Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Глава XXIII

На другия ден сутринта беше мъгливо. Жилиан се убеди в това, когато излезе навън и желанието й да отиде във Фиезоле изчезна. Страхуваше се, че гледката нямаше да бъде такава, каквато я обичаше, и после беше вече малко късно. Ришар бе излязъл, тя бе писала писма, които я бяха задържали повече, отколкото предполагаше… Тогава й мина през ума да посети градините Боболи, чиято отморяваща самота й беше харесала.

Както и Жилиан се надяваше посетителите бяха малко в ранния утринен час. Срещаха се тук-там туристи, дошли по съвета на прислужниците в хотела. Те я поглеждаха малко учудени, задето я виждаха сама. Младата жена не им обръщаше никакво внимание, погълната от собствените си неспокойни мисли. От всичко, което я заобикаляше, тя не виждаше нищо, освен това, че слънцето малко по малко пропъждаше мъглата, докато най-после обля със светлина и най-високите върхове. Въздухът се стопли, замириса на цветя и на зеленина… Жилиан вървеше наслуки, право пред себе си, както някога по поляните на Бретан, но колко различно беше душевното й състояние! Младата жена не спираше, тя проникваше все по-навътре в градините, все по-далече из самотните алеи.

Самотни? Не всички, разбира се. По далечна пътека, която прекосяваше алеята, тя зърна една двойка, която вървеше много бавно. Жената беше близо до мъжа и изглеждаше, че се е сгушила до него. И те трябва да бяха чужденци-туристи. Мъжът беше висок, жената дребна и елегантна. Очите на Жилиан се спряха разсеяно върху тях.

За миг ледена тръпка я разтърси цялата. Може би така й се струваше. Не, невъзможно беше… И все пак тези два силуета напомняха удивително много на Ришар и на Катерина Арвенеско!

Но разхождащите се бяха твърде далече, за да може тя да се увери със сигурност, че бяха именно те… И после, само след няколко мига двойката изчезна.

О, да знае… да знае! Но може би тя щеше да узнае… и по-добре да знае всичко, и най-лошото, но да излезе от този мрак, сред който се движеше вече толкова седмици! Да се изтръгне от лъжите, които я заобикаляха, да се озове лице в лице с истината, каквато и да е тя.

Без никакво колебание младата жена са запъти в тази посока, в която бе видяла да изчезват мъжът и жената. Но по окъпаните в слънчева светлина алеи нямаше никой.

Една мисъл мина през ума й и веднага се наложи. Ришар бе казал, че ще прекара цялата сутрин в работа в ателието си. Така всичко се опростяваше. Тя щеше да отиде да го потърси там… Ако не го намереше, щеше да бъде явно, че той я е излъгал — и то не за първи път, без съмнение. Но може би Ришар беше там, тогава тя щеше да му разкаже, щеше най-после да му признае и да се отърве от мъчителното съмнение, което не можеше повече да понася. Под влияние на непоколебимо взетото решение Жилиан стана много спокойна. Тя се обърна и тръгна назад по същия път, по който бе минала преди малко. Когато случайно се объркваше сред лабиринта от алеи, обземаше я трескаво нетърпение. Широко отворените й очи търсеха двойката. Но младата жена стигна до изхода, без да забележи нито едно познато лице.

Зададе се такси. Жилиан го извика, качи се и даде адреса на „Палацо Венари“. Колата се понесе през града, облян от слънцето, което бе победило мъглата. Младата жена не забелязваше нищо. Тя съзнаваше, че отива срещу съдбата си… Настъпваха решителни мигове. Тя щеше да узнае… Таксито спря на спокойната улица.

Жилиан плати и изскочи навън. Тя удари със старото бронзово чукче по дървото, което отекна глухо.

Изминаха няколко мига. Толкова силна беше мъката на младата жена, че тя изпитваше почти физическа болка. Тя вдигна несъзнателно глава, за да си поеме въздух. Лястовички се извиваха високо в бляскавата слънчева светлина. Вятърът полюшваше едно разцъфнало клонче над разядените камъни на стената. Очите на Жилиан отбелязваха всички тези подробности, докато мисълта й отчаяно се стремеше към тайната, която ателието щеше да й разкрие… Защо още не й отваряха?

Тя вдигна отново чукчето, удари няколко пъти и се ослуша. Още няколко мига, които й се видяха безкрайни. После тежки стъпки отекнаха по плочите във вестибюла. Старият пазач на запуснатия дом подаде глава през открехнатата врата. Зад него, накрая на коридора се виждаше слънчевата градина, откъдето долиташе миризма на свежа зеленина.

