Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

ПЪРВО ПЛАВАНЕ ОТ ОСТРОВ НА ОСТРОВ

БЪНКС

За място, от което да се наблюдава Венера, избраха тихоокеанския остров Таити. Този остров бе открит в 1606 година от исландския капитан Квирос. Оттогава моряците неведнъж го бяха виждали отдалече, но никой не беше слизал на брега. Учените от XVIII век не можеха да си представят, че почти цялото Южно полукълбо е покрито с вода. Струваше им се, че ако цялата суша се намира на север, а всички морета на юг, то земното кълбо би загубило равновесие и би се преобърнало. Това убеждение, което сега изглежда смешно и детско, по онова време се смяташе за напълно разумно.

Особено го защитаваше младият талантлив географ Бънкс. Когато научи за предполагаемата експедиция на Кук, той произнесе голяма реч, която по-късно беше преведена на всички европейски езици.

„Америка откриха испанците — казваше Бънкс, — Австралия — холандците, Великият южен материк, шестият материк на нашата планета, трябва да бъде открит от англичаните. Срам ще е за нас, ако не го открием. Ние дори можем да означим мислено на глобуса мястото, където той се намира, и трябва да кажем на капитан Кук: «Не се връщайте, без да откриете Южния материк!»“

Беше решено да попитат Кук какво мисли той по този въпрос.

— Вярвам само в това — каза Кук, — което съм видял със собствените си очи или което са видели другите хора, на които може да се вярва. Никой не е видял Южния материк и аз не мога да знам съществува ли той, или не. Но аз ще отплавам и ще видя. Ако Южен материк наистина съществува, аз ще го открия.

— Вземете ме със себе си! — предложи Бънкс. — Аз съм убеден в съществуването на Южния материк и искам пръв да го посетя.

Адмиралтейството предложи на Кук неголемия, но отлично построен военен кораб „Усърдие“. Освен Бънкс на него трябваше да пътува и астрономът Грин, комуто беше възложено заедно с Кук да извършва наблюдение на Венера. В случай на заболяване придружаваше ги младият доктор Монкхауз.

На 26 август 1768 година „Усърдие“ излезе от Плимът, а половин година по-късно заобиколи нос Хорн и влезе в Тихия океан.

ТАИТИ

На 10 април 1769 година от мачтата беше забелязан остров Таити. Отдалеч той приличаше на тъмнозелен храст, израсъл сред синия океан.

Между къдрави гори сребрееха бързи рекички, заоблени хълмчета се губеха в далечината, нараствайки, натрупвайки се едно върху друго, и накрая се превръщаха във високи планини.

— Гледайте колко много пожари! — викаха моряците.

Но те се лъжеха, пожари нямаше — по дърветата цъфтяха алени цветя, а малко пред брега от прозрачните глъбини се издигаше дълъг розов риф. Миеше го снежнобяла пяна.

Ето от бамбуковите колиби в сянката на кокосовите гори изскочиха кафяви полуголи хора и хукнаха към брега да посрещнат чужденците. По петите им тичаха кучета.

Преди да спусне котва, Кук събра целия екипаж и се обърна с реч към него:

— Ние трябва да покажем на островитяните — каза той, — че сме техни приятели, и те ще се отнасят към нас приятелски. От търговията с тях ще спечелим много повече, отколкото от грабежа.

И той заяви, че всеки моряк, който обиди или ограби жител на острова, ще бъде затворен в карцер, особено строго наказание се предвиждаше за стрелба с пушка.

— Може да се стреля само в случай, че островитяните първи ни нападнат — казваше той, — пък и тогава трябва най-напред да се опитаме да уредим работата без кръвопролитие.

Кук нареди да спуснат котва и разреши да слязат на брега.

Таитяните посрещнаха англичаните със страх и недоверие. Няколко години преди Кук на Таити бе идвал кораб, който командувал някой си капитан Уолъс. Когато се приближил до острова, Уолъс започнал без всякаква причина да стреля с топовете по селото. Таитяните никога не били виждали бели отблизо, ала знаели, че техните кораби носят смърт.

Но Кук реши на всяка цена да спечели приятелството на таитяните. Кук и Бънкс се натовариха с гвоздеи, стоманени брадви, червени кърпи, гердани и стъклени мъниста и слязоха на брега. Те повикаха туземците и когато онези страхливо приближаваха, подаряваха им своите съкровища. Кърпите и герданите предизвикаха възторг у таитяните. Отначало не вземаха брадвите и гвоздеите, защото никога не бяха виждали желязо и не знаеха какво да правят с него. Но когато Кук отряза пред тях едно дърво и за две минути закърпи с гвоздеите една стара, разнебитена пирога, започнаха да смятат железните предмети за най-голяма скъпоценност на света и непрекъснато молеха англичаните да им дадат.

Жителите на Таити неведнъж канеха Кук в колибите си. Тези колиби бяха изплетени от бамбук като кошници и по форма напомняха преобърната лодка. Прозорци нямаха. За да се провреш през вратата, трябваше да застанеш на четири крака.

Цялата мебел на таитяните се състоеше от миниатюрни дървени пейчици, които слагаха под главите си, когато спяха.

Огнището, на което готвеха яденето си, се намираше вън от къщата, на открито. То дори мъчно можеше да се нарече огнище — по-скоро това беше място за палене на огън, обградено с камъни.

Бънкс се зае с изучаване на таитянския език. Той питаше със знаци как се нарича един или друг предмет и записваше отговорите в бележник. Таитяните, разбрали какво искат от тях, отговаряха на драго сърце и скоро Бънкс състави цял малък речник. Малко по малко Бънкс и Кук започнаха да разбират за какво говорят помежду си таитяните и сами можеха да разговарят с тях криво-ляво.

