Синтия Виктор
Вълшебната кутия (6)

Пета глава

— Само още една миля — възкликна Том, докато двамата с Джоуи си проправяха път през Бруклинския мост.

Младата жена имаше усещането, че сърцето й ще се пръсне, но в никакъв случай нямаше да се поддаде на умората.

— Разкажи ми нещо повече за Хенри.

Том Ейбрахамс я погледна озадачено.

— Май просто искаш някакво занимание, докато стигнем.

— Можеш да се обзаложиш. — Тя измъкна хартиена кърпичка от джоба на сивия си анцуг и избърса потта от челото си. — Моля те, разкажи ми за новата мебелировка на родителите ти. Или за времето. Говори ми, за каквото и да е.

Той се засмя. Едрото му тяло бе плувнало в пот, но тъй като се бе подготвял за Нюйоркския маратон вече два месеца, не се чувстваше толкова изтощен, като своята спътница. За него пробягването на десетина мили бе обичайно упражнение през уикендите.

— Добре, скъпа — отвърна той и мина пред нея. — Аз ще вляза в ролята на отговорник за забавлението, но в замяна ти ще трябва да се движиш малко по-бързо.

Джоуи се намръщи.

— Не е честно. Ти правиш това редовно…

— … докато големият лош татко те държи окована в офиса и заплашва да те нашиба с пръчка, ако не спечелиш със собствения си труд петте милиона долара годишно — прекъсна я Том.

— По-близко е до пет хиляди, отколкото до пет милиона, повярвай ми — отговори без особено въодушевление младата жена.

Приятелят й намали темпото и й разказа за срещата си с човека, с когото се бе запознал, докато бе карал ролери по Уест Сайд Хайуей миналия уикенд. Джоуи проявяваше интерес към неговия обществен живот — все пак поне единият от двамата трябваше да има такъв — но шегите му във връзка с работата й я бяха смутили. Потъна в собствените си мисли, докато гласът на Том помагаше на краката й да се движат.

Всъщност в „Рос, Дженингс анд Трент“ получаваше повече пари, отколкото заслужаваше. Не, поправи се тя, повече, отколкото заслужаваше, който и да било…, по-точно, който и да било от тези, които помагаха на богатите чешити да си задържат парите, вместо да ги предадат на данъчните власти, и защитаваха неверните съпрузи да не трябва да плащат на своите бъдещи бивши съпруги онова, което им се полагаше.

Не, че фирмата на баща й не се занимаваше и с други, по-интересни случаи. Джак Рос не обичаше нищо толкова много, както да види името си във вестника до това на някой, вече смятан повсеместно за бита карта. Посветените на него статии го описваха като изключително смела и отдадена на морала личност. Тя самата обаче виждаше само един уплашен, самовлюбен мъж, който не отделяше едната си ръка от бутилката „Джони Уокър“.

Все пак трябваше да бъде справедлива; баща й бе продължил да й доставя привлекателни случаи, след като бе успяла да защити успешно Кевин Томасис. В известен смисъл проблемът бе именно в това. Интересните случаи се появяваха точно толкова често, колкото бе необходимо, за да я задържат там, но все пак не достатъчно, за да не вижда колко невдъхновяващи в най-добрия случай и неморални — в най-лошия — бяха повечето от тях. Факт беше, че тя просто мразеше това. Всяка работна минута от всеки работен ден. Мразеше вратичките, мразеше фанатизма, задължителни за всеки адвокат, мразеше конфронтациите и преговорите.

Веднъж опита да поговори за това с майка си, когато седнаха да вечерят заедно. Моли Рос бе направила опит да слуша, но дъщеря й имаше усещането, че й говори на чужд език. Когато наближаха неприятности, Моли бягаше много надалеч и твърде бързо. Не физически — напомни си младата жена. Въпреки проблемите на майка й по време на ранното детство на Джоуи, тя бе винаги до нея по време на дребната шарка, и на счупената ръка, и дори по време на две изключително неудачни приятелства с момчета, когато Джоуи се бе чувствала по-уязвима от всякога. Появеше ли се нещо реално обаче, майка й се скриваше някъде дълбоко в себе си, където никой друг не беше добре дошъл. Младата жена си го представяше често, като в мултипликационен филм — тучна зелена ливада сред невроните.

