Синтия Виктор
Вълшебната кутия (19)

Осемнадесета глава

— Решихте ли какво ще желаете?

Подпряла връхчето на химикалката върху бележника си, сервитьорката погледна към Елизабет, която седеше на една от малките масички.

— Да, бих искала салата от пресни плодове и препечени английски кифлички с масло — отвърна тя, като затвори менюто. — И кафе. Благодаря.

Сервитьорката кимна, дописа поръчката и се отдалечи. Младата жена насочи вниманието си към броя на „Ню Йорк Таймс“, който бе купила, преди да влезе в кафенето. Загледа първата страница. Келнерката се върна и постави чашка кафе край лакътя й.

— Благодаря.

Елизабет й се усмихна и посегна към млякото. Когато жената отвърна на усмивката й и се вгледа в лицето й, тя осъзна грешката си и побърза да сведе отново поглед към вестника. Глупачка — смъмри се тя, взе очилата си от масата и ги постави. — От теб не се очаква да вършиш неща, които оставят траен отпечатък от лицето ти в съзнанието на хората.

Разбърка разсеяно кафето. Ако дните, през които се бе крила в Мейн й се струваха по-скоро сън, двайсет и четирите часа, откакто се бе върнала в Ню Йорк, приличаха на кошмар. Чувстваше се напълно объркана от факта, че е дотолкова изолирана от тълпите по улиците и че трябва да бъде непрекъснато нащрек. Колебаеше се всеки път, преди да каже нещо, от страх да не би случайно да изтърве истинското си име или да се издаде по някакъв друг начин. Все едно, че съм обвита в памучна вата — помисли си тя.

Все така, сякаш през мъгла, бе наела апартамент на Хорейшо Стрийт в Гринич Вилидж. Предпочете този вариант пред хотела, тъй като там трябваше да показва документите си за самоличност. Апартаментът се намираше в наскоро ремонтирана къща, гледаща към малка, спокойна улица. При други обстоятелства чарът й щеше да я плени. За момента обаче изпита само облекчение, че възрастният й собственик не й задаваше почти никакви въпроси; той просто кимна, когато му плати предварително триста долара в брой.

Въпреки това обаче сърцето й задумка лудо, когато му каза новото си име — Стейси Хюбърт. Беше го измислила, докато пътуваше с автобуса от Мейн. В работата си като адвокат, фактът, че престъпниците толкова често измислят нови имена върху своите инициали, винаги я бе изумявал; това създаваше след себе си истинска диря от доказателствен материал.

Затова сега тя бе Стейси Хюбърт, без социална осигуровка, кредитни карти или шофьорска книжка. Нямаше как да отвори банкова сметка под това фалшиво име, затова сложи седемстотин долара в дамската си чантичка, а останалите постави в найлонова торбичка, която залепи със скоч на гърба на висящата над леглото картина. И когато се разхождаше из града само с гребен, червило и седемстотин долара в чантата, тя се чувстваше почти гола — безлично същество на непознато място, лишено от всякаква защита. Бе напълно безпомощна без самоличността си. Ужасно беше да си никой.

Никога не съм предполагала, че съм дотолкова почтена гражданка — помисли си тя, като отгърна следващата страница на вестника. — Или, би трябвало да кажа, че бях дотолкова почтена гражданка.

Внезапно замръзна и се вгледа в страницата пред себе си. Боже милостиви! — прошепна тя.

В „Таймс“ бе отпечатана снимката на баща й, седнал до някаква непозната за нея жена, а зад тях се тълпяха хора. От другата страна на непознатата стоеше Джоуи. Тримата като че ли излизаха от някаква сграда. Джак беше протегнал ръка, сякаш искаше да задържи на разстояние останалите.

До тази фотография се виждаше още една, вече по-малка. Тя бе на Елизабет от времето, когато бе започнала работа в бащината си фирма. Спомняше си много добре деня, в който бе отишла да се снима; бе избрала грижливо роклята си, а фотографът й бе казал да намали усмивката, тъй като трябвало да изглежда като „неумолим правен орел“.

Прочете надписа под снимката: „Елизабет Рос, заподозряната бегълка“.

Сега си спомни: по време на телефонния разговор, Питър й бе казал, че са писали за нея във вестниците. Тогава това й бе прозвучало някак си абстрактно. Но сега, като видя насреща собственото си лице, усети болезнено реалността.

