Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

РЕВОЛЮЦИЯТА НАСТИГА АДМИРАЛА

Д’АНТРКАСТО ПРИ ОСТРОВИТЕ НА ДРУЖБАТА

Но д’Антркасто плаваше към Островите на дружбата съвсем не заради Лаперуз. Островите, наречени от Кук Острови на дружбата и известни на европейците само по описанията на капитан Кук, бяха най-плодородното населено място в цялата западна част на Тихия океан. След Тасмания експедицията на д’Антркасто вече не се измъчваше от жажда. Но жаждата бе сменена с глада. От запасите с провизии, направени на Амбойна, бяха останали трохи. Обраслата с гори и населена с гладни островитяни Тасмания не можеше да предостави на моряците нищо друго освен раковини. И за да не умрат от глад, оставаше им едно — с пълна скорост да се понесат към Островите на дружбата.

На 23 март от корабите вече се виждаше този цветущ архипелаг. Изгледът на обработените полета, засадени с банани и засети с диоскорея, предизвикваше възторг у моряците. През далекогледа се виждаха многолюдни села, около които пасяха стада тлъсти свине.

„Търсене“ и „Надежда“ спряха край остров Тонгатапу, в същия залив, където спираше някога Кук.

Цяла флотилия от натоварени с плодове лодки обкръжи корабите. Въпреки недоволството на адмирала островитяните запълниха палубите и на двата кораба. Тези голи, светложълти красавци се катереха като маймуни по въжетата и безстрашно скачаха във водата.

Гладните моряци се нахвърлиха върху бананите и тутакси ги изяждаха. Купените свине заклаха веднага и скоро от корабните кухни се разнесе приятна миризма на свинско печено. Срещу стоките си островитяните искаха гердани и ножове. Моряците им дадоха много от тия скъпоценности, докарани от Европа. Трюмовете — тези ненаситни утроби на корабите — поглъщаха повече плодове и орехи.

На следния ден Лабийардиер почна да моли д’Антркасто да го пусне на брега. Отначало адмиралът не се съгласяваше, но после си спомни колко гостоприемно бяха посрещнали тези острови капитан Кук и му разреши да иде с малък отряд офицери и моряци.

На брега французите, насърчени от приветливия прием на жителите, се разпръснаха по целия остров.

Лабийардиер тозчас се вмъкна в гората и почна да събира листа и треви. Но не успя както се следва да се заеме с тази работа.

Сред французите, които слязоха на брега, имаше един ковач — здравеняк и юначага. В пояса си той носеше кама с позлатена дръжка. Тази кама с блясъка си веднага привлече вниманието на островитяните и те предложиха на ковача няколко свине за нея. Но ковачът много държеше на камата си и за нищо на света не искаше да се раздели с нея. Той тръгна да се разхожда сам покрай залива и разглеждаше с интерес бамбуковите къщички на туземците. Но едва се отдалечи двадесетина крачки от другарите си, и при него дотича млад островитянин, измъкна камата от ножницата и хукна да бяга.

Разгневеният ковач настигна крадеца и започна да го бие с юмруци по лицето. Наобиколи го тълпа островитяни. Някой замахна със сопа и удари ковача по главата.

Ковачът, облян в кръв, падна мъртъв.

Няколко моряци забелязаха убийството и стреляха в тълпата с пушките си. Един островитянин размаха ръце и падна.

Всички французи се спуснаха към лодките. Островитяните мрачно събираха камъни за нападение. Лабийардиер скочи последен в лодката. От брега се посипа градушка от камъни. Моряците вече не се надяваха да се доберат живи до кораба.

Това сражение бе забелязано от д’Антркасто на „Търсене“. Той тозчас заповяда да заредят топа с картеч и да стрелят в тълпата. Топовният изстрел уби трима островитяни. Изплашената тълпа хукна да бяга, брегът опустя и лодките благополучно отплаваха.

Лабийардиер не се надяваше вече да слезе на острова и много съжаляваше за това. Но през нощта островитяните размислиха и решиха, че не си струва да се карат с моряците. На сутринта при д’Антркасто се яви техният крал Тубо и докара вързан островитянин, същия, който уби ковача.

— Убий този разбойник, повелителю на корабите — каза той, като предаде на адмирала своя провинил се поданик, — и хайде да се помирим. Ето и ножа, който той отне от твоя по-млад брат.

С тези думи той хвърли пред краката на д’Антркасто позлатената кама на ковача. Островитяните смятаха всички бели моряци за братя: адмиралът бе по-големият брат, а всичките му подчинени — негови по-малки братя.

Трюмовете на корабите бяха пълни само до половината. Налагаше се на всяка цена да купят колкото се може повече провизии от туземците, затова и самият адмирал се стремеше към мир. Тъй като не желаеше да възбужда излишна омраза към себе си, той реши да прояви милосърдие и подари живота на престъпника. В присъствието на всички набиха вързания островитянин с ремък и го пуснаха.

