Синтия Виктор
Вълшебната кутия (28)

Двадесет и седма глава

— Благодаря ви, мистър Рафиа. Много съм ви благодарна, че ми отделихте от времето си.

Джоуи затвори телефона. Отчаянието, което досега бе успявала да сдържа, внезапно заплашваше да избухне с пълна сила. Откакто се бе срещнала с Лайза във Валхала, се бе надявала братовчедът на Тони Рафиа, Рей Рафия, да я отведе при Тони… а Тони на свой ред да я запознае с някакъв факт, благодарение на който нямаше да се наложи Лайза да лежи в затвора до осемдесет и петата си годишнина.

Да — помисли си мрачно тя, — колко глупава се оказа тази идея. Не можеше да се каже, че Рей Рафия нямаше желание да помогне. Всъщност Тони му се бил обадил, след като прочел в един вестник за арестуването на Лайза.

— Искаше му се да може да направи нещо за нея — бе признал Рей Рафиа. — Това бе ужасно време в живота на Тони и той се старае да го компенсира по всички възможни начини… но все пак, без да се предаде. Променил се е напълно. Пораснал е. Ако дойдете в Питсбърг, ще ви покажа снимки на петте му деца.

През годините след банковия обир Тони Рафиа бе емигрирал в някакъв град в Канада, но кой точно братовчед му, разбира се, отказваше да каже. Там работел като борсов агент, живеел щастливо вече повече от двайсет и няколко години със своята съпруга и тренирал футболния отбор, в който играели няколко от собствените му деца. С две думи, като се изключеше фактът, че живееше под друго име и все още бе търсен за обир с убийство, Тони можеше спокойно да спечели местната награда за най-съвестен гражданин на годината. Колкото до младежкото прегрешение, Рей я информира, че братовчед му все още чувствал достатъчно силна вина, за да изпраща всяка Коледа без изключение анонимно по хиляда долара на вдовицата на убития пазач.

Джоуи бе изненадана от силното си разочарование. Едва сега си бе дала сметка доколко бе разчитала Тони Рафиа да я отведе до някаква следа, до някакво събитие, до някаква неизследвана територия, която би помогнала на Лайза. Да, определено Лайза нямаше да има никаква полза от всичкия ентусиазъм и всичката подкрепа на Рей.

По дяволите! — изруга младата жена и се обърна да погледне слънцето. Беше едва осем сутринта, а й се струваше, че целият ден бе минал безплодно. Не можеше да се каже, че няма какво да се свърши — на главата й висяха безброй правни задачи. Очевидно баща й нямаше да може да й помогне с нищо и я чакаха десетки часове усилена работа. Нямаше да успее до деня, в който щеше да се разглежда делото, дори да работеше по двайсет и четири часа в денонощие. На всичкото отгоре запасът й от вече готови отговори на Констънс Тръгл беше на привършване. През следващите дни трябваше да отдели време и за написването на нови.

Осъзна, че не може да си позволи дори да мисли за това. Най-важен в момента бе случаят на Лайза Мартин. И във връзка с това всички часове на света може би нямаше да се окажат достатъчно.

Онова, от което се нуждаеше, бе някоя голяма идея, цяла нова посока на мислене. Седна отново на стола, измъкна единия си крак от обувката и започна да свива разсеяно пръстите. Впи невиждащ поглед в черната кожена обувка с висок ток край стола. Нова посока — повтори с горчивина тя. Както изглежда се бе върнала в старата. И сега стоеше, пристегната в консервативен черен костюм и чорапогащи, макар да мечтаеше за коренно различен живот от този.

Погледна към улицата, заслушана в тихото жужене, което се носеше от външния офис. Всички вероятно правеха това, което искаха да правят. Е — поправи се тя, — вероятно онова, което трябва да правят. Аз самата в крайна сметка открих какво желая наистина да правя и мислех, че ще мога да го върша до края на живота си. Определено съм се лъгала. Най-вероятно се лъжа по същия начин и за всичко останало в живота си.

Като например по отношение на Гари Маккълоу — обади се беззвучно някакъв глас в главата й. — Как можеш да вярваш, че му пука за теб.

След последната си среща с него тя наистина вярваше на всичко, което й бе казал. Дори начинът, по който се бе държал в апартамента й, колкото и луд да бе в известен смисъл, й се струваше романтичен и импулсивен. Всяка негова дума, всяко негово действие изглеждаше галванизирано, сякаш той не владееше емоциите си и просто не можеше да си наложи да се отдели от нея.

