Синтия Виктор
Вълшебната кутия (3)

Втора глава

— Е, аз тръгвам. Как изглеждам?

Елизабет се завъртя на прага на стаята на Джоана и богатите набрани поли на роклята й от синя тафта с разголени рамене изшумоляха.

Легнала небрежно върху неоправеното си легло, Джоана Рос свали учебника по конституционно право, който четеше и огледа сестра си с присвити очи.

— Ами — заяви тя, като вдигна отново книгата и се взря в разтворената пред нея страница, — ако целта ти е била да приличаш на Барби, справила си се забележително.

Престори се, че продължава да чете, макар всъщност да не възприемаше нито една дума. Както обикновено единственото, върху което бе способна да се концентрира, беше сложната смесица от емоции, които като че ли започваха да водят вечна война едни с други всеки път, когато двете със сестра й се озовяха на едно и също място по едно и също време.

Знаеше колко я нараняваше със забележките си, но можеше да сдържи досадата си. Елизабет приличаше на райско видение, но бе предпочела тази нощ да впрегне всичките си дарби, за да придружи баща им до поредния лишен от всякаква фантазия адвокатски фестивал. Това годишният бал на нюйоркските адвокати ли беше или на адвокатите от областта? Или още едно от станалите модерни напоследък движения за набиране на фондове? Баща й винаги си бе падал по тях; обичаше да се прави на съвършения герой. Робин Худ за бедните, сър Галахад за богатите и известните. На Джоуи винаги й се бе повдигало от това, но сестра й си падаше страшно по тези неща.

— Ти, разбира се, си най-големият специалист в областта на шева и кройката — отвърна троснато Елизабет. — Нищо чудно, че моят гардероб не е достоен за вниманието ти.

— Аз поне си избирам сама дрехите — отвърна Джоуи, като си спомни многото случаи, в които бе наблюдавала баща си да седи в някой удобен стол пред пробната в „Бонуит Телър“ и да засиява при вида на голямата си дъщеря, която се показва, облечена с някоя от тези сладникави рокли с богати поли, в очакване на неговото одобрение. Знаеше, че й бе купил тази рокля едва миналия месец. Освен това бе сигурна, че този тоалет отразява по-скоро бащиното й желание Елизабет да изглежда като Пепеляшка на бала, отколкото нейния вкус.

— Простете, ваше височество — отговори Елизабет. — Извинявам се за проявата си на благодарност към човека, дал няколкостотин долара, за да купи нещо, само защото ми е харесало. Освен това съжалявам страшно, че обичам баща си. Какво глупаво, отвратително създание трябва да съм наистина. — Обърна се и тръгна към вратата. — Между другото, в случай, че забравя — провикна се през рамо тя, — следващия път, когато реша да боядисвам апартамента си, напомни ми да не го правя, докато си тук за пролетната ваканция. Истинска лудост е да си мисля, че бихме могли да стоим тук по едно и също време.

Джоуи се заслуша в отдалечаващите се стъпки на сестра си. Беше леко засрамена от себе си, нещо, което никога не й би позволила да забележи. В крайна сметка двете отдавна вече не живееха в дома на своите родители. Джоуи бе прекарала четири години в „Браун“, последвани от последните две и половина в Харвардското училище по право, а Елизабет от своя страна вече имаше свой апартамент. От десет години почти не бяха живели под един и същ покрив. Въпреки че вече бяха съответно на двайсет и пет и двайсет и седем години, те неизменно започваха да се обстрелват още от първата минута по същия начин, по който бяха го правили като деца.

Едната от двете ни трябва да прояви достатъчно ум или смелост, за да промени правилата — помисли си младата жена. Идеята още не се бе дооформила в главата й, но вече бе наясно, това нямаше да бъде тя самата.

Захлупи учебника на леглото и се обърна към огледалото, което висеше над тоалетката в другия край на стаята. Вгледа се в отражението си. Къдравата й кестенява коса със средна дължина беше в див безпорядък, както винаги; не можеше да се каже, че тъмносините дънки и белият пуловер прилепваха към тялото й. Макар да бе много слаба, Джоана Рос носеше винаги широки, торбести дрехи, сякаш се готвеше всеки момент да наддаде петдесет килограма или да скрие трийсет банана под ризата си.

