Синтия Виктор
Вълшебната кутия (9)

Осма глава

— За Бога, този човек току-що уби брат й! Не би трябвало да се изтъпанчи пред публиката с усмивка в стил „Шърли Темпл“. Така прилича на идиот.

Моли гледаше как широкото лице на Джими Тейт почервеня като плажна топка, докато крещеше на актьора, изпълняващ ролята на Тони. Не беше предполагала, че ще попадне на една толкова неприятна сцена от репетициите на „Уестсайдска история“. Идеята прекрасната музика на Ленърд Бърнстейн да се изпълнява от обучени певци от Репъртъри Лайт Оупъра Плейърс й се бе сторила страхотна. Лиризмът на „Мария“ и „Някъде“, предаден от класически обучени певци, би трябвало да превърне в истински бум продукцията. Вместо това, всяка репетиция бе белязана от неприкрито презрение и войнственост на младия режисьор, който сдържаше избухливия си темперамент единствено в присъствието на по-зрелия продуцент. Интересно — помисли си Моли, — колко правилни са в сърцевината си насмешките на режисьора и същевременно колко са безполезни за актьорите. Да крещиш на хората, особено когато са творчески, чувствителни личности, не е най-добрият начин да ги предразположиш да дадат най-доброто от себе си.

За Моли бе нещо необичайно да се намира дни наред толкова близко до сцената. Обикновено вършеше основната си работа в ателието. Първото представление обаче беше след два дена и различните цветни петна трябваше да бъдат изрисувани по време на генералните репетиции. Стараеше се да се съсредоточи върху работата си, но беше трудно да се изолира от стържещия глас на Тейт. Вглеждаше се внимателно в полата, която държеше, и прокарваше методично сиви нишки акрилна боя в предната й част. Кой би предположил, че оцветяването на костюми щеше да се използва, за да придава по-мръсен вид на дрехите, помисли си тя, докато слушаше успокояващите нотки в тона на Денис Фоули, последвани от незабавно омекване от страна на Джими Тейт.

Стоеше тук вече трети ден и намираше, че влиянието, което си оказваха един на друг тези мъже, бе забележително. Случваше се, когато Тейт крещи като побъркан да се появи Денис и, като запазва същината на неговия критицизъм, да го предаде така, че да бъде разбран от актьорите. И вместо да се сърди на Денис за това, което би могло да се определи като вмешателство, през следващия час страстният режисьор заприличваше в по-голяма степен на човешко същество. Ефектът никога не траеше по-дълго, но когато избухнеше пак, Денис се появяваше отново на сцената и намаляваше огъня от точката на кипене до много по-здравословното къкрене. Дори сега съвсем младичкият актьор в ролята на Тони приковаваше много по-силно вниманието и създаваше значително по-въздействащ и по-сложен образ, отколкото само преди минути. А когато запя, гласът му сякаш идваше право от небето.

Моли спря да рисува. Музиката бе наистина прекрасна. Всъщност — осъзна внезапно тя, почти изненадана, — след приключването на тази бурна репетиция Джими Тейт ще покаже един наистина приказен мюзикъл. Тази мисъл обаче не я зарадва; странно, но не изпита абсолютно нищо. Защо така — запита се тя и насочи отново внимание към работата си. — Ами, разбира се, — реши тя, като натопи четката в мръснокафявата боя, която щеше да придружава сивата, — сега трябваше да бъда в Барселона. Това бе поредната възможност да отпътува в Европа по работа, която съпругът й я бе принудил да откаже.

Дяволите да те вземат, Джак — помисли си тя, изненада от собствената си разпаленост. Усети вина заради внезапния си гняв. Той бе направил всичко за нея, беше й дал всичко, което би могла да поиска една жена, обичаше я страстно, желаеше й само най-доброто.

И направи всичко възможно, за да те държи в зависимост от себе си — обади се някакъв коварен глас в главата й, — даде ти всичко, освен свободата да пораснеш, да процъфтиш, желае единствено най-доброто за теб, стига да не напускаш очертанията на Манхатън.

