Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote (2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анри Ардел. Пробуждането на любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1993

Редактор: Христина Иванова

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 954–8237–18–0

История

  1. — Добавяне

Глава XV

— Как, госпожо, вие сте дошли да разгледате изложбата, съвсем сама? — подхвърли весело Морланд, щом се увери, че младата жена, чийто изящен силует бе привлякъл вниманието му, не беше друга, а Жилиан Воврей. В гласа му личеше голямото удоволствие, което му доставяше тази среща.

Жилиан тъкмо се бе спряла пред един женски портрет. Гласът на Морланд я накара да обърне изненадано глава. Като го позна, тя му подаде ръка и на устните й се появи приятелска, малко закачлива усмивка.

— Защо се учудвате толкова, че се разхождам сама? Да не би да мислите, че още не съм излязла от възрастта, когато малките момичета не се отделят от бавачката си?

— Хм… това време е минало отдавна, госпожо… но и настоящата ви възраст едва ли е по-малко опасна! Ако бях на мястото на Ришар, нямаше да ви оставям да скитате така на свобода, изложена на погледите и невъздържаното възхищение на минувачите.

— Възхищение! Кой знае? Все пак вие ми правите голяма чест — отвърна тя весело. — Но в края на краищата, аз имам право на тази свобода, защото в този момент Ришар е на езда в Болонската гора.

— Как не го е срам да предпочита ездата пред всички тези прекрасни личности!

И с ръка той посочи старинните женски портрети, които бяха събрани за няколко седмици в залата.

— О, не клеветете приятеля си! Той беше тук заедно с мен в деня на откриването.

— И да не би да твърдите, че той е видял нещо в този ден?

Очите и устните на Жилиан се усмихваха под воалетката.

— Той видя тук-там по нещо, но ми каза, че е идвал и втори път… И тази сутрин, понеже бях свободна, реших да направя като нето. Като невежа провинциалистка, надявах се, че в неделя сутрин ще има по-малко посетители. Но сега съм разочарована!

— Благодаря, много мило! Никога не съм допускал, че сте толкова ненаситна да искате само за себе си цяла изложба.

Тя започна да се смее и лицето й доби съвсем младежко изражение.

— Имате право. Страхувам сече винаги искам прекалено много и от хората, и от нещата. Но толкова по-зле за мен! Няма какво да се прави, трябва да ми простите. За да ми докажете, че не ме смятате за егоистка, трябва да ме придружите…

— Приемам на драго сърце. Още повече, че никога не съм умеел да устоявам на едно изкушение. И…

— И? — повтори тя, като го гледаше със светлите си очи.

— И щом ви видях, помислих си, че ще бъде прекрасно да разгледам заедно с вас тези лица от миналото.

— Страхувам се, че ще ви разочаровам, защото аз съм една спътничка с много независим и непостоянен нрав. Не се учудвайте, ако се загубя нанякъде…

— Разбрано, няма да се учудвам.

Неведнъж Морланд бе имал случай да придружава по изложби някоя блестяща млада жена, която идваше, за да я видят… а не, за да види.

Но той забеляза скоро, че рядко бе срещал посетителка тъй погълната от това, което гледаше. Поради това тя беше съвсем безразлична към впечатлението, което правеше на заобикалящите я непознати.

Както го бе предупредила, Жилиан разглеждаше платната без ред, подчинявайки се на прищевките си. Тя ту се спираше, ту се отклоняваше според предпочитанията и любопитството си. Морланд беше поразен от силните впечатления, които откриваше по изразителното й лице, по големите очи, широко отворени, за да не пропуснат нищо.

За него, любопитния психолог, Жилиан беше много интересна и като я наблюдаваше, той забравяше окачените по стените платна.

Морланд се стараеше да не й досажда с присъствието си, за да може тя да разглежда свободно портретите, но той я заговаряше винаги, когато забележеше, че се е заинтересувала от някой от тях и й даваше нужните обяснения.

