Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote (2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анри Ардел. Пробуждането на любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1993

Редактор: Христина Иванова

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 954–8237–18–0

История

  1. — Добавяне

Глава XVII

Този следобед у госпожа Дьо Мовиер имаше концерт. Жилиан не се чувстваше добре сред тази артистична и твърде свободна среда. Тя й беше чужда. Ето защо, като ставаше от масата, Ришар я запита разсеяно дали ще се отзове на поканата на баронесата, тя отговори, че смята да се откаже от това посещение, понеже учтивостта не и го налагаше.

Съпругът й не настоя и не възрази нищо, когато младата жена добави, че смята да отиде при госпожа Ригал, за да поиска някои сведения. С глух шум той затвори табакерата си и отиде да изпуши в ателието извадената цигара. Едва когато беше на вратата, Ришар каза, като отправи към нея поглед, който я учуди:

— Добре… Вървете там, където се чувствате привлечена. Имате пълно право. Макар че вие бихте могли да раздавате милост и в блестящото общество. Там вашето присъствие ще бъде благотворно… и може би много повече, отколкото допускате!

Изненадана, ти остави на близката масичка книгата, която току-що бе взела.

— Ришар, не говорете с догадки и не се подигравайте с мен! Нима бих могла да допусна, че моето присъствие ще бъде от полза за някого в дома на госпожа Дьо Мовиер?

Някакво неопределено изражение блестеше в очите на Ришар.

— За никого, разбира се. Шегувах се, защото разбирам много добре, че атмосферата в дома Мовиер ви се струва твърде наситена с тежки парфюми, с богохулни мисли и похабени чувства! Признавам, че тя е забавна и приятна само за жените, свикнали с нейната пиперливост… впрочем същото се отнася и за клетите мъже!

Гласът на Ришар беше придобил тази ирония, която събуждаше у нея някакво нетърпеливо възмущение. Но младата жена не си позволяваше да издаде настроението си. След едва доловимо мълчание тя предложи, като задържа с едно движение Ришар, който се канеше да мине в ателието:

— Ришар, ако държите да отида на този прием, ще го направя на драго сърце. Можете да ми отговорите съвсем спокойно, защото това посещение ще ми струва съвсем малко усилие.

Повдигнал завесата, младият мъж стоеше на прага на малкия салон.

— Аз държа твърде много на собствената си свобода, за да не зачитам свободата на другите! Надявам се, че сте го забелязали вече, Жилиан. В случая не се касае за някакво светско задължение, което трябва да се изпълни на всяка цена. И така, моя малка хубава общественичке, вървете спокойно при вашите приятели и вашите бедни, щом те ви привличат повече от артистите на госпожа Дьо Мовиер. Аз ще я посетя за малко от ваше и от мое име. Така всичко ще бъде наред.

Жилиан долавяше в малко резкия тон на Ришар същото нещо, което преди малко я бе поразило в погледа му. Но никога тя не би го запитала…

Завесата падна след него.

Младата жена излезе, без да го види отново. Той беше зает в ателието си, работеше. А Жилиан знаеше колко мразеше той посещения, когато се заловеше за работа. Позираше му един модел-момиче, което бе минало случайно да пита дали няма нужда от нея. Момичето трябва да се бе харесало много на Ришар, защото той го бе задържал незабавно.

Навън блестеше ясният следобед на първите априлски дни. Благоуханна и топла, пролетта бе дошла. Тя беше ту сияйна и слънчева, ту измокрена от поройни дъждове, след които се разтваряха белите и лилави цветове на люляците.

С разширени ноздри Жилиан поемаше бистрия въздух, който миришеше на зеленина, на влажна земя, на цветя. От една скромна цветарска количка, спряна край тротоара, благоухание на виолетки я удари право в лицето. Тя бе вдишвала, толкова пъти този пролетен парфюм в своя Бретан, когато паркът на Тревенек възкръснеше за нов живот.

И внезапно пред нея изпъкна видението на бретонската пролет, на която се бе наслаждавала тъй пълно, тъй дълбоко. Тя си припомни поляните, горските пътеки, край които цъфтяха първите анемонии, морския бряг, тръстиките, приведени от буйния вятър, който овлажняваше устните й и миришеше на сол и на вода.

О, само тя познаваше тази Жилиан. Тя беше безгрижна, изпълнена с мечти, надежда, вяра. Тя не познаваше живота, истинския живот. Душата й жадуваше лудо да го вкуси като плод, чиято сладост заслужава всички жертви.

