Синтия Виктор
Вълшебната кутия (36)

Тридесет и пета глава

Елизабет събираше сили, докато се движеше по коридора, изпълнена с ужас от онова, което й предстоеше да направи. Но нямаше търпение да свърши с него. Най-сетне всички тайни щяха да бъдат разобличени.

Когато наближи апартамента на своите родители, тя реши да не си отключва сама. Джоуи бе обещала да осигури присъствието на баща им вкъщи около седем часа. Младата жена не искаше да го изплаши, като се появи внезапно на вратата. Натисна звънеца.

Чу чаткането на токчетата на Джоуи, която се приближаваше към входа. Отвори вратата; изражението й беше напрегнато.

— Готова ли си? — попита тя.

Елизабет кимна. Очевидно сестра й също очакваше със страх това. Преди да успеят да си кажат нещо повече, чуха приближаването на Джак. В следващия миг го видяха, облечен в син костюм, да рови из пощата вървейки.

— Кой беше? — попита той, без да отделя поглед от писмата в ръката си. — Защо портиерът не…

Вдигна очи и видя Елизабет. В първия момент на лицето му се изписа учудване, последвано от объркване и страх. Разбира се — помисли си тя, — косата и целият ми външен вид са го объркали.

Тя влезе вътре и остави на пода край себе си чантата, която носеше през рамо.

— Здравей, татко — рече тихо тя. — Това съм аз, Елизабет.

Като че ли думите отнеха цвета от лицето му. Той пребледня толкова, че тя се уплаши, да не би да припадне. Джак пусна пощата върху съседната масичка и за момент се подпря на ръба й.

— Боже мили! — прошепна той. — Елизабет.

Дъщеря му кимна.

— Точно така.

Той се спусна към нея и я прегърна.

— Не знаех какво е станало с теб… Толкова се притеснявах…

— Аз съм добре, татко, наистина съм добре — хвърли поглед към сестра си, която наблюдаваше мрачно. Сега беше моментът. — Трябва да поговорим с теб.

Възрастният мъж я пусна и отстъпи крачка назад, сякаш се страхуваше от онова, което предстоеше.

— Скъпа — рече той, като си налагаше да звучи радостно, — влизай. Толкова съм щастлив да те видя жива и здрава. Ще отворим шампанско, за да отпразнуваме завръщането ти.

— Хайде — хвана го за ръката Джоуи. — Да влизаме. Не искаме шампанско.

В очите му премина паника.

— Не, не.

Елизабет го изгледа с тъга.

— Татко, моля те…

Той спря и лицето му прие ожесточено изражение.

— Е, добре тогава — заяви с почти детински предизвикателен тон той и се обърна, за да влезе в дневната, — казвайте каквото искате да казвате.

И се отпусна тежко в един фотьойл.

Джоуи се изправи пред него.

— Не, че в действителност искаме да го казваме.

Настъпи продължително мълчание; никой не искаше да направи първата стъпка, която щеше да промени завинаги всичко. Най-сетне Елизабет се престраши.

— Беше ти, нали, татко? — попита едва чуто тя.

Джак вдигна поглед, без да помръдне. Очакваше да изрази възмущение или изумление. Той обаче само затвори очи, без да каже нищо. Раменете му увиснаха видимо, сякаш всякаква сила и желание за борба го бяха напуснали. Когато отвори отново очи, те бяха пълни със сълзи.

— Очаквах този миг — промълви той. — Знаех, че ще дойде.

Джоуи се приближи.

— Татко — изрече дрезгаво тя, сякаш не можеше да проумее това, което чуваше, — наистина ли уби мама?

Той прокара длан през косите си.

— Господ ми е свидетел, че не исках. Знаеш колко много я обичах.

— Застрелял си я! — избухна Елизабет. — Убил си собствената си съпруга. Това не може да се нарече любов.

Баща й вдигна тревожно очи.

— Тя се готвеше да ме напусне. Вече не ме обичаше.

Младата жена го изгледа студено.

— Тя никога не те е обичала. Но преди това изглежда не те е притеснявало.

Изумен, Джак скочи от мястото си и я стисна за ръката.

— Защо говориш така? Разбира се, че ме обичаше. Бяхме женени трийсет и шест години.

— Не, татко — заяви Елизабет, — ти… — спря, за да намери подходящата дума, — … си си я присвоил в момент, когато е била особено уязвима. Възползвал си се от едно безпомощно младо момиче, озовало се в центъра на ужасни, трагични събития.

Баща й я изгледа така, сякаш виждаше призрак.

— Ти знаеш?

— И двете знаем — обади се Джоуи. — Мама е описала цялата история. — Повиши глас. — Иска ни се да ни бе сметнал за достойни да ни кажеш. Може би щяхме да успеем да се справим заедно със ситуацията. Вместо това, през цялото време сме живели сред лъжа и всички са се престрували.

— Но аз я обичах повече от всичко на света — проплака жално възрастният мъж. — Нямаше да мога да живея, ако ме напуснеше. Наистина нямаше да мога.

— Затова я възпря, като я уби — изрече невярващо Джоуи.

Раменете на баща й увиснаха отново.

