Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amour se reveille, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
malko_kote (2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анри Ардел. Пробуждането на любовта

ИК „Румена“, Пловдив, 1993

Редактор: Христина Иванова

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 954–8237–18–0

История

  1. — Добавяне

Глава XIV

Права пред огледалото, което не гледаше, Жилиан сваляше ръкавиците си, шапката, палтото. Но движенията й бяха разсеяни. Мисълта й беше заета с изживяното преди малко. Младата жена бе присъствала на събирането на едно благотворително общество, за което една вечер Морланд й бе говорил с особена симпатия.

По нейно желание Жанин Шамбел, която познаваше цял Париж, я бе отвела на събирането, което уреждаше всяка година госпожа Ригал, душата на това общество, и показваше на всички, които се интересуваха от нейното дело, какво бяха постигнали тя и сътрудничките й… Те, също светски жени, които имаха сили и желание да се откъснат от парижкия водовъртеж, правеха всичко възможно, за да облекчат страдащите и унизените.

И тогава, когато слушаше простото изложение на фактите, тъй красноречиви сами по себе си, Жилиан бе разбрала възхищението на обикновено скептичния Морланд. Младата жена бе слушала с цялата си душа. Очите й не се откъсваха от умореното лице, което беше волево, силно, благо… и толкова тъжно.

Госпожа Ригал не беше на повече от четиридесет години и не толкова възрастта, колкото грижите и изпитанията бяха оставили своя отпечатък на лицето й. Чертите й бяха правилни, косите посребрени, а в погледа, усмивката и гласа й имаше тъга, присъща на хората, изгубили всяка надежда за човешки радости.

Тази жена трябва да беше страдала извънредно много, за да може така добре да разбира, да съчувства и да лекува чуждите страдания.

И въпреки това Жилиан й бе завидяла, защото бе почувствала, че само един високо издигнат духовно човек е в състояние да запълва по такъв начин празнотата на собственото си самотно съществование.

Тя й бе завидяла още повече, когато след събирането, водена от Морланд, бе посетила най-напред бедните жилища, преобразени от нейните милосърдни ръце, а после белите ясли. Как чудно хубаво звучаха в ушите й детските гласчета и смехове!

Навсякъде се хвърляше в очи изрядната организация. Но какво пълно и постоянно себеотрицание се изискваше от тази жена, за да се постигнат подобни резултати! Какъв идеал й помагаше да изпълнява тежката си задача?

Религиозен идеал? Дали госпожа Ригал беше вярваща, чиито надежди бяха отправени към един друг свят?

Този въпрос се наложи постепенно на Жилиан и сърцето й се сви болезнено, защото раната, нанесена й от Морланд, все още не беше зараснала, както тя се надяваше, че ще стане, щом първоначалното й смущение се разсее.

Когато младата жена се надяваше, че ще намери успокоение тъй лесно, тя не си даваше сметка за развитието на собствената си мисъл, на която вече не можеше да наложи мълчание. Нейните усилия, нейното желание, нейната воля бяха безсилни да й попречат да размишлява върху новото, което бе научила. Сега тя преценяваше и обсъждаше всичко и оставаше смаяна и уплашена пред тъмнината и тайните, които не я бяха ни най-малко учудвали по време на кротката й младост. Тя знаеше, че съмнението е мъчително и търсеше отново сигурността и спокойствието, които вярата в божествената истина й даваше. Но сега една ярка светлина я бе: ослепила и младата жена не виждаше вече пътя, който следваше… А несигурността и колебанието я измъчваха непоносимо.

Един ден, уморена да спори сама със себе си, вслушвайки се само в мъката си, Жилиан бе потърсила свещеника, който беше натоварен с религиозното възпитание на малкия син на Жанин. Госпожа Шамбел говореше с особен възторг за него. Но това изпитание не бе имало щастлив край. Този свещеник, умен, човек на делото, но преди всичко свикнал да формира млади мъжки умове, беше от тези, които не гледат сериозно на съмненията, породили се в женски глави. Мъж с борчески дух, той бе разочарован, че тя не бе направила никакво точно възражение, което той би оборил. Установявайки, че постройката на нейната вяра беше засегната в самите основи, той се бе задоволил с общи твърдения и насърчения, задоволителни за някое малко момиче.