Не, че съществуваше вероятност някой от тези сценарии да се превърне в действителност. Повечето храни не бяха от интерес за нея, както впрочем и повечето хора. Бъди честна — казваше си неизменно тя всеки път, когато й идваше последната мисъл. — Както изглежда повечето хора не те намират за особено интересна. Обратно на златното момиче, обитаващо временно съседната стая.

Елизабет биваше очарована от — и очароваше — всеки, който се изпречеше на пътя й. В едно скрито ъгълче на сърцето си Джоана дори обичаше сестра си, факт, който би признала само под най-силен натиск. Колкото и красива да бе външно Елизабет, тя имаше не по-малко мило и добронамерено сърце. Но да бъдеш сестра на златното момиче, с две години по-малка, със седем сантиметра по-ниска, и около един милион пъти по-малко привлекателна, не беше особено завладяваща роля.

Младата жена опита да се отърси от тези размисли и да се върне към изучаването на делото от 1959 година „Бейрънблат срещу Съединените щати“. То засягаше инфилтрирането на комунистите в образованието и обикновено подобни речи я очароваха. Ерудираната проза на съдия Харланд обаче не успя да задържи вниманието й тази нощ. Не можеше да се отърси от образа на сестра си, поруменяла от нетърпение. Толкова глупава от една страна, и толкова прекрасна и изпълнена с надежда — от друга. Нито надеждата, нито красотата бяха сред отличителните черти на Джоуи. Остави отново книгата. Е, — помисли си без особено голямо задоволство тя, — аз поне съм умна.

Разбира се, сестра й беше вероятно дори още по-умна. Само с една десета от нейните собствени усилия. Отпусна се назад върху възглавниците и затвори очи. Какво съм аз, което тя не е? Загадъчна, може би. Или надменна. А може би много студена.

Изхили се при тази мисъл. Това бяха определенията, които й бяха давали учителите по време на цялото й обучение в основното училище. По-късно, в „Мериман“, частната гимназия за надарени деца, в която бе учила от седми клас, си бе създала свое място. Е, нямаше да оспорва, никога не бе сред всеобщите любимци. Но затова пък си имаше приятелка, с която обядваше всеки ден в училищната закусвалня. От време на време дори ходеха на кино. Да — помисли си тя и се намръщи на отражението си. Мариан Улфсън живееше в апартамента, който се намираше точно под дома на семейство Рос; двете с Джоуи бяха в един и същи клас, като се започне от предучилищна възраст и се стигне до „Мериман“. Какъв избор имаха всъщност?

Това не беше точно така, осъзна младата жена. Мариан я обичаше наистина. „Трябва да покажеш на другите колко си велика“ — настояваше тя в началото на всяка учебна година. „Това закон ли е?“ — отвръщаше духовито Джоуи. Внезапно усети силно липсата на своята приятелка; искаше й се тя все още да живееше на долния етаж, за да можеше да й се обади и да се срещнат навън, да отидат пият по нещо или да гледат филм. Мариан обаче бе влязла в Министерството на външните работи веднага, след завършването на колежа и сега работеше в американското посолство в Турция.

Джоуи бе имала една-две приятелки в колежа. Последните две години дори си бе имала истинско гадже. Не можеше да се каже, че Тед Варгас караше кръвта й да заври, но рядката му интелигентност и страстта му към американската история бяха събудили у нея нещо като интелектуално любопитство, което не бе изпитвала така ясно никога дотогава.

И именно заради него бе записала право. До самото завършване на втори курс в Браун бе избягвала дори мисълта за подобна възможност. Настояванията на баща й да се присъедини към него самия и към Елизабет във фирмата само затвърдиха още повече решението й. С Тед обаче бяха прекарали две летни ваканции в малък бостънски вестник. Именно тогава бе останала запленена от спорния в правно отношение въпрос за правото на вестника да публикува и правото на обикновения човек на личен живот.

