Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Глава XXVII

Няколко дни по-късно към края на следобеда, тъкмо когато се прибираше от една дълга разходка край морския бряг, Жилиан се озова лице в лице със свещеника на Тревенек на един завой на пътеката.

Младата жена беше станала толкова затворена и необщителна, че щом зърна стария човек, направи крачка назад и беше готова да се отклони от пътя си. Но замислилият се свещеник вдигна глава и набръчканото му и потъмняло от слънцето лице се проясни от мила усмивка:

— Ах, моето дете, колко съм щастлив, че ви срещам! Откога не съм ви виждал! Напоследък вие забравихте вашия стар приятел.

Руменина заля лицето на Жилиан и веднага угасна.

— Не трябва да ми се сърдите, отче. Дойдох в Тревенек толкова уморена от живота си в Париж, че имах само едно желание — да си почина.

— Като се разхождате по цял ден, нали! — забеляза малко подигравателно той.

Старият човек я погледна с живите си очи под гъстите бели вежди и продължи сърдечно и добродушно:

— Вярно е, моето дете, не изглеждате добре… Лицето ви съвсем се е смалило, а очите ви бяха други, когато живеехте между нас в Тревенек. Париж не ви понесе.

— О, да, Париж не ми понесе!

Думите се изтръгнаха несъзнателно от устните й.

Старецът разбра това и я погледна по-внимателно. После с бащинско движение той постави ръка на рамото й.

— Кажете, моето момиче, както има? Аз съм ви стар приятел и имам право на вашето доверие… И за да ви дам пример на искреност, ще ви кажа, че никак не вярвам в прекомерната умора, с която извинявате вашата саможивост. Вие имате някаква голяма грижа… и моята обич към вас ме кара да я узная, за да мога да ви помогна, ако ми е възможно.

Той очакваше нейния отговор, но като видя, че тя мълчи, продължи:

— На пръв поглед човек би казал, че притежавате всичко, което може да се пожелае. Първо съпруг, който ви обича…

Несъзнателно тя направи такова изразително движение, че в миг свещеникът отгатна истината така ясно, както ако тя беше говорила. Но тази истина му се видя толкова неочаквана и сериозна, че той стоеше като зашеметен и отказваше да я приеме. Нима беше възможно Ришар Воврей да е лош съпруг!

Той гледаше объркан младата жена, която стоеше неподвижна пред него, отправила очи към морските вълни.

— Дете мое, вие сякаш се съмнявате в чувствата на вашия съпруг. Не зная дали имате причини за това, но сигурна ли сте, че не сте несправедлива към него?

— Несправедлива!

Сякаш невидима ръка счупи печата, който затваряше устните й. Младата жена почувства, че може да излее мъката се пред този свят човек.

— Несправедлива ли съм, като смятам, че той е постъпил лошо, оженвайки се за мене, за да си отмъсти на една друга жена, която го е изоставила? И не само това, той се върна при тази жена веднага щом я видя отново, веднага щом приключи комедията с нашия брак! Несправедлива ли съм, щом презирам човека, който постъпва така? Нима нямам право да се възмутя, че съм била взета само за това… само за това!

Свещеникът бе продължил да върви бавно. Навел глава, той слушаше. Жилиан крачеше до него. Треперещите ръце на младата жена късаха високите треви.

След известно мълчание старият човек каза:

— Как можете да бъдете сигурна, че той ви е избрал единствено с тази печална цел? Аз няма да споря с вас относно неговото поведение, дете мое, защото без съмнение вие имате доказателства, нали? В противен случай вашата честност би ви възпряла от такова сериозно обвинение срещу човека, който остава ваш съпруг, колкото и да е виновен… Защото вие не сте освободена от вашата брачна клетва, макар той да не е устоял на своята. Вие сте му обещали живота си и за добри, и за лоши дни.

— Обещала съм го на човек, който не е съществувал. Аз бях излъгана. Днес моят живот, моето сърце, цялото ми същество принадлежат само на мене, както някога. Нищо от мен не му принадлежи вече! Аз си взех всичко.

Нейният млад глас беше пълен със страстно увлечение. Старецът чувстваше, че в този час всичките му увещания биха отишли напразно. И после, той съвсем не беше свикнал да се занимава с подобни душевни кризи!