И единствено благодарение на този факт собствените й чувства по въпроса й се струваха по-поносими. Тя се влюбваше в него, въпреки всичките си усилия да не го допусне и това беше наистина ужасно. Тъй като на дневна светлина бе повече от ясно, че намеренията му бяха свързани в много по-голяма степен с желанието му да държи под око заподозряната й в убийство сестра, отколкото с нея самата. Искаше й се да греши, но това бе повече от очевидно.

Едва предишния ден й се бе обадила Корнилия и бе попитала каква е причината за големия интерес на нюйоркската полиция към Джоана Рос.

— Детективът, който се обади, сигурно ми зададе един милион въпроса за теб и за сестра ти — беше казала Корнилия. — Колко често ти телефонирала и колко често идвала в Монтана да те види, кои са били приятелите ти в Ню Йорк и какво ли още не. А ти, Джоуи, почти не си споменавала за нея тук!

— О, той беше много мил и любезен. Мисля, че името му е Маккълоу.

Джоуи едва сдържа стенанието си. Да — помисли си тя, — името му наистина е Маккълоу, въпреки че отговаря на Гари, когато лежи в леглото до мен.

Вбесена, затвори телефона. Колко пъти още ще се проявявам като последната глупачка — запита се тя; болката бе почти физическа. — Никога повече — закле се младата жена, като се мъчеше отчаяно да отклони мислите си в друга посока. Не можеше да се пребори обаче с желанието, което я обземаше всеки път, когато образи от прекараната заедно нощ залееха съзнанието й. Помнеше пътя на неговите длани по тялото си, усещането на устните му върху кожата си. Всичко бе като някакво вълшебство, от мига, в който й бе изкарал акъла с внезапната си поява в апартамента й, до часовете, през които бяха лежали един до друг, с вплетени крайници, като непрекъснато докосваха една или друга част на тялото си, за да заспят едва на разсъмване.

Но когато се бе събудила, него вече го нямаше. И у нея бе останало чувството, че си бе измислила всичко това. Макар да знаеше, че бе истина. Все още усещаше неговата миризма, останала по възглавницата й, все още чувстваше настойчивостта на устните му, топлината на дланите. Тя обаче знаеше много добре защо бе дошъл и това я смущаваше и вбесяваше. Той бе дошъл, за да я наблюдава, да държи под око всяко нейно движение, за да може в крайна сметка да се добере до Елизабет.

— Това обаче няма да стане — заяви на глас тя, с надеждата, че секретарката й няма да я чуе.

Захващай се за работа — рече си Джоуи, — и то без да отлагаш и миг повече. Не можеше да промени случилото се миналата нощ, но затова пък можеше да направи всичко възможно за Лайза Мартин, а това определено не включваше мечтания във връзка с детектив Гари Маккълоу.

Завъртя се на стола и огледа кабинета си, като опитваше да прецени какви възможности за действие й остават. Инстинктът й подсказваше, че няма какво повече да търси от Тони Рафия, тъй като всичко казано от братовчед му бе самата истина. Като млад радикал той бе кривнал встрани от правия път, но сега бе образцов гражданин, чийто единствен личен недостатък бе да направи всичко възможно да не го екстрадират в Съединените щати.

Имаше обаче още един човек, който не бе заловен. Младата жена започна да прелиства за пореден път записките на своята приятелка. Изчиташе страница след страница написаното от Лайза и се питаше дали не е пропуснала някой факт, който би могъл да им бъде от помощ. Прегледа отново имената. Джейни Салцман. Боби Саркалян. Пол Сейнт Джон. И тримата бяха заловени и все още излежаваха присъдата си.

Погледът й спря върху името на Фреди Шор. Той също бе успял да се отърве до този момент. Припомни си отново какво й бе казала Лайза. Фреди бе влязъл в групата им малко преди дейността им да доведе до нечие убийство. Всъщност появата му беше твърде подозрителна. Дали този факт можеше да означава нещо?

Къде ли бе отишъл Фреди, след като бе напуснал местопрестъплението? Лайза и Тони не се бяха виждали оттогава, но бяха останали във връзка с хората, които им бяха помогнали да намерят документите за новата си самоличност. Фреди като че ли не бе поел по този път. Лайза бе прекарала няколко месеца в повече от десет града, преди да се установи в Монтана, но не бе чувала и дума за него. Освен това Фреди не е следвал. Внезапно почувства, че трябва да го открие на всяка цена.