И така, тя се бе озовала в специалност „Право“, след като цял живот се бе борила срещу това. Никога обаче нямаше да капитулира пред скъпия си стар татко, както бе направила с такава радост сестра й. Никога, ама никога нямаше да отиде в „Рос, Дженингс анд Трент“. Никога нямаше да отиде в голяма, престижна фирма. Никога не бе стажувала в големи фирми през летните ваканции, както правеха повечето от нейните състуденти. Вместо това, след първата си година по право, беше предложила услугите си на „Хартфорд Куран“, вестник, който се издаваше някъде по средата на разстоянието между Бостън и Ню Йорк. През по-голямата част от времето си там тя бе извършвала изследвания за Кевин Томасис, международният репортер на вестника. Работата беше тежка; прекарваше часове в библиотеката, където се ровеше из правната документация. Затова пък сърдечният журналист на средна възраст се бе оказал истински настойник и бе успял да я кара да се чувства незаменима, макар в действителност именно той да я учеше на всичко, което трябваше да знае.

Щеше да се върне във вестника и през лятото след втората си година, но Томасис бе откраднат от „Ню Йорк Таймс“ и вече си бе създал име с рубриката, която водеше в него два пъти седмично. Там нямаше място за нея, но тя остана в Ню Йорк и работеше без заплащане за училището по журналистика. Работата й не я очароваше така, както в „Куран“, но когато завършеше сега през юни, щеше да бъде сигурна, че за нея ще има място в правния отдел на училището. Е, там вероятно нямаше да може да разгърне целия си талант в областта на правото; нещо, което, изглежда бе наследила от баща си. Но поне така щеше да се озове в света на журналистиката. Добре де — поправи се наум тя, — не точно в центъра й, но поне някъде в периферията.

— Има ли някой вкъщи?

Гласът на майка й идваше от входното антре на долния етаж. Младата жена остави книгата, изправи се, протегна ръце над главата си и излезе от стаята.

Моли вдигна усмихнато поглед към нея, когато я видя да слиза по стълбите.

— Както виждам се чувстваш доста уютно — заяви тя, когато забеляза разчорлените й коси и боси крака.

— А ти изглеждаш уморена — отвърна Джоуи и приветства майка си с топла прегръдка.

После пое тежката чанта от ръцете й и я остави върху малката дъбова маса срещу вратата.

— Яла ли си?

Моли я погледна натъжено.

— Не се ли предполага, че аз трябва да ти задам този въпрос? В крайна сметка майката тук съм аз. — Тръгна към кухнята. — Но такава, каквато съм…

Джоуи я догони.

— Ти си олицетворение на майката мечта — заяви успокоително тя, тъй като знаеше колко чувствителна е на тази тема Моли.

Влязоха заедно в кухнята, отвориха вратата на хладилника и засъзерцаваха безмълвно съдържанието му.

След като извади оттам връзка моркови и ги отнесе до мивката, за да ги измие, младата жена наруши мълчанието.

— На Хензел започна ли вече да му личи?

Моли се засмя. Тя бе оцветявала костюмите за „Хензел и Гретел“, представление на Нюйоркската опера, а бе всеобща тайна, че мецосопраното, което изпълняваше ролята на братчето, очакваше бебе. Хензел се играеше от жена във всички оперни театри по света, но вероятно никога досега от бременна в петия месец.

— Смятам, че ще издържи още пет седмици — отвърна тя, като извади пластмасова купа със салата от хладилника и я постави на масата.

— Защо са взели бременна, когато има толкова много други певици, способни да изпълнят ролята? — попита Джоуи и отхапа от своя морков.

— Защото тя вкарва в операта тълпите, скъпа — отговори майка й. — Освен това Маник Валерия най-вероятно щеше да взриви Линкълн Сентър, ако бяха посмели да я заместят.

Младата жена се усмихна замислено.

— Това несъмнено прави работата ти по-трудна.

— О, напротив, скъпа. Ако тя не беше бременна, нямаше да има нужда по панталоните й да се нарисуват вертикални линии и следователно нямаше да има нужда и от мен.

Моли забоде вилицата си в салатата.

— Наистина се гордея с теб, мамо — възкликна Джоуи.

Видя как в очите на майка й внезапно се появиха сълзи.

— Хей, не мисля, че това е повод за плач.

— Не е — съгласи се Моли и попи сълзите с опакото на дланта си. — Радвам се, че те чувам да го казваш. Само ми се иска…

— Знам — прекъсна я дъщеря й. — Иска ти се по-голямата ти дъщеря да не бе родена сляпа и няма.

Моли поклати глава.

