Анри Ардел
Пробуждането на любовта (6)

Глава VI

Госпожа Таени се прибра в спалнята си. Воврей тръгна разсеяно из парка, където нощта бе обгърнала алеите. Тежки облаци бяха забулили луната. Сега младият човек беше сам със себе си, сам срещу невероятната възможност, която старата му приятелка ненадейно бе разкрила пред него.

Що за странно хрумване бе имала тя! Да го ожени! Него! Никога досега не го бе осеняла мисълта за подобна възможност.

Поначало Ришар не беше против брака. Дори младият човек допускаше смътно, че един ден, без да жертва нещо от свободата на действие, която му беше тъй скъпа, той щеше да си устрои един постоянен и сигурен дом. Неговата съпруга трябваше да бъде хубава и стройна. Тя щеше да поддържа атмосферата, която му беше необходима за развитието на дарованието му и за личното му щастие.

Впрочем всичко това беше мечта на един изтънчен деспот, на един егоист.

Отраснал без семейство, не познаващ упорития и каляващ труд за къс хляб, понеже съдбата се бе показала щедра към него, той бе живял само за собственото си удоволствие и винаги бе имал опасната свобода да се вслушва само в себе си. Ранната смърт на баща му и после на майка му му беше дала твърде рано пълна независимост.

Така неговото естествено разположение да налага и осъществява собствените си желания бе намерило благоприятна почва за развитие, и не бе срещнало почти никакви пречки. Зад външната учтивост той преследваше своите цели с несъзнателна твърдост.

На него винаги му бе липсвало семейство, което създава топлота, отговорности, грижи за обични същества. Липсвало му бе влиянието на майка, на сестра, на приятелка…

За първи път, когато бе разговарял с Жилиан Тревенек, той бе изпитал изкушението да опознае по-добре тази девойка.

Ришар бе напуснал Тревенек с желанието да се върне отново там, както някога бе пожелавал да види повторно някоя гледка, която му е харесала.

И ето, че сега госпожа Таени го свързваше с тази непозната, подхвърляше му идеята да се ожени за това момиче… на него, когото споменът за Катерина Арвенеско все още изгаряше… Нима можеше да обикне тази девойка? Нима самата тя би го обикнала? Наистина, женското въображение беше непостижимо.

И както се разхождаше в мрака, младият човек повдигна рамене, сякаш за да отърси от себе си тази неосъществима идея. Неосъществима? Може би да… но все пак приятна за този преситен мъж, жаден за нещо непредвидено и най-вече за забрава.

Да я накара да го обикне… Да подчини нейните мисли, сърцето й, което никой мъж не бе притежавал, младото й тяло.

Да я накара да го обича и така да се излекува от другата…

Да се ожени за нея… и по този начин да убеди Катерина Арвенеско, че сега една жена му беше тъй скъпа, както тя самата никога не му е била. Да я увери, че е била само една краткотрайна прищявка, която бързо е забравил. О, ако можеше да я излъже така!

Цялото му същество потръпна при мисълта за подобно отмъщение. Гордостта му тържествуваше. Всички възражения, страхове и безпокойства останаха в сянка.

Той не мислеше вече за цената на отмъщението. Впрочем подобен брак не би му отнел свободата, защото тази религиозна бретонка, възпитана строго и скромно, едва ли щеше да има изискванията на някоя парижка девойка, която ще знае добре и ще пази ревниво правата си на модерна съпруга. Той ще бъде внимателен и щедър към нея и тяхното семейство ще прилича на много други парижки семейства от тяхната среда: един почтен съюз на добре възпитани хора, които се виждат рядко, всеки погълнат от своите лични занимания и удоволствия. При това Ришар смяташе, че само жената бе длъжна да спазва съпружеската вярност.

В края на краищата предложението на госпожа Таски не беше толкова глупаво, както му се беше сторило отначало.

Внезапно младият човек се върна към действителността. Безцелната му разходка го бе извела отново пред къщата, чиито прозорци вече бяха тъмни. Светеше само прозореца на малкия салон. Лампата бе оставена запалена заради него. Часовникът на черквата удари. Ришар започна да брои ударите. Луната беше изплувала от облаците и стоеше високо на спокойното небе. Единадесет удара отекнаха в нощта и бяха отнесени от топлия вятър, който шумеше в клоните.

Измина вече един час, откакто скиташе из парка, забравил времето, погълнат от бъдещето, което тъй неочаквано се бе очертало.

Тогава устните му се свиха в остра подигравателна гримаса и той прошепна, докато отиваше към единствената осветена стая в къщата.

„Наистина аз сякаш полудявам! Всичко това е невероятно… Трябва да спя… утре слънцето ще ми върне здравия разум!“

* * *

Два месеца по-късно на терасата на хотел „Лугано“ Катерина Арвенеско прочете в изпратения от Франция вестник, в хрониката на светските събития, новината, която бе изненадала и събудила любопитството на цял Париж: „Тези дни се е извършила венчавката на блестящия скулптор Ришар Воврей с госпожица Жилиан Тревенек, произхождаща от един от най-старите бретонски родове. Обредът е бил извършен в замъка Тревенек в тесен кръг…“