Премести поглед към написаното под фотографията на Джак и Джоуи. „Алис Лин Картър, радикал от шейсетте години, известна под името Лайза Мартин, се предава, след като се е укривала в продължение на три десетилетия, придружена от адвокатския екип Джак Рос и Джоана Рос, баща и дъщеря.“

Какво, по дяволите, ставаше? Сестра й беше в Ню Йорк и работеше отново заедно с баща им?

Сервитьорката донесе плодовата салата и английските кифлички. Елизабет намести вестника така, че да може да прочете историята от началото, като същевременно започна да се храни.

След като свърши, остави вестника и впери невиждащ поглед в пространството пред себе си. Тази Лайза Мартин една от жените, с които се бе сприятелила Джоуи в Монтана ли беше? Струваше й се, че чува разказа на майка си за това какви прекрасни приятелки си била създала Джоуи там на Запад, наистина интересни жени. Е, тази жена определено беше интересна.

Запита се дали баща й не бе привлякъл Джоуи като й бе казал, че има нужда от професионалната й помощ сега, след като Елизабет бе напуснала сцената. Отхвърли веднага тази възможност. Въпреки даденото обещание, сестра й никога не би се върнала в Ню Йорк само защото Джак я е помолил. Очевидно бе дошла, тъй като искаше да помогне на тази Лайза.

Намръщи се. Лайза Мартин не бе единствената, която се нуждаеше от нейната помощ. Джоуи знаеше много повече за майка им от Елизабет. Двете бяха разговаряли редовно по телефона, нещо, което не можеше да се каже за нея самата. Майка й и сестра й бяха наистина близки. Тя бе в състояние в много по-голяма степен от Елизабет да се сети за имената на онези, които евентуално биха желали да навредят на Моли. Сърцето й обаче се сви при мисълта, че трябва да иска помощ от Джоуи.

Вратата на заведението се отвори и тя вдигна поглед. Влязоха двама полицаи и се настаниха на бара, като размениха топли приветствия със сервитьорката.

Младата жена видя отново снимката върху вестника, който бе оставила до лакътя си на масата. Взе го, за да прикрие фотографията и даде знак, че иска да плати. Като опитваше да запази спокойствие въпреки нарастващата си паника, взе бележката и се приближи до касата. Касиерът изсумтя с досада, когато му подаде стодоларова банкнота, но й върна рестото без по-нататъшни коментари. Престори се, че си намества слънчевите очила, но целта й бе да прикрие лявата страна на лицето си, която бе по-близко до полицаите. Сега косата й бе къса и руса, но не знаеше доколко ще успее да заблуди другите.

Нима съм толкова важна престъпничка, че всички да бъдат нащрек за мен? — запита се тя. Макар вече да знаеше отговора. Снимката й се бе появила в най-големия вестник на града; нещо повече, сега прожекторите щяха да бъдат насочени още по-упорито към нея заради случая, в който се бяха намесили баща й и сестра й. Щяха да ги дават непрекъснато в новините; именно по този начин Джак манипулираше винаги подобен род дела. А това означаваше, че вестниците нямаше да оставят на мира и самата нея нито за миг. Дори тя не можеше да отрече, че всичко това представляваше една наистина впечатляваща история: бащата работеше с едната си дъщеря, докато другата бе избягала, тъй като бе заподозряна в убийството на майката.

Излезе от кафенето възможно най-бързо, като се стараеше да не привлича вниманието на хората вътре. Какво си бе мислила, като избяга. Сега й се струваше невъзможно да се измъкне успешно от цялата тази каша.

Тръгна по непознатите улици. Рядко бе идвала насам, в тази част на центъра на града, където се отбиваше само от време на време в някой ресторант или галерия. Не трябваше да позволя светът ми да се смали дотолкова — помисли си Елизабет. Бе успяла да се поотпусне малко, докато се взираше в заплетените релефи по сградите и изложените по витрините стоки.

Погледна напред, хлъцна и за малко не се спъна. Право срещу нея се приближаваше Майра Конел. Двете бяха близки по време на следването и макар по-късно пътищата им да се бяха разделили, доста често се бяха натъквали една на друга при едно или друго събитие. Не вярваше, че слънчевите очила и боята щяха да попречат на Майра да я познае.

