Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Глава XI

Ришар стоеше в ателието си прав пред писалището, отрупано с вестници и книги. Той взе една покана, поставена на видно място и запита:

— Жилиан, имате ли предвид нещо интересно за днес следобед?

— Не… нищо, което да не може да бъде отложено.

— Е, добре, тогава, понеже не се плашите от сериозните развлечения, трябва да отидете да чуете сказката на вашия приятел Морланд.

— О! Моят „приятел“.

— Точно така! Той ви намира за прекрасна! И вие можете да се гордеете с тази победа. Неговото държание, неговите разбирания и сериозни занимания ви харесват. Не отричайте, госпожо, това е съвсем явно! И така, днес вие трябва да отидете да го чуете. Той ми изпрати покана… но трябва да призная, че сравнителния анализ на религиите, по повод книгата на не зная кой прочут модернист, не ме интересува особено. Впрочем по тези въпроси вие сте много по-веща от мен.

Без да обръща внимание на едва забележимата ирония в думите му, тя запита:

— Как говори Люк Морланд?

— Извънредно увлекателно… казвам ви го от личен опит. Слушах цяла зима сказките му върху философията на италианското изкуство. От него човек може да научи много ценни неща, при това той говори така, че едновременно те побеждава и пленява… Да, действително, той е забележителен…

— О, значи така…

Младата жена чувстваше вече у себе си желание и любопитство да чуе Морланд. Интересуваше я неговия духовен облик. Тя беше твърде умна и бе успяла донякъде да долови неговата стойност.

— Люк Морланд ще говори в четири часа, нали?

— Да. Предполагам, че и госпожа Шамбел ще отиде на сказката му, защото тя е една от горещите му поклоннички.

— Не мога ли да отида сама?

Той започна да се смее:

— О, разбира се, че да… Господата, които отиват да слушат лекции за произхода на религиите, не са опасни за хубавите жени. Дори ако допуснем, че биха ги забелязали, защото техните очи по принцип не се спират на нищо, което доставя само лекомислено удоволствие! Вървете да слушате Морланд и не се страхувайте, че ще ви се случи някакво неприятно приключение… Идете да се приготвите, Жилиан, само не се обличайте като за чая в „Риц“, защото тогава вече не отговарям за нищо!

Тя прие шегата му с такова изразително повдигане на раменете, че Ришар се засмя.

Малко преди посочения час младата жена се озова в залата, където щеше да говори Люк Морланд. Почти всички места вече бяха заети. Мъжете преобладаваха сред слушателите. Те бяха от всички възрасти, но имаше и много млади хора, учители и студенти. Особено многобройни бяха последните.

Жените бяха малко. Повечето от тях приличаха на студентки и изглеждаха от най-разнообразни народности… Но имаше и възрастни дами, имаше светски жени, любопитни чужденки, парижанки. Някои от тях с прекалено изисканото си и грижливо подбрано облекло внасяха необичайната нотка на лекомислие сред тази строга атмосфера. Те бяха дошли само, за да не отминат едно събитие, за което щеше да се говори из салоните.

Каквото и да казваше Ришар, появяването на Жилиан не мина незабелязано. Веднага към нея се отправиха любопитни погледи, които тя посрещна с пълно спокойствие. Впрочем тя едва седна и вниманието на присъстващите бе отвлечено на друга страна. Лекторът влезе в залата, посрещнат с гръм от ръкопляскания.

Той кимна леко с глава, за да благодари. Прав пред катедрата, много спокоен, със сигурен блясък в очите, Морланд изглеждаше напълно господар на себе си. Той имаше вид на човек, който умее да се налага и да завладява. Жилиан го наблюдаваше с голямо любопитство.

Тя бе поразена от волевия израз на това лице, което бе свикнала да вижда обикновено усмихнато и иронично. За първи път срещаше този Люк Морланд, съвсем различен от духовития и скептичен събеседник, с който напоследък се бе доста сближила.

