Синтия Виктор
Вълшебната кутия (22)

Двадесет и първа глава

Джоуи стискаше жълтия лист хартия в ръка, докато вървеше по тъмната улица. Списъкът, за който я бе помолила сестра й, се бе оказал доста кратък. Бяха й нужни само няколко минути, за да напише малцината, които според нея биха могли да желаят злото на майка им. Сега отново се натъжи, като погледна към крайно ограничения брой имена. За първи път си даваше сметка с колко малко хора е била всъщност близка Моли, особено по времето, когато двете с Елизабет бяха живели все още при родителите си. Трябваше да се задоволи с мисълта, че поне през последното десетилетие животът на майка й бе станал по-пълен и по-щастлив.

В шест часа трябваше да отиде в офиса на федералния прокурор, за да провери нещо във връзка с делото на Лайза Мартин. То й бе отнело повече време, отколкото бе предполагала, и вече бе станало девет часа. Щеше да стигне навреме за срещата със сестра си. Надяваше се тя да дойде. Не смееше да мисли какво щеше да означава, ако не се появеше.

Усети, че потръпва от страх, докато се приближаваше към сградата. Колко странно — помисли си тя. Стотици пъти вече беше ходила в „Рос, Дженингс“, но сега внезапно тази дейност я изпълваше с напрежение. Взираше се в минувачите с усещането, че знаят за предстоящата й среща с една преследвана от закона бегълка. Ставаш смешна — смъмри се Джоуи. След като се увери, че никой не я наблюдава, се шмугна във входа, където я бе придърпала тази сутрин сестра й. Но къде е тя? — запита се с досада младата жена.

Облегна се на тухлената стена. Божичко — помисли си тя, — не мога да определя дали това е по-необичайно, отколкото страшно или по-скоро страшно, отколкото необичайно. Опита се да измисли нещо, което да намали напрежението й, но така и не достигна до никаква идея. Тъй като не се сещаше за нищо по-добро, повдигна ръкава и погледна часовника си. Беше точно девет. Очевидно в тревогата си бе дошла малко по-рано. Щом вдигна очи, забеляза сестра си, която се приближаваше откъм другата страна на улицата.

— Очакваш ли някого?

Джоуи се обърна стресната и видя пред себе си своя най-голям кошмар — Гари Маккълоу, застанал само на няколко крачки от нея. Стоеше на тротоара и пред него се разкриваше прекрасна гледка към улицата, ако решеше да се възползва от нея. Мозъкът й заработи трескаво. Без да губи и секунда тя тръгна и спря точно пред него. След това се приближи с още една крачка и впери очи право в неговите. Постави дискретно ръка зад гърба си и започна да маха с нея, като се молеше Елизабет да разбере сигнала й.

— Е, със сигурност не очаквах теб — заяви тя, като печелеше време, за да измисли някакво правдоподобно обяснение за престоя си в тъмната алея в този час на нощта.

Само след няколко секунди вече беше готова.

Отвори дамската си чанта, започна да рови из нея и най-сетне намери онова, което търсеше — смачкана кутия „Марлборо“.

— Очаквам също така цигарите да не доведат до появата на рак. Уви, моите колеги и управата на сградата не споделят оптимизма ми, така че не разрешават пушенето в там. — Бръкна отново в чантата, този път за кибрита. Знам, някои гледат на това като на ужасна привичка, но аз вече гледам на пушенето като на подтик да се излиза навън. Като се има предвид, че прекарвам цялото си време в помещения, трябва да съм благодарна на новите разпореждания, благодарение на които сега вече излизам доста по-често.

Маккълоу пое кибрита от ръцете й и й запали цигарата. Младата жена пое възможно най-плитко въздух, но не чак толкова, че да привлече вниманието му с този факт. В действителност бе спряла да пуши още преди няколко години и кутията бе стояла в чантата й през всичкото това време. Държеше цигарите там, защото смяташе, че ще има по-голям успех, ако не се чувства лишена от тях. И това бе дало желания резултат. Досега — помисли си тя, тъй като усещането на дима в дробовете й достави огромно удоволствие. — Три години отидоха на вятъра.

— Не мислех, че пушиш — заяви детективът, като я наблюдаваше как дърпа отново, този път — по-дълбоко.

