Синтия Виктор
Вълшебната кутия (8)

Седма глава

— Майката на Кларънс Уинтър е на телефона, сър.

Джак Рос натисна бутона на интеркома.

— Кажи й, че имам заседание, Джейн. Не искам да говоря с нея преди вдругиден.

— Да, сър — отвърна безстрастно Джейн Ебнър.

Джак посегна към чашата си със скоч. Боже, тази жена нямаше да го остави на мира. Непрекъснато звънеше и се опитваше да разбере „в каква посока“, както се изразяваше, щял да насочи защитата на сина й. Ако успея да измъкна сина ти — помисли си той, — то ще стане благодарение на някакво чудо, а не заради някаква си проклета „посока“.

Пресуши чашата и я напълни отново от бутилката „Джони Уокър“ върху бюрото. Нямаше защо да се занимава с майката на Уинтър; беше се справял с всевъзможни членове на различните семействата, за които бе работил, независимо дали бяха раздразнени, ридаещи или напълно побъркани. Искаше му се да не се бе заемал с този случай. Хлапето бе нападнало една седемдесет и петгодишна жена, която два дена по-късно бе получила удар.

Е, щеше да остави на Елизабет да измисли начин да се измъкнат от тази каша. Тя и преди бе правила невероятни неща за него. Безкрайно се гордееше с пъргавия й интелигентен ум, с аналитичните й способности. На всичкото отгоре имаше невероятен инстинкт за това, кое би имало ефект пред съдебните заседатели. Разбира се, двамата изглежда се разбираха без думи. Той никога не искаше съвета й, а тя никога не би се осмелила да го инструктира. Но по време на предварителната подготовка тя споделяше винаги какво би направила, ако защитаваше в това или онова дело, а той отдавна бе престанал да поставя под въпрос мнението й.

Двамата с нея сме страхотен екип — помисли си с удоволствие Джак. Сърцето му се стопляше неизменно всеки път, когато си дадеше сметка какъв истински прекрасен адвокат бе създал; тя можеше да поеме фирмата, когато му дойдеше времето. За момента никой нямаше да има полза ако разбереше колко време и сили отдаваше тя за случаите на баща си, но нейният ден щеше да дойде. По дяволите, няма да живея вечно — рече си той, като довърши съдържанието и на втората си чаша.

Напълни я за трети път, без да обръща внимание на вината, която опитваше да пропълзи в съзнанието му. Елизабет щеше да бъде вече ярка звезда в голяма фирма, ако не се занимаваше с неговите случаи. Никой не подозираше, че всъщност тя планираше стратегията му, пишеше встъпителните и заключителните слова, организираше всяка една негова стъпка.

Джак се изправи и се приближи бавно до библиотечния шкаф. Взря се в заглавията, но така и не видя нищо. Беше уморен и затова днес позволяваше всяко нещо да го надвие. Голяма работа, че се нуждаеше от малко помощ в този стадий на играта. На времето той бе фантастичен адвокат и мечта на всеки клиент бе да каже, че го представя Джак Рос.

Определено жаждата му да побеждава не бе намаляла. Ужасната истина обаче беше, че бе изгубил живеца, благодарение на който бе вършил работата си. Може би се дължеше на скоча, а може би — просто на възрастта — не можеше да каже. Дори опитите да се съсредоточи се оказваха прекалено тежки. Без Елизабет щеше да се наложи да се откаже.

Щях да изгубя всичко — помисли си той; обхвана го познатата паника, която не го бе изоставяла през целия му живот. Никой не знаеше, че великият Джак Рос повръщаше преди всяка своя поява в съда, дори в дните, когато бе на върха на кариерата си. Винаги се бе ужасявал от перспективата да изгуби някое дело, убеден, че по един или друг начин това ще стане причина да изгуби не само своята практика, ами и всичко, което бе постигнал.