Оттогава, сама, мълчалива, Жилиан търсеше своя път със сърце, което вярваше, което упорито искаше да вярва, с ум, който се съмняваше, преценяваше, питаше. Обладана от жаждата да познае истината, тя бе отворила книгата, върху която бе говорил Морланд, а после други, които го бе чула да преценява, без да намеква за опасността от едно подобно изпитание, опасно за нея, неподготвената. Но тя се чувстваше обладана от дръзка решителност, която никаква опасност не можеше да разколебае и да накара да отстъпи.

И така, странни дни се заредиха за нея. Личността й сякаш се бе раздвоила. Умът й бе родил една непозната, съмняваща се Жилиан, която следваше някакъв тайнствен път, докато другата Жилиан водеше оживен светски живот, ухажвана, увлечена от всички развлечения, които средата й предлагаше. Младата жена търсеше тези развлечения с такава жар, че съпругът й се усмихваше, без да допуска, че по този начин тя се стараеше да забрави тайната си тревога.

Следобедът, който бе прекарала при госпожа Ригал, й бе подействал благотворно. Жилиан си припомняше с удоволствие всички подробности от посещението, когато разпозна навън стъпките на Ришар. На вратата на стаята се почука леко:

— Жилиан, вие сте се върнали. Мога ли да вляза?

— Да, разбира се… Влезте!

Ришар отвори вратата и погледът му обгърна със задоволство голямата светла стая, по чиито стени бяха плъзнали сенките на огъня в каменната и на ниската лампа.

Поставените на камината виолетки разпръскваха свежа миризма, която се смесваше с по-силното ухание на розовите карамфили, които красяха малкото писалище. Ришар се запъти към жена си.

— Колко е хубаво при вас, Жилиан! Колко приятно ухае… Ще ми позволите да остана малко, нали? Надявам се, че не ви преча…

С учтиво и все пак властно движение той поднесе към устните си ръката на младата жена.

Тя се усмихна, но сякаш в очите й премина сянка.

— Колко сте тържествен, Ришар! Нима не знаете, че никога не ми пречите?

— Тогава аз наистина съм един много щастлив съпруг и вие сте много мила, че ми го казвате. Не зная как да ви благодаря!

Той се шегуваше, но в гласа му нямаше никаква веселост. Младата жена почувства веднага, че той беше във възбудено, нервно състояние. Каква ли беше причината? Той привлече разсеяно едно кресло към огнището и седна вън от светлината на лампите. Младият мъж остана мълчалив, загледан в пламъците.

Търсейки несъзнателно причината за неговото мрачно настроение, Жилиан запита:

— Доволен ли сте от днешната си работа?

— Не работих. Отидох на улица „Друо“, на разпродажбата Риналди, където обещаваха, че ще има чудеса. И действително, там намерих една флорентинска статуетка, която бих искал да притежавам… Чувствам се способен да извърша някоя лудост заради нея.

— Ако наистина статуетката е рядко произведение; заслужава да извършите и лудост, за да я притежавате — отвърна тя съвсем искрено, свикнала с прищевките на своя дядо, за да се учудва.

Тя взе бродерията си съвсем разсеяно, защото нямаше никакво желание да работи. Погледна мотива от стара дантела и го отпусна на коленете си. Изгаряше я почти болезнено желание да чуе веднъж Ришар да не й говори така, както би говорил на всяка безразлична жена в някой салон, искаше той да почувства, че нейното сърце жадуваше, тръпнеше за малко повече нежност.

Но той не я поглеждаше и продължаваше да следи капризната игра на пламъците в огнището. Тогава, твърде горда, за да се издаде, тя запита със същия светски тон, който той беше употребил:

— Не видяхте ли принцеса Арвенеско на тази разпродажба? Тя трябва да е била там?

Този път той обърна рязко глава към нея.

— Откъде знаете?

Тонът му беше особено груб. Младата жена го погледна изненадана:

— Срещнах преди това принцесата у госпожа Дьо Мовиер и тя каза пред мен, че отива на тази разпродажба.

— Имате право, действително, и тя беше.

И отново той започна да съзерцава лудия танц на пламъците, но след известно време заговори отново:

— Разговаряхте ли с принцеса Арвенеско?

