Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

ВТОРА ЧАСТ
КАПИТАН ЛАПЕРУЗ, КОЙТО ПЛАВАШЕ ОТ НЕЩАСТИЕ КЪМ НЕЩАСТИЕ

СЕВЕРОЗАПАДНИЯТ ПРОХОД ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАМЕРЕН

НА ФРАНЦИЯ Е НЕОБХОДИМ ТИХИЯТ ОКЕАН

Вестта за откритията на Кук се разнесе из цяла Европа.

Навсякъде говореха за нечуваните богатства на тихоокеанските земи.

Но най-много безпокойства, вълнения и яд тази вест предизвика при двора на френския крал Людовик XVI.

На Франция не й вървеше с колониите. Повечето от френските колонии в Америка заграби Англия. Френските владения в Индия не бяха големи и от всички страни ги заобикаляха владенията на Англия. А отгоре на всичко англичанинът Кук откри нови острови, които навярно също щеше да вземе Англия.

Във Франция не искаха да се помирят с това.

И ето през лятото на 1785 година, пет години след завръщането на корабите на Кук, маршал дьо Кастри, министър на марината на Франция, повика при себе си в министерството капитан Лаперуз.

— И тъй — каза министърът, — ние решихме въпреки англичаните да изпратим също научна експедиция в Тихия океан. Безспорно откритията на капитан Кук са огромни. Но Кук е англичанин и Франция не може да му се доверява напълно. Носят се слухове, че английското Адмиралтейство държи в тайна най-ценните открития на Кук, за да не можем ние да се възползуваме от тях. В Тихия океан са останали още области, съвършено непознати на европейците. Какво ни е известно за онази част на океана, която се простира между остров Пасха и Хавайския архипелаг? Нищо! Какво знаем за огромното пространство между Калифорния и Китай? Нищо! А знаем ли нещо за тайнствената страна Манджурия, която се простира между Корея и руските владения в Далечния изток? Нищо не ни е известно! Та нали още нито един европеец не е влизал в Японско море. Но, разбира се, най-важното откритие на нашата предстояща експедиция ще бъде откриването на Северозападния проход.

— Но нали Кук доказа, че северозападен проход не съществува! — възкликна капитан Лаперуз. — Не може да се открие това, което не съществува.

— Не вярвайте на Кук — каза министърът. — Кук е англичанин. Ако англичаните намереха Северозападния проход, те не биха ни казали ни дума за него. Какво пък, ние сами ще го намерим. Северозападният проход трябва да бъде намерен!

След кратко мълчание министърът продължи:

— Ние предоставяме на разположение на експедицията две фрегати с по четиридесет топа — „Компас“ и „Астролабия“[1]. Това са най-добрите кораби на френския военен флот. Сега те се намират в Брест. Академията изпраща с експедицията свои най-знаменити учени.

Гласът на министъра звучеше тържествено. Министърът се приближи до най-важното място на речта си.

— Такава опасна и трудна експедиция трябва да се възглави не само от първокласен моряк, но и от отличен географ и способен администратор. Той трябва да умее да води и война, и търговия. На нас ни трябва човек, комуто бихме могли без страх да поверим живота на хората. Трудно беше да се намери такъв човек. Но сега той е намерен. Моят избор падна на вас, капитан Лаперуз.

— На мене! — извика Лаперуз, като скочи.

— Да, на вас — повтори министърът. — Мигар това ви учудва? Ние ви знаем като най-добрия моряк във френския флот. Вашите проучвания на Хъдсъновия залив са блестящи. Бягството ви от плен през последната война с Англия е достойно за удивление. Като администратор се проявихте по време на дейността си в нашите канадски колонии. Вие сте здрав и в най-цветущата възраст — четиридесет години.

— Да — прекъсна го Лаперуз. — Но аз чувах, че министерството се готвело да назначи за ръководител на експедицията адмирал д’Антркасто.

— Той сам разпространява тези слухове — каза министърът, смеейки се. — Адмирал д’Антркасто ни предлагаше услугите си в качеството на ръководител на експедицията, но ние се отказахме. Аз, разбира се, не отричам достойнствата на адмирал д’Антркасто. Той се справи отлично с въстанието на негрите-роби, когато беше губернатор на Ил дьо Франс, остров в Индийския океан. Той изби двадесет хиляди души. Но ние не можем да му поверим експедицията. Ако избиваш моряците, както негрите, те ще вдигнат бунт.