Не беше нужно да му обясняват, че поема огромен риск, като разчита дъщеря му да върши неговата работа. Не можеше да си представи по-голямо унижение от това да бъде разкрит. Но в същото време не бе способен да се откаже и от своята работа. В такъв случай щеше да се превърне в един безработен адвокат с набор от военни истории. Джак Рос нямаше да позволи никога за него да се говори в минало време. Предпочитам да умра — реши той и се върна на мястото си пред бюрото; знаеше, че го мисли съвсем сериозно.

Интеркомът иззвъня.

— Време е за срещата във връзка със случая „Сейърс“ — обяви Джейн. — Очакват ви в конферентната зала.

— Благодаря.

Джак пресуши чашата, преди да я върне в барчето заедно с бутилката. Влезе в личната си баня и грабна шишенцето с вода за уста, което държеше в шкафчето. Напълни устата си със зелената течност направо от бутилчицата и се изжабурка възможно най-безшумно, преди да се изплюе в мивката. Не беше в негов интерес из кантората да се разнесе мълвата за страстта му към алкохола. Само това ми липсва — помисли си той, докато закопчаваше сакото си на път към залата.

Когато отвори вратата, в другия край на огромната, блестяща овална маса, вече бяха седнали две жени и един мъж. Едната от жените бе Елизабет; тя му се усмихна, преди да върне поглед към книжата пред себе си. Щом видя дъщеря си, той се почувства по-добре, както винаги; изражението й бе толкова откровено наивно, сините й очи блестяха, готови да посрещнат с вдигната глава предстоящите събития.

Другите двама адвокати го погледнаха с очакване. Джак се ощипа вътрешно, опитвайки се да намери някаква енергия в себе си. Доведи онзи Джак Рос, когото познаваме и обичаме — рече си той.

— Добро утро, добро утро — заяви радушно той, като тръгна по дебелия бежов килим към стола си, оставен празен за него начело на масата. — Нека да видим какви бляскави резултати ще постигнем днес.

Рийда Матиас седеше вляво.

— Как си, Джак? — попита съчувствено тя, като се приведе напред на мястото си, а гърдите й изпънаха копринената блуза.

Постави длан върху ръката му.

— Добре съм, Рийда.

Той измъкна внимателно ръка, за да вземе папката, поставена отпред.

Нямаше намерение да чете съдържанието й, но това бе подходящо извинение да освободи ръката си. Четирийсет и шестгодишната руса адвокатка работеше във фирмата от една година и беше необуздана в предаността си към Джак. Поне той я описваше така пред другите. Истината бе, че тя го преследваше неуморно, но с романтични намерения. Той предпочиташе да се възползва от правния й талант и да не обръща внимание на сексуалните й намеци и инсинуации.

Рийда се приведе още по-близко, за да му даде възможност да разгледа по-добре съдържанието на деколтето й, като понижи заговорнически глас.

— Това тук е доста пикантно.

— О? — Джак сложи очилата за четене и направи истинско представление, докато прелистваше документите пред себе си, без да си направи труда да погледне дори ред от многобройните страници, изпълнени с бележки и със свидетелски показания. Най-сетне вдигна поглед.

— Кой иска да ме въведе?

— Аз. — Елизабет вдигна леко ръка. — Нашият клиент, Александър Сейърс, е работел като момче за всичко в сградата на Пето Авеню, където живее мисис Лусинда Лийдс. Двамата били любовници вече от осем месеца, когато съпругът й, Роджър Лийдс, ги открил в леглото. Последвало спречкване, при което Алекс Сейърс прострелял Лийдс със собствения му пистолет. Фатално.

— Сега обаче следва прекрасната част — прекъсна я нетърпеливо Рийда. — Мисис Лийдс твърди, че обича от все сърце бедното, но благородно момче за всичко и че връзката им не била повърхностна. Ще повярвате ли, този впечатляващ младеж учел в колеж и се издържал с тази работа. Аз самата бих го описала като великолепен. Съпругът, от друга страна, е бил дребнаво, богато копеле, което, както обяснява тя, било превърнало живота й в ад.

Джак кимаше замислено. Отчаяно желаеше да пийне нещо. Рийда очевидно бе приятно възбудена от сърцераздирателния характер на случая, но той не изпитваше абсолютно никакъв интерес към потресаващите подробности от идиотското поведение на своя клиент.