Мирът беше възстановен. Отново започна търговия. Но адмиралът не пускаше никой от подчинените си на брега.

След няколко дни д’Антркасто заяви, че на другия ден корабите заминават. Крал Тубо на сбогуване реши да устрои празник в чест на гостите си. Адмиралът и всичките му „братя“ получиха покана да се явят на брега, за да вземат участие в танците и увеселенията.

След дълги колебания д’Антркасто прие поканата на краля, но поиска от Тубо празникът да се състои на малкия нос, който се намираше точно срещу топовете на „Надежда“. Ако островитяните се окажеха изменници, капитан Гюон дьо Кермадек щеше да ги унищожи с оръдеен огън.

Французите слязоха на брега с пет лодки. Лабийардиер реши да не взема участие в празненството. Той се измъкна и отиде в гората да събира растения.

На носа се събраха няколко хиляди души. Те насядаха на тревата в широк полукръг. На французите начело с адмирала предоставиха почетното място — отляво на краля. Отдясно на краля се намираше оркестърът, който свиреше на струнни инструменти. Те се състояха от тръстики с различна дължина, които звучаха, когато ги удряха по земята.

Отначало излязоха певци, които пееха ту сами, ту в хор. После почнаха да танцуват. В танца взеха участие много френски моряци. След като танцуваха два-три часа, уморените островитяни седнаха на земята и се заеха с приготовление на кава.

Французите се отказаха от кавата. Към полунощ туземците всички до един бяха пияни и легнаха да спят на тревата. Лабийардиер се върна от гората и д’Антркасто заповяда на всички да тръгнат към корабите.

На следващата сутрин, 6 април 1793 година, „Търсене“ и „Надежда“ напуснаха Островите на дружбата и излязоха в открито море.

По време на закуска Лабийардиер попита адмирала:

— Вие разговаряхте ли вчера с краля?

— Да — отвърна д’Антркасто. — Започнах отлично да разбирам знаците му.

— А не го ли попитахте дали преди пет години не се е отбивал тук капитан Лаперуз?

— Не, не го попитах.

— Защо?

— Забравих — отвърна адмиралът.

ОСТРОВ „ТЪРСЕНЕ“

Д’Антркасто отново поведе корабите си към Нова Каледония. Защо бе необходимо да посети втори път тоя остров, не е известно. В Нова Каледония капитан Гюон дьо Кермадек заболя от тропическа малария и след два дни умря.

Д’Антркасто назначи за командир на „Надежда“ лейтенант д’Орибо.

В началото на май адмиралът напусна Нова Каледония и поведе корабите си към Новохебридските острови.

Новохебридските острови са вулканически острови, открити от Кук. Те още не се показваха на хоризонта, а мореплавателите вече виждаха стълбове дим, които кратерите изригваха.

„Търсене“ и „Надежда“ плаваха бавно от остров на остров. Островитяните, черни като жителите на Соломоновите острови, викаха пътешествениците да идат при тях. Но д’Антркасто не се нуждаеше от провизии и за нищо на света не искаше да слиза на брега. Естествено, че и тук не успя да събере никакви сведения за Лаперуз.

На север от Новохебридските острови моряците забелязаха остров, неозначен на картите на Кук. Очевидно Кук не го бе забелязал. Честта за откриването на този остров принадлежеше на адмирал д’Антркасто.

Адмиралът бе много доволен. Най-после плановете му за откриване на неизвестни земи започнаха да се осъществяват!

— Да спрем при брега — предложи Лабийардиер. — Този остров не е известен никому. Трябва да разберем какви хора го населяват, какви животни се въдят тука, какви растения растат. Необходимо е да го изследваме внимателно.

— За мене е достатъчно това, че открих този остров — отвърна надменно адмиралът. — А други нека го изследват.

Д’Антркасто нарече новооткрития остров Търсене, на името на кораба си.

И продължи плаването си.

БОЛЕСТ И ВЪСТАНИЕ

В това време на кораба отново се появи скорбут. Този път на болните не помагаха нито лекарствата, нито прясната вода. Всеки ден заболяваха все нови и нови моряци.

Д’Антркасто, който вече беше посетил всички места, където се надяваше да намери Лаперуз, се смяташе в правото си да завърши своето пътешествие. И самият той бе болен от скорбут и мечтаеше колкото се може по-скоро да се добере до някое място, където живеят европейци. Европейци имаше в Индонезия, която холандците бяха превърнали в своя колония. За да стигне до Индонезия, трябваше да плава няколко месеца, но друг изход нямаше.

И експедицията пое на запад, към Индонезия.