Министърът стана.

— Капитан Лаперуз — каза той, — вървете в Брест и поемете командуването на двете френски фрегати. Предоставям на вас да си изберете подчинени. Сбогом.

Когато излезе от кабинета на министъра, Лаперуз срещна в приемната висок, надменен човек с триъгълна адмиралска шапка.

Това бе адмирал д’Антркасто.

Лаперуз се поклони студено.

Адмирал д’Антркасто побледня. Ръката му се отпусна върху дръжката на шпагата. Той стисна зъби и не отговори на поклона.

ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ПЪТ

Но Лаперуз веднага забрави за тази среща. Мислите му бяха заети с друго.

„Аз ще командувам фрегатата «Компас» — мислеше си той. — Но кому да поверя «Астролабия»? Разбира се, на капитан дьо Лангл. Дьо Лангл е служил под мое командуване по времето на плаването в Хъдсъновия залив. С него деляхме всички трудности и аз знам, че по-добър моряк не може да се намери май в цяла Франция. А старши лейтенант на «Компас» ще бъде д’Екюр. Той е млад, самонадеян, високомерен, но в замяна на това пък е храбър. Младши лейтенант ще бъде Бутен, предпазлив и опитен човек.“ Така Лаперуз прехвърли всички най-добри моряци от френския флот.

На следващия ден началникът на експедицията се запозна с учените, които трябваше да го придружават през време на пътешествието. Академията изпрати с Лаперуз най-видните представители на науката.

Участниците в експедицията отпътуваха от Париж за Брест. Пристанищният град ги посрещна със свеж морски вятър. Красавиците фрегати, накичени с развяващи се флагове, стояха на котва до вълнолома. Лаперуз и спътниците му бяха посрещнати с тържествен топовен залп.

Предстоеше им да се разделят за много години с цивилизования свят. Ще се върнат ли някога в родината си? Ще успеят ли да минат покрай страшния нос Хорн, страшилището на корабите? Как ще ги посрещне тайнственият Тихи океан? Дали ще се окаже наистина тих, или там ги очакват урагани? Може би ще ги убият, както бяха убили капитан Кук?

Най-напред Лаперуз се спусна в трюма, за да види с какви стоки са го снабдили, и излезе разсърден оттам.

— Корабите ще трябва да се натоварят отново — каза той на началника на пристанището. — Вие сте напълнили всички трюмове с брашно и солено свинско.

— Но господин министърът ми каза — възрази началникът, — че вие ще прекарате четири години в диви страни. И ето, аз ви снабдих за четири години с брашно и солено свинско.

— Глупости! — извика Лаперуз. — Безсмислено е да караме толкова храна. За експедицията си Кук е купувал храна на всяко островче. Трябва да вземем с нас неща, които могат да се обменят, и туземците ще ни доставят всичко, което пожелаем.

Сланината и брашното помъкнаха обратно от трюмовете. А на мястото на изнесените храни спуснаха в трюмовете стотици пудове цветни стъклени гердани, хиляди малки огледалца, сандъци с брадви и гвоздеи.

— Всяка островитянка за един гердан от тези мъниста ще ни даде повече плодове, риба и месо, отколкото тука можем да получим срещу златна монета — казваше Лаперуз.

На 1 август 1785 година всичко беше готово за отплаване. Свиреше военен оркестър. Вятърът развяваше знамената.

Моряците започнаха да отвързват въжетата.

БАРТОЛОМЕЙ ЛЕСЕПС

И изведнъж Лаперуз видя дребничко, пълничко човече, което тичаше колкото му сили държат по крайбрежната улица. Тичайки, човечето подскачаше като топка. Сребърните токи на обувките му блестяха ярко. В ръцете си държеше голям куфар.

Той нахълта на палубата на „Компас“ точно в този миг, когато фрегатата почна бавно да се отделя от вълнолома и се спря задъхан.