Младата жена наблюдаваше в спомените си, като изчезнало скъпо същество, тази някогашна Жилиан, която бе живяла в един вълшебен свят, създаден от илюзиите й. Тя разбираше това едва сега. Виждаше я в голямата стая, подобна на музей, да стои до дядо си и да му помага… От време на време тя вдигаше глава, за да погледне оттатък парка, където морето потръпваше под неспирния бяг на вятъра.

О, колко далече беше това време, когато се чувстваше щастлива в своята самота между двамата старци, които я държаха далече от света, заобикаляйки я със своята силна и спокойна обич. Тогава тя се чувстваше пропита от такава сигурност и вяра, че никога не я осеняваше мисълта за възможна скръб.

Да, преди тя беше безгрижно и щастливо създание. Беше такава до преди една година, когато още не бе срещнала Ришар, но после той покори сърцето й и заедно с това й откри много прекрасни и опасни неща.

Сега… О, сега тя беше съвсем друга! Толкова много неща бе научила само за няколко месеца! Те я бяха смутили и объркали и тя търсеше неуморно истината, която мисълта й вече не можеше да открие. Сега тя знаеше: Животът не беше такъв, какъвто си го представяше някога — един широк, светъл и прав път, по който хората се движат в светлина… Не, по него имаше неподозирани завои, пречки, сенки и пропасти. Тя не можеше да разчита само на себе си, за да го премине благополучно.

А между нея и Ришар все още съществуваше невидимата стена, която ги делеше.

Чия беше вината за това?

Нейна? Не гледаше ли тя с прекалено трезви очи човека, комуто се бе доверила? И когато постепенно го опозна, не отказа ли да му даде своята неспокойна и съмняваща се душа, защото чувстваше колко слаба е съществуващата помежду им връзка…

Негова? Не я ли бе уплашил той с постоянните и необясними промени в настроението си, които не можеше да скрие въпреки учтивостта си? Понякога той беше много внимателен, дори склонен към ухажване, какъвто би бил впрочем спрямо всяка хубава жена. Тогава Ришар любопитстваше да узнае мислите и вкусовете й… Но щом забележеше, че тя се старае да му убегне, той изгубваше бързо търпение, без да допусне, че неговата ирония можеше да я е засегнала. А други дни той беше нервен, безразличен, погълнат от собствените си мисли. Лицето му имаше особено властно, трескаво, и радостно изражение. Погледът му беше разсеян, но блестящ. Около него се носеше някаква странна атмосфера. Тогава той почти не я забелязваше или проявяваше внезапно дразнещо внимание.

Защо се държеше така? Защо?

О, ако тя беше една от тези жени, отрасли в неговия свят, тогава сигурно щеше да го разбере и той нямаше да остава за нея тъй неуловим.

Тя мислеше за всички тези неща, докато вървеше по светлите улици под априлското слънце, без да забелязва колко дълъг беше изминатия път, погълната напълно от мислите си. В нейния ум истината се открояваше съвсем ясно:

— За мен той е единственият. Ако го изгубя, няма да мога да го заменя с никой друг. А аз не съм сигурна, че ще го запазя. Ако някоя друга жена го очарова, той ще отиде при нея без никакво угризение на съвестта, успокоявайки се с мисълта, че аз не знам нищо. Впрочем може би вече това е станало!

И без сама да разбира защо, едно име дойде на устните й, пред нея изплува едно тясно лице с продълговати, мамещи очи с опасен блясък. Тя поклати глава, за да пропъди, този образ и с истинско облекчение забеляза пред себе си вратата на дома Ригал. Как неусетно бе стигнала до целта си!

От градината долитаха детски смехове. Веселият глас на възпитателката им пееше някаква песен. Клоните на дърветата се люлееха над стената. Лястовички се носеха из безоблачното небе.

И Жилиан си помисли с копнеж:

— О, как жадувам да бъда щастлива!

Тя натисна дръжката и влезе. Чакалнята беше празна. През отворените прозорци нахлуваха топъл въздух и слънчеви лъчи.

Вратата на работната стая на госпожа Ригал не беше затворена и Жилиан я видя да стои пред писалището си, поставено съвсем близо до прозорците. Госпожа Ригал не работеше, макар че пред нея бяха поставени разтворени сметководните книги. Тя бе опряла глава на ръцете си и гледаше високо пред себе си към пролетното небе. Повдигнатото й лице имаше уморено изражение.