— Хей, Джоуи, слушаш ли ме?

Изненадана от гласа на Том, тя вдигна поглед и откри, че се намират пред дома й.

— Виждаш ли, Том — заяви младата жена, като спря пред входа, — твоите истории ме карат да забравя за времето и пространството.

Той я изгледа скептично.

— Повтори една дума от това, което казах през последните десет минути. Само една.

— Един — отвърна съвсем сериозно Джоуи, като отключи входната врата и се запъти към асансьора с индустриални размери. — Ти използва думата „един“ поне два, ако не и три-четири пъти.

— Нито веднъж — отвърна той, отвори тежката метална врата и я задържа, така че приятелката му да може да влезе. — За какво мислеше, между другото?

— За твоя приятел Хенри — отговори тя, като го гледаше право в очите. — Мечтаех за красивото му лице и пословичните мускули.

— Ако беше слушала, щеше да знаеш, че е библиотекар и прилича повече на Дъдли Мур, отколкото на Арнолд Шварценегер. — Отвори отново вратата, когато асансьорът спря на седмия етаж. — Впрочем, защо не си намериш някои пословичен мускули, за които да си мечтаеш? Не, че моят живот не е очарователен, но кога най-сетне ще започнеш да живееш и ти самата?

Въпросът му едва не я накара да потръпне. Помисли за женените хора, които познаваше. Доколкото виждаше, те бяха като в затвор. Майка й бе дотолкова задушена от своя съпруг, че трябваше да се затваря дълбоко в себе си, за да се скрие от него. А двете двойки нейни колеги от университета, които се бяха оженили непосредствено след дипломирането, вече се бяха развели. Брак, мъже — всичко това приличаше на някаква фантазия, предназначена за някой някъде, но със сигурност не тук и определено — не за нея. Освен това малцина мъже се интересуваха от нея. Понякога признаваше пред себе си, че може би все пак сестра й имаше право; нищо чудно малко мъже да имаха куража да се изправят срещу една толкова мъчна жена като нея. Но ако съществуваше някой достатъчно умен човек да забележи колко е сантиментална всъщност, някой, който дори да милее за нея, тя още не го бе намерила.

По-лесно беше да си стои с Том. Той беше умен, забавен и много добър. Какво от това, че романтичните й чувства щяха да бъдат винаги запазени за Боб, Бил или Джон? Той поне бе винаги до нея, когато имаше нужда от него, приятел, който мислеше за нея от време на време, даже когато в момента не стоеше пред него.

— Една дума във връзка с въпросните милиони — заяви шеговито Том, когато Джоуи отвори вратата към таванския си апартамент. — С тях може да се купят много хубави мебели.

Младата жена се усмихна. Апартаментът й беше наистина много красив. Дори тя не беше чак толкова крива, че да не си дава сметка за това. Представляваше огромно помещение, като кухнята и площта, служеща за трапезария, бяха съвършени, с нови, блестящо бели шкафове и домакински електроуреди. Освен това имаше две спални пространства, мебелирани еклектично, но скъпо, едното с красиви мебели от клен, дело на художник от „Уустър Стрийт“, а другото — с легло в стил Арт Деко и скрин с чекмеджета. Площта на дневната бе очертана от великолепния килим в синьо и кафяво, използван от баба й и дядо й в дома им в Ривърдейл. Кой знае поради каква причина майка й отказваше да го използва в дома си и го държа в мазето, докато реши да го даде на Джоана при изнасянето й. Красивите тонове на килима бяха в хармония с двата дивана, тапицирани в богато кадифе, друг дар от родителите на младата жена. Гледката към Световния търговски център и река Хъдзън придаваха още по-драматичен вид на помещението.

— Връщам се след душа — обяви Джоуи; знаеше, че Том ще разбере.