Обърна се рязко и стъпи на бордюра, при което една кола за малко не я отнесе. С лудо биещо сърце пресече улицата и спря пред магазин за дрехи втора употреба; взря се във витрината с вид на очарован от гледката човек. Очакваше всеки момент да усети върху рамото си ръка или да чуе как бодър глас я повиква по име. Стори й се, че мина цяла вечност, преди да се осмели да се обърне. Майра бе продължила по пътя си и бе почти достигнала следващия ъгъл. Очевидно не я беше видяла. Благодаря ти, Боже — помисли с облекчение младата жена.

Облегна се на стената, разтърсена до мозъка на костите. Това наистина бе едно изключително неприятно и непознато до този момент преживяване — да бяга ужасена от приятелите си. Отново осъзна доколко е самотна и тази мисъл я прониза. Безброй бяха непознатите хора, които можеха да направят връзката между снимката във вестника и лицето й, но това бе твърде невероятно. Внезапно бе осъзнала обаче, че в този град я познаваха стотици хора, както приятели, така и колеги и познати, и всички те можеха да я познаят незабавно. Те несъмнено знаеха, че полицията я търси. Не беше достатъчно да се установи в друг квартал и да се надява да има късмет. Трябваше да предприеме по-радикални мерки.

Обърна се и погледна отново към магазина за дрехи втора употреба. Върху един стол на витрината бяха метнати небрежно боядисани тениски и ярко оцветени мънистени огърлици. Двете кукли манекени, които изглеждаха така, сякаш стояха тук вече от двайсетина години, бяха със смачкани кадифени якета, широки панталони чарлстон и шапки с големи пера. А, шейсетте години — помисли си Елизабет. Отвори широко тежката врата и влезе в магазина. Беше тъмен и безрадостен.

Кимна леко на човека зад щанда, облечен целият в черно и с две огромни халки на лявото ухо. Пишеше нещо и не й обърна внимание. Този факт й допадна. Започна да рови из дрехите.

Облече едно избеляло зелено яке и се огледа в тясното, високо огледало в задната част на претъпкания магазин. Довиждане, Калвин… Джорджо… Дона — помисли си тя и я напуши смях. Промяната беше учудваща. Комбинацията от изрусените, неравно подстригани коси и якето й придаваха вид на съвсем друг човек, чието място действително беше на юг от Четиринайсета улица.

Погледна към написаната на ръка цена на етикетчето, прикрепено към ръкава на якето. Двайсет долара. Внезапно видя в съзнанието си своя огромен стенен гардероб, пълен със скъпи костюми и копринени блузи, плисирани панталони и тесни рокли без ръкави. Крайно време беше да сменя десена — помисли си младата жена, като оглеждаше петното върху единия ръкав; стана й смешно като осъзна, че действително мислеше така. Странно, но в това яке имаше нещо, което действаше прекрасно освобождаващо.

Това е новото ми аз — рече си тя и се приближи до полиците с дънки. Избра три чифта и отиде зад завеската, която прикриваше тясното местенце, изпълняващо ролята на пробна. Онези, на които се спря, бяха скъсани на дясното коляно и на лявото бедро. Сгъна морскосиния панталон, с който бе дошла, и го пъхна под мишница, преди да излезе от така наречената пробна. След това избра чифт черни боти и някакви дълги месингови обици.

Издокарана с новите си придобивки, избра една трикотажна раирана пола с цип отпред и дълга, фина блуза на цветя. Докато чакаше на касата да й върнат рестото, забеляза редицата старомодни очила; премери набързо няколко и избра един чифт. Остана изумена от промяната във външността си, създадена от тънките рамки и сините пластмасови стъкла.

— Ще взема и тях — заяви тя.

Излезе от магазина и продължи нататък по улицата. Усещането, че е съвсем друг човек й подейства освобождаващо. Отражението си, което видя в една витрина, я накара да спре и да се вторачи в него. Не можеше да се познае. Елизабет Рос беше изчезнала.

Приближиха двама млади мъже, вероятно на около двайсет и три-четири години, и подсвирнаха с възхищение.

— Хей, сладурано — подхвърли единият, като се разминаха, очевидно, без да очаква отговор.

Остана неподвижна още известно време. Едва когато се сети, че така може да привлече вниманието, си наложи да се помръдне. Ботите създаваха съвсем различно усещане от обичайните обувки с високи токове. Забеляза, че се движи по-бързо.

Ще се върне ли някога Елизабет? — запита се тя. — Ще може ли да го направи?