— И така, Брус, какво ще кажеш? — попита Джак, сякаш той самият вече имаше мнение по въпроса, но искаше да чуе гледната точка и на някой друг.

Брус Дърмот се изкашля. Той бе в началото на трийсетте, дребен, плешивеещ мъж, с вечно мокра от нервна пот риза. Джак се дразнеше от заекващите му представяния на случаите, но знаеше, че е добър адвокат и синтезираше превъзходно информацията, стига веднъж да успее да я изрече.

— Ъъъ, боричкането ни подсигурява с мотив за самозащита. Той е много благодарен клиент, ъъъ, тъй като, ъъъ… е млад и привлекателен за, ъъъ… съдебните заседателки. Освен това следва, а нощем работи, за да се издържа. Може да се наблегне върху жестокостта на съпруга. Съпругата обича нашия клиент и… ъъъ, все още желае да го потвърди.

Рийда се усмихна закачливо.

— Така че той ще си тръгне със съпругата и всичките пари на мъртвия й мъж. Това ми харесва.

Джак не й обърна внимание.

— Елизабет?

Тя кимна.

— Определено трябва да се тръгне от самозащитата.

— Както разбрах, на нас ни плаща съпругата — обърна се Джак към Брус.

— Така е, ъъъ… да.

— Ех, кой знае къде ще удари истинската любов. — Джак се усмихна широко и се изправи. — Благодаря ви, че ме държите в течение. Кой ще ми бъде дясната ръка в това дело?

— Аз — отвърна Рийда.

— Чудесно. Ще направим голям удар с него.

И се насочи към вратата на конферентната зала, като се стараеше да ходи бавно. Нямаше търпение да се върне в кабинета си при бутилката скоч, която го чакаше там.

Елизабет, Рийда и Брус също станаха. Точно преди Джак да отвори двойната врата на залата, Рийда го настигна и постави длан върху ръката му, за да го накара да спре.

— Наистина очаквам с нетърпение да започнем съвместната си работа по това дело. Очертава се да бъде доста пикантно.

Джак случайно забеляза, че Елизабет ги наблюдаваше. Видя отвращението върху лицето й, породено от интимния начин, по който Рийда галеше ръката му.

Тя от своя страна се усмихваше подканящо.

— Би ли искал да го обсъдим по време на вечеря? Имам някои добри идеи.

„Тя не се предава никога“ — помисли си той. И отговори:

— Тази вечер съм зает, но бих искал да чуя идеите ти. Те винаги са добри. Можеш ли да ги запишеш?

Лицето й посърна, но тя се съвзе веднага.

— Разбира се.

— Добре. Ще ги прочета — рече той и се откъсна от нея.

Излезе, преди да бе успяла да каже нещо, и забърза по коридора към своя кабинет. Като стигна до вратата, внезапно осъзна, че вече бе забравил имената на всички действащи лица в случая, в това число и на клиента и всичко останало; помнеше само, че ставаше дума за убийство и за една жена.

Влезе забързано и измъкна с въздишка на облекчение бутилката от шкафчето. Изгълта първата доза и прибра веднага шишето; знаеше, че дъщеря му ще се появи всеки момент. Не, че виждаше причина да крие каквото и да било от нея, но и нямаше защо да привлича вниманието й към своето пиене.

Острото иззвъняване на интеркома го стресна.

— Елизабет е тук.

Този път се обаждаше другата му секретарка.

— Чудесно, Мириам.

Прибра и чашата и се настани зад бюрото. Беше станало обичайно Елизабет да идва при него след всяка подобна среща, за да прегледат нещата в малко по-голяма дълбочина. В действителност тя ме държи за ръката и ми казва какво да правя — помисли си кисело той.

Младата жена влезе; дългите й крака я пренесоха пъргаво през стаята до него. Целуна го по бузата; правеше го само ако бяха сами.

— Как върви денят ти?

— Чудесно, скъпа.