Кук реши да сключи съюз с таитяните от името на Англия.

Започна да ги разпитва имат ли някакво правителство. Жителите му казаха, че ги управлява кралица Оберея, и Кук пожела да се види с нея. Взе със себе си и Бънкс. Поведоха ги навътре в острова. Там се натъкнаха на друго селище, малко по-голямо.

Дворецът на кралицата по нищо не се отличаваше от останалите колиби. Той се състоеше само от една стая, в която нямаше прозорци — светлината проникваше през вратата.

Кралица Оберея посрещна Кук много радушно и през всичкото време се смееше. Вместо една пола, каквито носеха всички жени в Таити, тя носеше четиринадесет поли, които обличаше една върху друга. Само по тези поли можеше да се съди за високия й сан.

Кук заговори тържествено за дипломатическата си мисия. Като кълчеше думите и си помагаше с жестове, той се опита да й обясни, че правителството на великата задморска страна Англия иска да сключи съюз с правителството на остров Таити. Целта на съюза е благоденствието на двата велики народа.

Оберея се смееше гръмко над всяка дума на капитана. Ала скоро се досети, че Кук говори за нещо важно. Тогава, препъвайки се в четиринадесетте си поли, изскочи от двореца на двора и се развика:

— Тупия! Тупия!

Тупия беше таитянски велможа. Побелял, тържествен, той дойде и важно поздрави гостите. Кук хареса умния му честен поглед и изложи пред него предложението си. Тупия слушаше внимателно и сериозно. Той поглеждаше неодобрително кралицата, която продължаваше да се смее.

— Ние сме съгласни — каза най-после той. — Жителите на Таити винаги ще бъдат приятели на англичаните, ако англичаните не започнат да избиват таитяните с гърмящи мълнии от своите крилати острови.

Кук се смути. Той каза, че Уолъс е просто разбойник, че английското правителство не одобрява действията му, макар и да разбираше, че правителството по-скоро би одобрило Уолъс, отколкото самия него.

Най-после съюзът бе сключен. Кук подари на Тупия и Оберея няколко брадви и купчина разноцветни гердани.

Наближаваше 3 юни — денят, когато планетата Венера трябваше да мине през слънчевия диск. Астрономът Грин с помощта на моряците започна да строи на брега малка обсерватория.

Когато обсерваторията беше вече почти готова, случи се събитие, което за малко не скара пътешествениците с таитяните.

Грин работеше на брега само до обяд, а през другото време оставяше за охрана на обсерваторията въоръжен отряд от тридесет души под командата на лейтенант Пикерсджил. Този отряд скоро свикна с миролюбието на туземците и моряците вместо да пазят, се надбягваха с таитяните, играеха на прескочикобила, пееха хорово песни. Пушките само им пречеха и те спокойно ги оставяха до стената.

Веднъж един млад таитянин се приближи до пушките и започна да ги оглежда с любопитство. Хареса ги много и взе една пушка в ръка, за да я разгледа по-добре.

— Остави я на място! — викна му лейтенант Пикерсджил.

Ала таитянинът или не разбра, или пък не пожела да се подчини и продължаваше да държи пушката в ръце. Тогава лейтенантът, за да го сплаши, стреля във въздуха.

Таитянинът подскочи и хукна презглава към гората, отнасяйки пушката със себе си. Пикерсджил стреля подире му и го уби на място.

Тутакси се събра тълпа. Наобиколиха убития от всички страни. Майката занарежда над него. Бащата настояваше за отмъщение. И когато Кук чу изстрела и дойде на брега, почти всички бяха въоръжени с копия и се готвеха за бой.

За щастие на англичаните на брега се оказа Тупия. Този велможа се привърза към моряците, учудваше се на ума им и неотлъчно ходеше подир тях. Сега той се изкачи на един камък и произнесе реч.

Той говори дълго и разумно колко е изгодно за таитяните да търгуват с англичаните. Той искрено смяташе за скъпоценности тези стъклени мъниста, които англичаните даваха на таитяните в замяна на техните стоки.

— Това убито момче само е виновно — казваше той. — То извърши кражба и заслужено е наказано.

Тълпата слушаше внимателно Тупия и в края на краищата се съгласи с него. Мирните отношения бяха възстановени. Само Кук остана на особено мнение. Той смяташе убийството на младия таитянин за безсмислена постъпка и затвори лейтенант Пикерсджил в карцер.

Целия ден на 3 юни Грин и Кук се затвориха в обсерваторията. Там беше много задушно. През цялото време те се редуваха на окуляра на телескопа и записваха всичките си наблюдения.

А в това време Бънкс скиташе по острова и наблюдаваше живота на таитяните. Веднъж срещна неколцина пияни и се заинтересува с какво питие са се напили. Скоро успя да разбере. На една поляна бяха насядали петнадесетина мъже и всички дъвчеха мълчаливо стъблата на някакво растение. Когато цялото стъбло се просмукваше със слюнка, те я изстискваха в една обща глинена чашка и после жадно пиеха тая рядка каша, която наричаха кава.

Когато се напиваха, започваха да пеят и танцуват.

Таитянските веселяци посрещнаха Бънкс много приветливо. Поднесоха му чашка с кава и бяха много учудени, когато той отказа да опита това питие. Бънкс седна малко настрана и се заслуша в песните им.

Те пееха:

„При нас иззад морето доплаваха крилати острови.