Винаги, когато бягаха заедно, той се отбиваше при нея и хапваше нещо, докато тя се облечеше, след което пробягваше останалото разстояние до своя апартамент в Челси.

Банята й, с ослепително лъскави метални части, душ кабина и вана, бе друг родителски жест. Баща й познавал някой, който познавал някой, който пък на свой ред познавал някой, и преди да бе успяла да ги спре, се озова с достойна за паша баня, а не с нещо, нормално за двайсет осемгодишна работеща жена. Отвори стъклената врата към душ кабината и влезе вътре. Изсипа от пластмасовото шише с шампоана и втри малко от кехлибарената течност в косите си, като мислеше колко е неблагодарна. Дори сапуните й бяха достойни за императрица, установи с отвращение тя, когато посегна към гъбата. Погледна към съвършения бял лебед, предназначен да пуска пяна и да ухае като парфюм. Беше подарък за рождения ден от сестра й. Сапунът. Луксозният апартамент. Забележителната гледка. А истината бе, че презираше всичко това. Всичко.

* * *

— Беше само шега — заяви Дан Сачар, докато Джоуи си миеше ръцете в тоалетната пред конферентната зала. — Имам предвид, че ако му кажа да скочи от Бруклинския мост и той го бе направил, аз ли щях да бъда виновен?

— Кажи ни точно думите, които си произнесъл, Дан. Знаем, че не си искал да става нищо лошо, но ни е необходима всичката информация, до която можем да се доберем.

Забеляза, че баща й използва онзи мек адвокатски тон, който вероятно бе отработил с доста тренировки след пристигането си в Съединените щати. Запита се не особено любезно дали думите му щяха да прозвучат по-истински с унгарския акцент, от който той бе премахнал най-педантично всяка следа. Сапуниса бавно ръце, докато слушаше и преценяваше колко дълго може да остане в тоалетната. Онова, което правеше в момента не бе особено интересно, но всичко бе по-привлекателно от перспективата да се върне отново там.

Джоуи се погледна в огледалото на мивката и остана отвратена от онова, което видя. Черното вълнено сако на Армани падаше безупречно върху копринената й бяла блуза. Семплият златен пръстен на дясната й ръка, подарен й предишната година от родителите й, имаше вградени отстрани малки, но съвършени рубинчета.

Почти всичко в живота на Джоана се отличаваше с външния си блясък… дори четирите момчета, насядали в момента в конферентната зала. Четирима представители на човешката измет, скъпо издокарани, които защитаваше с всички сили, помисли си тя, като плискаше неуморно лицето си с вода, сякаш се мъчеше да изтрие онова, което бе показало отражението й в огледалото.

Двете с Елизабет помагаха на Джак за случая от университета „Тейлър“, привлякъл национално внимание. Въпросните четирима младежи, все от богати семейства, даващи невероятни суми за защитата на своите чада, бяха насъскали един колега да изнасили първокурсничката, която влязла в неподходящ момент в неподходяща стая в дома на техния колега. В това време на долния етаж имало купон и Мери Лейхи, чиито родители живеели в малко градче само на шейсетина мили, се озовала в една от спалните на горния етаж, където петимата младежи играели покер. Тя търсела тоалетна и опитала да излезе веднага, щом разбрала, че е влязла не там, където трябва.

Момчетата се спуснали веднага към нея и техните подсвирквания и дюдюкания я смутили. Поискала да излезе, но едно от тях, Денис Ахърн, й препречило пътя към вратата. Мери, която била по природа срамежлива, се почувствала глупава и наивна; както изглеждало не можела да се справи с положението. Тогава сцената загрубяла и четиримата четвъртокурсници започнали да подстрекават своя малко по-млад колега да се възползва от обърканата и не съвсем трезва млада жена. Прекалено замаяна, за да се съпротивлява с успех, след изнасилването тя слязла на долния етаж, като плачела сърцераздирателно и молела за помощ.