Започна едно от най-страшните плавания в историята на пътешествията. Към скорбута се прибави тропическата малария. За да не се разпространява заразата, д’Антркасто заповяда всички безнадеждно болни да се слагат в тъмния, задушливо горещ трюм, където гъмжеше от плъхове. Моряците, които се страхуваха, че живи ще ги погребат в трюма, скриваха болестта си дотогава, докато можеха да се държат на крака. Често, почувствували внезапно главозамайване, те се откъсваха от мачтите и падаха във водата. Здрави почти не останаха, нямаше кой да работи и корабите, мръсни и разнебитени, почти не се придвижваха напред.

Всеки ден измираха по пет-шест души. Измъкваха труповете от трюма и ги хвърляха в морето. След корабите неотстъпно плуваше стадо акули, които търпеливо чакаха ежедневната си дажба човешко месо.

Отчаяние обхвана моряците. Те отлично разбираха, че експедицията всъщност не донесе почти никакви резултати. Заради какво търпят такива страдания, заради какво жертвуват живота си? Отново пламнаха позамлъкналите разговори за революцията. „Офицерите и самият адмирал са привърженици на краля — разсъждаваха моряците. — Те чисто и просто са се измъкнали от Франция, за да запазят живота си. А нашите мъки съвсем не ги интересуват. Нали ние не сме нито дворяни, нито аристократи, а просто хора, все едно работен добитък. И всички да измрем, не ще се трогнат.“

Недоволството на корабите нарастваше с всеки изминат ден. Моряците не се доверяваха на началството си и не изпълняваха заповедите. Офицерите ги наказваха с карцер и камшик. А карцерът и камшикът засилваха ропота.

„Търсене“ и „Надежда“ отминаха Соломоновите острови и бавно пълзяха покрай северния бряг на Нова Гвинея. Д’Антркасто боледуваше от три болести наведнъж — скорбут, малария и дизентерия. Той унило гледаше как изхвърлят мъртъвците зад борда. Мигар и той ще трябва да стане плячка на акулите?

По-скоро да се доберат до холандските колонии! Само там ще може да оздравее.

Ядосваше се, че корабите се движат толкова бавно. Особено го дразнеше „Надежда“. Тя пълзеше като охлюв и „Търсене“ трябваше непрекъснато да я дочаква. Д’Антркасто реши да изостави „Надежда“ и да избърза с „Търсене“. Ала моряците на „Надежда“, които се бояха да останат без каквато и да е помощ край дивите брегове на Нова Гвинея, напрегнаха всички сили, ускориха ход и не изоставаха нито на крачка от „Търсене“.

На 14 юли 1793 година двата кораба се приближиха към остров Вайгео, където сред бедните туземци живееха неколцина холандски преселници. Адмиралът бе свален незабавно на брега.

Но на другия ден д’Антркасто почина.

Експедицията възглави лейтенант д’Орибо, командир на „Надежда“ след смъртта на капитан Гюон дьо Кермадек.

Д’Орибо видя, че на бедния остров Вайгео не може да разчита на каквато и да било помощ, и реши да отведе корабите си в пристанище Сурабая, което принадлежеше на холандците и бе разположено на остров Ява. Сурабая тогава беше вече голям град, в чието пристанище постоянно се тълпяха множество кораби.

До Ява плаваха почти три месеца. Болестта не оставяше екипажа на корабите. Както и преди, хвърляха труповете във водата, както и преди акулите, които следваха корабите, дебелееха.

Най-после на 28 октомври 1793 година „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в дългоочакваното пристанище Сурабая. До Ява стигнаха само една трета от моряците, които потеглиха от Франция с д’Антркасто.

Здравите натовариха лодките с болните и слязоха на брега. Там веднага чуха потресяващи новини: във Франция кралят бил екзикутиран и била провъзгласена република.

Зарадваните възбудени моряци се спуснаха назад към корабите и разкъсваха на парчета бялото кралско знаме.

— Всички ви ще натикам в затвора — викаше д’Орибо и размахваше юмруци. — На реите ще ви обеся!

— Удряй кралските кучета! — отвръщаха моряците. — Да живее свободата!

Лабийардиер се присъедини към въстаналите.

Ала д’Орибо и офицерите успяха да избягат и да се скрият в двореца на холандския губернатор. Холандските власти научиха за въстанието на френските кораби и се разтревожиха. Току-виж революционната вълна се разпространила по целия остров и тогава край на холандското владичество в Ява. Холандия, както и всички останали европейски страни, се намираха в състояние на война с Френската република и поддържаше френските монархисти. Губернаторът заповяда на войските си и на флота да завладеят на всяка цена въстаналите кораби.

След кратък кръвопролитен бой измъчените от болести и лишения моряци се предадоха. Арестуваха ги, подбудителите разстреляха, а останалите затвориха в различни тъмници в Индонезия. През време на сражението колекциите, събрани от трудолюбивия Лабийардиер, бяха унищожени почти напълно. Самият Лабийардиер се озова в родината си едва след много години.

Така завърши експедицията на адмирал д’Антркасто.