Не си справедлива — смъмри се тя, прекалено объркана, за да рисува. Джак я бе спасил от една ужасна ситуация, когато бе само на седемнайсет години, беше я предпазил от осъждане и лежане в затвора, за Бога. Възможно ли бе да е толкова неблагодарна?

Изнервена, Моли остави четката и палитрата и излезе от помещението. В задната част на театъра имаше малка стаичка с печка и няколко удобни стола. Щеше да направи пауза, колкото да изпие чаша чай и да изяде сандвича, който си бе взела тази сутрин от къщи. Влезе във въпросната стаичка и сложи чайника на печката.

— И така, как е художничката?

Гласът на Денис Фоули я изненада. Всъщност бе изненадана, че той дори знаеше коя е.

— Чудесно, мистър Фоули — отговори срамежливо тя.

Усмихна се, когато забеляза приятелските светлинки в очите му.

— Денис — поправи я той и отвърна на усмивката й. — Ще има ли достатъчно за две чаши в този чайник? — попита Фоули при вида на празната чаша, от която висеше пликче чай, след което отвори шкафчето, за да вземе още една чаша.

— Разбира се — увери го Моли.

Извади още едно пакетче чай от кутията и го пусна в неговата чаша, а после погледна към чайника, в очакване да заври.

— Приятно е да се наблюдава мистър Тейт, нали? — попита той; в неговата уста забележката му изглеждаше по-скоро забавна, отколкото заядлива.

Моли повдигна вежди.

— Има доста буен темперамент.

— Йога, това е отговорът — заяви продуцентът, — или може би лоботомия^[1].

— Боже!

Думата още не бе излязла от устата й, а Моли вече се бе смутила от своята реакция. Все пак не беше петгодишно дете и Денис Фоули очевидно бе очаквал да приеме с нужното чувство за хумор забележката му. Всъщност той бе проявил изключителна доброта и любезност на няколко пъти, откакто бе започнала да го наблюдава в действие. Докато Джими Тейт избухваше поне двайсетина пъти дневно.

— Шокирах те — отбеляза продуцентът, явно също изненадан от реакцията й. — Джими е великолепен режисьор и не съм искал да му се подигравам.

От чайника започна да излиза пара; Денис го вдигна от печката, преди Моли да успее да помръдне, наля вода първо в нейната, а после — и в своята чаша, и ги занесе до кръглата маса в ъгъла. След това й махна подканящо, така че тя отиде да седне срещу него; за първи път го виждаше от толкова близко.

Трябва да е около моите години — осъзна тя; вечното му добро настроение и усмихната външност го правеха да изглежда по-млад от това, което показваха бръчките по челото. Той не бе много по-висок от нея, със солидна фигура и доста привлекателна външност, с дълъг, прав нос и пълни устни. Освен това имаше характерните за ирландците гъсти сиви коси, нещо, което от край време й се бе струвало доста привлекателно. И, като се изключи шегата му по повод йога, от него се излъчваше онова стабилно спокойствие, благодарение на което тези бурни репетиции имаха шанс да стигнат до премиерата. Струваше й се, че вижда таланта му на водач в извивката на брадичката и в доверието към самия себе си, за което говореше цялото му поведение.

Той повдигна вежди, усетил изучаващия й поглед.

— Е, издържах ли изпита?

Моли поруменя от смущение.

— Съжалявам. Май опитвах да разбера откъде идва способността ти да успокояваш бурните води.

Денис наклони глава на една страна.

— Да успокоявам бурните води, а? Е, не може да се каже, че това е най-силната ми страна, но според мен все пак се справям.

— Как го постигаш? — попита събеседницата му и в същия момент осъзна, че въпросът й бе доста личен. — Съжалявам — добави припряно тя. — Не исках да се бъркам в живота ти.

Той я погледна, а след това отпи от чая си.

— Всъщност, нямам нищо против да отговоря. На продуцентите им се плаща да подсигуряват протичането на работата, а това означава да поддържат равновесие, като дават възможност на творческите умове да действат по своя начин и едновременно да държат нещата под контрол, така че в крайна сметка да се върви напред, без да се зацикля.

— Е, определено си много добър в това.

— Благодаря — отговори той.