През онази нощ не получила кой знае каква подкрепа. Едно момиче, което Мери познавала от часовете по английски, я отвело до стаята й в общежитието; макар и да не изпитвало особена симпатия, то все пак я измъкнало оттам. През първите един-два дена Мери не казала нищо. Чувствала се безкрайно виновна заради собствената си безпомощност и безкрайно глупава, задето била изпила толкова много бира. Но когато на следващата вечер разказала хълцайки историята на майка си, Патриша Лейхи се вбесила. Не на дъщеря си, която реагирала така, както би реагирала всяка една колежанка. Не и на изнасилвача. Тя запазила най-силния си гняв за хладнокръвните наблюдатели.

Когато родителите й я подкрепили така всеотдайно, Мери се почувствала по-уверена. Заедно с баща си и майка си разказала своята история на полицията в студентското градче, която обаче останала безразлична. Няколко дена по-късно семейството представило случая пред местната полиция, но получили отговор, че са закъснели. Не били събрани никакви доказателства за изнасилването, в това число дори сперма. А никое от момчетата, замесени в инцидента, нямало да излезе да свидетелства в нейна полза.

Но сега, няколко месеца по-късно, момичето и неговото семейство обвиняваха петимата младежи в посегателство върху гражданските права на Мери. И Джак Рос бе нает от родителите на четиримата наблюдатели.

— Никога не бих защитавал един изнасилвач — бе уверил дъщерите си той, когато умуваха дали да се заемат с такъв случай, — но при тези четири момчета става дума просто за една свободата на словото. Това момиче и неговите родители просто искат пари — бе обяснил той, опитвайки се да извини позицията си.

Изглежда твърденията на баща им за „свободата на словото“ бяха достатъчни да убедят Елизабет. На Джоуи обаче й се повдигаше от факта, че трябва да защитава подобни хора. И бе дала на баща си да разбере какви са чувствата й във връзка с този случай още от самото начало.

— Джоуи — бе заявил снизходително той, — за да запазим свободата на словото, трябва да пазим дори най-злите хора. В крайна сметка ако те изгубят своите права, ще ги изгубим и ние.

Тъй като тя не изглеждаше особено убедена, той бе продължил да говори за светостта на вандалите, за необменяемостта на правата на участниците в порнографската промишленост, за правото на всеки човек да постанови своя случай, независимо колко е отвратителен или идиотски.

— Точно това прави от Америка — беше заявил той в края на цветистата си лекция.

Не — беше си помислила тя, — точно това те прави богат. И без друго баща й бе предостатъчно отегчителен, когато работеше върху истински случаи, а самодоволството му поставяше донякъде под въпрос даже и добрите от тях. Но когато използваше правото като средство за лично обогатяване, тогава я възмущаваше дълбоко.

Разбира се, след вълнението от успешната защита на бившия й наставник Кевин Томасис, тя бе повлияна във вземането на решението да остане в „Рос, Дженингс анд Трент“ от непрестанните декларации на баща си за поддържането на човешките права. В следващите няколко случая, пленили вниманието й, ставаше дума за съществени неща и в тях бяха замесени хора с морал и кураж, нуждаещи се действително от нейната подкрепа. Тя бе защитавала несправедливо обвинени в някакво престъпление хора, както и неколцина собственици с малък бизнес, попаднали под угрозата да бъдат смазани от огромни корпорации, поставили си за цел да монополизират дадения отрасъл. Но случаи като днешния я караха да се чувства не само безполезна, а направо мръсна.

— Не сме карали никого да прави нищо — чу тя гласа на Матю Дейлиш, прикрил страховете си под изпълнен с абсолютна увереност тон. — Бен направи това, което искаше, а Мери беше свободна да си тръгне. Ние четиримата дори не сме ставали от масата за карти — добави с чувство за собствената си правота той.

На Джоуи й се догади. Погледна отново отражението си и внезапно се обърна и посегна към дебелата морскосиня хавлиена кърпа, върху която бе избродиран със златни конци монограмът Р, Дж. и Т. Огледа го с погнуса. Ако остана тук, значи съм същата като него — рече си тя. — Не съм длъжна да го правя. Това тук наистина е Америка и аз имам избор.