След кратко мълчание, по време на което общото внимание бе насочено към него, той заговори. И веднага тя разбра, че съпругът й бе казал самата истина. Морланд беше от тези, които грабват, увличат, покоряват слушателите си. Тя почувства това още след първите думи и нейната собствена мисъл се устреми високо нагоре, за да следва мисълта на оратора. Той посочваше главните въпроси, които щеше да засегне в сказката си: „Развитие на религиозната мисъл, главните деятели на големите движения, родени от тази мисъл, произход на католицизма.“

Морланд започна с разискването на тези думи на автора, когото анализираше: „Аз не вярвам в нищо, освен в това, което смятам, че е истинно.“

Плътният и сигурен глас притежаваше някаква налагаща се власт. Той подсилваше мисълта, която се развиваше ясна, жива, искрена. Стилът прилягаше на всяка негова мисъл. Ярко и точно Морланд чертаеше развитието на религиозните схващания през вековете. Той отбелязваше единството и го посочваше под различните форми, които бе придобило под влияние на народността, средата и времето. С блестящи изводи той посочваше влиянията, които през вековете бяха насочили хорските вярвания към християнската легенда; първоначалните учения се бяха пригодили към новата среда.

Християнската легенда! Тези думи, произнесени тъй просто, като точен израз на неговата мисъл, намериха отзвук дълбоко в душата на Жилиан, където повдигнаха вълна от възмущение…

Въпреки това нейният ум беше жаден да узнае и да разбере, да бъде на верния път… И тя продължи да слуша смутена, но внимателна.

Сърцето й биеше бързо, като при приближаването на някаква опасност. Той бе казал „християнска легенда“ и от всяка негова дума Жилиан разбираше, че това, което беше за нея божествената истина, за него беше само една много хубава легенда, създадена от хората. Някога, в Юдея, един човек бе издигнат от тълпата на простосмъртните. Духовните сили на този човек надвишавали далече тези на обикновените хора. Той подхванал изпълнението на своята задача с огъня, с героизма и безстрашието на пророците. Обстоятелствата са били такива, че неговите думи подействали на тълпите, на непостоянните, подвижни тълпи, които по-късно се обърнали срещу него със същия устрем, с който го били последвали. Морланд описваше всичко това с чудна простота и сила, като същевременно анализираше книгата, която беше предмет на сказката.

Жилиан слушаше жадно. За първи път в живота си тя чуваше да се говори без страст, без враждебност, без презрение и зложелателство, да се преценява честно, като исторически факти, това, което винаги бе смятала за неоспоримо и свещено… Тази новост я потискаше, плашеше и замайваше… Тя едва се овладяваше да не се поддаде несъзнателно на желанието си да запуши ушите си с ръце, за да не слуша думите, които неумолимо подковаваха самата основа на религиозната й вяра, в чиято същност никога не бе помисляла да се вгледа. И въпреки това нейната мисъл не можеше да се отдели от мисълта на Морланд, който със своята точност, със светлината, внесена от строгия анализ, разпръскваше всяка поетична сантиментална или мистична мъгла.

Значи… значи… хора със здрав разум, без омраза, нито предубеждение срещу религиозните догми, изучавали дълго свещените книги, хора, които като Морланд, не виждат в религиите нищо друго, освен една много хубава илюзия, от която клетото човечество се нуждае, за да има сили да понася живота!

Жилиан едва се сдържаше да не простене:

— Не, не, той се лъже! Той се заблуждава! Ние, които вярваме, ние притежаваме истината… Няма никакво съмнение в това.

Но внезапно, грубо, един отговор дойде на устните й:

— Истината… да… аз смятам, че я притежавам. Но ето че други, които са изучавали тези въпроси, които аз не познавам — както не ги знае и едно дете — други се опитват да ми покажат колко е дръзко от моя страна да твърдя това.

И веднага нейната мисъл на вярваща се опита отчаяно да се противопостави:

— Но има други, които също са изучавали тези въпроси и са запазили вярата си жива и непокътната. За тях учението, такова, каквото го дава Църквата, е самата истина. При това по интелигентност те не стоят по-долу от Морланд. Защо тогава да повярвам на тези, които са срещу мен, а не на тези, които са с мен?

И дълбоко в душата й започваше смътна борба. В това време лекторът правеше последните си заключения сред внимателното мълчание на слушателите си.

Той млъкна. Гръмнаха ръкопляскания и възторжени викове и не само от редовете на възторжените студенти, но от цялата зала. Прави, мъже и жени, поздравяваха Люк Морланд.