След което потъна в мислите си и Моли започна да се чувства неудобно. Трябваше да го остави сам. Очевидно той се нуждаеше да остане за малко сам, в противен случай нямаше да дойде в кухнята.

— Научих го от горчив опит — додаде Денис и отпи отново от чашата си. — Налагало ми се е да се справям с някои доста трудни личности и, струва ми се, открих кога е най-добре да стоя на бойното поле и да се опитвам да контролирам един или друг, и кога не остава нищо друго, освен да си тръгна и да ги оставя да си трошат главите както смятат за добре.

Моли не каза нищо, въпреки че любопитството й приемаше застрашителни пропорции. След малко обаче сдържаността й бе възнаградена, тъй като събеседникът й продължи, без да се налага да го подтиква към това.

— И брат ми, и съпругата ми имат сериозен проблем с пиенето. Дълго време се опитвах да ги спра и им повтарях неуморно колко опасни са действията им. Докато един ден осъзнах, че това не зависи от мен. И най-доброто, което можех да направя, бе да ги оставя да си мъкнат сами товара.

— Трябва да е било трудно — промълви в отговор тя.

Той се усмихна иронично.

— Да, предполагам щеше да бъде по-лесно или да ги убия като им нося сам бутилка след бутилка алкохол, или да ги преследвам до смърт, като опитвам да играя ролята на собствената им съвест. В крайна сметка обаче трябва да оставим всеки да си живее живота.

Моли не можа да се стърпи и зададе следващия си въпрос.

— И така, сега добре ли са и двамата?

Той кимна.

— Ами, брат ми вече от седем години е в организацията Анонимните алкохолици^[2] и се справя добре. Съпругата ми пък се присъедини към тях преди две години. — Усмихна се печално. — Тя вече не ми е съпруга, но и това го преживях. Оказа се, че без шардонето няма кой знае за какво да си говорим.

— Оу! — възкликна неговата събеседница и за сетен път се възмути от детинските си реакции.

Той я изгледа сериозно, но, както забеляза, не и тъжно.

— Не можеш да накараш хората да бъдат такива, каквито не са. Можеш да ги принудиш да се свият в твоя ъгъл и да останат там. Но в крайна сметка се получава нещо като клетка, която убива и двамата.

Изуми я не само онова, което бе споделил, а и примирението му с фактите от живота. Дали Джак всъщност не бе улеснил нещата за нея през всичките онези години, през които не бе могла да излиза навън? Дали „помощта“ му в действителност не я бе превърнала в затворница? Тази мисъл я смути.

Мълчанието бе прекъснато от крясъците на Джими Тейт по адрес на един от артистите.

— По-добре да се връщам при лъвовете — рече Денис, като изпи остатъка от чая си и остави чашата в мивката. — Благодаря, че ме изслуша — додаде той, преди да излезе от стаята.

Не можеше да повярва, че й благодареше. Фактът, че един такъв прочут и обаятелен човек й се бе доверил, бе възможно най-големият комплимент, за който се сещаше. Все още обаче не можеше да се отърси от смущаващите мисли, които бяха предизвикали неговите разсъждения. Ами ако нейният съпруг беше от хората, способни да я оставят да си живее живота? Дори да допуска своите грешки. Сега можеше да бъде в Барселона, сама, и да научи за себе си неща, които при други обстоятелства може би никога нямаше да проумее.

Това обаче не бе единственото, което не й даваше мира. Внезапно видя целия си брак по съвсем друг начин, различен от начина, по който го бе виждала досега. Джак спасил ли я беше или я бе изолирал, така че да няма към кого другиго да се обърне? И всички онези години на агорафобия. Дали Джак бе улеснил всичко за нея дотолкова, защото искаше тя да се оправи, или това бе неговият начин да я задържи там, където беше в момента?

Той винаги й бе повтарял, че я обича много. Но това наистина ли бе любов? От край време подозираше, че той обичаше онова, което представляваше тя, а не жената, която беше.

Детските му години бяха толкова мъчителни. Трябва да му се е сторила като някоя американска принцеса. И точно така се бе чувствала понякога и тя самата, когато беше с него, дори в първите години на брака им. Като чистия, бляскав трофей, олицетворение на неговото постигане на американската мечта.