— О, Джоуи, престани да обвиняваш сестра си за моите грешки. Аз не посветих достатъчно време и внимание нито на теб, нито на нея, а и сега положението не е кой знае колко по-добро. И знаеш ли какво? Ако бях по-добра като човек, тази вечер щях да отида с баща ти в „Плаза“, вместо да вися на сцената в Метрополитен опера. Бедната ти сестра винаги трябва да ме отменя.

— О, моля ти се, на Елизабет й харесва „да те отменя“. Тя трябва да живее според фантазиите си на малка принцеса, а татко дори не трябва да бъде раняван в някоя война.

— Не ставай зла, скъпа. Няма нищо лошо в това една дъщеря да иска да направи баща си щастлив. — Засия насреща й. — А и виж — додаде тя, като се протегна през масата и разроши косите й, — колко щастлива ме правиш.

* * *

— Трябваше да бъдете там и двете — заяви ентусиазирано Джак Рос и размаха чашата с портокалов сок към съпругата и по-малката си дъщеря. — Снощи събрахме повече от един милион долара.

Моли му се усмихна, макар, както изглежда, вниманието й да бе отдадено на мострите от платове, поставени на масата пред нея.

Джоуи знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите, но не се сдържа.

— Цялата сума право в банковата сметка на Елизабет ли отиде или и аз получих няколкостотин хилядарки?

Баща й я изгледа остро.

— Не ставай смешна, Джоуи. Ти най-малко от всички би трябвало да се отнасяш със сарказъм към събирането на средства за Американския съюз за гражданска свобода.

— Съжалявам — рече младата жена, но тонът й не бе изобщо извинителен. Довърши кифличката си и бутна назад стола, на който седеше. — До довечера.

— Къде отиваш? — попита кисело Джак.

— Да ограбвам банка — отвърна остроумно тя.

Майка й я погледна укорително.

— Не бъди груба, скъпа.

Джоуи знаеше, че в тази ситуация баща й бе безпомощен. Той бе преживял ужасни неща в детството си и вечното му притеснение за съпругата и двете му деца бяха разбираеми. Тя обаче бе на двайсет и пет и й се струваше непоносимо да се отнасят към нея като към безотговорно четиригодишно хлапе. Всъщност, това й се бе струвало не по-малко непоносимо и по времето, когато бе наистина на четири години.

— Отивам в Кълъмбия, за да поговоря с някои от хората, с които ще работя от юни нататък.

Стараеше се да говори колкото може по-спокойно. Понечи да излезе от заляната от слънце и облицована с бял теракот кухня.

— Снощи срещнах една интересна личност, Джоуи — обади се Джак и успя да я накара да спре, преди да бе минала през вратата.

Младата жена се обърна и се облегна на шкафа за метлата.

— И коя е тя?

— Твоят герой — Кевин Томасис. — Усмихна се, когато дъщеря му наостри уши. — Всъщност — усмихна се дори още по-широко, — той ми стана клиент.

Изненадана, Джоуи се върна до масата и седна.

— Защо така внезапно му е притрябвал адвокат?

Баща й поднесе чашата с кафе до устните си, отпи голяма глътка, а след това попи внимателно уста с книжна салфетка. Тя знаеше, че това е само опит от негова страна да увеличи напрежението и нямаше намерение да му достави удоволствие, като покаже нетърпението си.

— Срещу него е заведено дело за десет милиона долара и нито той, нито новият му работодател са особено щастливи по този повод.

Това вече бе истински сюрприз.

— Заведено дело ли? И от кого?

— Името Бъртън Хърлихи говори ли ти нещо?

— Не — отвърна младата жена. — Трябва ли да ми говори?

Джак се облегна назад.

— Ами да, тъй като той бе обектът на една от рубриките на мистър Томасис преди около месец. — Погледна дъщеря си. — Ти, разбира се, беше в Бостън миналия месец. Ще ти преразкажа накратко за какво става дума. Д-р Бъртън Хърлихи е… или по-скоро беше професор в Съни Пърчъс. Четирима от неговите студенти били арестувани за незаконно пренасяне на оръжие до Северна Ирландия. В своята статия твоят приятел Кевин изказва предположението, че истинските виновници всъщност не са младежите, които, типично за възрастта си, били с гореща кръв и лесно се впечатлявали, а техният преподавател по английска история, гореспоменатият Бъртън Хърлихи. Както изглежда, той е представял английската история много повече от гледната точка на Белфаст, отколкото на Лондон.