— О, синьора, вие ли сте!

Той я позна веднага. Мургавото му и набръчкано лице изразяваше изненада и смущение, задето я бе накарал да чака.

Тя запита, като се задъхваше:

— Синьорът тук ли е… в ателието. Работи ли?

— Не, синьора. Тази сутрин синьорът не е идвал. Никой не го е виждал. Синьората може да влезе.

Младата жена отговори несъзнателно:

— Да, ще го почакам. Той ми беше казал, че ще бъде тук.

Изведнъж тя разбра, че още преди старецът да й отговори, беше сигурна, че няма да го намери…

„О, той е бил, те са били, там, в градината Боболи!“

Жилиан остави зад себе си стария пазач и започна да се изкачва по стълбите, които водеха към ателието. Тя отвори вратата. Широк сноп слънчеви лъчи проникнаха вътре. Там нямаше никой.

Навсякъде цветя, скъпи цветя, които умираха, като разпръскваха силен аромат. Работата на Ришар беше покрита. Не, той не беше идвал… Той я беше излъгал, когато й казваше, че ще прекара цялата сутрин тук в работа, защото смяташе, че тя ще бъде във Фиезоле.

Младата жена се приближи до един от прозорците и го отвори широко. Струваше й се, че ще се задуши. Свежият въздух сякаш помилва лицето й. В градината играеше едно дете — внукът на пазачите. Жената работеше седнала на едно от каменните стъпала на терасата, заобиколена от цъфнали лаврови храсти. Дърветата хвърляха сенки върху тревата, по която тук-там изправяха главички пъстри цветове.

Щом зърна младата жена, момченцето престана да играе и я загледа внимателно. Жилиан остана неподвижна. Тя чакаше… Какво? Може би Ришар, който най-после щеше да дойде…

Стъпки по стълбата и после в стаята я накараха да изтръпне. Кръвта нахлу в главата й. Не, не беше той, само старецът, който се бе спрял на прага и я питаше с почтителна усмивка:

— Желае ли нещо, синьората?

— Не, нищо… Ако синьорът се забави още, аз няма да го чакам и ще си вървя.

Старецът се обърна, за да се оттегли. Зад него се показа лицето на малкия хлапак, който решително беше много заинтересуван.

Момченцето я гледаше и мърмореше нещо, което извика широка усмивка по набръчканото лице на неговия дядо.

Несъзнателно Жилиан запита:

— Какво казва?

— Казва, че синьората е много хубава дама, по-хубава от другата синьора, която също идва тук при синьора…

За миг младата жена затвори очи. Ударът я засегна право в сърцето. Беше толкова силен, че тя стоеше като замаяна. Без дори чертите й да се сгърчат, със съвършено спокоен, но беззвучен глас, тя запита:

— Коя синьора? Франческа? Тази, която идва да позира?

— О, не, синьора… Франческа не е дама… Малкият говори за богатата французойка, която беше тук преди два дни…

Преди два дни ли? Къде беше тя самата преди два дни? Ах, да, в един манастир извън Флоренция заедно с Морланд.

— Една синьора, по-дребна от мен и с по-светли коси?

— Да… и очи като синьо-зелена вода! Цветът им постоянно се променя.

— Добре сте видели. Зная за кого говорите… Тя е идвала няколко пъти… тази синьора, нали?

Старецът се замисли, после подхвана бъбриво:

— Спомням си да е идвала два или три пъти. Когато дойде във вторник, синьорът изпрати малкия да купи цветя… много цветя, макар че сутринта бяха донесли други, много хубави. Във всеки случай синьората взе със себе си голяма част от тях, но виждате, че и тук останаха още.

— Да, но вече са повехнали. Трябва да ги хвърлите! С рязко движение тя протегна ръка, хвана прекрасните уханни рози и ги изхвърли навън. Старецът и момченцето се спогледаха толкова учудени, че Жилиан схвана колко странна се виждаше нейната постъпка на тези две прости и естествени същества. Тя побърза да каже:

— Техният аромат ми замайва главата.

Така, само с едно движение, младата жена искаше да изхвърли от своя живот спомена за Ришар и особено спомена за любовта, която му беше дала…

Щом се съвзе от учудването, което му причини постъпката на младата жена, старецът продължи:

— Във вторник синьората забрави кърпичката си тук. Намерих я между възглавниците на дивана… също и един малък бележник… Ако госпожата иска да ги види…

— Дайте ги.

