Синтия Виктор
Вълшебната кутия (5)

Четвърта глава

Питър Гриър постави вилицата на масата и огледа преценяващо ресторанта. Елизабет знаеше, че смръщването му беше знак за професионална оценка, а не за недоволство, въпреки че седяха вече цели пет минути, без някой да дойде да вземе поръчката им за аперитива.

— Много посещавано място. Препълнено е — заяви тя и взе една кифличка. — Ммм, много е вкусна и е още топла.

Сътрапезникът й стисна друга от кифличките в панерчето, но не я взе.

— Това не е извинение. Не би трябвало да бъде така шумно и да се чака безкрайно. Очаквах да е по-сериозно заведение.

— Е, прекалено си взискателен — усмихна се младата жена. — Твоите сервитьори не биха допуснали някой клиент да стои така без мартини пред себе си.

— Дяволски си права — усмихна й се на свой ред той. — В противен случай ще ги изпозастрелям.

— Но първо ги подложи на префинени мъчения — отвърна тя и отхапа отново от кифличката.

— Би трябвало ти да управляваш някой ресторант — имаш подходящо поведение за ръководител — пошегува се Питър.

Тя се засмя. Възхищаваше се от умението, с което той ръководеше двата си ресторанта, „Хей там“ на Бродуей и Седемдесет и пета улица, и „Гриър’с“ на ъгъла на Шейсет и трета улица Изток и Лексингтън Авеню. Беше научила толкова много само като го бе наблюдавала през изминалите няколко години как развива своите замисли, как изгражда пространството и как след това участва в разработването на всяка подробност до вечерта на откриването. Сега вече и двете заведения бяха винаги препълнени с хора и се радваха на забележителен успех, а той работеше неуморно и почти денонощно, за да осигурява безпроблемното им функциониране.

До тях се появи запъхтян сервитьор.

— Какво желаете да ви донеса?

Питър вдигна поглед.

— Две менюта, една водка мартини, две маслинки и чаша червено вино, ако обичате. Вино, нали така, Лизи? — обърна се той към нея.

Тя кимна.

— Да, благодаря.

Сервитьорът ги остави и младият мъж се приведе напред, за да я хване за ръката.

— Така, сега ми кажи какви са новостите в света на моята приятелка адвокат? Минаха колко… четири-пет седмици?

— Нима мина толкова време откакто ходихме на онзи филм? — Елизабет бе искрено изненадана. — Боже, толкова бях увлечена от настоящия си случай; както изглежда съм оставила живота да тече покрай мен. Или поне този месец.

— Не може да се каже, че това е нещо ново — заяви приятелят й, когато напитките бяха сервирани. — На историята са известни и други случаи, в които си била пак така увлечена от работата си. Но защо да говорим всеизвестни истини.

Тя го изгледа унило.

— Благодаря ти, че ме държиш под око и се стараеш да ме извеждаш вечер.

— Правя го от чист егоизъм — заради собственото си удоволствие.

Питър поднесе ръката й към устните си, обърна я и целуна леко дланта й, преди да я пусне.

— Ласкаеш ме.

Той повдигна вежди.

— Така ли? Е, аз се надявам ти също да получаваш егоистично удоволствие от това. Знаеш, че можеш да имаш колкото си искаш. Продава се егоистично удоволствие, доживотна гаранция.

Младата жена се засмя и, макар да не отговори, думите му й бяха приятни. Бяха започнали да се срещат отново, нещо, което бе разбрала в мига, в който го видя през онзи ден в кабинета си, непосредствено след връщането му в Ню Йорк. Все още се любеха със същата страст, както и преди. Елизабет бе открила с радост, че той е все така забавен и мил. Обичаше го и същевременно знаеше, че нищо в нея не се бе променило; мисълта за установяване на отношенията й с Питър я стряскаше и слагаше прегради пред нея. Признаваше също, че се обграждаше като с обезопасяваща мрежа с помощта на вечната си огромна заетост във фирмата. Просто бе обсебена прекалено от работата си, за да отдаде нужното внимание на една връзка. Питър от своя страна вече я познаваше достатъчно добре, за да смее да й зададе някои въпроси. Изобщо не ставаше дума за брак, нито дори за увеличаване на времето, което прекарваха заедно. Все пак от време на време правеше някой коментар, от който ставаше ясно, че се надява на нещо повече. Младата жена обикновено не му обръщаше внимание и той не настояваше повече.