— Тя беше станала и се готвеше да си върви, когато аз влязох. Госпожа Дьо Мовиер ни представи една на друга по молба на принцесата.

— Която се показа много любезна, нали?

— Да, много любезна. Тя е привлекателна жена.

Жилиан не продължи. Изведнъж тя си припомни странното впечатление, което й бе направила тази жена, особена смесица от възхищение и несъзнателно отвращение. Тя я очароваше с дарбата си и отблъскваше с душата си.

Ришар мълчеше и наблюдаваше младата си съпруга. Понеже тя не заговаряше, той запита:

— Казвате, че принцеса Арвенеско е привлекателна? И все пак, имам чувството, че я упреквате в нещо… Какво е то?

Жилиан не отговори веднага. После бавно, като все още размишляваше, тя каза с усмивка:

— В какво я упреквам? Наистина нейните поеми можеха да бъдат написани само от такава жена… но все пак, поемите й са за предпочитане пред нея. Аз я намирам… как да кажа? Обезпокояваща… опасна… Тя прилича… бих желала да ме разберете, ако е възможно, на мамеща опасност… Тя е жена, която лесно трябва да завърта главите на мъжете… щом пожелае, от прищявка… или някоя друга причина…

Той я слушаше, без да отмества от нея острия си поглед, като се надяваше, че така на всяка цена би отгатнал дали думите й нямат никакъв таен смисъл.

Тя не забелязваше нищо. Пред очите й сякаш и сега беше тясното, малко бледо лице с извити устни, които имаха влажен и пурпурен блясък. Тя виждаше под тъмната сянка на косите синьо-зелените очи, които я гледаха с едно неописуемо изражение. То беше едновременно любопитно, подигравателно, ласкаво и жестоко. А същевременно Катерина Арвенеско изричаше най-обикновени думи на светска жена.

— Значи тя не ви е харесала? — настоя той сухо. — Толкова по-добре тогава, защото аз предпочитам да не се сближавате много с нея…

— О, не бих и помислила да я направя моя приятелка! — отвърна Жилиан изненадано, почти обидена от тона, който той бе употребил.

Тя пазеше свободата си на действие не по-малко ревниво, отколкото той пазеше своята.

— … Но в края на краищата може би моето впечатление от нея беше такова, защото току-що бях напуснала жени, съвсем различни, съвсем други.

Ришар бе възприел отново непринуденото си държание. Главата му беше опряна на облегалото на креслото.

— Да, вярно, спомням си… Морланд ви въведе в една среда, която го интересува особено много.

— Нима това ви учудва, Ришар?

— Не. Аз съм вече достатъчно стар, за да се учудвам, на каквото и да е предпочитание. Не виждам защо филантропите да не търсят удоволствие и радост, там, където смятат, че ще ги намерят… само че аз никога не бих могъл да, бъда като тях.

— Значи никога не бихте пожелали да изпитате техните радости и удоволствия?

Ришар се усмихна подигравателно.

— С каква строгост и с какво презрение ми задавате този въпрос, Жилиан! Няма да смея да ви призная, че съм едно низше същество, което не чувства никакво влечение да бъде благодетел и утешител на човечеството, убедено, че тази роля е вън от възможностите му. Най-смирено аз оставям тези грижи на по-вещите и по-благородните.

Тя се усмихна леко.

— Тогава… тогава вие сигурно намирате, че аз съм твърде горда и самоуверена, щом мога да желая да стана сътрудничка, макар и много скромна, на госпожа Ригал… разбира се, ако вие нямате нищо против… и ако тя се съгласи да ме приеме!

— Сътрудничка? В какво? Как? Госпожа Ригал ли поиска от вас това? — той я гладеше смаян.

— Нищо подобно… Аз ви съобщих само моето собствено желание.

— Значи, за да се развличате, вие сте решили да посветите времето си, труда и усилията си на същества, които в повечето случай не заслужават усилието, което ще направите…

— Първо, аз няма да го правя за развлечение, а за да запълня поне малко лекомисленото си съществование.

Той я наблюдаваше с любопитство.