Тя го изгледа цинично.

— Би трябвало да обръщаш внимание на подобни грешчици. Това би могло да означава, че грешиш по отношение и на други неща.

Беше застанала умишлено точно срещу него, за да му препречи гледката. Сега, като се надяваше нещата да са се развили по възможно най-добрия начин, се отмести леко встрани. Ако Елизабет наблюдаваше, щеше да види лицето му и да разбере, че трябва да стои надалеч. Номерът беше да даде възможност на сестра си да види ченгето, но не и обратното. Като се държеше колкото се може по-естествено, тя впи очи в неговите. Най-добрият ход бе да отвлече вниманието му.

— Какви неща например? — попита той в отговор на нейния коментар.

— Ами — отвърна тя; изпита облекчение, че той очевидно поддържаше с радост разговора си с нея, — за мен, за сестра ми, за адвокатите като цяло. — Започна бавно да се придвижва на изток, по-далеч от мястото, където Елизабет може би се намираше все още. — Както виждам не изпитваш особени симпатии към хората с моята професия.

Той спря и за момент й се стори, че знаеше точно какво се опитваше да направи тя. Но, след като се огледа, впери отново очите си в лицето й. „Елизабет сигурно е забелязала сигнала ми и е изчезнала“ — помисли си тя и си отдъхна.

— Защо си толкова сигурна, че съм така негативно настроен? — попита той, като тръгна редом с нея.

Джоуи се разсмя, с което изненада дори самата себе си.

— Божичко, нима мислиш, че това може да има нещо общо с последното ти изпълнение: да ме преследваш в девет часа през нощта, за да видиш дали няма да извърша нещо нередно?

Гласът й прозвуча странно свенливо. Ако обаче трябваше да флиртува с него, за да го задържи до себе си, тогава щеше да флиртува. Последното й желание бе да го остави да си тръгне по пътя и да се натъкне на сестра й, където и да бе отишла.

— Защо реши, че те преследвам? Нима е невъзможно да съм имал някаква работа наоколо? Може би някъде насам имам апартамент, където ме чакат съпруга и шест деца.

— И така ли е наистина?

Изуми се, като установи, че действително искаше да разбере.

Маккълоу повдигна едната си вежда.

— Кое? Дали имам работа насам или дали имам съпруга?

— Онова, което ме заинтригува, бяха шестте деца. — Обичайният й цинизъм се бе възвърнал. — Толкова много енергия. Доста натоварена работа. Безчет игри на футбол и диктовки за правопис.

— Ами седмиците в Дисниленд — додаде той, като очевидно се забавляваше. — Новите обувки на всеки два-три месеца и постоянните посещения при ортодонта.

— И така, на колко години са?

Наблюдаваше го неуверено; не знаеше дали говореше сериозно или се шегуваше.

Детективът разпери пръсти, сякаш се готвеше да прави някакви сметки, а след това поклати глава, неспособен да си спомни.

— Всичките са на възраст между единайсет и тринайсет.

Младата жена се усмихна.

— Което означава, че или имаш близнаци и тризнаци, или — най-изтощената съпруга в Америка.

Той поклати глава.

— Нямам съпруга. Всичко сам. Първи подобен случай в историята.

Джоуи се усмихна.

— За момент наистина ти повярвах. Особено ми допадна като си ви представих всичките натъпкани във вана, как си давате поръчките през прозорчето на някой „Мак драйв“.

Маккълоу се засмя на глас.

— Нямам съпруга. Нито деца. Нито вана. — Огледа тъмната улица, осветена от рекламите на няколко ресторанта и бара, повечето от които изглеждаха доста елегантни и изтънчени. — И най-вече — никакъв „Макдоналдс“. — Докосна я леко по лакътя, като я поведе към някакъв малък, очевидно скъп ресторант, само с един красив знак над входа. — Защо, за Бога, някой би отишъл в заведение за бързо хранене в Ню Йорк?

Джоуи издърпа лакътя си и спря.

— Като че ли ме водиш някъде. Не трябва ли да си извикам адвоката?

Той продължи напред, отвори вратата и я последва през нея.

— Ти си адвокатът. Между другото, това заведение е известно със суровите си меса. Като адвокат би трябвало да си падаш по тях.