Понякога младият мъж се опитваше да узнае личното й впечатление от дадена творба, защото тя проявяваше рядка сигурност и чувство при преценката си. Той се спря до нея пред един портрет от Рейнолд, който тя наблюдаваше от известно време, и запита:

— Харесва ли ви тази непозната?

— Да… Толкова много неща се крият в очите й! Не намирате ли, че затворените устни на женските портрети от английската школа говорят повече от всички други? Техните често сведени клепачи са тъй изразителни. Сдържаната им поза. Лицата им на закоравели протестантки, строги, волеви, с богат вътрешен живот, чиято тайна крият грижливо, ми харесват.

— Не може да се каже същото за лицата на нашите французойки… Имате пълно право… Ето на, у тях…

И той показа хубавите кокетни създания, напудрени, начервени, деколтирани, облечени в коприна, окичени с цветя…

— Ако се съди по външния вид, у тези жени вътрешният живот е незначителен. Но колко мили, колко привлекателни и сладки умеят да бъдат те. Вижте живите им очи, които търсят, ровят и виждат… Те могат да бъдат милващи, духовити… и всичко останало… Но дълбоки? Много рядко… Погледнете тази с вирнатото носле, дяволитите очи, напудреното лице и дръзко оцветените страни… Впрочем тя е чудесна…

Жилиан го прекъсна с весел смях:

— Не подозирах, че сте тъй чувствителен към прелестите на хубавите дами от миналото! Наистина за тях е много ласкателно, че могат да имат обожатели и сега, когато не са нищо друго, освен студени картини! А колко обичани са били повечето от тях приживе, колко много обичани! Наистина те са щастливки.

— Щастливки защо? Защото са били обичани или, защото те сами са се проявявали като големи любовници?

— Защото са били обичани… Това е едно тъй рядко щастие!

— Не е вярно — отвърна незабавно той, учуден от думите й. — Защо сте тъй скептична?

Преди известно време Ришар също й бе задал този въпрос. И на Морланд тя даде същия отговор. Младият мъж едва ли подозираше колко много искреност имаше в него:

— Моят скептицизъм… употребявам точно вашия израз, е плод на опита ми от парижкия живот.

Изразът на лицето й внезапно се бе променил. Сякаш някаква сянка бе забулила блестящата му младост. Младата жена тръгна отново покрай картините, но вече не ги виждаше.

Морланд запита, като се стараеше да придаде на гласа си известна шеговитост:

— Значи в Бретан вие сте имали съвсем друго мнение за любовта?

— В Бретан — отвърна тя шеговито като него — бях, едва сега ми е ясно, наивна като малко момиченце! Живеех само сред мечти, най-искрено убедена, че мъжете от моето време, както тези от миналото, които познавах добре, принадлежат с тялото и душата си на дамата на сърцето си и очите им са слепи за всички други жени… Отгатвате колко много от илюзиите ми се изпариха, нали?

Тя спря за миг и Морланд я чу да шепне тихо, сякаш на себе си:

— О, аз преди и не допусках колко тежко е човек да губи илюзиите си.

Те направиха няколко крачки мълчаливо. Очите им не виждаха вече нито посетителите, които ги докосваха, нито тълпата безмълвни лица в рамки от угаснало злато. Морланд се питаше дали не е по-добре да се престори, че не е чул думите, които Жилиан беше казала може би на себе си. Първа тя заговори отново и в усмивката, появила се на устните й, имаше някаква тъжна ирония:

— Сега аз съм вече доста добре осведомена относно действителността. Зная и имах случай да го установя в обществото, в което се движа, че жените, които искат да запазят любовта, на мъжете си, трябва да се борят с всички сили за своето щастие… Това е ужасно и унизително!

— Нима е унизително да забравиш гордостта си, защото обичаш? — настоя той, като желаеше да вникне по-добре в мислите й.

— Да забравиш гордостта си, да я пожертваш. Добре! Но да потъпчеш достойнството си на жена и на съпруга, това е вече унизително! В края на краищата може би някои могат да го направят. Но аз лично не се чувствам способна на подобна „добродетел“!