На крилатите острови живеят бели хора.

Белите хора имат скъпоценни чудесии.

Те имат червени тъкани, по-червени от кръвта и по-

прекрасни от зората.

Те имат светли топчета, по-светли от слънцето и

небето, тях слагат на шиите си.

Те имат здрави остри камъни, които превръщат дърветата

в трески.

Добре е да си приятел на белия човек — той ще ти даде

много съкровища.

Лошо е да си враг на белия човек — той ще те убие с

хвърката огнена мълния.“

Заслушан в тези думи и еднообразни звуци, Бънкс разбра, че таитяните нямат определена, предварително измислена песен. Пееха всичко, което им идваше наум. Сега те мислеха за белите хора — и белите хора се появиха в песните им.

Ала на Таити нашите пътешественици бяха поразени най-много от гробищата. Таитяните не заравяха в земята своите мъртъвци. Те построяваха някъде в девствената гора дървена площадка и слагаха върху нея покойника, като в едната ръка му пъхаха каменна брадва, а в другата копие. Над него правеха бамбуков навес, който пазеше трупа от дъжда. Хищните птици изяждаха за няколко дни месото на мъртвеца и оставяха само скелета.

Англичаните, които скитаха из острова, неведнъж се натъкваха на тези гробници. Жителите на Таити се страхуваха от своите покойници и за да ги умилостивят, слагаха при краката им кокосови орехи и банани.

Астрономическите наблюдения бяха завършени. Кук реши да напусне Таити и да продължи на запад, към неизвестни места, за да изясни съществува ли Южен материк и да изследва източните брегове на Австралия.

Когато таитяните научиха, че техните гости си заминават, стълпиха се на брега и гръмко заридаха. Разбира се, тези ридания съвсем не бяха предизвикани от искрена скръб. Просто според таитянските закони за вежливост гостите трябваше да се изпращат с плач. Искрено скърбеше само Тупия, който се сприятели много с Кук.

— Слушай, Тупия — каза му Кук, — ела с нас! Ще пропътуваш целия свят, ще видиш такива чудеса, каквито не си и сънувал, ще се отнасям с тебе като с брат, ще живееш сред изобилие и богатство. А след няколко години ще те докараме обратно. Съгласи се, Тупия, ела с нас.

Тупия въздъхна тъжно.

— Щях да дойда на драго сърце — каза той, — но имам племенник Тайото, дванадесетгодишно момче, кръгъл сирак. На кого ще го оставя, ще умре без мене от глад.

— Вземи и племенника си — предложи Кук на Тупия. — В Англия ще го дам в училище и той ще стане образован човек.

И Тупия се съгласи. Той се настани заедно с племенника си в отделна каюта, между каютите на Кук и Бънкс.

На 13 юли „Усърдие“ дигна котва и излезе в открито море.

НОВА ЗЕЛАНДИЯ

На 7 октомври мореплавателите видяха назъбена планинска верига, която се простираше от единия край на хоризонта до другия.

— Ура! — извика Бънкс. — Южният материк!

— Това е Нова Зеландия, открита от холандския пътешественик Тасман — каза Кук.

— Нова Зеландия е част от Южния материк. Напълно съм уверен в това.

— Ще видим — каза Кук. — Не ще си ида оттук, докато не нанеса на карта всичките й брегове и не разбера материк ли е това, или остров.

Нова Зеландия била открита в 1642 година от холандеца Абел Тасман. Той видял само северния бряг на Нова Зеландия и затова никой не знаел голяма ли е откритата от него земя. Съвсем естествено било да се предположи, че Нова Зеландия е само част от някакъв огромен материк.

Два дни по-късно „Усърдие“ пусна котва в устието на неголяма река. Бреговете й бяха обрасли с девствена непроходима гора, над която се издигаха голи черни скали. Колкото по-навътре от брега отиваха тия скали, толкова по-високи и по-високи ставаха и накрая се превръщаха в недостъпни планини, покрити с вечни снегове.

Скоро се показаха и жителите. Те бяха високи на ръст и мускулести. Челюстите им бяха издадени напред и от това лицата им изглеждаха свирепи. Голите им тела бяха пъстро нашарени. В ръцете си държаха дълги копия и брадви от добре издялан зелен камък.

Кук заповяда да спуснат две лодки и потегли към брега заедно с Бънкс и отряд въоръжени моряци. Когато видяха приближаващите се англичани, хората се разбягаха. Лодката, в която беше Кук, стигна до брега. Той възложи на четирима млади моряци да я пазят и тръгна към гората. Втората лодка спря на средата на пътя между брега и кораба.

Щом Кук с другарите си се скри в гората, веднага върху момчетата се нахвърлиха четирима новозеландци. Те ги събориха на земята и вдигнаха над тях дългите си копия.

От втората лодка забелязаха нападателите и за да ги сплашат, стреляха във въздуха. Поразените от гърма новозеландци се спряха, но щом видяха, че изстрелите не им причиниха никаква вреда, отново се нахвърлиха върху момчетата. Екна втори залп и един от новозеландците бе убит на място. Неговите другари хукнаха да бягат и се скриха в гората.

Когато чу изстрелите, Кук излезе от гората на брега, седна в лодката си и тръгна назад към кораба.

Той беше огорчен, че първата среща с новозеландците завърши с убийство. Враждата с тях можеше само да попречи за изследването на тази земя. На 9 октомври, когато видя на брега развълнуваната тълпа, той незабавно потегли към нея под сигурното прикритие на три въоръжени лодки.