— Не съм ли закъснял? — попита той, като изтриваше с кърпа почервенялото си лице. — Аз не мога да закъснея, с мен никога не се случват нещастия.

Дебеланкото се приближи до Лаперуз и каза:

— Ето ви писмо от министъра, капитане — и му подаде един запечатан плик.

„Приносителят на това писмо — пишеше министърът, — Бартоломей Лесепс, е служител в нашето посолство в Санкт Петербург.

Той е много весел човек и има големи връзки при двора. Когато научи за вашето пътуване, пожела непременно да вземе участие в него. Може би ще ви бъде полезен. Ако идете на Камчатка, изпратете го с писма в Париж през Русия. Той знае малко руски език и се ползува с покровителството на императрица Екатерина.

Министър на марината на Франция,

Маршал дьо Кастри.“

Лаперуз погледна неочаквания пътник.

Да, човек, който знае руски език, може да ни е от полза. И Лаперуз извика:

— Пригответе каюта за господин Бартоломей Лесепс!

ОСТРОВ ТЕНЕРИФ

Когато бреговете на Франция се разтопиха в мъглата, веселие обхвана моряците. Ръмеше дребен дъждец, духаше студен северен вятър, но никой не обръщаше внимание на времето. Фрегатите отиваха на юг, където цялата година блести палещото слънце. Струва ли си да се сърди човек на обикновения дъждец, щом утре над мачтите ще сияе вечно синьо небе? Целият екипаж разбираше важността и необикновеността на предстоящото пътешествие. Колко богати острови ще открият в непознати морета! Ако им провърви, те, като нови колумбовци, ще се натъкнат на неизвестен на европейците материк. Кой знае какви земи още се намират в далечния Тихи океан! Капитан Кук, който е извършил три пътешествия, не е успял да огледа целия този огромен океан, който заема една трета от повърхността на земното кълбо. Та нима някой може да изследва целия Тихи океан!

Нали за това няма да стигнат и десет човешки живота!

А колко е изгодно такова пътешествие! Всичките му участници, когато се върнат в родината си, ще станат богати хора! Да не говорим за богатствата, които могат да се окажат в непознатите земи на Тихия океан; всеки моряк през време на това плаване ще получава двойна заплата. След три години, когато се върне в родината си, дори простият матрос ще получи толкова пари, че ще си купи къщичка в някое крайморско градче. Офицерите, всички без изключение, ще бъдат повишени. Дори младши лейтенантите на „Компас“ и „Астролабия“ могат да се надяват да завършат живота си като адмирали.

Но най-много това пътешествие обещаваше на учените. На географи, ботаници, зоолози, минералози се представяше блестящ случай да обогатят познанията на човечеството и да прославят имената си.

При бреговете на Испания дъждовната завеса се разкъса и блесна слънце. Денем святкащото небе заслепяваше очите, а нощем сияеше с фосфорна светлина и на човек му се струваше, че корабите плават не по вода, а по пламък.

Духаше умерен попътен вятър.

Всички бяха заети с работа. Моряците обръщаха тежките платна, офицерите проучваха картите, учените изследваха състава на водата и въздуха. Само Бартоломей Лесепс не вършеше нищо. Той спеше до пладне и ядеше за трима.

Сутринта на 19 август той изтича при Лаперуз, викайки:

— Гледайте, капитане! От самото море се издига планина, висока до небето.

Наистина зрелището беше необикновено. От вълните почти отвесно се издигаше исполинска планина. Острият й връх чезнеше в неизмерими височини.

— Това е Пико де Тейде — обясни Лаперуз. — Огромна планина на остров Тенериф. Ние ще прекараме на Тенериф няколко дни.

Важни причини накараха Лаперуз да посети Тенериф. На самия Тенерифски връх не се бе качвал още нито един човек, макар че островът вече триста години принадлежеше на Испания. Кук бе посещавал неведнъж остров Тенериф, но дори не се бе опитал да се изкачи на Пико де Тейде. А между това, да се определи какво се намира на върха на тази исполинска планина, захвърлена сред океана, беше много важна за науката задача.