— През нощта, през която ми съобщи, че ме напуска, отидох и се напих. Когато на сутринта се прибрах, за да опитам да я разубедя отново, изобщо не съм планирал подобно ужасно нещо. Но, не знам… — закри лице с дланите си. — Трябва да е станало след твоето идване тук, Елизабет, след като двете с майка ти сте спорили. Бях безкрайно ядосан и наранен. И тогава видях пистолета, същия, който ти дадох, след като получи онази заплаха във връзка с осъждането на Ендърс. Той стоеше точно срещу мен, в чекмеджето на нощната масичка. Даже не предполагах, че майка ти го е взела.

— Аз ти казах, че не искам оръжие — отвърна тихо Елизабет. — Дадох й го, за да се избавя от него. Не исках да стои в дома ми.

Джак погледна дъщерите си, сякаш се мъчеше да ги накара да разберат.

— Изгубих контрол. Не можех да я оставя да се разведе с мен. Когато излезе от стенния гардероб и целият й вид говореше по-скоро, че се приготвя за екскурзия, а не да сложи край на живота ми… аз я застрелях. А после излязох. Върнах се по-късно и се престорих, че открих тялото — потрепери. — Тази гледка ще бъде винаги с мен — замълча за малко, а след това продължи. — Никой не ме видя като дойдох първия път. Полицаите, разбира се, разпитаха портиерите дали сутринта е идвал някой, но никой не знаеше, че това всъщност бе второто ми идване. Така че успях да скалъпя алиби.

— Аз обаче нямах такъв късмет — изрече остро Елизабет.

— Това бе най-лошото от всичко — отвърна разтревожено Джак, — да гледам как полицията насочва подозренията си срещу теб. То ми разкъса сърцето.

— Татко, за Бога! — възкликна младата жена.

Той я погледна.

— Миличка, нима не разбираш? Винаги си била изпълнена с такова разбиране, била си толкова добра с мен.

Дъщеря му започна да крачи напред-назад из дневната.

— Точно това беше и проблемът. Аз бях глупачката, задето вярвах, че мама те мами и те съжалявах. Всъщност ти си мамил всички. А след това вдигна пистолета и я застреля — очите й го изгаряха. — За какво? За какво трябваше да умира тя?

Възрастният човек сграбчи главата си с две ръце.

— Не знам, не знам! Какво мъчение е само да мисля за това денем и нощем, отново и отново. Да виждам лицето й, кръвта. Да знам, че дъщеря ми се крие от полицията — риданията го задушиха. — През целия си живот най-много от всичко съм се страхувал да не изгубя тези, които обичам. Вече бях изгубил толкова много. Не можех да понеса да изгубя още. И тогава унищожих всичко.

Джоуи постави длан върху ръката му.

— Успокой се, татко.

И го побутна обратно във фотьойла.

Елизабет я изгледа изненадано.

— Сега на теб ли ти дожаля за него? Ти го мразеше през всичките тези години.

Сестра й я изгледа мрачно.

— Елизабет, моля те. Виковете няма да помогнат.

— Но той предаде мама — възкликна тя. — Предаде и нас.

— Всъщност не става дума за нас — отговори тъжно Джоуи.

Сестра й се обърна, като се стараеше да запази самообладание.

— Ти винаги си го виждала такъв, какъвто е — промърмори тя, осъзнала за първи път реалността на своето признание.

Джоуи коленичи пред баща си и остана така, безмълвна и неподвижна. Най-сетне заговори и силата на думите й изненада и него, и сестра й.

— Мразя те. Ти уби майка ми, защото си безгръбначен кучи син — изправи се и тонът й се изпълни с отвращение. — Но аз почти те съжалявам.

Джак потрепна от презрението в тона на малката си дъщеря.

— Е, аз пък не те съжалявам — намеси се възмутено Елизабет. — Ти използва и мама, и мен — извика тя. — Ти си едно егоистично копеле. И си мислеше, че ще се отървеш безнаказано с убийството, нали?

Възрастният мъж премести поглед от едната си дъщеря към другата; мъката в очите му бе очевидна. Изправи се тежко.

— Беше само въпрос на време, докато излезе наяве, не виждате ли? В мига, в който натиснах спусъка, с живота ми бе свършено. Беше въпрос само точно в кой ден, в кой час.

— Но не и ако затвореха първо мен — додаде гневно Елизабет.

Баща й кимна.

— Заслужавам това, разбира се.

Обърна се и тръгна към бюрото, където стоеше телефонът. Вдигна слушалката и погледна през рамо към двете жени.

— Знаете ли кого да търся в полицията във връзка с този случай? Вече съм готов да говоря с тях.

Джоуи се поколеба.

— Трябва да се свържеш с Гари Маккълоу. Това е директния му номер.

И го изрецитира наизуст.

Баща й не попита откъде и защо знае номера наизуст; набра го с леко трепереща ръка. Дъщерите му стояха, неспособни да помръднат. Чуха как Джак информира човека от другата страна, вероятно Гари, че той е убиецът на Моли Рос. После той замълча на свой ред и се заслуша в указанията на Маккълоу.