Детето изтича към една маса и донесе предметите: малък бележник за посещения, проби у шивачи, срещи и бяла ленена кърпичка, без монограм, само с коронка. Жилиан ги взе, задържа ги само за миг и после ги остави, като избърса ръка в дрехата си, сякаш за да изтрие всяка следа от това мигновено докосване. Бележникът се плъзна на земята и от него изпадна една визитна картичка. Подпис не се виждаше, а само няколко реда, написани без съмнение от ръката на Ришар. Да, почеркът беше неговият… Без да се колебае, тя се наведе и взе белия къс хартия. По лицето на Жилиан не остана капка кръв. Тя прочете:

„Да, ела. Ще те чакам… Знаеш много добре, ти си моята лудост…“

Значи вярно беше… Вярно!

Клепачите скриха погледа й, никаква дума, никакво възклицание не излезе от устата й… Тя само имаше чувството, че някаква ужасна тежест се бе стоварила върху нея и бавно я смазваше. Младата жена забеляза, че старецът стоеше срещу нея и я наблюдаваше тревожно. Тя му подаде бележника:

— Предайте го лично на синьора. Понеже още го няма, аз ще си вървя. Можете да ме оставите сама.

— Добре синьора.

Той излезе, като отведе малкия. Жилиан се приближи към потъмнялото огледало и несъзнателно вдигна ръка, за да оправи шапката си. Лицето й беше бледо като восък.

Тя повтори:

— Значи, вярно е… вярно… И сега, както преди… Той ме мами с тази жена… Той живее заедно с мене и аз имах вяра в него… Аз слушах нежните му думи, приемах неговите целувки, ласките му, а той ме е мамил, като е искал само едно: да играе тази комедия така добре, че аз да не заподозра нищо. О, колко го презирам заради тази подлост, която го смъква още по-ниско в калта!

И в този миг много повече я измъчваха презрението и мисълта, че изпитва това презрение към човека, комуто беше дарила толкова доверие и любов, отколкото увереността, че е била за него само едно средство за отмъщение.

Ако бе изстинал постепенно, ако се бе откъснал, след като я бе обичал, тя щеше да страда ужасно, но все пак, искрена и непоколебима, щеше да бъда справедлива, щеше да признае, че няма воля, няма дълг, няма обещания, които могат да наложат една любов на човешкото сърце. Сега обаче тя бе смазана и разочарована от неговата нечестност, от подлостта му, от лекотата, с която й е изменял, от лъжите, с които още от самото начало бе я оплел…

Камбанен звън се разнесе в топлия въздух… Дванадесет удара! Обедната молитва.

По времето, когато беше сигурна в своята вяра, тя би изляла мъката си пред Бога, който й се струваше като състрадателен и нежен баща, но сега за нея образът на Бога беше забулен. Сега тя понасяше последствията от своето съмнение, защото не можеше в този час на изпитание да намери необходимата й подкрепа, нужната помощ.

Тя прошепна несъзнателно:

— Дванадесет часа! Трябва да се прибера.

Да се прибере!

Да се прибере в хотела, където Ришар вече трябва да се беше върнал. Колко нежно и мило щеше да я посрещне той, само за да скрие измяната си! Сигурно щеше да се осведоми за разходката й, а после да й разкаже, че е работил усилено цялата сутрин.

Обзе я ужас от мисълта, че трябва да го види. О, да избяга! Да се скрие в Тревенек! Защо да не замине веднага, да се върне в Париж… Може би имаше скоро влак за Франция, който би могла да вземе… Защо да не си спести поне тази мъка — да се озове лице в лице с него?

Тази лудешка мисъл я привличаше много, но младата жена вдигна безпомощно рамене, защото виждаше, че е невъзможно да я осъществи. Тя нямаше в себе си дори необходимите пари за билет!

Да, трябваше да се върне в хотела, но не още! По-късно… по-късно… Сега трябваше да напусне по-бързо това ателие, където те двамата се бяха обичали. Където тя самата бе познала най-страшната мъка, която някога бе изпитвала. И без да погледне вече хубавата и просторна стая, която един ден й бе харесала толкова много, тя излезе и започна да слиза бавно по стълбите, за да не дойде някой да я изпрати… Младата жена вече нямаше сили да разговаря с когото и да било, тя едва успяваше да запази спокойствие.

Едва долу при изхода Жилиан зърна старците в тихата градина; мъжът поливаше, а жената беше все така наведена над работата си. До слуха й достигна звънкият смях на малкия. Младата жена се измъкна незабелязано навън… Къде отиваше? Тя самата не знаеше и не се питаше.

Без да се тревожи, че може да се загуби в този непознат град, тя тръгна надолу по улицата, движейки се като в някакъв мъчителен сън, увлечена от вихрушката на спомените, мислите и решенията, които се тълпяха трескаво в ума й.