Синтия Виктор
Вълшебната кутия (26)

Двадесет и пета глава

Джоуи гледаше през прозореца, докато чакаше да доведат Лайза Мартин. Колко ли мъчителна беше гледката към ширналата се зелена ливада и дърветата за затворената й приятелка? Валхала беше типично малко Уестчестърско градче, привлекателно и с много зеленина, с добре поддържани къщи, пръснати нарядко из прелестния пейзаж. Мрачният затвор беше в ярък контраст с всичко, което го заобикаляше и този факт вероятно караше неговите обитатели да се чувстват дори още по-отчаяни и изолирани.

— Здравей — заяви с престорена бодрост Лайза, когато униформеният пазач я придружи до стола срещу Джоуи.

Щом останаха сами, Джоуи я изгледа критично. Макар приятелката й да не бе чак толкова бледа както при последната им среща в Ню Йорк, тя все още бе само бледа сянка на жената, която познаваше.

— Как си? — попита тя, като се ръкува с нея.

— Ами… ще мога да видя Хал и децата за малко в четвъртък — отвърна Лайза. — Карън е объркана, а Джош е ядосан, но поне знаят какво става.

Приятелката й кимна със симпатия.

— Някой ден тази седмица ще вечеряме заедно. Обещах им да ги заведа на някое супер местенце. Какво харесват?

— Джош харесва онова, което не харесва Карън, и обратно. С две думи, желая ти късмет. — Усмивката й не продължи дълго. — Наистина ценя страшно много помощта ти. Аз самата ги оставих ей така, няма на какво да разчитат.

— Както изглежда Хал се справя отлично — отвърна ентусиазирано Джоуи.

Всъщност от краткия си разговор с него бе останала с впечатлението, че той е не по-малко объркан от децата.

— Бедният Хал. В продължение на двайсет години си мислеше, че се е оженил за някаква комбинация от Марта Стюарт и Бети Крокър. Представи си изумлението му…

Думите заседнаха в гърлото й.

Джоуи я погледна със симпатия; искаше й се да разполага с магическа сила, за да я отърве от това непосилно бреме. Не само, че не мога да й предложа никакво вълшебство, ами ако продължавам да стоя и да бъбря празни приказки, няма да свърша изобщо нищо — помисли си тя.

— Колкото по-скоро се захванем с работата, толкова по-бързо ще те измъкнем оттук — заяви тя, извади от дипломатическото си куфарче химикалка, папка с книжа и празен бележник и ги постави на масата пред себе си.

Лайза я погледна безизразно.

— Нищо няма да ме измъкне оттук, Джоуи. — Въздъхна тежко. — Дори аз самата не бих се пуснала, ако зависеше от мен.

Приятелката й присви очи.

— За щастие не зависи от теб. — Взе химикалката и я включи. — Трябва да науча нещо повече за хората, с които си била по време на банковия обир. — Повдигна листите пред себе си. — Изчетох всичко, което си написала, но остава да се отговори на още много въпроси.

Лайза сви рамене.

— Какво би променило това? Аз съм виновна при всяко положение.

— Направи го заради мен. Първо, Джейни Салцман ти е била съквартирантка, нали?

— Аха.

— Родителите й са живели в Скарсдейл, а баща й е бил зъболекар?

Лайза кимна в знак на съгласие.

— От време на време ходехме на вечеря там. — Пое си дълбоко въздух. — Те бяха наистина добри хора. Консервативни. Помня как една неделя следобед, малко преди коледната ваканция, дойдоха да ни вземат и ни заведоха в центъра на града да гледаме пиесата „Фантастика“. — Лицето й придоби замечтано изражение. А после отидохме в една от сладкарниците, на същата улица, където беше и театърът, за да пием капучино. Боже, наистина бяха много мили. Колко развълнувани бяха само, че се намират в Гринич Вилидж и са заобиколени от хипита. Знаеш ли, наистина е странно — продължи тя, — че обичаха толкова много дъщеря си, а нямаха представа коя е всъщност и какво се готви да направи.

— Джейни ли събуди интереса ти към това движение? — попита Джоуи.

Приятелката й я погледна замислено.