Както направи и сега.

— Между другото — каза той, като внезапно си припомни нещо, — гаджето на приятеля ми Алекс има ловджийска кучка, която се е окучила. Ти искаш ли едно от кутренцата й?

— Аз ли? — погледна го изненадано Елизабет. — Ти май се шегуваш. Бедното създание ще стои по цял ден самичко в апартамента ми. Нямам никакво време за куче.

Питър кимна.

— Така си и мислех, но все пак реших да попитам. Човек никога не знае. Ами сестра ти?

Младата жена се намръщи.

— Не знам, но предпочитам да не я питам. Тя се държи вечно толкова язвително с мен. Вероятно ще направи някакви невероятно неприятни изводи относно причината, поради която съм й го предложила. — Въздъхна. — Джоуи вечно ще ме мисли за някоя лъскава, повърхностна принцеса. С нея винаги се е общувало изключително трудно. Не знам защо трябва да бъде така.

Питър се усмихна.

— Да не би да е, защото си красива, талантлива и умна? Човек с такава по-голяма сестра просто няма как да не е раздразнен от този факт.

Сервитьорът им подаде менюто. Елизабет отвори своето, като поклати глава.

— Знаеш, че винаги се е държала така. Като че ли моят живот е прекалено лесен, а нейният… тя не би казала „по-труден“, но някак си „по-реален“.

— Много лошо, че двете не се разбирате по-добре. Аз самият бих искал да имам брат или сестра.

Младата жена направи физиономия.

— Не бъди толкова сигурен. Когато бях малка смятах, че една сестричка е най-страхотното нещо на Земята. Кой е предполагал, че ще се превърне в най-ексцентричната сестра с най-остър език на всички времена? Ако не бяхме роднини, тя щеше да стъпи отгоре ми, като ме види паднала на улицата. Дяволите да го вземат, нищо чудно да го направи дори при това положение.

— Сигурен съм, че тя също има своята прекрасна страна — отвърна Питър и даде сигнал на сервитьора, че са готови да поръчат.

— Е, ако има, я държи добре скрита от всички, с изключение на майка ни. — Сведе отново поглед към менюто. — Какво ще кажеш за риба меч?

Той поклати глава.

— Вземи си. Аз пък ще си поръчам стек. Искаш ли да си ги поделим? Бих искал да опитам и двете.

— Дадено.

След вечеря се поразходиха, като разглеждаха витрините, разговаряха и се наслаждаваха на прохладната майска нощ. Макар да наближаваше единайсет и да бе четвъртък, Кълъбмъс Авеню преливаше от живот. Питър живееше само на дванайсет пресечки от Елизабет, но двамата прекарваха неизменно редките си нощи заедно в неговия апартамент. Вървяха известно време безцелно, след което се насочиха към неговия блок на Бродуей.

Качиха се горе и побързаха да се оттеглят в спалнята.

— Утре имам среща в седем часа — заяви шеговито той, като придърпа младата жена към себе си върху леглото. — Не знам дали мога да си позволя да стоя буден дори минута повече.

Тя се засмя.

— Хей, аз съм тази със срещите в седем. Не можеш да ми крадеш стила.

Питър започна да разкопчава ризата й.

— Но това е вярно. И, честно казано, съм изтощен.

Тя изрита обувките си и посегна към токата на колана му.

— Бедничкият.

Младият мъж приближи лицето си към нейното.

— Ще трябва да намериш начин да ме държиш буден.

Елизабет кимна; изражението й беше сериозно.

— Мисля, че ще се справя. Поне ще се постарая с всички сили.

— Залагам парите си на теб — прошепна Питър.

Дланите му се плъзнаха нагоре по ръцете й и дръпнаха ризата от раменете й с едно-единствено плавно движение.

* * *

— Съдебният специалист пристига в понеделник. Това ни дава достатъчно време, не мислиш ли, татко?

Елизабет вдигна поглед от купчината книжа в скута си. Баща й беше седнал в другия край на кабинета, загледан навън през прозореца. Изглеждаше сякаш погълнат от нещо, което ставаше долу на улицата; тя обаче се страхуваше, че всъщност може би мислеше за бутилката скоч, която криеше в бюрото си.