Светлината безмилостно откриваше отпуснатите черти, следите, оставени от мъките на живота…

Жилиан отгатна, че я бе изненадала в един от тези мигове, когато в самота душата се отразява на лицето. Младата жена се спря. Тя искаше да почака, да си върви…

Но лекият шум на нейните стъпки върна госпожа Ригал към действителността. Тя обърна глава и лека червенина обля лицето й. На устните й се появи усмивка.

— Защо не влезете, моя малка приятелко? Вашето посещение е приятна изненада за мен.

— Да не би да ви безпокоя?

— Ни най-малко. Бъдете уверена, вие ме изненадахте тъкмо, когато безделничех. Не намирате ли, че пролетта страшно размеква човека?

— Преди всичко тя натъжава!

Думите се изплъзнаха неусетно от устните й. Тя почувства как на нея се спират със съчувствие хубавите, замислени очи на госпожа Ригал. Смутена от прекалено искрения си вик, Жилиан побърза да обясни с лека усмивка на уста:

— Тези хубави дни ме карат да мисля за други такива дни, които виждах всяка година в Бретан. Те ми напомнят за моята младост!

Тези думи звучаха странно в нейната двадесетгодишна уста.

— И те събуждат у вас копнеж по родния край, нали? Бедно дете! Хайде, елате да седнете тук до мен и да поприказваме за всичко, което обичате и което ви липсва. Така ще почувствате известно облекчение.

Жилиан трепна, толкова майчински звучеше гласът на госпожа Ригал. Откакто бе напуснала Тревенек, никой не й бе говорил така. И тя почувства, че ще е хубаво, много хубаво да можеш да се довериш на една такава жена, която е способна да разбере всичко. Въпреки това, тя остана мълчалива, уплашена от думите, които сърцето й намекваше.

И госпожа Ригал продължи:

— Не мислете, че съм любопитна, но вие ми харесвате, симпатична сте ми… и бих желала да съм сигурна, че единствена пролетта е причината за нервното ви състояние. Не се страхувайте да бъдете доверчива към мен. Вие знаете, че въпреки всичко…

Известна горчивина прозвуча в гласа на госпожа Ригал…

— Въпреки всичко, аз съм майка, а на майките може всичко да се казва.

За миг сянка от усмивка заблужда на устните на младата и после изчезна. С всичката си воля тя се бореше срещу желанието си да скрие лице в бледите ръце на тази чужда жена и да ридае лудо, без причина, както малките деца, когато са отчаяни и търсят помощ… Но да търси помощ срещу кого… за какво?

И смътното чувство, което потискаше сърцето й, намери израз в това единствено възклицание:

— Колко труден и сложен е животът в света, в който живея аз!

— Да, особено, когато човек попадане внезапно в него.

— Без да е подготвен! Сега аз не знам вече къде отивам… в какво вярвам… къде е истината… И чувството, че не виждам вече ясно, че трябва да се напътвам, сама, е много мъчително.

— Вие не сте сама, дете — каза госпожа Ригал топло. — Вие имате съпруга си…

— Да, вярно е… имам съпруга си… Но ние гледаме на толкова неща по съвършено различен начин!

— И вие страдате от това… Така ли е? Моя бедна малка, внимавайте да не сте прекалено взискателна. Хората ни дават толкова рядко това, което се надяваме, че ще получим от тях! Същото се отнася и за вас, и за мен… Мъдростта, макар че невинаги е лесно да се стигне до нея, налага да се примириш, че не всички са като теб, че мислят и обичат според своята природа, а не според нашите собствени желания.

— Имате право… Но кой е достигнал тази мъдрост?

— Високо издигнатите души… или много разочарованите. Моя малка приятелко, страхувам се, че вие сте твърде много проникната от видението за „съвършения брак“. А знайте, такъв брак се среща твърде рядко!

— Аз не знаех — каза бавно и тихо младата жена, — но сега го разбрах… и се чувствам сред действителността като птица, чиито крила са отрязани. Аз не съм от тези, които лесно се примиряват. Чувствам в сърцето си неутолима жажда за щастие… Жажда, която досега не съм задоволила така, както исках!

— Да… „досега“ — повтори госпожа Ригал, която слушаше с прозорливостта на жена, изгубила всякакви илюзии. — Дете мое, сигурна ли сте, че нямате около себе си всичко, което би ви дало точно липсващото щастие. Вие сте обичана… и…

— Обичам… Вярно е! Обичам толкова, колкото бих желала да бъда обичана…

— Толкова, колкото сте обичана…

— О, не, не!

— Откъде сте толкова сигурна, малко, недоверчиво момиче? Защо се измъчвате така напразно?