— Трудно ми е да си спомня. Всичко беше толкова отдавна. — Обърна глава и погледна през прозореца. След няколко минути насочи отново очи към Джоуи. — Ами, може би в известен смисъл точно тя го събуди. През есента тя започна да ходи с Боби Саркалян. Искам да кажа, преди това всички се занимавахме с антивоенна дейност…

— Изражението й стана печално. — Всички, които познавахме, бяха против войната, но Боби и неговите приятели имаха по-сериозни прояви на гражданско неподчинение от останалите. С Джейни си мислехме, че вършим кой знае какво, като излезем на протестна манифестация или окупираме кабинета на декана за два-три дена. Боби, Тони и Пол обаче бяха отишли много по-далеч.

— Какво имаш предвид?

— Ами и тримата бяха в последния курс по политически науки… не, Тони май следваше история. Така или иначе, те вярваха, че се налага да нарушат закона в знак на подкрепа за по-важното човешко право.

— И що за право беше това?

— О, огромното престъпление, каквото представляваше войната във Виетнам, лъжите, които се говореха по новините всяка вечер… неверните факти за броя на убитите и политиците, които служеха единствено на себе си. — Внезапно се усмихна на приятелката си. — Забравям колко си млада. Няма как да си спомняш. Повярвай ми, колкото и да се срамувам за онова, което стана, никога не съм съжалявала за отношението ни към войната.

— Да се върнем към другите петима.

— Добре. Тони произлизаше от семейство на политици. Дядо му бил профсъюзен лидер през двайсетте и трийсетте години. Пол пък беше в много отношения като мен. Родителите му бяха религиозни католици от Саутбери, Кънектикът, така че съпротивата му почиваше върху основите на човечността. Боби обаче беше по-различен. — Без да си дава сметка, Лайза се усмихна. — В която и епоха да бе живял, той щеше да вдига на бунт масите. През двайсетте години сигурно щеше да пренася незаконно алкохол, а ако бе живял на Запад едно време, най-вероятно щеше да язди редом с Джес Джеймс.

Джоуи се приведе напред.

— Като че ли си го намирала привлекателен?

Приятелката й кимна замислено.

— О, да, точно така. И не само аз…

— За момент лицето й се оживи. — Той обаче обичаше Джейни. Единствено тя успяваше да го озапти от време на време.

— В какъв смисъл?

— Ами, той например искаше да нахлуе в офисите на военната комисия, която свикваше войниците, и да изгори документацията. Джейни го уговаряше да се придържа към не толкова незаконни действия. Поне докато не се захванахме с банката в Пийкскил.

— И какво ви накара да стигнете чак дотам?

— Знаеш ли, не съм напълно сигурна. По това време в групата ни се бе появил Фреди.

— Чий приятел беше той?

— Така и не разбрах. Както си бяхме петимата, изведнъж станахме шестима.

Джоуи вдигна очи от записките си.

— Той ли предложи да оберете банката?

Лайза сви рамене.

— Не знам… Не мисля. — Прокара длан по челото си. — Всичко това стана преди истинското развитие на движението за защита на правата на жените. В онези дни нас двете с Джейни ни информираха за решенията доста след тяхното вземане.

— И значи всички сте живели в студентското общежитие?

— Да, всички, с изключение на Фреди. Той всъщност не беше студент, така мисля.

Младата жена я изгледа объркана.

— Какво тогава правеше с вас?

Приятелката й сви за пореден път рамене.

— В студентското градче имаше хиляди като Фреди, които предпочитаха да бъдат в компанията на студентите, вместо да пораснат наистина и да тръгнат на работа.

Усмихна се.

— Какво е толкова смешно? — попита Джоуи.

— О, мисълта за порастването или тръгването на работа на Фреди. Единственото му желание беше да играе на крибедж.

— Крибедж ли?

Недоумението й се стори забавно на Лайза.

— Що за детство си имала? Това е игра на карти, при която точките се отбелязват на една дъсчица.

— Значи целта в живота на Фреди е била играта на крибедж?

Сега вече Лайза се разсмя на глас.

— Целта в живота му бе да побеждава на крибедж. Караше ни да играем по цяла нощ и буквално никога не губеше. Веднъж, по време на коледната ваканция, стана така, че печелих няколко пъти поред. Фреди хвърли чашата си с кафето в огледалото над моята тоалетка, толкова се вбеси. Боже — поклати глава тя, колко само мразеше да губи.

Джоуи прелистваше записките, които й бе дала нейната приятелка, но очевидно не намираше онова, което търсеше.