— Колко сте строга към себе си, Жилиан! Но вие водите съществованието на всички жени с вашето положение. Не мога да разбера вашата странна прищявка!

Една лека бръчка се бе врязала между веждите на младата жена. Дълбоките й очи бяха помрачени.

— Бихте ли желали да ми кажете какво я прави странна, Ришар?

— Хм, странна? Да кажем тогава непредвидена… ако предпочитате. Защото, признайте, обикновено младите и хубави жени като вас не мислят много за благотворителност. Мислех, че тя е по-подходяща за зрелите, самотни или разочаровани жени, които заместват така пропуснатите си мечти. Другите, които имат да изпълняват ролята си на хубави създания, обичани и обичащи, как биха могли да мислят и желаят друго нещо? Нима трябва да заключа от вашите думи, че това, което вие имате сега, не ви е достатъчно?

Тези непредпазливи думи се бяха изплъзнали неусетно от устните му. Той погледна жена си, като очакваше със страх впечатлението, което те щяха да й направят. Тя мълчеше. Облегната на креслото си, младата жена размишляваше. Ришар бе поразен от сериозното изражение на младото й лице.

О, да, тази жена се различаваше напълно от другата, чиято власт все още чувстваше върху себе си.

— За какво мислите, Жилиан?

— Размишлявам върху вашия въпрос — каза бавно тя.

Той я бе накарал да изтръпне с намека си за жените, които живеят погълнати от своята любов. Искрено ли говореше? Истина ли беше това? Ако той я обичаше така, както тя желаеше, дали щеше да чувства тази почти болезнена нужда да се посвети на хорските нещастния, за да забрави себе си?

— И какво измислихте…

— Че бих била неблагодарница, ако не призная, че аз съм получила много от вас.

— Но дали това „много“ ви се вижда достатъчно? — настоя той.

Обзе го властно желание да узнае тайната на нейните упорито скривани мисли.

Странна усмивка се плъзна по устните на Жилиан.

— Страхувам се, че аз съм прекалено взискателна. Може би съм чела твърде много приказки и рицарски разкази, където средновековните господа обожават дамите си така, както вече отдавна не е на мода.

— Не мога да разбера точно какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че някогашните мъже са били възторжени, влюбени и верни, а днес такива отдавна няма.

— И сигурно смятате, че аз не приличам никак на вашите герои?

Тя поклати глава малко подигравателно, без да може да скрие напълно разочарованието си.

— Не, вие не приличате ни най-малко на тях! Но и животът не прилича на приказките, които аз съм чела… А пък и аз не приличам на жените, които вие харесвате и цените.

Той трепна едва забележимо и се изправи. Дали до ушите й не бяха стигнали някои думи, които я бяха осветлили по въпроси, които завинаги трябваше да останат неизвестни за нея? Може би за пръв път той осъзна смътно отговорността, която имаше спрямо това същество, дошло при него пълно с вяра.

— Жени, които ценя? О, има толкова малко от тях в обществото, в което се движим! Уверявам ви!

— Толкова малко? Но аз не говоря за жените, които цените от морална гледна точка… О, не. Кажете ми нима толкова малко са жените с чар? Сигурен ли сте? Аз, не! Чувала съм ви вече много пъти да изразявате гласно мнението си. Установих, че при вас имат най-голям и очевиден успех точно тези, които най-малко приличат на мене. Толкова малко, че не можех да не се питам…

Тя млъкна. Имаше ли смисъл да говори за тези неща? Какво я бе подтикнало да се издава така? И защо? Защото отгатваше, че я слуша внимателно, че в този миг поне е зает изключително само с нея? Защото се надяваше, че може би най-после един внезапен порив ще ги сближи…

— Какво се питахте? — повтори Ришар.

— … Питам се как изобщо е могла да ви мине през ума мисълта да се ожените за мене.

Тя говореше с такъв тон, че той не можеше да разбере дали думите й бяха шега или не. И все пак младият мъж, сякаш бе почувствал в гласа й някакви по-топли нотки. Жилиан беше оставила работата си на масата. С машинално движение тя вадеше и поставяше венчалната халка на пръста си.

Известно време той се колеба какво да каже, чувстваше цялата опасност от подобен разговор. После на устните му дойдоха единствените верни думи, които можеше да произнесе. Впрочем Ришар би се презрял, ако отговореше на това тъй честно същество с лъжливи думи.