На брега ги посрещнаха високи палми и почтително подозрително испански чиновници. Маркиз дон Бранчифорте, тенерифският генерал-губернатор отиде на „Компас“ и дълго любезничи с Лаперуз, като се мъчеше да разбере защо във владенията му са пристигнали френски военни кораби. Когато научи, че експедицията има разрешение от испанското правителство да се отбива във всички испански пристанища, той позволи на французите да се разхождат из целия остров.

ИЗКАЧВАНЕ НА ПИКО ДЕ ТЕЙДЕ

На инженер Монерон и физика Ламанон бе възложено да се изкачат на Пико де Тейде.

Монерон беше здрав, издръжлив човек, несвикнал да се спира пред каквито и да е препятствия, а Ламанон беше сухичък, белокос академик, хилав наглед, но неукротим и упорит във всяка работа.

Без багаж, като на разходка, човек не може да се изкачи на върха на такава исполинска планина. За това са необходими водачи, които познават добре планинските пътеки, и мулета, които да носят запаси от храна за три-четири дни.

Мулета купиха от пазара. Те бяха силни животни, израсли в планинските селца, привикнали да крачат без страх по края на отвесните пропасти. А водачите препоръча на Монерон самият генерал-губернатор. Бяха четирима — все юначаги, сякаш нарочно подбрани пастири, които от детинство си изкарваха стадата по пасбищата, разположени над облаците.

— Били ли сте някога на самия връх? — попита ги Монерон.

— Не — отвърна старши водачът. — На самия връх не се е качвал още нито един човек. Там се намират дяволски писмена и онзи, който ги види, няма да се върне назад.

— Охо! — извика Монерон. — Дяволски писмена! Бих искал да прочета какво пише дяволът!

Тръгнаха на път рано сутринта, щом се поразведели. Долу, в подножието, беше вече горещо и жегата се засилваше с всеки изминат час. Шест човека и три мулета вървяха нагоре по пътечката между палмови гори. Ту тук, ту там виещи се лиани преграждаха пътя им и се налагаше да ги прерязват с брадви. Наоколо шумеше гъста тропическа гора. Сред клоните пърхаха малки жълти птички — канарчета, които ние, жителите на студените страни, сме свикнали да виждаме само в клетки. Тенериф е един от островите на Канарския архипелаг. А Канарският архипелаг е родина на канарчетата.

Отначало нанагорнището не беше много стръмно и пътниците се движеха доста бързо. Към пладне палмовата гора се свърши. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-прохладно ставаше и тропическата растителност се сменяше с южноевропейска. Това беше най-богатата част на острова. Пътечката се губеше в лозя. Мулетата обръщаха глави ту натам, ту насам и късаха лозови листа.

В два часа през деня на брега на един планински ручей пътешествениците спряха да починат и стояха там до шест часа.

Привечер, когато се захлади, продължиха пътя си. С всяка крачка пътечката ставаше все по-стръмна. Лозята свършиха. Пътечката се виеше между огромни буци застинала лава.

Монерон, здрав, як човек, с мъка настигаше водачите. А физикът Ламанон съвсем капна. Наложи се да го качат на едно от мулетата и да го вържат с въже за седлото, за да не падне.

Вървяха в здрача, докато не се мръкна съвсем. Тогава накладоха огън и легнаха да спят.

На другия ден, щом се развидели, и те станаха. Оттук, отгоре, френските фрегати в залива изглеждаха като малки корабчета играчки, направени от хартия. Всички острови от Канарския архипелаг, съвсем незабележими от брега, се виждаха ясно на хоризонта. Но Пико де Тейде беше толкова далече, колкото и в самото начало.

Пътечката, която водеше нагоре, всяка минута се раздвояваше, разклоняваше се. Водачите сякаш по инерция отгатваха посоката — изглеждаше немислимо да се запомни целият този лабиринт. Нанагорнището на места беше толкова стръмно, че хората трябваше да се движат пълзешком и да дърпат след себе си мулетата за въжетата. Ламанон, уморен и изгубил сили, се мъчеше да не изостава от спътниците си, дори ги ободряваше и с любопитство разглеждаше всяко камъче, всяка тревичка. Слънцето се издигна вече доста високо, но жегата не беше мъчителна. Подухваше прохладен ветрец.