Какво ли би било, запита се тя, като се взираше в чашата си, да бъде омъжена за човек, който гледа на нея като на пълноценна личност, като на равна?

При тази мисъл неудобството й нарасна дотолкова, че тя се изправи, изля почти пълната си чаша в мивката и се върна към работата си. Но, докато смесваше боите, за да получи желания мръснокафяв оттенък за полата, откри, че образът на Денис Фоули не излиза от съзнанието й; силното му лице й се усмихваше, а тя се движеше по булевардите на някакъв великолепен европейски град.

* * *

На Моли това ще й хареса — помисли гордо Майкъл Уийвър, като разглеждаше малкия жираф в дланта си. Покри го внимателно с другата си ръка и заизкачва стълбите, които щяха да го отведат от неговия до нейния етаж. Фигурката бе изключително фина. Беше изработил оригиналния й вариант от бронз преди шест месеца и Моли го бе харесала много. Затова бе решил да й направи този подарък. Сега обаче изработи съвършената миниатюра от порцелан, специално за нея. Бяха му необходими седмици на съсредоточена работа, но резултатът си заслужаваше.

Вълнението му нарасна, когато почука на вратата. Тя бе направила толкова много за него през годините на тяхното приятелство. Понякога се питаше какво щеше да прави без нея. Моли обаче никога нямаше да го изостави, дори когато изпаднеше в някой от лошите си периоди. Тя не приличаше на другите хора, които познаваше. Дори на родителите му. Не, реши кисело той, като почука втори път, особено пък на родителите му. Моли Рос не изоставяше приятелите си. А Майкъл не беше просто приятел. Може да се каже, че й бе роднина. Е, вероятно не означаваше за нея толкова много, колкото скъпите й дъщери, но със сигурност го обичаше. Усещаше го от начина, по който разговаряше с него, от това, че винаги намираше време за него, че винаги се интересуваше от онова, което имаше да й каже.

Изгубил търпение, почука трети път. Тъй като отново не получи отговор, се заслуша за някакъв звук отвътре. По дяволите! — помисли си той и погледна часовника си. Винаги беше там следобед. Къде можеше да е сега? Чу асансьора и внезапно се смути. Ами ако излезеше някой и го видеше тук, застанал сам в коридора с глупавия жираф в ръцете? Щеше да изглежда като пълен идиот. Като малко момченце, с което никой не желае да играе. За щастие асансьорът не спря на този етаж.

Изпита облекчение, но същевременно почувства възбуда. Усети я първо в стомаха си, както винаги. Знаеше, че ако Моли не се появи скоро, тя щеше да се разпространи до гърдите. В крайна сметка щеше да получи силно главоболие и за всичко щеше да бъде виновна тя.

— Моли — извика Майкъл; знаеше, че няма да получи отговор, но не можеше да се спре. Вече изгубил разсъдъка си, ритна вратата. — Ако си вътре, дай ми знак! Трябва да те видя! Ще ти отнема само минутка, кълна се!

Никакъв отговор. В очите му се образуваха гневни сълзи; не успя да ги задържи и те потекоха по лицето му.

— Как можеш да постъпваш така с мен, Моли? — извика Майкъл и ритна вратата дори още по-силно.

Внезапно чу отваряне на врата зад гърба си. Моник Варгас, дизайнерката, чието ателие се намираше точно срещу ателието на Моли, излезе и го изгледа осъдително. Сърцето му заби диво, когато тя постави показалец пред устните си; опитваше се да го накара да замълчи така, както би постъпил един библиотекар с някое буйно седемгодишно дете. Вбесен и унизен, той задържа въздуха в гърдите си и замръзна на място, докато тя се върна в стаята си.

Щом чу щракването на ключалката, си пое шумно въздух. Чувстваше се безсилен. Не — помисли си Майкъл, — не безсилен… побеснял. Дяволите да те вземат, Моли Рос — изкрещя в себе си той. — Ти си виновна!

Разтвори пръсти и се вгледа в жирафа в дланта си. И изведнъж, с цялата си сила, го запрати във вратата на Моли. Заплака, когато фигурката се разби на миниатюрни парченца в краката му.