— И така, от какво живееше Фреди? След като не е работел и само е играел на карти…

Лайза поклати безпомощно глава.

— Питаш ме за неща, станали преди почти три десетилетия. Вече не помня даже какво представлявах аз самата, камо ли подробности за другите.

Джоуи имаше само още няколко въпроса.

— Трима от вас така и не са били хванати — заяви тя, като подреди разбърканите листи. — Ти, Фреди и Тони. Свързвала ли си се с тях, след като смени самоличността си?

— Не точно. Подочух някои неща за Тони. Един от братовчедите му ми помага в продължение на няколко месеца, докато бях в Питсбърг. Според него Тони в крайна сметка се установил в Канада. За Фреди обаче не знам нищо.

Джоуи се изправи.

— Ще можеш ли да се свържеш отново с братовчеда на Тони?

Лайза стана на свой ред.

— Възможно е. Фамилията му беше Рафия, също като на Тони, така че ако не се е преселил…

Думите заседнаха в гърлото й, когато видя, че зад приятелката й се появи човек от полицейската охрана.

— Свършихте ли? — попита той.

Джоуи я прегърна, но преди тръгне додаде:

— Ще дойда пак след два дена. Да предам нещо на Хал и децата?

Изражението на Лайза омекна.

— Че ги обичам, обичам и пак — обичам.

Младата адвокатка се усмихна.

* * *

Джоуи погледна нетърпеливо часовника си. Беше чакала двайсет минути на тясното шосе заради някаква катастрофа, станала на две-три мили южно от Валхала. Внезапно появилият се насреща й светофар я свари неподготвена. Все забравяше, че по този път имаше три-четири светофара. Това бе основателна причина следващия път да не минава оттук. Впери разсеяно очи в огледалото за обратно виждане.

Човекът, седнал зад кормилото на червения форд зад нея, й се стори познат.

Заоглежда го, докато чакаше зелената светлина. Разбира се, — осъзна изведнъж тя. — Та той прилича много на Чарлс Дърнинг. Припомни си образа на представителния актьор и отново се вгледа в лицето на непознатия отзад. Да, Чарлс Дърнинг определено можеше да изиграе във филм този мъж.

Потегли отново. В три следобед нямаше много коли и тя се отнесе в мисли. Трябваше да прегледа страшно много информация. Как щеше да се справи с всичко това, при положение, че от нея се очакваше да подготви легалната си стратегия? А как смяташ да наместиш в живота си Гари Маккълоу — попита най-неочаквано някакъв глас в главата й. Стъпалото й натежа върху педала на газта. Точно за това нямаше време да мисли. Не беше се чувала с него от нощта, която бяха прекарали заедно, нито пък имаше намерение да му се обажда. Това бе невъзможно, пълна лудост.

„По дяволите!“ — възкликна наум тя при вида на следващия светофар; в същия момент жълтата светлина премина в червена. Намръщи се с досада, намали скоростта и спря. Пропуснеше ли първия светофар, човек пропускаше и другите. Свали ръце от кормилото и ги вдигна над главата си дотам, докъдето й позволяваше колата. Не можеше да се протегне истински на двайсетината сантиметра между главата си и тавана на автомобила. Натисна бутона за отваряне на шибидаха. Така поне щеше да влиза чист въздух.

Проследи с поглед плъзгащото се стъкло, а след това завъртя глава първо надясно, а след това — и наляво, за да си раздвижи врата. Червената кола беше отново зад нея, но този път — в съседното платно, двайсет — двайсет и пет метра по-нататък, макар помежду им да нямаше други коли.

По дяволите — даде си сметка внезапно тя. — Той е ченге. Следи ме. Това бе единственото възможно обяснение. Сега вече наистина раздразнена, натисна газта веднага след светването на зелената светлина, а след това сви в една уличка. Разбира се, червената кола я следваше. Този път обаче младата жена намали скоростта и спря.

Червеният автомобил също намали и зачака на двайсетина метра зад нея. Джоуи стоя известно време неподвижно, тъй като не знаеше какво точно да предприеме. А след това изпъшка отвратено, отвори вратичката на колата и излезе. Приближи се до червения автомобил, спря пред него и се взря в шофьора. Човекът се поколеба, а след това запраши нанякъде.