Без да губи повече време, младата жена отвори вратата и се върна в заседателната зала. Тримата, които седяха край овалната маса, вдигнаха погледи към нея.

— Радвам се, че се върна — обади се баща й; с тази усмивка той й заприлича на предприемач, занимаващ се със стари автомобили. — Когато те няма, усещаме липсата на безценния ти принос.

— Е — отвърна на погледа му тя, — ще продължите да усещате липсата ми.

С тези думи излезе от залата и се върна в кабинета си, който се намираше три врати по-нататък.

— Маги — повика секретарката си тя, когато мина покрай нея, — мислиш ли, че ще можеш да ми намериш две кутии?

Започна да рови из бюрото си, като измъкваше безразборно едно или друго. Натъпка документите по едно наближаващо дело в коженото си дипломатическо куфарче, но след това ги извади. Където и да отида, те няма да са ми нужни — реши тя. Сега вече преглеждаше по-съсредоточено съдържанието на чекмеджетата, като се питаше дали нещо от тяхното съдържание може да й потрябва.

Спря се при вида на една снимка, пъхната под кутия телчета. Ето ги, цялото семейство Рос. Елизабет, разбира се, изглеждаше красива, майка им се взираше в нещо друго, не в обектива, баща им, както винаги бе седнал в средата, готов всеки момент да скочи и да започне да действа дори в една неподвижна снимка. Джоуи седеше малко зад Елизабет с неразгадаемо изражение и бдителен поглед.

Понечи да върне снимката обратно на бюрото, но се поколеба. Най-накрая, с въздишка, я пъхна в дамската си чантичка.

— Какво смяташ, че правиш?

Не беше усетила кога Елизабет бе нахлула в кабинета й.

— Тръгвам си — отвърна сестра й, като продължаваше да оглежда вещите си.

— Тръгваш ли си? — лицето на Елизабет бе почервеняло от гняв. — Тръгваш си за днес? Или за цялата седмица? Или за една година?

— Завинаги — отговори Джоуи с възможно най-спокоен тон.

— Не можеш да ни обърнеш гръб просто ей така. Това е недостойно. Освен това точно сега сме по средата на един от случаите.

Джоуи изгледа сестра си.

— Ако не бяхме насред този случай, щяхме да бъдем по средата на друг. — Затвори с решително щракване куфарчето си. — А пък и татко си има теб. Ти си много по-добра за тази работа, отколкото някога ще бъда аз. Ти наистина вярваш в нея.

Очевидно Елизабет се мъчеше да успокои гласа си.

— Ако напускаш заради случая „Тейлър“, с татко ще се справим сами с него. Не е нужно да работиш повече върху него.

Очите на Джоуи я умоляваха, когато заобиколи бюрото с чанта и дипломатическо куфарче в ръка и спря право пред нея.

— Не можеш да разбереш. Не искам това, нищо от това. Никога не съм искала да бъда адвокат. И определено никога не съм имала желание да свърша като една от дъщерите марионетки на Джак Рос.

— Как смееш да говориш така! — извика Елизабет; обидата се чувстваше, въпреки гнева. — Татко ни даде възможност, която се предлага веднъж в живота. Имаме шанса да направим нещо, за което всеки е готов да извърши убийство. Татко… не, цялата тази фирма, стои зад всичко, което има значение.

Джоуи отговори толкова тихо, че сестра й трябваше да се напрегне, за да я чува.

— Тази фирма стои чисто и просто зад егото на баща ни и аз не желая повече да бъде част от нея.

— Его ли! — сега вече Елизабет викаше. — Кое може да бъде проява на по-голям егоизъм от вечната ти увереност, че си права? Не… не само си сигурна в правотата си, ами и се смяташ за единствената, която има право. И винаги гледаш на нас останалите отвисоко. Как се осмелява татко да печели добре? Как се осмелявам аз да ходя с хубава рокля или да си среша косите? Колко низши сме в морално отношение и двамата в сравнение с Джоана Рос, олицетворение на земните добродетели!

Без да отговори на обвиненията й, Джоуи тръгна към вратата.