— И какво общо има всичко това със заведеното дело с искане за многомилионно обезщетение? — попита Джоуи.

— Ами, според д-р Хърлихи — който, трябва да добавя, бе уволнен два дена след появата на въпросната статия в „Таймс“ — написаното е клевета и в затова той дава под съд както щата Ню Йорк, така и „Ню Йорк Таймс“. И, разбира се, Кевин Томасис.

— Но това е смешно — възкликна младата жена. — Според „Таймс срещу Съливан“, за да докаже клевета, той би трябвало да покаже зложелателство. А това е почти невъзможно.

Джак повдигна едната си вежда.

— Може и да не е толкова невъзможно при един изпълнен със симпатия щатски съд.

— Но сърцевината на случая, а именно гражданските права, е държавен въпрос — възпротиви се Джоуи, докато размишляваше върху току-що казаното. Загледа се в стената срещу себе си и, без да усети грешката си, взе чашата на баща си и отпи от кафето му. — Разбира се, клеветата е въпрос на щатската прокуратура, но няма причина двете да не се обединят във федералния съд.

— Абсолютно си права — отвърна топло Джак. — Но дори и там ще бъде трудно да се преборим.

— Защо? — попита младата жена. — Свободата на пресата не е нещо ново за Съединените щати.

— Нито пък свободата на словото — допълни баща й. — Точно с това бил злоупотребил нашият клиент според д-р Хърлихи.

Джоуи го изгледа остро.

— Твоят клиент, татко.

Думите й като че ли го объркаха.

— Знаеш ли, Джоуи, не съм сигурен, че ще успея да възстановя правдата за Кевин Томасис, не и без известна помощ.

Младата жена усети ледени тръпки по гръбнака си.

— Ти си водещият партньор на една от най-маститите нюйоркски правни фирми, татко. Можеш да си осигуриш всичката помощ, която ти е нужна.

Събеседникът й се усмихна тъжно.

— Известна — да. Голяма — не. Имаме само петима адвокати плюс шепа помощници, чиновници и секретари. Не може да се каже, че като бройка сме кой знае какво.

— Всички те обаче са елитни професионалисти, а не недоносчета. Това е разликата.

— Слушай, скъпа, знам, че това не съвпада с плановете ти за близкото бъдеще. За това дело обаче имам нужда от човек, който да се вълнува истински от неговия изход. Който обича журналистическата страна толкова, колкото и правната, който е достатъчно близко до студентския живот, за да може да направи преценка както на противниковите, така и на собствените ни позиции. И колкото и способни да са моите хора, никой от тях не е така добре екипиран като теб, за да спечели битката.

Джоуи бе изгубила ума и дума. Томасис бе нейният учител, дължеше му страшно много. И ето, че сега имаше неприятности с правосъдието и разчиташе на фирмата на баща й. А тя самата почти се бе дипломирала и бе в състояние да му помогне. Но това означаваше да направи немислимото. Усети, че е забравила да диша. Изведнъж се бе озовала в центъра на катастрофа между две коли и дори не бе чула удара.

— Времето ми е обсебено от делата на Стърн и Стивънс.

Това бяха два от неговите случаи, които не търпяха никакво отлагане и се водеха вече от месеци.

— Ами Елизабет? — най-сетне младата жена бе възвърнала способността си да говори.

— Сестра ти има доста работа по всички мои случаи и освен това я чакат още над двайсет други, само нейни.

Сега вече задните гуми на колата мачкаха тялото на Джоуи напред-назад, напред-назад, и я сплескваха към бетона.

Гласът на Джак се превърна в успокояващ шепот.

— Това няма да бъде завинаги така… Само докато привърши делото на твоя приятел Кевин. Помисли си колко умопомрачаващо ще бъде. И колко благодарен ще бъде приятелят ти, когато всичко свърши.

— Аз…

Опитваше се отчаяно да измисли какво да каже. Каквото и да е. Имаше чувството, че току-що бе поела последния си дъх. Колата, която я бе блъснала, беше изчезнала. Всичко бе свършило. Тя бе вече мъртва.