Прегледа онова, което приятелката й бе казала за него, но то бе съвсем малко. Навъртал се из студентското градче. Отличавал се с вечния си стремеж към съревнование и с любовта си към крибеджа. Да — реши тя, — това действително не е почти никаква информация. Усети, че отчаянието заплашва да я обземе отново. Изпълни я решимост обаче да не му позволи да я обсеби пак. Щеше да използва малкото, с което разполагаше. Забарабани с пръсти по бюрото, а след това посегна към телефона. Идеята можеше да се окаже смешна, но засега не това бе единствената й идея.

Линда се обади при първото позвъняване на интеркома. След изчезването на Елизабет, тя бе започнала да работи с Джоуи.

— Да, мис Рос.

— Кой в този град има голяма фото библиотека? — попита тя.

Линда се поколеба за момент, преди да отговори.

— Ами — рече най-сетне тя, — момичето, което ми беше съквартирантка допреди две години, работеше в „Спортс Илюстрейтид“. Тя спомена, че едно от списанията в тяхната сграда разполагало с обширна библиотека.

— Виж дали ще може да ти осигури достъп в нея. На секундата, ако е възможно.

— Какво ще трябва да търся?

Вместо отговор секретарката чу щракването и в следващия момент Джоуи застана на вратата, която разделяше двата кабинета.

— Ако щеш вярвай, но ще трябва да търсиш информация за състезанията по крибедж, провеждани до началото на седемдесетте години, съпроводена със снимки.

Линда взе дамската си чантичка и се изправи.

— Да не мислите да се захващате с него като с хоби?

Джоуи поклати глава.

— Да. Крибеджът, заедно с колекцията ми от стикери би трябвало да ме занимават през свободното ми време. — Бръкна в джоба на сакото си и извади двайсетдоларова банкнота. — Това е за таксито — обясни тя, като подаде парите на секретарката. — Мислиш ли, че хората могат да се променят? — попита внезапно тя.

— Да, разбира се — отговори момичето, като сви рамене. — Поне се надявам да е така.

Джоуи се усмихна мрачно.

— Напротив, всички се надяваме промените да не са особено големи.

* * *

— И така, какво смяташ? — попита Джоуи в мига, в който Лайза се появи в стаята за посещения.

Затупка нервно с химикалката по масата, докато приятелката й разглеждаше многобройните фотографии, които й бе донесла. Отиването в библиотеката за снимки се бе оказало страхотна идея. Бе открила, че не само всяка година се провеждаха турнири по крибедж, ами и се запечатваха за бъдещите поколения, като се снимаха победителите и носителите на втората награда. Не й оставаше друго, освен да се моли любовта на Фреди Шор към крибеджа да не бе намаляла.

Лайза оглеждаше снимка след снимка, като започна от най-старите и се взираше внимателно във всяко лице.

— Трудничко е — заяви по едно време тя, като отдалечи леко една от фотографиите от себе си. — Лицата са много дребни. А и не съм виждала Фреди от почти трийсет години.

— Ти само продължавай да гледаш — окуражи я Джоуи.

Колкото и малка да бе вероятността за успех, това бе единствената им надежда.

— Хей — възкликна внезапно Лайза. И взе една голяма черно-бяла снимка. — Този мъж отпред, оплешивяващият. Би могъл да бъде Фреди Шор. — Вгледа се по-отблизо. — Знаеш ли, готова съм да се закълна, че е той.

Джоуи грабна снимката от ръцете й и заби поглед във въпросната личност. Той не се отличаваше по нищо от другите мъже. На средна възраст, с тъмна, леко посивяла коса… по-точно онова, което бе останало от нея. Изглеждаше безкрайно доволен от себе си, докато се усмихваше пред фотоапарата. Зачете се в надписа в долния край на лъскавата снимка. Името на третия човек отляво бе отбелязано като Робърт Малори.

— Добре, скъпа. Сега ще имам доста работа. — Надвеси се над масата и целуна Лайза по бузата. — Ще те уведомя за следващата си стъпка.

Изправи се и тръгна към вратата. Там я застигна жалният глас на приятелката й.

— Наистина ли мислиш, че това би променило нещо?

Джоуи се обърна и я погледна, усмихната до уши.

— Нямам представа, но ще направя всичко, което мога, а ти стой тук и се моли или желай, или дори прави ритуали на черната магия в ума си. И все някак си ще успеем да те измъкнем оттук. Кълна се.

Излезе от помещението за посещения. Знаеше, че някой от пазачите щеше да затвори тежката метална врата зад гърба й. Божичко, надявам се да казвам истината — помисли си тя, докато вървеше по коридора.

* * *

— Кюфтетата алангле ли ги искате или средно изпечени? — попита сервитьорката, като се усмихна на двете жени насреща си.