— Как можеш да изоставиш собствения си баща? — възкликна Елизабет и гласът й секна.

Сестра й продължи да върви.

— Татко има всичката подкрепа, която би могъл да желае. Теб. Всички нюйоркски вестници. Всичките си богати, лицемерни клиенти. Всички в града знаят какъв пословичен гражданин е нашият баща.

Вратата се отвори от външната страна.

— Но очевидно не е достатъчно пословичен за по-малката си дъщеря.

Изравненият адвокатски глас на Джак Рос вибрираше от гняв, лицето му бе побеляло, а усилията да удържи треперещите си ръце бяха прекалено очевидни.

Джоуи погледна към него. Той бе използвал патетичната мизерия, за да строява семейството си през целия й живот. Не, даде си сметка тя; вероятно през целия си живот. Неговите манипулации бяха осакатили майка им, бяха направили от Елизабет много по-малко от това, което би могла да бъде. Въпреки това, колкото и презряна да бе неговата нужда, Джоуи усещаше силата й. Как щеше да оцелее той без своята котва, трите жени, които му бяха помогнали да се почувства цял и пълноценен?

Тя обаче нямаше да й се поддаде, нямаше да позволи да бъде върната назад. Ако не си тръгнеше сега, нямаше да го направи никога.

— Съжалявам, татко. Не мога да правя повече това.

Лицето му се сгърчи.

— Какво мога да направя, за да те накарам да останеш? — попита той; звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Младата жена го изгледа, изпълнена със съжаление. Чувстваше обаче, че постъпва правилно.

— Нищо, наистина, нищо. Просто не съм създадена за това.

— Скъпа — гласът му внезапно придоби онази особена простонародна интонация, която използваше често за пред съдебните заседатели, — точно за това си създадена. Ами да, двете със сестра ти сте най-добрите адвокати в града. Как щяхме да докажем невинността на Хорхе Родригес без твоите умения?

Напомнянето за делото, което Джоуи бе спечелила миналата година и в което бе доказала невинността на един бруклински портиер, обвинен в кражба, я завари неподготвена. Това бе един изключителен случай, който й бе донесъл огромно удовлетворение. Знаеше, че баща й е достатъчно умен, за да долови колебанието й, затова тръгна отново към вратата; решителната стъпка трябваше да скрие слабостта й.

— А къде щях да бъда за случая Хънтър без теб?

Джак я остави да мине покрай него, но тръгна след нея към стъклените врати, водещи към асансьорите.

Джоуи помнеше прекалено добре случая Хънтър… това не бе особено умен ход от страна на баща й.

— Пери Хънтър е порнограф и престъпник. — Отвори вратата и се обърна към баща си. — Фактът, че спомогнах да го отървем от затвора, е една от причините да напусна.

Джак хвана вратата така, че да й попречи да влезе в асансьора. По красивото му лице се бе появила червенина, която не остави и следа от излъчващата се от него допреди малко мекота.

— Дяволски се гордея с начина, по който защитихме Пери Хънтър.

— Добре — рече тя, като се наведе, за да мине под ръката му, и тръгна към асансьора. — Това е твоята фирма. Би трябвало да се гордееш.

— За разлика от кралицата на морала — отвърна грубо той. — Ти винаги си се издигала над нас, бедните простосмъртни.

— Довиждане, татко. — Натисна бутона за партера. — Ще те уведомя къде съм се приземила.

— Не можеш да си тръгнеш! — извика баща й и по лицето му рукнаха сълзи. — Ние сме едно семейство.

Изрече последната дума така, както един дълбоко религиозен човек би произнесъл думата „Бог“.

Джоуи не си позволи да го погледне. Трябваше да събере всичките си сили, за да продължи да се взира право пред себе си.

— Ще ти се обадя, Елизабет — рече тя, макар да не беше сигурна дали сестра й беше все още тук.

Докато слизаше надолу, младата жена очакваше да усети чувство за вина и непреодолимо желание да натисне отново бутона за четиринайсетия етаж. Вместо това изпита такова голямо облекчение, та й се стори, че ще политне.