С Кук тръгна и Тупия. Този път новозеландците не се разбягаха, когато видяха англичаните, но не се решаваха и да се приближат. Тупия се обърна към тях с реч на таитянски език. И за голямо учудване на Кук новозеландците го разбраха. Оказа се, че новозеландският език прилича на таитянския. Кук се зарадва много. Тупия ще улесни общуването му с жителите на Нова Зеландия.

— Ние сме дошли при вас не с война, а с мир — говореше Тупия. — При вас трябва да се запасим с прясна вода и храна. Ала не се бойте, даром нищо няма да вземем от вас. Ще ви заплатим щедро за всичко. Ще получите от нас брадви от блестящ камък, който е по-здрав от вашите скали — той разтърси над главата си стоманена брадва, — скъпоценни топчета, които ще направят всички ви красиви — той им показа герданите от стъклени мъниста, които украсяваха гърдите му, — и червени дрехи, с които не е страшен и най-силният нощен студ.

Новозеландците харесаха речта на Тупия и окуражени, започнаха да се приближават към страшните задморски хора. Кук ги посрещаше приветливо, подаряваше на всекиго по гердан мъниста и ги придумваше да идат на кораба при него.

Като че всичко вървеше отлично, ала внезапно един новозеландец се приближи до астронома Грин, измъкна камата из ножницата му и се спусна да бяга. Грин стреля в гърба му със сачми. Но новозеландецът беше вече твърде далеко и сачмите не го засегнаха. Кук придумваше Грин да отстъпи камата на избягалия и да не предизвиква напразно кръвопролитие, но в тази минута стреля доктор Монкхауз и уби бягащия на място. Грин се приближи до убития и взе камата си обратно.

Новозеландците минаха в настъпление. В боен ред, разтърсвайки брадвите, те тръгнаха срещу англичаните.

Моряците стреляха.

Няколко новозеландци паднаха. Останалите се хвърлиха в реката и преплуваха на отсрещния бряг.

Кук, който видя, че и този път не успя да се сприятели с новозеландците, реши да се върне на кораба.

Лодките тръгнаха към кораба. Насреща им се носеха две новозеландски пироги, които плаваха към брега.

Едната пирога мина покрай тях. Но другата се приближи храбро към лодките.

Тупия се опита да влезе в преговори с новозеландците.

— Не се бойте! — викаше им той. — Не ще ви сторим нищо лошо!

— Ние не се боим! — отвърнаха новозеландците и седем копия полетяха към англичаните.

Двама моряци бяха леко ранени.

— Кучета! Удряй! — извика някой.

Екна залп и четирима новозеландци паднаха на дъното на пирогата с пронизани черепи.

Кук употреби много усилия, за да накара разярените моряци да не избият останалите трима. Взеха ги в плен и ги откараха на кораба.

Кук ги нагости, напои ги със сладка настойка, подари им гердани, тъкани и брадви. Но пленниците се отнасяха враждебно към всичко, отказаха да разговарят с Тупия и когато вечерта ги откараха на брега, почнаха да хвърлят камъни към отдалечаващите се лодки.

Те обичаха земята си и не се доверяваха на могъщите чуждоземци.

МАТЕРИК ИЛИ ОСТРОВ?

Кук реши, че е безсмислено да остава по-дълго тука, и потегли покрай брега на север. Целият екипаж искаше по-скоро да узнае дали са открили Южния материк, или Нова Зеландия е един от безбройните острови на Тихия океан.

Духаха насрещни ветрове и „Усърдие“ се придвижваше бавно напред. На брега мореплавателите слизаха само за вода и избягваха среща с новозеландците. Но виждаха отдалеч села и мощни дървени крепости, които новозеландците наричаха „и-пу“. Тези крепости с висока ограда от греди бяха построявани по върховете на скалите.

Нощем корабът хвърляше котва в заливите, каквито тук имаше много, и тогава на брега се събираха новозеландци, палеха огньове, играеха военни танци и проклинаха чуждоземците. Този шум пречеше на англичаните да спят, но в края на краищата те свикнаха с него. Заплахите продължаваха да вълнуват само Тупия и той всяка вечер се обръщаше с реч към новозеландците.

— Слезте на брега и всички ви ще избием! — викаха му в отговор новозеландците.

— Ние не искаме да се караме с вас — разсъдително отговаряше Тупия, — брегът е ваш. Но с какво право ни оскърбявате тук, в морето? Морето не е нито наше, нито ваше, ние не искаме да воюваме с вас. Ние нямаме никаква причина да се караме.

Веднъж с подобни речи той разяри до такава степен новозеландците, че те се решиха на крайно дръзка постъпка. Използувайки нощната тъмнина, към „Усърдие“ се приближи една пирога и няколко воини се покатериха на палубата. Те искаха да убият Тупия, но за щастие той беше слязъл за нещо долу. Като не го намериха, те хванаха неговия племенник Тайото, хвърлиха го в пирогата и се понесоха към брега. Тайото заплака, моряците, които стояха на пост, чуха плача му и започнаха да стрелят. Точен изстрел повали един от похитителите, малкият таитянин се възползува от суматохата, скочи във водата и заплува към брега. Подир минута той вече беше в прегръдките на чичо си.

След като заобиколи най-северния нос на Нова Зеландия, „Усърдие“ се насочи на юг покрай западното крайбрежие. Тази част на страната беше слабо населена, тук жителите изглеждаха по-дружелюбни и пътешествениците можеха да се разхождат свободно по брега. През време на една такава разходка Кук и Бънкс се изкачиха на върха на една висока планина. Цялата страна лежеше пред тях.