Дори да бе усетила миризмата на уискито, тя не се издаде. Той посочи към стола срещу бюрото си.

— И така, какво мислиш във връзка със случая? — попита Джак, като се облегна назад и протегна крака под бюрото.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Сейърс казва, че съпругът извадил пистолета и се прицелил в него. Той се хвърлил от леглото към съпруга и се добрал до оръжието, а то изгърмяло случайно, докато се боричкали. Съпругата изглежда малко несигурна по отношение на реда, в който са станали събитията. Това изобщо не ми харесва, но смятам, че ще се държи. Честно казано, мисля, че тя ще го подкрепя, даже да не си спомня наистина, защото очевидно го обича. Нещата изглеждат доста добре, стига съдебните заседатели да повярват, че всичко се е случило така, както го описва Сейърс. Просто не трябва да допуснем някой да остане с впечатлението, че любовниците са замислили и инсценирали цялата история заедно, за да се доберат до парите на съпруга.

— Звучи така, сякаш си се погрижила за всичко. — Джак кръстоса длани зад главата си; надяваше се, че има спокоен вид на човек, който контролира положението. — Между другото, майката на Кларънс Уинтър се обади отново. Все така настоява да разбере как възнамеряваме да измъкнем сина й.

Елизабет кимна.

— Мислих по този въпрос.

— Можеш ли да нахвърлиш в писмен вид мислите си за утре? — попита баща й.

— Разбира се. Довечера, след вечеря.

Той засия насреща й.

— Страхотна си, моето момиче.

* * *

Елизабет тръгна по коридора към своя кабинет, вглъбена в случая „Кларънс Уинтър“. Но когато мина покрай полуотворената врата към офиса на Рийда Мартин, до ушите й достигна гласът на адвокатката и думите й я накараха да спре.

— Мистър Рос реши, че предпочита да се откаже от тази поръчка — обясни със сладък глас тя. — Не, не изпращайте нито рози, нито каквото и да било друго на мисис Рос. Точно така. Благодаря ви.

Последва щракване от затварянето на телефона. Младата жена постоя известно време неподвижно, като се питаше какво означаваше случайно чутото току-що. Потайните подкани на Рийда към Джак бяха едно, а това тук — съвсем друго. Бавно се обърна и се върна обратно по коридора. Приближи се до секретарката на баща си и спря до бюрото й.

— Мириам — произнесе тихо тя, — случайно днес баща ми да е поръчвал да изпратят цветя на майка ми?

Жената я изгледа, леко изненадана.

— Ами, да. Каза, че не получила работата, към която се стремяла, и искал да повдигне духа й. Помоли ме да го направя още като влезе в кабинета си сутринта. Разбира се, трябваше да изчакам, докато отворят цветарския магазин, преди да направя поръчката.

— На цветарите в квартала ли трябваше да ги поръчаш?

— Точно така.

Елизабет се замисли за момент.

— Някой чу ли те, като направи поръчката?

Мириам я изгледа изпитателно.

— Ами не, не мисля… Почакай… да, Рийда Мартин стоеше до бюрото ми, докато се обаждах на цветарите. Тя чакаше, за да ме пита нещо във връзка с разписанието на мистър Рос. В такъв случай би трябвало да е чула и какво говоря по телефона, ако имаш предвид това.

— Баща ми казвал ли ти е, че иска да отмени поръчката?

— Не. — Секретарката набърчи чело. — Какво се е случило?

— О, нищо — побърза да отговори младата жена. — Абсолютно нищо.

Мириам си отдъхна облекчено.

— Добре.

— Трябва просто да кажа още нещо на баща си — обяви Елизабет и тръгна към вратата. — Ще бъда съвсем кратка.

Почука и изчака приглушената му покана да влезе. Джак седеше зад бюрото и записваше нещо, но остави писалката, когато я видя.

— Какво има? — попита той.

Дъщеря му не беше сигурна точно как да постъпи.

— Татко — започна колебливо тя, — трябва да ти кажа нещо малко странно.

Той застана в очакване, но тя не каза нищо повече.