Признанието се изплъзна неволно от устните й и тя се ядоса. Морланд видя, че очите й се помрачиха. Младата жена се обърна, но един мъжки глас я спря:

— Госпожо, поднасям ви моите почитания.

Пред Жилиан се кланяше един приятел на Ришар от клуба. Съвсем обикновен на вид, елегантен и бъбрив младеж, голям любител на жените. Поради това той имаше силно желание да ухажва Жилиан. Дразнеше го само обстоятелството, че тя не му обръщаше никакво внимание.

С едва доловимо надменно кимване с глава, тя му подаде ръка.

— Тук е интересно, нали?

— Хубаво… много хубаво! Чувствам как в мен прониква душата на осемнадесети век. Няма да ви питам как е Воврей, госпожо… Срещнах го вчера сутринта в Болонската гора.

— Да, той отива там всяка сутрин.

— Той беше слязъл от коня си, когато го забелязах. Стоеше до колата на принцеса Арвенеско, която също е една от редовните утринни посетителки. Не се учудих никак, че Ришар не ме видя, макар че бях само на четири крачки от него… Той говореше с толкова хубава жена!

Жилиан отвърна с подигравка, едва смекчена от усмивката й:

— Предполагам, не се учудвате, че съм била затъмнена от принцеса Арвенеско? Моят съпруг я цени много като жена и като поетеса и срещите с нея винаги му доставят голямо удоволствие. Но аз ще го предупредя, че става сляп за приятелите си, когато говори с нея… Сигурна съм, че Ришар ще съжалява много… Довиждане.

Младата жена кимна леко с глава и усмивката й имаше някаква дразнеща прелест със своята непристъпност и хладина.

Младият мъж се наведе почтително. Ако той имаше някакви лоши намерения, споменавайки за срещата на съпруга на Жилиан и принцеса Катерина, вероятно вече беше разочарован, защото госпожа Воврей бе посрещнала новината с най-голямо безразличие.

Всъщност думите на този младеж я бяха засегнали, но това тя нямаше да признае никому.

Тези може би всекидневни срещи на съпруга й с онази хубава жена я бяха неприятно изненадали и то само, защото Ришар не й бе споменал нищо за тях. При това принцесата не беше незначителна личност, която може лесно да се забрави.

Защо тогава това мълчание, което изглеждаше умишлено? Не се ли дължеше то на очевидното желание на Ришар да се избегне всяко сближаване между нея и Катерина Арвенеско?

Тя поклати глава несъзнателно, сякаш за да отстрани тези въпроси без отговор и се опита да насочи отново вниманието си към платната, които я интересуваха… Но къде беше удоволствието, което изпитваше доскоро? Изведнъж й се стори, че това занимание беше съвсем безсмислено. Обзе я тъга, която засили у нея желанието да види Ришар. Къде беше той? В Болонската гора? Може би беше още там заедно с принцесата. В миг тя си представи съвсем ясно тясното лице със зеленикави очи под тъмните вълни на косите. А между ресниците нейният поглед имаше някаква странна мекота, то сякаш призоваваше властно и ласкаво.

Да, така трябва да е гледала тя, когато Ришар е стоя до колата й. Вълна кръв нахлу в главата й. Тя потрепери, сякаш някаква тайна рана бе засегнат.

Морланд се приближи до нея и каза:

— Елате да видите един много хубав пастел.

Мисълта й бе отлетяла толкова далече, че думите му й прозвучаха съвсем чуждо. Клепачите й трепнаха. Тя приличаше на същество, което се събужда.

— Къде е този пастел? Ще го видя и после ще ви кажа сбогом. Вече започвам да се чувствам малко уморена.

Той я обгърна с поглед, чиято прозорливост я плашеше. Но това трая само миг и тутакси Морланд се провикна с усмивка:

— А пък аз си въобразявах, че вие никога не може да бъдете уморена!

— Защо?

— Защото във фигурата, в походката ви има толкова гъвкавост, че всяка мисъл за умора остава далече от вас. Преди да си тръгнете, елате да си починете за малко на терасата. Там е много приятно и не е никак студено.