— Гледайте! — извика Кук. — Нас от всички страни ни заобикаля вода. Ние сме на остров! Но къде е вашият Южен материк?

Бънкс огледа внимателно хоризонта. И изведнъж на юг, зад тясна ивица вода, видя покрити със сняг планински върхове.

— Да, ние сме на остров — каза той. — Но този остров само от три страни е заобиколен с океана. От четвъртата страна има тесен проток. А зад протока е Южният материк.

Кук помисли, че може би Бънкс е прав.

Ами ако този остров се намира на също такова разстояние от Южния материк, както Англия от Европа?

На кораба разказът на Бънкс, че са видели от върха проток, зад който се простира някаква голяма планинска страна, развълнува всички. Никой не се съмняваше, че това е Южният материк. Кук почувствува, че и той се заразява от общата вяра.

„Усърдие“ се понесе с пълна скорост на юг. На 8 февруари 1770 година той влезе в протока. Кук предложи да нарекат протока на името на Бънкс.

— Бънкс пръв го забеляза от върха — каза той.

Но Бънкс отказа категорично. Той искаше протокът да се нарече на името на Кук и тъй като към това искане се присъедини целият екипаж, Кук трябваше да се съгласи.

Бреговете на Куковия проток бяха гъсто населени. Когато съгледаха кораба, новозеландците се събраха на тълпи и почнаха да хвърлят във водата облаци копия и камъни.

Но Кук не спря. След като премина протока и се озова отново в океана, той зави на юг и пое покрай източния бряг на тази неизвестна земя.

Духаше попътен вятър и корабът се носеше с пълна скорост. Хора не се виждаха. Тази страна изглеждаше още по-мрачна от острова, който мореплавателите бяха обиколили. Покриваха я исполински планини, които стигаха до самия бряг. Долини нямаше — тесни клисури разделяха една планина от друга. Склоновете на планините изглеждаха покрити с тъмнозелен мъх — това бяха девствени гори, а по върховете блестеше сняг.

На 9 март брегът зави остро надясно, на запад, а на 10 направи още един завой, на север. Значи и това беше остров. Плавайки покрай западния му бряг, „Усърдие“ се върна в Куковия проток.

— Надявам се, Бънкс — каза Кук, — сега се убедихте, че Нова Зеландия няма никакво отношение към Южния материк. Тя се състои от два големи острова…

— Знам, знам! — прекъсна го Бънкс. — Северният остров е открит от Тасман, а Южният от вас. Но отде знаете, че Южният материк не се намира на юг от Южния остров?

Кук се замисли.

— Не — каза най-после той. — Това е невъзможно. Забелязахте ли какви дълги и равни вълни се разбиват в южния нос на Нова Зеландия? Такива вълни могат да идват само от открит океан. Всеки опитен моряк ще ви каже, че тук наблизо няма никаква земя.

АВСТРАЛИЯ

След като напусна Нова Зеландия, Кук продължи пътешествието си на запад.

Пред него стоеше още една важна задача — да изследва източното крайбрежие на Австралия. За южния и западния й бряг се знаеше нещичко благодарение на Абел Тасман и някои други холандски мореплаватели. Но източният бряг си оставаше пълна загадка за европейците. Предполагаха, че той се намира някъде съвсем наблизо до Нова Зеландия.

Но „Усърдие“ плаваше на запад седмица след седмица, без да срещне каквато и да е земя. И едва месец след като напуснаха Куковия проток, на 19 април 1770 година мореплавателите видяха в далечината тясна крайбрежна ивица. Австралия се оказа много по-малка, отколкото предполагаха европейските учени. От Нова Зеландия я отделяше огромно водно пространство.

Кук намери хубав залив, хвърли котва, спусна лодка и пое към брега. На брега имаше четиридесетина човека, голи, с черна кожа.

Те не обърнаха никакво внимание на кораба, но когато видяха приближаващата се лодка, се разбягаха. Само двама смелчаци с дълги дървени копия в ръка останаха на брега. Те викаха нещо войнствено и заплашително. Кук се учуди на храбростта им — в лодката имаше петнадесет души. Той им обясни със знаци, че белите имат най-мирни намерения, че искат да вземат прясна вода. Но двамата упорити австралийци не искаха нищо да чуят. Събраха камъни и започнаха да ги хвърлят към лодките. Боцманът, засегнат леко от един камък, стреля в един от австралийците със сачми и го улучи в крака.

Австралийците избягаха, но когато белите слязоха на брега, отново се показаха от гората, с големи дървени щитове в ръцете си. Напразно Кук им хвърляше гвоздеи и гердани. Те не обръщаха никакво внимание на подаянията и не мирясваха. Само нов изстрел със сачми ги накара да оставят моряците на мира.

След тоя случай Кук можеше да ходи свободно навсякъде, където му хрумне. Той обмисляше дали могат да се заселят в Австралия английски колонисти. Изследва почвата и видя, че е чернозем и може да дава отлични реколти. Високата тучна трева сякаш чакаше само пастирите да изкарат добитъка на нея. В океана се вливаше пълноводна река, в която се въдеше вкусна риба. Горите бяха редки, но дърветата — предимно евкалипти — поразяваха с височината и дебелината си. Въздухът звънеше от птичи гласове, а по крайбрежния пясък се виждаха следи от някакви животни. Кук изследва грижливо страната и беше много доволен от своите открития.