— Добре — отговори той. — Да, разбрах. Довиждане.

И затвори телефона.

— Ще си приготвя някои неща. Детективът тръгва насам.

— О, Боже, татко — проплака Елизабет. — Защо трябваше да я убиваш?

Баща й я изгледа с безкрайна тъга.

— Съжалявам, принцесо — промълви той.

Това бе специалния й детски прякор, за който вече бе забравила.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти беше моят герой. Моят идол.

— А ти ме изпълваше с гордост през всеки ден от моя живот — отговори нежно Джак. — Съжалявам, че те разочаровах.

Младата жена се обърна разплакана на другата страна.

— Нужна ли ти е помощ, татко? — попита Джоуи.

Той поклати разсеяно глава.

— Не, не мога да взема кой знае какво. Както знаем, човек не може да вземе много багаж, когато го арестуват. Ще сменя костюма, ще взема очилата за четене, неща от този род, струва ми се…

И излезе бавно, сякаш останал без сили, от дневната. Чуха тежките му стъпки нагоре по стълбите.

Елизабет избърса очи.

— Все още не мога да повярвам, че всичко това става наистина.

Сестра й въздъхна.

— За жалост аз не съм така шокирана като теб. Макар да не съм предполагала, че е способен на подобно нещо. Но определено не го боготворях — замълча за момент. — И въпреки това говорех сериозно, когато казах, че ми е жал за него. Да бъдеш толкова отчаян, когато някой иска да те остави, да вярваш, че нямаш друг избор, освен да го убиеш…

— Ти си щастлива, че можеш да го съжаляваш — отвърна Елизабет. — А аз се чувствам само вбесена. И измамена. Всичко, в което съм вярвала, е било само една лъжа.

Джоуи се приближи до нея и я прегърна.

— Ние бяхме малки деца, а те двамата са правели маскарад. Нищо чудно, че сме били замесени в цялата тази история.

Елизабет облегна глава на рамото й и затвори очи; внезапно се почувства безкрайно изтощена и безсилна. Напрежението от вечното криене, ужаса да не бъде арестувана и чувството за вина от несправедливото й отношение към Моли й бяха тежали повече, отколкото й се искаше да признае. Дори пред себе си.

Усмихна се слабо.

— Хей, мисля, че е време да започнем от нулата… Ами така де.

Джоуи се засмя.

— Мнозина само могат да си мечтаят да започнат от начало.

Сестра й кимна и отиде да седне на дивана. В известен смисъл тя наистина щеше да започне от начало. А това означаваше, че щеше да има шанс да постъпи по-добре този път.

— Знаеш ли — заговори бавно тя, — пропуснах своята възможност в живота да бъда с мама. Както и с теб — погледна я право в очите. — Но не искам това да продължава. Можем да променим нещата между нас. Не мислиш ли?

— Искаш да кажеш, че очакваш двете да започнем да се разбираме? — попита кисело Джоуи.

— Добре, добре, това никога не е било силната ни страна — каза Елизабет. — Аз те мислех за безотговорна, а се оказа, че и за това съм се лъгала. Ти наистина направи много за мен, да не говорим за твоята приятелка Лайза. Очевидно нямаш нищо общо с образа, който си бях изградила за теб. Съжалявам за това, наистина съжалявам.

Сестра й изглеждаше замислена.

— В такъв случай май и аз ще трябва да направя своите признания. Тъй като, макар да бях готова да отричам дори да ме мъчеха, аз ти завиждах до побъркване. А и кой не би ти завиждал? Ти беше съвършеното момиче, великолепната, умната, с всички възможни достойнства, която привличаше всеобщото внимание. С това не можех никога да се състезавам. И освен това татко винаги заставаше помежду ни. Ти и той… ти просто изгубваше разсъдъка си, когато станеше дума за него.

Елизабет поклати глава.

— Това съм аз — мъченица и защитница. И селският шут.

— Не бъди толкова строга към себе си — усмихна се сестра й. — Позволи ми да ти помогна.

Елизабет почувства, че също се усмихва. Погледна сестра си с усещането, че я вижда за първи път. Приближи се и я прегърна.

Джоуи отвърна на прегръдката.

Обърнаха се при звука на стъпките на баща си, който се бе върнал в стаята. Беше се преоблякъл и сега беше със сиви панталони и бяла тениска. Косата му бе сресана.

Той спря рязко при непривичната гледка.

— Е — промълви той, — няма ли да бъде истинско чудо, ако от всичко това все пак се получи и нещо добро?

Елизабет се приближи и го хвана за ръката.

— Готов ли си, татко? Имаш ли нужда да направим нещо за теб?

Джак се обърна към нея; на лицето му бе изписана мъка.

— Единственото, което винаги бих искал… Ако можете някога да ми простите…

Двете жени се спогледаха, но не казаха нищо. Мълчанието бе прекъснато от позвъняването на вратата.

— Това трябва да е Гари — прошепна Джоуи.

— За детектива ли говориш? Да, и аз така предполагам — отвърна баща й.

Възрастният мъж изправи рамене и се изкашля.

— Добре. Аз съм готов.

Джоуи кимна и отиде да отвори.