Тя се подчини. Неговото приятелско и покровителствено държание й беше приятно. Доскоро тя мислеше, че никога няма да му прости, задето бе смутил вярата й. Сега тя знаеше, че никой от мъжете, които бе срещнала в Париж, не можеше да й бъде по-верен приятел. Дори при Ришар тя не изпитваше същата сигурност.

Те излязоха от залата и се спряха на терасата. Пролетната светлина ги обгърна. Небето беше нежносиньо и на неговия фон се очертаваше Айфеловата кула.

Куполът на дома на инвалидите блестеше под слънчевите лъчи.

Жилиан мълчеше и гледаше, скрила ръцете си в маншона. Вятърът, сгрян от слънцето, докосваше лицето й. Внезапно тя запита:

— Познавате ли принцеса Арвенеско?

— Главно от произведенията й.

— Главно или само? Не знаете ли какъв род жена е тя? Помолих Ришар да ме представи, защото обожавам нейната поезия, но той отказа.

Разсеян ли беше Морланд? Изминаха няколко секунди, докато той отговори съвсем спокойно:

— Той е отказал, защото я познава и знае, че такава, каквато е, тя няма да ви хареса, а дори ще ви разочарова. Тази е причината, поради която Ришар е попречил, и то съвсем благоразумно, да завързвате връзки, които не могат да продължат.

Младата жена каза замислено:

— Може и да е така. Но защо пък не би ми харесала тя? Вие казвате, че Ришар я познава добре?

— Той е ходил на приеми у нея, както много други мъже, притежаващи каквато и да е известност. В качеството си на такъв и аз съм бил канен няколко пъти в дома й.

— Да… да… Разбирам, че господата трябва да се стичат с особен възторг на нейните приеми. Струва ми се, че тя има всичко необходимо, за да ги привлича и задържа.

Той запита внимателно:

— Намирате ли я хубава?

— Хубава? О, не… Тя има нещо друго. Нейният чар ми напомня парфюма на туберозите, който замайва…

Морланд отвърна шеговито:

— Драга госпожо, в Париж мъжете отдавна са свикнали на силните парфюми. Те са много по-улегнали и невъзприемчиви, отколкото вие допускате.

— Да, мъдрите като вас… но другите!

Тя не продължи и погледът й се отправи някъде в далечината. Младият мъж също се умълча. Той се питаше защо Жилиан му беше задала този въпрос. Обземаше го странно раздразнение, че не беше в състояние да направи нищо за нея, въпреки доброто си желание. У него тя събуждаше толкова хубави чувства, че му се искаше да я заобиколи с грижи и внимание достойни за някоя ценна, рязка и крехка вещ… Младата жена обърна бавно глава.

— Ще ви оставя вече. Довиждане. Благодаря ви, че ми кавалерствахте!

Тя му се усмихваше мило. Морланд също се усмихна:

— Бих желал много да ви кавалерствам няколко седмици и във Флоренция.

— Как! Заминавате за Флоренция?

— Да, ще си позволя удоволствието да се разходя из Италия през Великденските празници.

— О, колко сте щастлив! — тя го гледаше с такава детинска завист, че той се изсмя:

— Ако това пътешествие ви изкушава, толкова много, трябва да помолите Ришар да ви заведе. Той може лесно да бъде подмамен… опитайте. При това Ришар обожава Флоренция. Хайде, елате да прекарате там Великден. Аз ви убеждавам и в мой интерес, защото знам какво голямо удоволствие ще бъде за мен да видя отново заедно с вас Сан-Марко, Фиезоле — Фиезоле при залез! — Сан-Миниато!… Чудно ще бъде!

Той говореше така просто, че тя не можеше да изтълкува двусмислено неговото желание.

— Да… много бих искала да видя Флоренция. Но каквото и да казвате, не зная дали Ришар ще се съгласи да ме заведе. А пък аз не обичам да получавам откази. Довиждане.

Тя му подаде ръката си. Той я целуна почтително и остана замислен на терасата, като гледаше как младата жена се отдалечава с гъвкави, живи крачки.