Жилиан бе говорила, вслушвайки се само в сърцето си. Лицето й пламтеше. Тя прехапа устни, защото се упрекна за невъздържаното си признание.

Госпожа Ригал продължи спокойно:

— Така да бъде, да допуснем, че сте обичана по друг начин. Ако този „друг начин“ не ви задоволява, от вас зависи да накарате съпруга си да ви обича, както вие желаете. Вие имате всичко необходимо, за да успеете!

Тя поклати глава:

— О, не, аз нямам всичко! Колко пъти съм чувствала, че мечтая за нещо невъзможно, като искам да взема и да задържа цялото му сърце, както той взе моето!

На никого в света тя не бе откривала тази своя тайна. Но тази жена приличаше толкова малко на другите!…

— Дете мое, подозира ли вашият съпруг това, което току-що ми казахте?

— Надявам се, че не! — отвърна тя с гордо възмущение в очите.

— Надявате се? Защо?

— Защото моята любов струва много повече от цената, която той й дава… понастоящем, поне. Той ще узнае какво е за мен едва в деня, когато ще ми даде толкова, колкото аз му давам. Тогава, когато му имам доверие, ще го обичам не само тайно в сърцето си.

Ръката на госпожа Ригал докосна ръцете на Жилиан, стиснати тревожно една в друга.

— Дете, вие играете с щастието си от гордост.

— Нима се подчинявам на гордостта си? — и искреният поглед на младата жена потърси погледа на госпожа Ригал. — Не допускам, че е от гордост. Слушайте и ще ме разберете. Жените имат право да запазят своето достойнство… дори и като съпруги! Да бъдеш обичана непостоянно, само за миг, а после да бъдеш изоставена, да понасяш връщания, предизвикани от неизвестни подбуди, е страшно. Но има жени… достатъчно храбри, а аз бих казала… слаби, които биха приели това. Аз обаче съм неспособна да го понеса! Без съмнение, не съм тъй великодушна. Еднакво невъзможно е за мен да се унижа така… или да простя!

Госпожа Ригал не отговори нищо. Защо Жилиан Воврей говореше за прошка? Нима вече имаше повод да я даде?

Но това беше тайна, която тя не искаше да узнае. Без да се спира на последните думи на младата жена, тя каза със сърдечна усмивка:

— Сигурна съм, че се клеветите! Впрочем, за ваше щастие, не се касае нито за прощаване, нито за унижение. Въпросът е само да благоволите да излезете за малко от вашата прекалена сдържаност, малко гордо момиче, и да покажете на съпруга си частица от обожанието, което криете в сърцето си.

— Да, когато бъда сигурна в него. Ако ли не, защо да му давам това, което той не желае, което може би ще му се види само играчка, забавна и приятна за мъжкото му честолюбие. Ще чакам… макар това да е мъчително за мен. Играта ми е може би опасна, но не мога да я избегна.

— Да, много опасна… и все пак, мило дете, постарайте се да го спечелите. Не крийте така ревниво от човека, когото обичате, това, което той може да намери у вас. Така ще осигурите щастието и на двама ви.

— Ще гледам да изпълня съвета ви — прошепна Жилиан с колеблива усмивка. — Благодаря ви, госпожо.

Тя си мислеше, че никога няма да забрави това, което тази чужда жена й бе открила.

И двете стояха мълчаливи и съсредоточени в себе си. Някакъв часовник удари в другата стая. Неговият звън накара Жилиан да потрепери. Тя погледна часовника си и стана веднага.

— Четири часът! Колко много време ви пропилях! Бях дошла да ви донеса сведенията, които искахте, а не да ви говоря за себе си. Много се извинявам.

Госпожа Ригал се усмихна.

— Няма за какво да се извинявате и не съжалявайте, че се отнесохте с мен, като с приятелка. Без да подозирате, вие ми направихте голямо добро, като ме отвлякохте за малко от собствените ми грижи. Тези първи слънчеви дни с призраците, които извикват, смущават не само младите хора. И така, може да се успокоите… Шт, не ми отговаряйте… Зная много добре какво мислите. И аз също ще ви благодаря.

Звънецът на входната врата отекна. Госпожа Ригал поклати глава, сякаш за да пропъди от мислите си призраците, които я плашеха. Всяка тъга изчезна от лицето й и то доби обичайното си изражение, спокойно, волево, сгряно от топлата й усмивка.

Тогава Жилиан се сбогува бързо, защото бедната посетителка, която влизаше, също щеше да има нужда от ободрителни думи. И пред съсипаното лице на новодошлата нейната собствена тревога й се видя жалка и нищожна.