— Гледайте, борове! — извика Ламанон.

Започна сурова северна гора. Тук не долитаха канарчета. Мъчно можеше да си представи човек, че там, долу, растат тропически палми, оплетени от лиани.

— Колко различни климати на едно малко островче! — учудваше се инженер Монерон.

До късно вечерта се катереха през боровата гора. Вечерта намериха една яма, защитена от вятъра, и се настаниха в нея да спят. Втората нощ, която прекараха на склона на Тенерифския връх, зъзнеха от студ, макар да лежаха край огъня и да се притискаха до топлите хълбоци на мулетата.

На третия ден боровата гора свърши. Останаха само камъни, обрасли с мъх. Природата в този пояс на планината напомняше природата в тундрата. Фрегатите в пристанището изглеждаха като едва забележими точки. Пътниците на два пъти видяха диви кози, които скачаха от камък на камък. Облаците плаваха далеч долу и хвърляха тъмни сенки върху морската шир.

Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Мулетата не можеха да вървят по такава стръмнина. Сега те не облекчаваха изкачването, а го затрудняваха — хората трябваше почти през цялото време да дърпат животните с въжета.

Беше решено да оставят мулетата с двама от водачите, които да ги пазят. Другите двама водачи придружаваха французите по-нататък.

Склонът беше толкова стръмен, че можеха да се движат само на четири крака. Пико де Тейде сега не изглеждаше далече. Монерон и Ламанон вече не се съмняваха, че ще успеят да го изкачат, когато неочаквано и двамата водачи заявиха, че не ще направят повече нито крачка и ще се върнат незабавно назад при мулетата.

— Вие, французите, изглежда, не вярвате в бога, не се страхувате от дявола, щом се решавате да вървите по-нататък — казаха те. — Там има дяволови писмена и този, който ги види, няма да се върне назад.

Напразно Монерон им предлагаше да им увеличи възнаграждението петорно и десеторно, напразно ги заплашваше, че ще се оплаче на генерал-губернатора и ще ги тикне в затвора: те бяха глухи и към обещанията, и към заплахите. Ни крачка по-нататък — бе отговорът им.

— Кажете, господин Ламанон — попита инженерът, — съгласни ли сте да продължите пътя с мене без водачите?

През трите дни мъчително катерене по планината страните на Ламанон хлътнаха от умора. Но той знаеше, че отстъплението ще бъде позор за него.

— Съгласен съм — каза твърдо той.

— Да вървим — възкликна Монерон. — Ще докажем на тези суеверни страхливци, че тук няма никакви писмена.

Но писмена имаше.

След като цял ден пълзяха на четири крака, французите стигнаха най-после преди залез слънце до отвесна каменна стена, която им прегради пътя. На стената бе отчетливо издълбан някакъв надпис. Непознати, опашати букви на неизвестен език гледаха двамата измъчени, изподрани, мръсни човеци.

— Не разбирам — мърмореше объркано Монерон. — Дяволовите писмена съществуват!… Та това е бълнуване или сън… Събудете ме, господин Ламанон.

Но изведнъж французинът се удари по челото:

— Разбрах! — извика той. — Този надпис е направен от гуанчите.

— Какви гуанчи?

— Гуанчите са народ, който е живял на Тенериф преди идването на испанците. Испанците са дошли тука преди триста години. Гуанчите ги посрещнали много радушно. Но испанците решили да покорят Тенериф и да покръстят жителите на острова. Гуанчите не искали да дадат нито свободата си, нито боговете си. Започнала война. Испанците имали пушки, гуанчите — копия. Испанците ги изтребили до последния човек, без да пощадят нито жените, нито кърмачетата. И сега от целия народ не е останало нищо освен може би само този надпис.

Ламанон прерисувал старателно причудливите букви в бележника си.

Беше невъзможно да се върви по-нататък. Стената преграждаше пътя им. Да се изкачат на Тенерифския връх по този склон на планината бе изключено.

След като пренощуваха в подножието на стената и се вкочаниха от студ, инженерът и физикът още в ранни зори поеха обратния път. Към пладне стигнаха до мястото, където ги очакваха водачите с мулетата.