Жилиан не направи никакво движение. Тя стана също, но ръцете й бяха притиснати едни в друга. Младата жена се чувстваше уморена. Погледът й се плъзгаше наоколо без нищо да вижда. В нейните очи бе останал запечатан образът на Морланд, с напрегнати черти, с непознат огън в очите.

На няколко крачки от нея стоеше госпожа Таени. Тя закопчаваше палтото си и се готвеше да си върви.

Жилиан побърза да се смеси с тълпата, за да не бъде забелязана, защото чувстваше, че не ще може да скрие смущението си. Едва когато видя, че старата й приятелка излезе заедно с Жанин, тя последва общия поток, който се лееше към изхода сред шума на разговорите.

Нощта се беше спуснала. Прозорците, уличните лампи и фаровете на колите светеха. Жилиан погледна към един светещ часовник.

— Пет и половина…

Толкова късно! Колко бързо бяха летели минутите, докато Морланд говореше! При все това, струваше й се, че някакво страшно разстояние разделяше настоящия миг от този, в който беше влязла в салона.

Та прошепна:

— Защо Ришар ме изпрати тук? Той е знаел много добре как Морланд ще разгледа подобен въпрос. Колко е некрасиво, колко е лошо от негова страна, че ме изложи така!

Младата жена тръгна по улицата с бързи, несъзнателни крачки. Тя беше напълно погълната от мислите, които се тълпяха в главата й. Погледът й беше отправен далече, към тъмното и дълбоко небе. Когато беше малко момиченце, тя виждаше зад това безкрайно приказно було Божия свят, създаден от детското й въображение. Бог приличаше на някакъв царствен патриарх… Исус беше сериозен, красив и благ с децата. Дева Мария имаше дълга хубава наметка, а лицето й, нежно и малко тъжно, беше леко наведено към заобикалящите я деца.

И тези наивни видения не отговаряха на истината. А може би не само те, но и сляпо възприетите вярвания, които й се струваха свързани със самата същност на живота.

Морланд и други като него, които също бяха мислили, изучавали, търсили истината съвестно и честно, бяха стигнали до заключението, че зад това було нямаше нищо…

Поне нищо от това, което тя си бе представяла в своята детинска невинност. И ето че сега изчезваха Величественият старец, благият Христос и майчинската Дева Мария… Но какво имаше тогава? Някаква висша духовна сила. Нещо неизвестно… Нещо непознаваемо, което никое човешко същество не можеше да долови с увереността, че не греши…

Как никога не бе помисляла за това! Такава мъка присви сърцето й, че тя захапа долната си устна, за да спре вика си. Обладаваше я чувството, че върви към някаква пропаст. Тя искаше да изтрие от спомена си всичките думи на Морланд, но те я обгръщаха като някакъв тесен и болезнен пръстен, в който душата й се блъскаше като птица, внезапно попаднала в примка.

Тя стигна до кейовете. Водата течеше тъмна и лъскава под многобройните светлини, под свода на близкия мост. Кораби минаваха от време на време. Около младата жена непрекъснато се движеха коли и пешеходци. Те я настигаха и отминаваха, като и не подозираха нейната тревога.

Едва тогава Жилиан схвана, че бързият й ход приличаше на бягство. Несъзнателно тя се бе подчинила на детинската мисъл, че колкото по-далече се озове от мястото, където с един удар й бяха отнели спокойствието, толкова по-скоро щеше да намери предишната увереност.

Тя си помисли: „Чувствам, че сега не съм в състояние да размишлявам. Не трябва да мисля повече за станалото, да разисквам сама със себе си, да се плаша. Глупаво е да се смущавам така. Аз искам… аз трябва да отстранявам подобни мисли… Какъв ден сме днес? Сряда… Значи Жанин приема… Тя ще си е у дома. Ще се кача за малко при нея. Там положително никой няма да говори за теология и аз ще забравя лесно мъчителното си впечатление. Ще възвърна обичайното си спокойствие.“

Желанието й да се изтръгне от самата себе си беше толкова силно, че тя направи знак на едно минаващо такси, за да се озове по-бързо у госпожа Шамбел. Жилиан чакаше накрая на тротоара приближаването на колата. Някакъв минувач, привлечен от нейния приятен силует, й подхвърли няколко по-дръзки думи. Младата жена не се възмути, нито се уплаши. Напротив, приключението я разсея за миг…