— Татко? — обади се отново тя. — Този срок устройва ли те?

— Какво?

Той се обърна към нея.

— Съдебният специалист — повтори търпеливо младата жена. — Пристига идния понеделник.

Джак кимна; очевидно полагаше усилия, за да се съсредоточи.

— Чудесно, чудесно.

Дъщеря му прехапа устна. Щеше да й бъде малко по-трудно да каже следващата част.

— Знаеш ли — започна бавно тя, — ако аз правех уводното слово за делото „Барсел“, нямаше да се въздържа да изтъкна неправдоподобността на алибито му. Направи го още в самото начало. Така ще покажем колко смешни са всичките му твърдения. — Сви рамене. — Аз поне мисля така.

Джак я изгледа; очевидно обмисляше онова, което бе казала. После изправи леко гръбнак и махна някаква въображаема прашинка от морскосиньото си сако.

— Хммм! — измърмори той. — Интересно.

— Благодаря — усмихна се дъщеря му.

Е, — рече си тя, — разбра ме. Сега ще преработи встъпителното си слово.

Младата жена се върна в кабинета си след повече от час. През по-голямата част от това време двамата с баща й бяха прегледали в подробности два-три случая, в това число и делото „Сейърс“ — всеки един от тях беше в различен стадий, но всичките се нуждаеха от грижливо обмисляне и проучване. Не беше сигурна доколко баща й си спомняше отделните случаи, когато тя споменаваше за тях, но това не беше проблем; щеше да се справи сама.

Трябваше да внимава, когато разпределя работата около тяхната подготовка; беше нещо обичайно младшите членове и помощниците да се занимават с издирванията, но Елизабет не желаеше някой да заподозре, че всъщност тя сглобяваше случаите. Трябваше да изглежда, че някои от въпросите идват от баща й, а фактите трябваше да се предават на него. Тогава тя прибираше отново папките и свързваше цялата информация по начин, разбираем за него.

Младата жена набърчи чело; пак бе усетила миризмата на скоч, когато го целуна с влизането си в кабинета му. Най-лошото бе фактът, че това се бе превърнало в нещо нормално за всеки следобед. Искаше й се той да не пие толкова много. Но, за Бога — помисли си тя, — ако Джак Рос има желание да обърне някоя и друга чаша, той със сигурност има право на това. Баща й бе един от най-добрите адвокати на всички времена и практически представляваше истинска институция в Ню Йорк. Дори да не й бе баща, щеше да бъде привилегия да работи за него.

Вдигна телефонната слушалка, а с другата ръка започна да рови из визитните картички, докато измъкна тази, която търсеше. Приятелката й Даян лежеше вкъщи с грип. В крайна сметка Даян бе обикнала Шарлотсвил, където живееше сега в огромна къща в колониален стил извън града, заедно със своя съпруг, двете си деца и две кучета. Беше напуснала работа, за да се отдаде напълно на майчинството. Елизабет се радваше от сърце на щастието й, макар да й беше трудно да си представи своята приятелка от детинство тънеща в блаженство сред домашна южняшка обстановка. Понякога опитваше да види самата себе си в подобна ситуация. Невъзможно — поклащаше глава тя. — Просто не може да стане.

Тъй като Даян бе толкова щастлива на новото място, където живееше, Елизабет си позволяваше от време на време да я пита на шега кога смята да се върне на север. И така, сега набра номера на една фирма за изпращане на поръчки по пощата, чиито кошници за подаръци й допадаха особено, и поръча да изпратят портокали и грейпфрути на приятелката й, която лежеше нещастна в леглото вече цяла седмица.

— Бихте ли прибавили към пратката картичка със следния надпис:

„Ако беше тук и бе яла пилешка супа, ама каквато трябва, отдавна вече щеше да си добре. Всичко това е толкова тъжно.

С обич, Е.“

Докато събираше документацията за предстоящата среща, тя изпита силен копнеж да се види с приятелката си. Наистина имаше много приятели, но с малцина от тях я свързваше такова дълго минало. А беше толкова трудно да намира време за приятелите си. С мъка откъсваше от разписанието с ангажиментите дори малкото време, което прекарваше с Питър. Е — помисли си тя, — добре все пак, че помежду ни съществува такова разбиране.