънчена красота.

Отминавайки незабелязано последните му думи, младата жена отвърна с усмивка:

— Вярно е, харесвам повече от всичко Флоренция при залез-слънце! Но, уви, краят на феерията настъпва! Трябва да слизаме…

Едно по едно отраженията угасваха по мозайката на куполите. Само река Арно все още блестеше. Водите й бяха пурпурни.

С въздишка на съжаление Жилиан прошепна:

— Свърши се! Да си вървим.

Те тръгнаха бавно назад. Младата жена каза:

— Ще ме заведете ли утре в Сан Марко? Искам да го видя още веднъж.

— Нима не сте ходили пак с Ришар?

— Не, той е погълнат изцяло от работата си, а пък аз не бих си позволила никога да го безпокоя. За него никое друго удоволствие не може да се сравни с творчеството, освен това той знае, че вие имахте добрината да си предложите услугите. Така е най-добре, всъщност.

Не за първи път Морланд забеляза, че тя решаваше напълно самостоятелно всички въпроси, които я засягаха, без да се допитва до Ришар, така, както би постъпвала една жена, която се счита за единствена господарка на себе си…

— Ще направим така, както желаете — каза той приятелски.

— Благодаря. Значи ще се срещнем утре сутринта в десет часа, искате ли? Ще отидем да видим в малките бели килии виденията на блажения Анжелико… О, да, „блажения“, защото той е знаел да живее само за своя Бог и за своето изкуство! Той е открил рая на земята.

— Да, той си е създал един земен рай… Но само той е можел да вкуси и разбере неговата сладост.

— Да, вярно. Малцина са тези, които са създали рай тук, на земята. Само мъдрите могат, но струва ми се, че съвсем не е лесно да бъдеш мъдър. Знаете ли, изглежда, че монахът, когото срещнахме вчера пред старата черква, бе постигнал това съвършенство. Забелязахте ли колко бодри бяха очите му! Със сигурност неговата душа не е взискателна и смутена, той трябва да познава истинското спокойствие.

— Да… спомням си.

Тя млъкна за миг. Пред очите й се появи старата черква в мекия здрач, цъфналите виещи се рози, кипарисите, изправили тъмните си глави в бистрия въздух.

После младата жена завърши с особена усмивка:

— Колко далече се чувствам от тези мъдреци! Аз по-скоро имам нещо сродно с борческия дух на Саванарола… На това трябва да се дължи и симпатията ми към него! Казват, че когато изпаднал в немилост, той бил жалък при мъченията, той, който е бил жесток със слабите, но това трябва да не е вярно, нали?

Морланд се усмихна на нейния младежки възторг. И за да й направи удоволствие, той й описа знаменития монах с волеви профил, чийто образ Жилиан бе видяла в малката килия на Сан Марко.

Те слизаха бавно по стълбите, които отвеждаха от височините на Сан Миниато към бреговете на Арно през уханните градини, все още топли от майското слънце. И за двамата настоящият час имаше особена прелест. Спокойната хубост на здрача внасяше известна ведрина в душата на Жилиан, а Морланд изпитваше неизказано удоволствие да се наслаждава на неговата прелест заедно с тази жена, която бе породила у него толкова топли чувства. Но изведнъж Жилиан престана да говори. Тя не чуваше вече спътника си, не виждаше нищо. Пристъпваше като автомат. По една случайност погледът й се бе спрял на една млада жена, която, поставила ръка на каменния парапет, наблюдаваше реката, тук-там все още обагрена от залеза. Очертанията на тялото и на главата имаха някаква гъвкава и крехка грация. Цялата фигура изпъкваше тъмна на огнения фон на небето. Глухо възклицание се изтръгна от устните на Жилиан:

— О, възможно и е?

— Как? Какво има? Какво ви е? — запита Морланд неспокоен, като се взираше в нейното смутено лице.

Тя не отговори.

— Кажете какво ви е? — повтори той.