От години тя самата си бе правила шегички с адвокатската професия, но сега не й бе особено забавно тя да бъде мишената. Прииска й се да го обиди на свой ред и да го остави. Но не смееше да го направи. Ако си тръгнеше, може би той също щеше да излезе, а вероятността да се натъкне на Елизабет все още не бе изчезнала напълно. Затова го последва към изненадващо просторното пространство и зае мястото в близост до стената, което й посочи.

— Здравей, Гари — провикна се от другия край на помещението един рус, набит сервитьор.

— Сам, запознай се с Джоана — отговори спътникът й.

Джоуи осъзна, че не той, а тя бе побързала да направи погрешно заключение.

— Значи всъщност това е била твоята цел — заяви тя, като го погледна право в очите. — Ти изобщо не си ме преследвал.

— Точно така.

— Е — рече тя и избута назад стола си, — в такъв случай аз тръгвам да върша онова, което си бях намислила, преди да те срещна.

Младият мъж се присегна и я хвана за ръката, като по този начин я принуди да седне отново.

— Недей. Много е тъжно да се храниш сам, дори в позната обстановка.

Тя отстъпи, макар и неохотно.

— Какво ще поръчате? — попита сервитьорът, като се приближи към тях с бележник в ръка.

Маккълоу отговори пръв.

— Бърбън за мен и…

Наклони глава към своята сътрапезница.

— Диетична кола — отвърна тя, но веднага след това промени намерението си. — Червено вино, което и да е от тези, от които може да се поръча по чаша.

— Звучи страхотно. Я донеси една бутилка „Каберне Совиньон“ за двама ни. Забрави за бърбъна.

Джоуи не беше убедена, че идеята да пие алкохол бе особено добра. Откакто се бе преселила в Монтана, почти не бе докосвала алкохол. Там водеше здравословен и трезвен живот. В присъствието на Гари Маккълоу обаче се чувстваше нервна. Все още не бе сигурна, че тази вечер не я бе преследвал. Освен това той бе прекалено привлекателен. Може би все пак виното не беше чак толкова лоша идея, реши в крайна сметка тя.

След минути Сам сервира виното заедно с няколко апетитни мезета, които изобщо не бяха поръчвали.

— Тук ям по много — обяви полицаят, като забоде миниатюрно парченце сирене пармезан и го пъхна в устата си.

Младата жена усети, че нейната уста започва да се пълни със слюнка. Сети се, че не бе хапвала нищо от закуска. Посегна колебливо и набоде парченце керевиз.

Сътрапезникът й се усмихна.

— Опитай мидите. Страхотни са.

Тя вдигна ръце.

— Дай ми малко време. Още не съм сдъвкала керевиза.

Маккълоу поклати глава.

— По-добре побързай. Скоро ще донесат още доста неща и всичко е извънредно вкусно.

Разбира се, само след минути Сам бе отново до тях с огромно плато. Джоуи погледна смаяна към изобилието от меса и риба, които им предлагаха. Агнешките пържолки бяха обкръжени от печени скариди, тънки резенчета филе миньон, алангле и ивици телешки дроб.

— Да не би да си поръчал всичко това, докато съм била изпаднала за момент в кома? — попита тя и отпи голяма глътка вино.

Сам отговори, преди детективът да бе успял да отвори уста.

— За Гари — само най-доброто.

Отдалечи се и започна да разчиства една съседна маса.

— Помогнах при един грабеж преди две години — обясни Маккълоу.

— И дори в момента не беше на работа — провикна се през смях сервитьорът, който очевидно бе подслушвал. И додаде, вече с по-сериозен тон: — Спаси живота на всички в този ресторант, в това число и моя собствен.

— О, да — възкликна шеговито полицаят, — както и на повечето хора в Тибет и Мадагаскар.

Сам се надвеси над тях и постави за момент длан върху рамото на младия мъж.

— Той рискува живота си и бе прострелян на две места. — Тръгна си отново, но в последния момент се обърна. — А и освен това, винаги настоява да си плати вечерята, което, повярвайте ми, не е нужно да прави.

Младата жена отпи отново и проследи с поглед своя сътрапезник, който напълни отново чашата си.

— Имаш ревностен почитател — отбеляза тя.