— Алангле — отговори Джоуи, като се взря към бара, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

Елизабет беше с лице към нея и с гръб към повечето от останалите посетители. Ресторантът на Четирийсет и осма улица, в който бяха седнали, бе винаги пълен по обяд и след пет следобед, но в три и половина в работен ден беше почти празен. Джоуи беше сменила на два пъти метрото, а след това бе взела и такси, за да бъде сигурна, че не са я проследили.

— Ето това са снимките — рече тя и й подаде един плик. — Твоята мисия, ако решиш да я поемеш, е да направиш справка за мистър Робърт Малори.

— Сякаш аз самата разполагам с неограничено време, че да ходя да правя справки и за липсващи особи — отвърна с очевидна досада Елизабет.

Джоуи я изгледа отвратена. С тези тесни дънки и наскоро изрусена коса сестра й приличаше на обитателка на Ийст Вилидж, но поведението й определено не се бе променило.

— Надявах се, че промените във външния вид и начина на обличане ще се отразят благотворно и върху характера ти — отбеляза цинично тя. — Със съжаление признавам, че съм допуснала голяма грешка.

— Не може да се каже, че няма какво да правя, знаеш ли?

Джоуи присви устни, но не отговори.

Елизабет се присегна към плика и го отвори. Заразглежда снимките.

— По принцип, когато молят за помощ, хората се стараят да бъдат любезни.

Сервитьорката се приближи с две чинии, препълнени с кюфтета и пържени картофки. Джоуи я изчака, докато ги сервира пред тях и се отдалечи, а след това заговори отегчено.

— Лайза Мартин се е крила от полицията през по-голямата част от живота си. Ти повече от всички останали би трябвало да изпитваш симпатия към нея. Повярвай ми — додаде тя, — никога не бих те помолила за това, ако не се страхувах, че полицията може да ме проследи. А тя точно това и прави, и то заради теб. Само това ми трябва — да ги отведа при този човек, преди да съм успяла да разбера с какво евентуално би могъл да помогне на Лайза. В този случай просто нямам избор.

Точно такава физиономия бе виждала на лицето на Елизабет и по времето, когато бе седемгодишна и запращаше на пода всички фигурки от играта на дама, след като изгубеше.

— Добре — рече Джоуи и промени тона. — Моля те, би ли открила този мъж и моля те, разбери ако обичаш с какво се е занимавал през последните няколко десетилетия.

Елизабет пъхна хапка кюфте в устата си. Сдъвка я мъчително бавно, след което отпи от газираната си вода.

— Е, след като ме молиш така мило…

* * *

Джоуи бе заспала, когато телефонът иззвъня. Сърцето й затупка учестено. Само двама човека можеше да й се обяд в един и половина сутринта.

— Събудих ли те?

Изпита разочарование, като чу гласа на сестра си.

— Е, и до какво се добра? — запита отривисто тя.

— Семейството на Робърт Малори се състои от съпруга с безупречни маникюр и прическа и шест коня. Всички те живеят в разкош в Бедфорд, щата Ню Йорк, в имение с размерите на цяло графство. Пише, че бил директор на „Морис Корпорейшън“.

— Доста дълъг път е изминал. Какъв щастливец е само този Робърт Малори — отвърна замислено Джоуи.

— Аз също. Както разбирам, никога вече не трябва да се сещам за него — заяви Елизабет и затвори решително телефона.

Изненадана, Джоуи все още държеше слушалката. Когато посегна да я сложи на място, чу леко щракване.

Божичко — помисли си тя, — кучият син подслушва телефона ми. Заля я неописуем гняв. Не само към Гари, а и към самата себе си. Колко пъти още щеше да прави опити да се самозаблуждава, че този човек има някакви чувства към нея? Ако доказателствата досега не й бяха достатъчни, този път вече не можеше да си затваря очите. Беше ясно като бял ден. За Гари Маккълоу тя бе просто средство за постигане на целта. О, Боже — помисли си паникьосано тя, — да не би точно аз да издадох сестра си?

Опита се да си припомни разговора. Елизабет не се бе представила, така че Гари нямаше как да бъде сигурен. Освен това бяха говорили кратко, така че полицията просто нямаше как да е открила местонахождението й. Поне така се надяваше. Елизабет — замоли се безмълвно тя, — дано си се обадила от някой уличен телефон по-далеч от мястото, където си отседнала.

Щеше да бъде ужасно, ако арестуваха сестра й за убийство в резултат на услугата, която й бе направила. Тези дни наистина изобщо не й вървеше.

Всички тези разсъждения я наведоха на друга мисъл. Късметът на Робърт Малори й се струваше наистина невероятен.