Едно не му се удаде — да завърже връзка с жителите. Когато ги срещнеше случайно в гората, опитваше се да ги заговори, но те се разбягваха при приближаването му. Хвана две малки момиченца и ги накичи от главата до петите с разноцветни гердани, като се надяваше с това да привлече австралийците. Ала когато пуснаха момиченцата, те захвърлиха всички гердани на земята и избягаха. Тогава започна да оставя брадви и гвоздеи на местата, където австралийците често ходеха. Но те дори и не се докосваха до тези скъпоценности.

След като се запаси с прясна вода, „Усърдие“ дигна котва и пое покрай брега на север.

Това беше скучно плаване. Австралия е много еднообразна. Равна верига от невисоки планини скриваше хоризонта. Те напомняха на Кук планините на Южен Уелз в Англия и той нарече целия този край Нови Южен Уелз. Кук грижливо съставяше подробна карта на австралийските брегове и нанасяше върху нея всеки нос, всеки залив, всяко крайбрежно островче.

На 25 май преминаха Тропика на козирога и навлязоха от умерения пояс в тропическия. Няколко дни по-късно Бънкс, който се разхождаше по брега, видя странно голямо животно, което имаше кожена торба на корема си. Това беше кенгуру, което дотогава европейците не бяха виждали. В кожената торба на корема кенгуруто носи малките си.

Плаването покрай бреговете на Австралия беше много уморително, но засега напълно благополучно. Никой от моряците и не подозираше каква опасност ги дебне.

НА РЪБА НА ГИБЕЛТА

— Сто и двадесет! Сто и осемнадесет! Сто и двадесет и три! — викаше морякът, който измерваше дълбочината с лота.

Ето вече шест часа „Усърдие“ плаваше сред плитчини и подводни скали и не можеше по никакъв начин да се измъкне от тях. Екипажът се измъчи от всекиминутната промяна на курса, от постоянната борба с вятъра, който непрекъснато тласкаше кораба към клокочещите въртопи.

Но в десет часа вечерта лотът престана да достига дъното и всички въздъхнаха с облекчение. Кук даде заповед да излязат в открито море и слезе в каютата си.

След половин час морякът, който все още продължаваше да търси безуспешно с лота дъното, извика с ужас:

— Сто и седем фута!

И преди да успее да хвърли отново лота, чу се пронизително скърцане, после трясък от чупещо се дърво и „Усърдие“ спря. Платната за последен път се издуха като гигантски мехури и наведоха кораба настрани. Десният борд почти докосваше водата.

След половин минута Кук вече стоеше на наклонената палуба.

— Да се свалят всички платна! — заповяда той.

Свалиха платната, но корабът не се изправи. Той беше заседнал в пукнатината на подводен риф. Камъните се бяха впили в дървените му страни и не беше лесно да се измъкнат от тези клещи.

При Кук се приближи доктор Монкхауз.

— Почакайте прилива, сър — каза той. — Приливът ще ни повдигне и освободи.

— Сега е най-високата точка на прилива — извика Кук. — По-късно може да има само отлив.

Монкхауз разбра, че се е изложил. Но Кук веднага забрави лекомисления доктор. „Каквото и да става, трябва да намалим товара на кораба“ — мислеше си той.

И заповяда:

— Топовете зад борда!

Хвърлиха в морето деветте топа. Пръски излетяха по върховете на мачтите. Но „Усърдие“ дори не се поклати.

— Излейте прясната вода! — извика капитанът.

Буретата бяха извлечени на палубата и добитата с толкова труд вода потече в морето. Но вече започна отливът, изчезна всякаква надежда да се освободят преди дневния прилив.

Целия ужас на положението си мореплавателите разбраха едва сутринта, когато се съмна. С всяка връхлитаща вълна корабът се триеше о камъка и бавно се рушеше. Наоколо плаваха отломъци от кила и обшивката. Достатъчно бе вятърът да се позасили и след двадесет минути от „Усърдие“ щяха да останат само трески.

Кук изпрати дърводелеца в трюма. Той се страхуваше да не би дъното да е пробито. Дърводелецът се върна пребледнял и каза:

— Сър, там има вода!

„Започна“ — помислиха си моряците, но никой не каза нито дума.

Кук сам слезе в трюма. Сандъците и празните бъчви плаваха в черна вода и бавно, почти невидимо, се повдигаха.

— При помпите! — викна Кук и се прибра в каютата си.

Заскърцаха две помпи и заизливаха мътни струи в морето. Моряците се разделиха на три команди, които изпомпваха водата поред.

Настъпи дългоочакваният дневен прилив, но не им донесе освобождение. Той се оказа по-слаб от нощния и само леко приповдигна кърмата на кораба.

В шест часа нивото на водата в трюма започна отново да се повдига и се наложи да се постави трета помпа. Четвъртата запасна помпа се оказа повредена. Кук заповяда да я изхвърлят зад борда.

Моряците бяха измъчени. Командите, които работеха при помпите, бяха принудени да се сменяват всеки седем минути. Офицерите заставаха на мястото на падащите от умора моряци и работеха наравно с всички. Никой не роптаеше. Всеки чувствуваше, че от този мъчителен труд зависи собственото му спасение.

Когато се мръкна, при Кук дойде Бънкс.

— Нима се надявате да се измъкнете от скалата? — попита той.

— Надявам се! — отвърна Кук. — През нощта приливът ще бъде много висок.

— Австралийският бряг е на осем мили от нас — каза Бънкс. — Ще може ли „Усърдие“ да се добере до него с такава огромна дупка на дъното? Сега скалата запушва дупката като тапа, но когато се измъкнем…

Кук мълчеше.

— В лодките ще се събере не повече от половината екипаж — продължаваше Бънкс, — останалите са обречени на гибел. Какво ще правим?