Свещеникът подхвана още по-внимателно:

— Мое дете, знае ли вашият съпруг, че мислите това, което току-що ми казахте?

— Знае.

— И приема ли вашето решение?

— А какво друго би могъл да направи? — възкликна тя почти грубо.

— Би могъл да се постарае да ви върне при себе си, да се опита да ви накара да забравите.

— Никога няма да забравя!

Сред тишината на морския бряг думите й прозвучаха с трагична простота.

— Не мога да забравя, впрочем той знае и това, писах му го преди няколко дни, защото той искаше да ме види, да ми говори. Безполезно! Раздялата вече е станала. Искам само да остана в Тревенек, защото тук страдам по-малко.

Свещеникът не отговори. Той крачеше замислен и от време на време поглаждаше белите си коси.

— Така да бъде, засега искате да останете в Тревенек, но когато малко по малко дойдете на себе си, Тревенек може би няма да ви бъде достатъчен… И тогава…

— О, тогава…

Движение, издаващо безкрайна умора, допълни думите й, но лицето й запази непоколебимото си мрачно изражение.

— Аз не гледам вече напред… Предполагам, че има средства, които позволяват на две нещастно свързани същества да възвърнат отново свободата си. Трябва да има делови хора, които уреждат тези работи.

Старецът прошепна с наведена глава:

— Да… да… виждам. Значи, мое дете, вие искате да се разделите със съпруга си. Едва сте навършили двадесет години, а жадувате за самотен живот, защото, колкото и да сте далече един от друг, вие ще останете свързани от силата на светото тайнство, а това не ви съветвам да забравяте! Още нещо, вие се отказвате да бъдете не само съпруга, но и майка.

— Да, отказвам се да бъда една лъгана и изоставена съпруга, изложена на прищевките на съпруга си. О, бих се презирала безкрайно, ако приемех подобно положение! Може би, ако бях майка, щях да намеря у себе си повече смелост и великодушие от любов към детето, за да не страда то от нашата раздяла, но аз не съм майка…

Тя млъкна. Внезапно гласът й бе загубил твърдата си решителност. Сякаш някакво колебание я бе смутило. Натрапчивият въпрос, който й се налагаше от няколко дни, отново се изправи пред нея. Нима в часа, когато искаше да избяга от мъжа, който я беше измамил, между тях щеше да изникне една връзка, силна като живота? Връзка, която щеше да я задържи, непримирима, възмутена, но все пак щеше да я задържи при него като затворница с вериги, които не могат да се разкъсат. Нима сега, твърде късно, щеше да има детето, което преди бе желала напразно?

До нея, навел глава, старецът размишляваше. Той беше тъй малко подготвен за подобна новина! Когато заговори, гласът му беше изпълнен с добрина, но звучеше с чудна убедителност:

— Действително, вие нямате дете, което да ви задържи в семейното огнище, където е вашето място, каквото и да мислите, защото, трябва да ви го припомня, бедно дете, никаква воля, никаква човешка сила не може да унищожи един съюз, сключен свободно пред Бога. Никой от вас двамата не може да започне нов живот, нито съпругът ви с друга жена, нито вие с друг мъж. Вие няма да можете да забравите закона, който ви забранява…

Тя отвърна тихо и с разтуптяно сърце:

— Да, нямаше да мога да го забравя… преди, когато бях добра християнка.

— Моето момиче, нима вече не сте?

В гърления му глас имаше нескрито учудване.

— Религиозната вяра се разколеба, както вярата ми в човека, когото обичах. Всичко изчезна в мен, всичко, което ме караше да обичам живота! О, хората около мене, които имаха опит, трябваше да ме предупредят за всички изненади, които можеха да ме сполетят, а не да ме оставят да чакам доверчиво щастието. Тогава нямаше да бъда тъй съсипана от всичко, което изживях, нямаше да съжалявам, че изобщо съм се родила!

Свещеникът потрепери. Благородното му лице беше много загрижено. Очите му, пълни със съчувствие, не се отделяха от младата жена.

— Вие сте малко несправедлива, клето дете. Неведнъж сте ме чували да проповядвам, че животът е една „долина на сълзите“. Вярно е, ние минаваме през много изпитания, но за да отидем към един по-добър живот, който не може да се сравнява със земния.