— Аз се ожених за вас, Жилиан, точно защото не приличате по нищо на жените, за който говорите.

Понеже тя гледаше далече пред себе си, той не видя блясъка, който за миг светна в очите й. Младата жена каза съвсем просто, сякаш установяваше някакъв факт:

— Да… без съмнение… така трябва да е… За вас, преситения мъж, аз съм имала сладостта на нещо ново.

— Жилиан! Какви са тези обидни мисли? И откъде е този скептицизъм у вас?

— Той е резултат от опита ми в този свят, в който живея вече повече от три месеца. Нима мислите, че очите, сърцето и мисълта ми са слепи?

Ришар се изправи бързо и се приближи до жена си. Тя го гледаше с изненада и внимание.

— Не, не мисля нищо подобно. Но зная, че сте много млада и следователно, можете да се излъжете в заключенията си, дори да си представите и предположите неверни неща… да бъдете измамена от външния вид.

Тя поклати глава, сякаш за да отстрани напразните му безпокойства.

— О, не, не се лъжа. Може би ще намерите, че съм прекалено горда и самонадеяна, но аз съм сигурна, че преценявам и виждам всичко вярно и справедливо. Аз си давам много добре сметка за всичко, което морално ни поставя толкова далече един от друг.

— Вие намирате, че сме далече един от друг? — запита внезапно той.

Никога досега тя не го бе интригувала толкова. Какъв непознат нему, свят от впечатления, идеи и чувства осветяваше това лице, чиито променливи изражения обичаше да наблюдава?

— О, да, ние сме далече един от друг — повтори младата жена сдържано и тихо, сякаш говореше на себе си. — И вие го знаете не по-зле от мен. Нашите души, нашите мисли са чужди едни на други. Ние сме расли и живели в толкова различни среди, че е много мъчно да съгласуваме нашите характери. А мен вие познавате още по-малко, отколкото аз познавам вас.

— Имате право, аз почти не ви познавам. Но, Жилиан, нима това не е малко и по ваша вина? Вие пазите така ревниво духовната си същност.

— О, не ревниво. Но аз не мога да бъда друга, освен това, което съм, дотогава, докато някой не е спечелил доверието ми.

— Значи аз не съм го спечелил?

Лека усмивка премина по устните й и тя сякаш посмекчи нейните думи:

— Не ви намирам вече такъв, какъвто ви видях… или смятах, че ви виждам… в Бретан… И сега аз все още се старая да разбера какъв е точно човекът, комуто дадох всичко.

Тя се старае да разбере!

В деня, в който се бе решил на този брак, на тази лудост, Ришар смяташе да вземе Жилиан, за да засегне Катерина… При това той се надяваше, че лесно ще може да преобрази според своето желание младото, непознаващо света, момиче. Но сега той виждаше, че сметките, му излизат грешни.

Прекрасното създание, с което се бе обвързал тъй непредпазливо, не беше нито дете, нито лесно управляема кукла. Зад нежния й образ се криеше една силна личност, която се развиваше и оформяше с всеки изминал ден. Ришар следеше нейните прояви с любопитство и тревога.

Тя се стараеше да разбере. И веднага с будния си ум, с тънкия си усет на жена, какво ли нямаше да открие?

Но не, тя не трябваше да узнае. Той трябваше да си запази пълна свобода на действие. И въпреки това, непоносима му беше мисълта, че тези ясни и замислени очи можеха да го погледнат възмутено, презрително или хладно.

Ришар се наведе над нея. Тя стоеше замислена, опряла глава на облегалото на креслото. Той постави ръка на челото й с нежно, но властно движение и я принуди да вдигне очи към неговите. Тогава тихо и много искрено младият мъж каза:

— Жилиан, не трябва да се опитвате да разберете дали отговарям на образа, създаван във вашите детински мечти. Приемете ме такъв, какъвто съм. И нека да вървим храбро към бъдещето, което ще даде на нашия съюз това, което днес може би му липсва.

— Да.

Тя бе произнесла тази единствена дума сериозно, тихо, като обещание.

И Ришар затвори потръпващите й устни с една дълга целувка.