Младата жена пое дълбоко дъх, после отвърна беззвучно:

— Нищо… Няма ми нищо…

Младият мъж не настоя и продължи да върви мълчаливо до нея. Когато видя, че лицето й бавно възвръща цвета си, той каза просто:

— Простете ми, че ви разпитвах така, но вие ме уплашихте.

Жилиан отгатна по пресилената учтивост на тона му, че бе засегнала приятелските му чувства със своя неискрен отговор. Тя съжали, че бе постъпила така.

— Не се извинявайте, приятелю. Вашите въпроси не ми бяха досадни, само че аз бях малко… малко изненадана от една среща и една прилика. Погледнете там край реката, не ви ли се струва, че виждате принцеса Арвенеско?

Той се подчини, но неговите малко късогледи очи не можеха да доловят всички подробности, които нейните очи бяха различили. Морланд не беше сигурен в приликата. В това време непознатата жена се обърна и тръгна към парка… За миг лицето й бе обърнато към тях и тогава младият мъж я позна. Съвсем непринудено, сякаш в това обстоятелство нямаше нищо необикновено, той каза:

— Да, имате право, тази хубава жена е принцеса Арвенеско. Няма нищо чудно, че тя е тук, във Флоренция, по това време. Принцесата е известна поклонничка на италианската пролет.

— Кой ви го каза? Ришар?

Очите му продължаваха да следят младата жена, която изчезваше в здрача. Мъжкият костюм не отнемаше на тялото й нищо от мамещата му грация.

И пред очите на Жилиан се появи чудното женско тяло — винаги все същото, — което бе видяла толкова пъти, екипирано в албумите на своя съпруг.

Тя чу сякаш отдалече гласа на Морланд, който й отговаряше:

— Не си спомням Ришар да ми е говорил някога за предпочитанията на госпожа Арвенеско. Аз самият ги открих по датите, написани на всяко от творенията й.

Жилиан кимна с глава, но остана мълчалива. В сгъстяващата се сянка на здрача Морланд не можеше да долови изражението на лицето й. Той, който знаеше много неща, които тя и не подозираше, мълчеше замислен и подбираше колебливо думите, които трябваше да каже.

Те приближаваха вече към хотела, чиито лампи светеха в нощта. Младата жена обърна глава към него:

— Вие сигурно се питате защо появяването на принцеса Катерина тук, във Флоренция, не ме оставя безразлична. За да не допуснете… повече от това, което има… ще ви призная, че имам отвратителната слабост да не я обичам, да ми е неприятно да я виждам… и то, защото зная, че Ришар е бил и е неин почитател. Впрочем това е детинщина, която ще премине, но засега не съм успяла да се овладея.

— То е защото отдавате на възхищението на Ришар към тази жена повече значение, отколкото има, а всъщност то е едно чисто естетическо възхищение към една жена, чиито линии са приятни за неговото око на скулптор и чието дарование пленява неговия ум на художник.

Навела глава, Жилиан слушаше и вървеше съвсем бавно.

— Действително, това е възможно, но страхувам се, че ще ми трябва време, докато стана истинска жена на художник.

— Какво разбирате под думите „истинска жена на художник“?

— Предполагам, че това, което всички разбират… Една жена, която схваща, че съпругът й вкусва красотата навсякъде, където я намери, че красотата го привлича, защото му е необходима, както хлябът на другите хора.

Тя спря. Погледът й се губеше далече в звездната нощ. Внезапно, с променен тон, младата жена завърши:

— А сега трябва бързо да се сбогуваме. Късно е и аз едва ще имам време да се облека за вечеря. Доверих се на вас, защото зная, че сте истински приятел, но вярвам, че ще бъдете мълчалив, нали? Ще забравите, както забравят изповедниците.

И Морланд произнесе в нощта думи, които може би нямаше да произнесе под ясната дневна светлина:

— Моя скъпа, моя прекрасна малка приятелко, ще забравя, защото съм ви изцяло предан.

Тя потрепери. Внезапно ридания свиха гърлото й. За миг Жилиан остави студената си ръка в здравата, сигурна длан на Морланд. После тя се обърна бързо.

— Благодаря и довиждане. До утре, приятелю — и влезе в хотела.