Жилиан сключи ръце:

— Вие се надявате… вярвате и сте готов да убеждавате и другите, но вие сте както всички хора. Вие не знаете какво се крие отвъд… Говорите ни за Бога… От негово име изисквате от нас отречения, примирение и жертви, но Бог е нещо неизвестно! Вие ни проповядвате да обожаваме Бога, а сам не знаете дали същества… О, това е ужасно… особено в часове, когато този Бог би могъл да бъде единственото ти убежище, единственият извор на сила.

Старецът се бе спрял. Той слушаше дълбоко развълнуван. Когато младата жена млъкна, не се опита нито да я упрекне, нито да я ободри, а само каза:

— Имате право, мое дете. В Париж са ви сторили голямо зло! Много по-голямо, отколкото предполагах.

Тя повтори съвсем тихо с безизходно отчаяние:

— Да, много голямо зло!

— И вие не отивате да търсите помощ тъкмо там, където бихте могли да я намерите! Мое дете, как с вашата ограничена мисъл можете да смятате, че сте разбрали слабостта на нашата вяра?! Знаете ли, аз ще ви говоря като на малките деца, които едва са започнали да учат Закон Божий… Погледнете безкрая пред вас…

С широко движение той й посочи вълните, които се простираха до хоризонта.

— И си представете дръзката лудост на оня човек, който твърдял, че може да побере земята в един женски напръстник… Не по-малко дръзко е вашият ум да иска да разбере Бога, за да допусне съществованието му.

Жилиан не отговори нищо. Изнемощяла, тя се облегна на едно дърво край пътя.

Свещеникът продължи бавно, силен в своята искреност:

— Аз съм само един беден селски свещеник, а вие сте живели сред хора много по-учени, много по-умни и ценни… Може би именно те са унищожили вашата вяра! Въпреки това аз съм сигурен, че съм на прав път, когато ви казвам: дете мое, оставете настрана празните спорове да се вникне в загадката на отвъдния свят. Оставете настрана дори и теоложките спорове, в които неминуемо ще се объркате. Търсете Бога просто, естествено, като устроите живота си така, както бихте желали той да го види в деня, в който ще ви поиска сметка. И после…

Старецът се спря за малко. Жилиан не направи никакво движение, не го запита нищо. Ръцете й бяха отпуснати до тялото.

— И после, имайте вяра в моя дълъг жизнен опит, когато съдите съпруга си, когато решавате вашето общо бъдеще. Издигнете се великодушно над самата себе си, над възмущението, над презрението и гордостта си, дори над страданието си. Спомнете си само, че сте го обичали…

Той я видя да потреперва. Пребледнелите й устни прошепнаха съвсем тихо.

— Обичах го така, както едва ли някой можеше да допусне!

— Клето малко момиче, вие сте го обичали прекалено много и сте искали твърде много, но мъжете са слаби, неустойчиви същества. Направете тази жертва, забравете това, за което сте мечтали. Приемете живота такъв, какъвто е, колкото и да е различен от представата, която сте имали за него в щастливата си младост. Вървете храбро напред, защото винаги сте били това, което съвестта ви е съветвала да бъдете. Така положително ще стигнете отново до Бога, защото като се подчините на неговия закон, сянката, която ви разделя от него, ще се разсее.

Жилиан повдигна глава към лицето на свещеника. В нейния поглед беше съсредоточена цялата й душа, нейната бедна, изтерзана душа, която не можеше да намери утеха.

— Молете се за мене, молете се да дойде този ден, защото тогава по-лесно ще се помиря, че не можах да вкуся от човешкото щастие.

Старецът вдигна ръка за благословия:

— Ще се моля отново да намерите спокойствие, дъще моя.

Тя прошепна „благодаря“ и се изправи. Бляскавият залез угасваше над морето. Вълните добиваха сребристорозов цвят, сякаш бяха от седеф. Свежест полъхна от морския бряг. Младата жена погледна за миг широкия, спокоен хоризонт.

После тя се обърна към свещеника:

— Довиждане, отче.

И Жилиан тръгна по пътеката, която слизаше към Тревенек.