Видя го как поглежда в огледалото за обратно виждане. Съжаляваше, че няма възможност да остане тук още няколко часа. Не разполагаше с нито миг повече за губене. Влезе отново в колата си и подкара към ъгъла. Разбира се, червеният форд беше там. Спря успоредно на него. В началото шофьорът не направи нищо, дори не погледна към нея. Но в крайна сметка свали стъклото на прозореца.

— Оттук отивам на „Хенри Хъдсън“, след това ще свия по Уестсайдското шосе и ще карам по него, докато стигна до Петдесет и шеста улица — заяви с почти приятелски тон тя. — Трябва да стигна в офиса си към шест.

Мъжът й се усмихна иронично. Това обаче не му попречи да тръгне отново след нея.

Едва доста часове по-късно успя най-сетне да привърши работата си и да се запъти към къщи. Поне няма да събудя Том — помисли си тя, като спря в малък френски ресторант на улица „Съливан“. Преди четири дни бе благодарила на Том и се бе преместила от дома му, в малкия двустаен апартамент, който бе наела за през следващите няколко месеца. Разположен в близост до улица „Хюстън“, той бе заобиколен от ресторанти с всевъзможен етнически произход, но тя се бе хранила единствено в „Жан Клод“, откакто се бе преместила тук. Търсенето на нови местенца бе последното, за което бе в състояние да отделя време в момента. Освен това, реши тя, докато отпиваше от червеното вино, което бе поръчала и гледаше семплото меню, хубавите френски ресторанти не се срещаха на всяка крачка в Монтана.

Поръча стек с пържени картофки и се вгледа в бележките, които бе направила днес следобед. Питаше се как би могла да помогне на Лайза, докато четеше отделните записки, посветени на всеки един от участниците в банковия грабеж. Нямаше как да се отрече участието на приятелката й; за това дори не можеше да става дума. В такъв случай все още не бе отговорила на въпроса какви бяха законовите възможности в този казус.

Докато състави в общи линии работния си план за следващите няколко дена, беше приключила с вечерята. Почти не бе докоснала нито говеждото, алангле, нито съвършено изпържените картофи. Мислите й бяха съсредоточени върху Лайза Мартин. Щом излезе от заведението и тръгна към апартамента си, изведнъж се сети за една нова възможност, за която никога досега не й бе идвало наум. Вървеше из многолюдната улица и опитваше да прецени какви затруднения биха могли да възникнат.

Не обръщаше внимание къде върви, нито усещаше хората наоколо си, затова изпита истински шок, когато Гари Маккълоу внезапно се озова до нея. Удоволствието от първия миг бе изместено от пристъп на гняв, когато се сети за човека в червения форд.

— Всеки ден непрекъснато ли ме следите или през уикендите ми давате почивка? — попита тя, като избягваше да го гледа в очите, докато вървяха един до друг.

— За злите няма почивка — отвърна той, като я хвана за ръката и преплете пръстите си с нейните.

Джоуи се дръпна и ускори крачка.

— Мъжът днес поне стоеше на разстояние. Защо не вземеш и ти да овладееш тази техника.

Гари прокара длан в къдравите кестеняви коси на тила й.

— Ужасно трудна е. Съжалявам.

Тя се извъртя; по лицето й бе изписан гняв.

— Аз не се шегувам, детектив. Ти демонстрира явно каква е целта ти. Това ми беше достатъчно.

Младият мъж спря; очите му не изразяваха нищо.

— Не спах с теб, за да демонстрирам… каквото и да било. Направих го, защото исках. И това, предполагам, бе също така причината и ти да спиш с мен.

Тя отстъпи назад.

— Аз спах с теб, защото те мислех за човешко същество. За жалост съм се лъгала. — Обърна се и впери невиждащ поглед във витрината, край която стояха. — Ти си полицай, а аз съм жената, която ти е нужна, за да следиш целта си.

— Полицейското управление те следи, не аз — заяви той и се приближи до нея. — Тук съм, защото искам.

Джоуи го изгледа.

— Да, точно така, всичките ти действия са продиктувани единствено от желанието.

Думите й не го смутиха.

— Ако имаш предвид от желанието ми за теб, тогава отговорът е „да“.

— Виж какво, аз желая да разбера кой е убиецът на майка ми, но вас ченгетата това като че ли не ви интересува особено. Защо не отделяте повечко време, за да си вършите работата, и по-малко — за да ме тормозите?