— Да? — промълви най-сетне подканящо той.

Младата жена разтърси объркано глава.

— Току-що чух как Рийда отмени поръчката за цветята, които трябваше да изпратят на мама. Каза на цветарката, че си променил намерението си. Така ли е?

— Какво си чула?

Джак повдигна въпросително едната си вежда.

— Не се шегувам. Рийда очевидно е решила да поеме инициативата и каза на цветарката да забрави за поръчката.

На лицето му се появи изненада.

— Това е малко странно. — Засмя се. — От друга страна знам, че тази жена има слабост към мен. — Наклони скромно глава вдясно. — И кой би могъл да я вини?

— Татко — отвърна с досада Елизабет, — не е смешно. Това не е нормална проява. Направо си е лудост. Дори ме плаши. Би трябвало да предприемеш нещо по този въпрос.

Баща й махна пренебрежително с ръка.

— Скъпа, Рийда е страхотен професионалист и наистина си върши работата. Честно казано, не ми пука дали е решила да играе някакви игрички. Нямам намерение да се включвам в тях. Прекалено драматизираш нещата.

Младата жена усети силно раздразнение от покровителствения тон на баща си. Добре тогава — помисли си тя, — щом не желае да приеме сериозно предупреждението ми, ще трябва сам да се справи с последствията.

Припряно и с чувство за вина потисна тази мисъл.

— Добре, татко, аз ти казах, а ти можеш да направиш каквото искаш с тази информация. Няма да споменавам повече за това.

— Наистина, скъпа, не трябва да се тревожиш. — Джак взе отново писалката и започна да пише. — Знай обаче, че ценя загрижеността ти. Но Рийда е безопасна.

Елизабет сподави желанието си да отговори и излезе от стаята. Според нея обаче не бе изключено Рийда да се привърже болезнено към Джак Рос, преди останалите да забележат нещо. Тъй като никой нямаше да иска да забелязва това. Когато станеше дума за силните адвокати на фирмата, всички си затваряха очите за някои слабости в поведението им като хора. Съвсем друго беше обаче положението, когато ставаше дума за някой слаб професионалист. Никой нямаше да започне да се вглежда съсредоточено в адвокат със забележителна професионална биография като на Рийда. И сега, докато вървеше и размишляваше, Елизабет установи засрамена този факт.

Когато наближи кабинета си, секретарката й я уведоми, че майка й я чака на телефона.

— Благодаря, Линда.

Влезе в стаята и натисна премигващия бутон, като с другата ръка вдигна слушалката. Реши, че няма смисъл да споменава пред Моли за историята с цветята. Това само можеше да предизвика още по-голямо объркване. Освен това на баща й очевидно не му пукаше.

— Ало?

— Здравей, скъпа. Аз съм.

Гласът на Моли звучеше бодро.

— Здравей, мамо. — Младата жена задържа слушалката между рамото и ухото си, докато прелистваше бележника с ангажиментите, за да види с какво трябваше да се заеме сега. — Какво има?

— Искам да ти напомня, че днес е рожденият ден на сестра ти — отговори Моли. — Току-що говорих с нея по телефона и знам, че ти също би искала да й се обадиш и да й честитиш рождения ден.

— Знаех, че съм забравила нещо, тъй като усещах особено подсъзнателно напрежение — рече Елизабет.

— Тя си е вкъщи сега, така че би могла да й позвъниш, за да си побъбрите. Прекрасно е една жена да си има сестра.

Елизабет завъртя очи.

— Ще го направя, мамо. Благодаря. Нещо ново?

— Трябва да тичам, скъпа — обяви Моли; очевидно съзнанието й вече бе отлетяло към друга тема. — Чака ме една рокля, върху която до пет часа трябва да изрисувам огромно слънце. Чао, миличка.

Последва щракване и връзката прекъсна.