— Какво ще правим? — повтори след него Кук. — Вие и аз? Ние ще останем на кораба.

Но Кук знаеше, че това не е изход от положението. Моряците също няма да се съберат в лодките.

А какво очаква онези, които успеят да стигнат до австралийския бряг? Самотен живот далече от родината и близките. А сега трябва да се работи.

Кук отиде при помпата, разкопча яката на ризата си и започна заедно с изнемогващите моряци да помпа водата. Сега командите се сменяваха всеки пет минути. Когато идваше смяна, свършилите работа падаха от умора и лежаха неподвижно, докато не дойдеше отново техният ред.

Започна прилив. Нивото на водата достигна вече най-високата точка на дневния прилив и продължаваше все още да се повдига. Всички лодки бяха спуснати във водата и завързани с въжета за кърмата на кораба, за да се опитат да го издърпат от скалата.

Водата се издигаше все по-бавно. Корабът се размърда и започна да се съживява.

Ура! Палубата се изправи. „Усърдие“ бавно се заклати върху вълните.

Всички весла от лодките удариха с плясък водата. Въжетата се опънаха и корабът заднишком слезе от скалата. Сега под тях беше дълбоко. Те бяха свободни!

За миг поставиха всички платна, но вятър почти нямаше и гигантските платнища увиснаха като чували, поклащайки се едва-едва. Корабът пое бавно към брега.

Първите десет минути моряците ликуваха. Те радостно се прегръщаха. Дори помпите затракаха по-весело. Но скоро забелязаха, че корабът някак странно се е снижил, че от палубата повърхността на морето вече не изглежда толкова далече както преди и когато погледнаха в трюма, разбраха безнадеждността на своето положение.

— Сър — каза доктор Монкхауз, като се приближи към Кук, — след четвърт час водата ще започне да залива каютите.

— Това го знам и аз — отвърна Кук.

— Сър — каза доктор Монкхауз, — аз измислих как да запушим дупката.

Докторът разказа плана си на Кук и след минута върху палубата простряха огромно старо платно. Докторът го намаза с лепкав тор, който събраха с няколко кофи от кочината, в която бяха затворени купените в Таити свине. Върху тора нахвърлиха много кълчища и когато позасъхна, спуснаха разпростряното платно зад борда. Платното беше повлечено мигновено под кораба. Дупката го всмука към себе си и водата беше спряна. Помпите продължаваха да работят и палубата започна бавно да се повдига.

На разсъмване „Усърдие“ хвърли котва в устието на голяма река.

ПОЖАРЪТ

Но нещастията на пътешествениците още не се бяха свършили. Корабът се оказа в много по-лошо състояние, отколкото предполагаха. Не беше достатъчно само да се запуши дупката — цялото дъно се бе изтрило дотолкова, че на места не беше по-дебело от подметка на ботуш.

Отгоре на всичко на кораба се появи скорбут. Това е болест, която се причинява от липсата на прясна храна. От деня, в който напуснаха Нова Зеландия, моряците не бяха яли нищо освен сухари и сланина. Мъчителната нощ, прекарана върху подводната скала, окончателно подкопа силите им. Особено се измъчваше Тупия. Свикнал от детинство със сурови плодове, той не можеше повече да гледа солено месо и сух хляб и едва влачеше крака.

Кук веднага изпрати експедиция за плодове, зеленчуци и дивеч. Но, уви, тази част на Австралия се оказа съвсем безплодна. Пясъци, суха трева и посърнала от жегата и безводието гора. Експедицията се върна, без да намери нищо друго освен огромна морска молюска.

Многобройните следи от боси човешки крака по пясъка показваха, че земята е обитавана, и наистина скоро покрай опънатите на брега палатки се показаха няколко австралийци, точно такива, каквито нашите пътешественици бяха видели по-рано. Кук им подаряваше гердани от мъниста, брадви, разни материи, но те тозчас захвърляха всички тези подаръци на земята, тъй като не виждаха в тях никаква ценност. Ценно смятаха само това, което можеше да се яде. Храната поставяха по-високо от всичко на света.

Заради храна се скараха и с белите, което едва не коства живота на Кук и другарите му.

Ето как се случи това.

Веднъж на двама матроси се усмихна щастието и те убиха две огромни костенурки. Кук се зарадва много. Той мислеше, че прясното месо ще помогне на болните от скорбут, и заповяда да изпекат костенурките за обяд. Внезапно австралийците, без да кажат нито дума, грабнаха едната костенурка и я помъкнаха към гората. Но костенурката тутакси им бе отнета. Австралийците бяха много учудени и обясниха, че им се яде. Кук нареди да ги нахранят със сухари, каквито имаше достатъчно на кораба. Австралийците се наядоха до насита със сухари. Сити и сънени, те станаха, отново натовариха на гръб костенурката и бавно тръгнаха към гората.

Това разсърди и разсмя англичаните. Костенурката им бе отнета втори път. Австралийците се обидиха. Изтичаха при огъня, върху който дърводелецът вареше смола за запушване с кълчища дупките, грабнаха горящи главни и започнаха да палят тревата около лагера.

Кук заповяда да стрелят, но беше вече късно. Високата суха трева гореше като барут. Морският вятър раздухваше пламъка и той като огнен пръстен обкръжаваше мореплавателите.

— Във водата! На кораба! — извика Кук.

Но вече всички и без заповед бягаха колкото им сили държат към брега.

Пламъците тичаха по петите им. И само пясъчната дюна, която позадържа огъня, им даде възможност навреме да скочат във водата.

След пет минути бяха вече на кораба в пълна безопасност.