— Приятно е да имаш поне един — отвърна той, като я погледна предизвикателно.

— Аз лично нямам нищо против теб — рече тя в отговор на подразбиращото се обвинение. — Ти очевидно си изключително надарен полицай и, между другото — добави шеговито тя, като размаха към него клонче керевиз, — разбираш от хубави меса и сирена.

— Редовно получавам „Оскари“ в това отношение — засмя се детективът. — Така — заяви той, като взе вилицата и посегна към платото, — опитай това и кажи дали си опитвала по-вкусно нещо.

Сложи в чинията й тънък резен полусурово говеждо месо и застина в очакване.

Джоуи го лапна и въздъхна от удоволствие, докато дъвчеше.

— Какво са го правили? — попита тя.

— Това е кулинарна магия — отговори Сам този път от другия край на помещението.

— Освен това интимната обстановка е чудесна — додаде силно Маккълоу.

— Определено — измуча сервитьорът.

Младата жена се засмя. Нищо през тази нощ не бе нормално. Вдигна чашата си и отпи. Тя стоеше тук, с намерението да предпази една бегълка, като вечеря с полицая, който я преследва, пазен на свой ред ревностно от някакъв сервитьор. Е, Дороти — рече си тя, — струва ми се, че вече наистина не си в Монтана.

— Какво правиш във връзка с Констънс Тръгл? — попита Маккълоу и наистина успя да я изненада.

Нямаше представа, че той знае за журналистическите й занимания.

— Подготвила съм доста отговори за следващия месец — отвърна тя.

Детективът поднесе хапка агнешко месо към устата си.

— Много е хубава твоята рубрика — заяви той, след като преглътна.

— Не съм очаквала, че ти си един от моите читатели.

Изражението му стана почти мрачно.

— Допреди няколко дена не бях.

Внезапно Джоуи разбра какво намеква.

— Което означава, че аз също съм заподозряна.

— Вече не. Направихме справка в авиокомпанията.

Изведнъж я обзе депресия. Колкото и сюрреалистична да беше нощта, действителността се върна ненадейно и грубо.

— Знаеш ли — промълви искрено тя, — сестра ми никога не би направила онова, в което я подозирате.

Той я изгледа замислено.

— За жалост аз не мога да бъда така сигурен в това, както си ти. — Вдигна чашата си. — Да пием за невинността на сестра ти и за откриването на истинския виновник.

Младата жена се усмихна тъжно, а после вдигна чашата си и изпи съдържанието й до дъно. Маккълоу също пресуши своята. Взе бутилката, наля малко на себе си и остатъка сипа на нея. Тя погледна виното и осъзна, че започва да се чувства малко особено. Не пияна, но леко дистанцирана от онова, което става. Трябва да спра да пия — реши тя, докато го наблюдаваше как изпразва отново чашата си. Размишленията във връзка с майка й и сестра й обаче бяха пробудили емоциите в нея. Може би бялото вино щеше да я поуспокои. Отпи отново от червената течност, като се наслаждаваше на вкуса му и усещаше отпускащата сила на неговата топлина.

— Знаеш ли, каквото и да се случи, всичко при теб ще бъде наред — заяви той, като прокара палец под долната й устна, точно както бе правила и майка й, за да избърше останалата от прясното мляко следа.

Изненадана от приятните усещания, породени от допира му, тя отблъсна дланта му няколко секунди по-късно, отколкото трябваше.

— Ти не знаеш нищо за мен — отвърна рязко младата жена, унизена от емоциите, които бе предизвикал у нея.

— Възможно е. А може и да не е така.

Сега вече я наблюдаваше напрегнато, без да я докосва, но като че ли попиваше всичко, свързано с нея. Почувства се гола, изложена на показ. Обзе я желание да се озове някъде другаде, където и да е, само не тук. Изправи се внезапно и тръгна нататък, като установи смутено, че не върви особено стабилно.

— Ще те кача в някое такси — рече Маккълоу, като побърза да се изправи на свой ред и измъкна припряно портфейла от джоба си.

Измъкна няколко банкноти и ги остави на масата, а след това се приближи до нея и я обхвана здраво през кръста.

— Лека нощ, Гари — провикна се Сам, когато вратата се затръшна след тях.