Гари постави длан върху ръката й.

— Чакай малко. Докога според теб ще мога да издържа на тази игра на криеница?

— Нямам представа за какво говориш — сряза го младата жена и издърпа ръка.

Полицаят отпусна длани от двете страни на тялото си.

— Говоря за тази глупост със сестра ти. Убеден съм, че знаеш къде се намира тя и предполагам не очакваш цялата нюйоркска полиция да си затваря очите пред факта, че помагаш на един престъпник.

— Изобщо нищо не очаквам от нюйоркската полиция… — Гласът й секна. — Въпреки че, може би… — Обърна се и тръгна към апартамента си, — очаквах нещо по-добро от теб.

Без да погледне назад, ускори крачка. Върви по дяволите, върви по дяволите, върви по дяволите — повтаряше наум тя, като опитваше да сдържи сълзите си.

Не заплака и когато се отпусна в леглото си един час по-късно. Не можеше да повярва, че бе позволила на този мъж да нахлуе в живота й и да я накара да се чувства толкова зле. След случилото се с Филип Галънт си бе дала дума да се пази по-внимателно, а ето, че бе станала жертва още на първия, който си бе направил труда да й обърне внимание. Беше страшно ядосана на себе си, задето бе позволила това да се случи и дори още по-ядосана на Гари Маккълоу, че бе постъпил така. Обърна се в леглото, след минута се обърна отново, намести възглавницата си, но не след дълго позицията на краката й се стори толкова неудобна, че се наложи да се обърне за пореден път.

Най-сетне се отказа от всякакви опити да спи. Просто лежеше по гръб и се взираше в тавана, докато започна да я обзема странно спокойствие.

Ти си лъжец — помисли си Джоуи, когато в съзнанието й се появи образът на Гари. — А ти не си ядосана, ти си самотна — призна тя в притихналата стая. Остана дълго в това положение, без да помръдне, дори без да диша, докато я завладяваше някакво напълно непознато чувство, една дотолкова бездънна празнота, че заплашваше даже самото й съществуване.

* * *

Гари стоеше пред нейната врата, поставил пръст върху звънеца. Не можеше да се накара да го натисне, нито пък да си тръгне. Закрачи из тесния коридор, като се молеше да не се появи някой от съседите й.

Най-накрая успя да си наложи да си тръгне, но едва стигна до асансьора и се върна. По дяволите, трябваше да я види още веднъж. За малко не натисна бутона на звънеца, но в последния момент промени намерението си. Знаеше, че дори да позвънеше, тя нямаше да го пусне.

Да върви по дяволите — помисли си той със съзнанието, че ще направи нещо, което не би трябвало да прави. — Не ми пука — реши младият мъж, като изостави всякаква предпазливост. Все пак полицейската професия имаше и някои предимства.

Затършува из джоба на якето си и извади един малък, остър инструмент, който преди време бе взел от някакъв дребен крадец; беше го хванал точно като се опитваше да влезе с взлом в един магазин за алкохол на Лексингтън Авеню. Само след секунди вратата на Джоуи беше отворена. Огледа се и, когато очите му привикнаха с мрака, тръгна към вратата, която според него трябваше да води към спалнята.

Божичко, щеше да я уплаши до смърт. Чудеше се какво да каже. Но преди да бе успял да произнесе и дума, нощната лампа светна. Джоуи седеше в огромното си легло, увила около краката си сиво юрганче. Едната й ръка беше поставена върху бутона на нощната лампа, а в другата имаше ножици, които държеше пред себе си за защита.

— Не можеш да ме уплашиш — заяви дрезгаво тя, но в очите й се четеше силно, почти болезнено облекчение.

Гари се приближи до леглото, взе ножиците и ги остави до нощната лампа.

— Иска ми се и аз да можех да кажа същото — прошепна той, като вдигна длан и прибра падналия върху челото й кичур коса. — С две думи — додаде той, като премести ръка към бузата й и, след като я остави известно време там, я плъзна към шията, — ти ме плашиш до смърт.

Приведе се и прилепи нежно устни към нейните. А после се отпусна на леглото до нея и я обгърна в обятията си.

— Не — заяви Джоуи с потрепващ глас, докато цялото й тяло трептеше в ръцете му. — Ти не ме плашиш ни най-малко.