За момент младата жена остана загледана в тавана, като се бореше с нарастващото си раздразнение. Прекъсването на телефонните разговори с това „Чао, миличка“ вече се превръщаше в навик на майка й. Беше толкова ангажирана с работата си, че рядко имаше време да разговаря по телефона за нещо, което не смяташе за важно. Каква ирония само! Когато Елизабет бе малка, Моли Рос не напускаше дома си; затова пък сега бе обсебена от своята кариера.

Младата жена изпусна шумно въздуха от дробовете си, с което прогони майка си от мислите си. Извади телефонното тефтерче от едно чекмедже и потърси номера на Джоуи в Монтана. Така и не го бе научила наизуст, а като се имаше предвид колко рядко се чуваха, надали щеше да го запомни някога.

Набра номера; сестра й вдигна чак след четвъртото позвъняване.

— Ало? — обади се разсеяно тя.

— Здравей, аз съм, Елизабет. Исках да ти честитя трийсет и втория рожден ден.

— О, да, благодаря. Извинявай… Точно правех нещо. Какво, мама ли ти се обади?

Елизабет опита да не се поддава на досадата.

— Да, но аз така или иначе щях да ти позвъня.

Настъпи мълчание, което продължи няколко секунди.

— Ами, благодаря ти. Как си?

— Добре, добре. Как е животът там, във великия просторен Запад?

Тонът на Джоуи стана глуповат.

— О, ний селяндурите тук в дълбоката провинция са забавлявами кат’ дъвчим и плюйм тютюн и си гоним мухите едни от други.

Елизабет настръхна.

— Остави това, Джоуи. Просто питах.

— Знам какво ти е мнението за „великия просторен Запад“, Елизабет. Не е Ню Йорк, следователно не става за нищо.

— Това е смешно. Не мога да кажа, че разбрах защо отиде да живееш там, но не съм чак толкова тесногръда. Прекрасно си давам сметка, че на света съществуват още доста прекрасни места.

— Но просто не искаш да попаднеш завинаги в някое от тях — довърши вместо нея сестра й.

— О, Боже — промърмори най-вече на себе си Елизабет.

— Как са другите? Мама каза, че двамата с татко се чувствали чудесно, но какво друго би могла да каже?

— Наистина са много добре. Казала ти е истината.

— С Питър все още ли сте заедно по този особен начин, който говори „всъщност не сме заедно“?

— Да, благодаря — отвърна остро Елизабет. — Ти виждаш ли се с някого?

— Не мога да кажа, че се виждам — отговори безгрижно Джоуи. — А татко… все още ли го прикриваш?

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш — заяви студено сестра й.

Беше време да сложи край на този разговор.

— О, хайде, Елизабет, не съм някое глупаво хлапе, което можеш да измамиш. За Бога, кариерата му бе наистина забележителна, но сега вече е твой ред. Какво по дяволите правиш, като все още се движиш в неговата сянка? Би трябвало да действаш сама, а не да го носиш на гърба си.

— Какво знаеш ти изобщо, след като избяга по този начин? — избухна младата жена. — Ти си наистина образец за подражание, както си се завряла на края на света и избягваш всичко и всички. На теб по-лесно ли ти е, на великата дипломантка от Харвард, погребана сред простолюдието?

— Божичко — възкликна с отвращение Джоуи, — не съм срещала по-неприятен сноб от теб.

— Не, ти си тази, която се мисли за нещо повече — озъби се в отговор сестра й. — Не ми казвай какво би трябвало да правя с живота си. Ти самата не направи нищо с твоя.

— Не, но вероятно би трябвало да те послушам и да се върна в приказния „Рос, Дженингс“, нали? За да бъда като теб с тънки високи токчета и дипломатическо куфарче марка „Прада“? Да дам на потиснатите и необразованите възможност да излязат на слънце, за да мога да стана богата и известна.

— Джоуи — изкрещя Елизабет. — Честит рожден ден! И върви по дяволите!

Затръшна телефона. Джоуи никога нямаше да бъде нищо повече от безотговорен дървен философ, който знае вечно повече от другите.

— Обадих се само да й честитя рождения ден и виж какво се получи.

Елизабет поклати глава и посегна към папката, върху която бе възнамерявала да работи.