Вървяха в мълчание един до друг, докато той се оглеждаше за такси. Минаха обаче само две коли.

— Ще можем да хванем такси на Втора — рече той и я поведе натам.

Джоуи потръпна, когато ръката му я обхвана по-здраво около талията. Вместо да я почувства като примка, тя копнееше за допира й.

— Какво искаш? — извика ненадейно тя, като спря и го погледна.

Очевидно изненадан, Маккълоу прибра ръка и я погледна на свой ред. Спътницата му се почувства неочаквано празна, с единственото желание да я обхване отново, но след това промени намерението си и поиска да я остави на мира. Видя, че бе прочел объркването, изписано по лицето й. Той вдигна длан, сякаш за да я докосне по бузата. Но след това, в последния момент, я отдръпна.

Младата жена не знаеше какво я бе накарало да постъпи така. Без да съзнава какво прави, придърпа лицето му към своето и почувства топлината на плътните му устни. Ръцете му я обгърнаха, докато отвръщаше жадно на целувките й. Сякаш изпълняваха някакви предварително хореографирани движения, те се движеха заднешком заедно към стъпалата, водещи нагоре към някаква каменна сграда зад тях. Тя усети, че се подпира на ниска циментова стена, докато той продължаваше да пие жадно от устните й.

Неспособна да се сдържа, Джоуи отвръщаше с не по-малка страст, а някаква част от съзнанието й отчиташе широчината на гръдния му кош и на раменете. Усети тръпки в стомаха, когато Гари прокара пръсти през косите й и обхвана в длани тила й, за да я притисне още по-близко към себе си. Изпъшка, отпусна се на стъпалата и я придърпа със себе си. Сега пръстите му изучаваха тила й, плъзнаха се под яката на сакото, за да докоснат топлината на кожата й.

Преди да бе разбрала какво става, и двамата се бяха изтегнали върху стъпалата. Беше шокирана от откритието колко й харесва да усеща неговите крака около своите и как изпитваше абсолютна сигурност под тежестта на тялото му. Осъзна, че му помага, когато той пъхна длан под бялата колосана блуза, която бе облякла тази сутрин и започна да я измъква нетърпеливо от полата й. Пръстите му се спряха върху стомаха й, а след това се плъзнаха към извивката на едната й гърда. Младата жена почти не осъзнаваше какво прави той; просто искаше още.

— Ще ни арестуват — промълви Маккълоу; гласът му бе пресипнал от желание, когато най-сетне успя да отдели устните си от нейните.

Джоуи не можеше да му позволи да спре; вместо това посегна към ръката му и я покри с дланта си. Поведе я към едната си гърда и след малко гъвкавите му пръсти вдъхнаха живот във връхчето й. Докато я галеше, устата му се премести върху врата й; докосването беше нежно, но уверено. Другата му ръка се плъзна под полата й, погали вътрешната страна на бедрата и бавно се заизкачва към слабините. Едва сдържа охкането си, когато тялото й се заизвива от удоволствие.

Изскърцването на гумите на някаква кола ги накара да спрат. Останаха да лежат така, безмълвни и почти хипнотизирани, докато шумът от мотора на автомобила заглъхна в далечината.

— Слушай, аз живея зад онзи ъгъл — рече или по-скоро прошепна той.

Наложи си да се изправи и я повлече със себе си. Спря, след като изкачиха няколкото стъпала, водещи до тротоара.

— Не си длъжна да го правиш, знаеш ли.

Пусна ръката й и отстъпи няколко крачки, за да се отдели от нея.

Джоуи го съзерцава известно време, като попиваше гледката на разчорлените му кестеняви коси и огъня в кафявите очи. Разкъсваше се от противоречия. Той беше врагът. Той представляваше всичко, от което се бе страхувала през целия си живот. Още по-лошо, именно той можеше да съсипе окончателно и без това доста жалките останки от семейството й. Нямаше какво да прави с него. Изобщо не трябваше да вечеря с него, камо ли да се държи като някоя разгонена тийнейджърка.

Но пък искаше нощта да не свършва.

Приближи се неуверено към него. А когато заговори, установи, че никога досега не се е чувствала така уверена в нещо.

— Трябва да го направя — заяви тя и протегна ръка към него.