А огънят продължаваше да се разпространява с необикновена бързина по цялото крайбрежие. Горяха полетата, в горите се сгромолясваха стогодишни евкалипти. Пламъците се прехвърляха от дол в дол, а вечерта, когато се мръкна, бавно запъплиха нагоре по гористите склонове на далечните планини. На разсъмване пожарът допълзя до хоризонта.

Четири денонощия мореплавателите седяха на кораба и наблюдаваха огнения океан, опустошаващ цялата страна.

— Безумци! — каза Бънкс за австралийците, които заради една костенурка причиниха такива беди. — Та нали и те самите са изгорели живи!

Но когато кълбата дим се разнесоха, Кук видя с далекогледа далече в морето няколко завързани едно за друго дървета, на които мирно седяха австралийци с въдици в ръцете.

БЕЗПРИМЕРНО ПЛАВАНЕ

Най-после позакърпиха криво-ляво „Усърдие“. Трябваше да се стягат за път.

За съжаление Кук и не можеше да помисли за незабавно завръщане в Англия. Измъченият екипаж не би издържал толкова дълго пътуване, пък и корабът изискваше хубав истински ремонт. Кук реши да се добере до най-близкото място, където живееха европейци — до град Батавия в холандската колония на остров Ява.

За да не заседнат отново на някой риф, изпратиха във морето лодка със задача да състави карта на всички плитчини и подводни скали. Лодката се върна едва след два дни и донесе нерадостни новини.

Оказа се, че покрай целия източен бряг на Австралия се точеше подводна преграда от коралови рифове, която затваря пътя им към открито море. Тази преграда като стена на затвор ги отрязваше от целия свят.

Започна безпримерно в историята на пътешествията плаване. Мореплавателите изминаха триста и шестдесет мили, като измерваха всяка минута дъното с лот. Корабът се движеше на север по тесния проход между австралийския бряг и кораловия риф. Непрекъснатите плитчини до такава степен изтриха дъното на „Усърдие“, че всичките му стари рани се отвориха. Водата в трюма се увеличаваше с девет дюйма[1] в час и болният от скорбут екипаж трябваше да работи денем и нощем при помпите.

Но когато най-после заобиколиха кораловата преграда, пред тях се изправи не по-малко трудна задача: пътя им препречиха бреговете на Нова Гвинея. А по онова време не се знаеше дали Нова Гвинея е остров, или съставлява част от Австралийския материк. Ако се окажеше, че Нова Гвинея е част от Австралийския материк, щеше да се наложи да заобиколят и Нова Гвинея. Това би удължило пътя им и Кук реши да се опита да намери проток между Нова Гвинея и Австралия.

За щастие проток бе намерен и две седмици по-късно „Усърдие“ плаваше сред островите на Индонезия.

Тука беше лесно да се намерят плодове и скорбутът започна да минава. Но на кораба се появи друга странна болест — маларията. Корабът заприлича на болница. Здравите бяха толкова изтощени, че нямаха сили да се грижат за болните. Към това нещастие се прибави и ново — хирургът Монкхауз, единственият лекар на кораба, също заболя от малария и след няколко дни умря. Тупия и племенникът му не ставаха от леглото. Опасяваха се и за живота на Бънкс. Само необикновено силната воля поддържаше Кук. Почти всяка нощ изхвърляха зад борда нов мъртвец.

И когато най-после „Усърдие“ влезе в пристанището на Батавия, нямаше кой да свали платната.

Батавия беше голям град на остров Ява. Сега той се нарича Джакарта и е столица на Индонезийската република. По времето на Кук остров Ява, както и цяла Индонезия, бяха завладени от Холандия и градовете носеха холандски названия. Измъчените пътешественици гледаха с радост двуетажните каменни къщи, павираните улици, високите църкви. Целият екипаж напусна „Усърдие“ и се настани в най-хубавия хотел в града. Корабът, борил се толкова храбро с бурите и плитчините, беше даден за ремонт в добра корабостроителница.

Тупия се почувствува малко по-добре, разхождаше се из града и с достойнство се вглеждаше във всичко. Той помнеше, че в родината си беше важен човек и не искаше да показва на чуждоземците своето учудване. Но по лицето му Кук виждаше колко е потресен от великолепието и величествеността на града.

— Защо всички тук се обличат различно? — попита той веднъж Кук.

— — Защото тук са се събрали хора от различни страни — отговори му Кук, — а в различните страни облеклото е различно. Холандците имат една премяна, малайците — друга, англичаните — трета.

— Аз също искам да бъда облечен, както се обличат в моята родина — каза Тупия, съблече подарения му матроски костюм и облече таитянското си облекло.

Едно не му се харесваше — жестокото отношение на белите към робите им, малайците.

— Нима ще направите същото и с таитяните? — питаше той, когато гледаше как здравеняк холандец подкарва с камшик четирима роби, впрегнати в тежка талига.

Отначало, когато пристигнаха в Батавия, всички болни се почувствуваха по-добре. Но няколко дни по-късно маларията се възобнови. Всеки ден смъртта отнасяше някого. Умря малкият Тайото. А няколко дни преди отплаването от Батавия умря и Тупия. Не му бе съдено да види Англия, към която толкова се стремеше.

По-нататък пътят на „Усърдие“ минаваше по добре известни морета. След като заобиколиха южния край на Африка — нос Добра надежда, — нашите пътешественици влязоха в Атлантическия океан и на 12 юни 1771 година, след почти тригодишно отсъствие, пристигнаха в Англия.

Бележки

[1] английска мярка за дължина, около 1/2 см.