Спускането беше почти толкова трудно, колкото и изкачването. Долу въпреки тропическата жега пътниците не можаха да се стоплят. Когато се върнаха на кораба, грижливият Лаперуз им каза да не стават няколко дни от леглото.

ЕКВАТОРИАЛЕН ПОРОЙ

Експедицията нямаше какво да прави повече на Тенериф и на 30 август двете фрегати отново излязоха в открито море. Лаперуз държеше курс право на юг — той трябваше да заобиколи нос Хорн не по-късно от Коледа.

Екватора минаха на 29 септември. За този ден се готвеха отдавна. По моряшки обичай при преминаването на екватора се устройва празник. Корабният готвач обеща да нагости моряците с необикновен обяд. Каптенармусът[2] приготви за всички нови дрехи и обувки.

Утрото на 29 беше душно, знойно. Хората, задъхани, се скриха в най-тъмните кьошета. През нощта вятърът бе намалял и фрегатите сънливо и бавно пълзяха по гладкото огледало на океана. За празника никой и не мислеше. Свободните от работа лежаха на койките, а заетите работеха отпуснато и проклинаха непоносимата задуха.

Ала на пладне на хоризонта се прояви малко тъмно облаче.

— Ще има буря — каза Лаперуз.

И всички въздъхнаха с надежда. Слънцето стоеше точно посред небето, над самата гротмачта[3]. Хората и предметите не хвърляха никаква сянка. Но облакът все повече нарастваше и се приближаваше. Морето под него потъмня, стана оловно. Въпреки ослепителната слънчева светлина се виждаше как там святкат мълнии. Лаперуз заповяда да завържат за върха на мачтата дълга желязна верига и да спуснат края й в морето. На „Астролабия“ направиха същото. Това бяха гръмоотводите.

Екваториалният порой връхлетя почти мигновено. Стана тъмно като през нощта, вихърът завъртя корабите и от небето рукнаха цели реки вода. Сякаш един океан се стовари върху друг. От грохота не чуваха дори собствения си глас.

„Не трябва да оставим толкова прясна вода да иде на вятъра — каза си Лаперуз. — Тя никога не ни стига.“

И се разпореди:

— Всички празни бурета на палубата!

Невъзможно беше да се стои на палубата — поройният дъжд поваляше хората. Достатъчно беше само за миг да се открехне вратата и надолу по стълбите потичаше цял ручей. Моряците успяха да изтърколят на палубата двадесет и пет празни бурета. В тях се събра доста прясна вода.

При всеки удар на мълнията по гръмоотвода фрегатата се разтърсваше като при топовен изстрел. А мълниите падаха една след друга. От каютата човек можеше да помисли, че корабът се намира под обстрела на цяла неприятелска ескадра.

Дъждът се изливаше цели два часа, без да престава, и спря също тъй внезапно, както и започна. От небето рукнаха знойни слънчеви лъчи, облакът се сви в едно облаче и се стопи на хоризонта. Палубата изсъхна за няколко минути. Но жегата не беше така мъчителна, както преди. Дишането стана по-леко. Бурята донесе на всички облекчение.

По случай преминаването на екватора готвачът нагости всички с шунка, запазена специално за тоя случай. Вечерта целият екипаж на „Компас“ излезе на палубата. Един от моряците се маскира като Нептун — древния бог на моретата. Така повеляваше старинният моряшки обичай. Всички обливаха Нептун с ведра вода. Той тичаше мокър по палубата и се сърдеше. После всички се гонеха и се обливаха с вода. След десет минути на двете фрегати не остана нито един сух човек. Офицерите участвуваха в тази игра наравно с моряците. Когато се измориха да играят, моряците дълго разглеждаха бляскащия на небето Южен кръст — съзвездие, което се вижда само в Южното полукълбо.

Екваторът остана назад.

ХРАБРИЯТ КОМЕНДАНТ

По пътя към нос Хорн Лаперуз възнамеряваше да спре на още две места — при остров Тринидади и при бреговете на Бразилия.

Остров Тринидади, малък къс земя, загубен сред Атлантическия океан, интересуваше Лаперуз главно защото там преди него не бе ходил нито един французин. За този остров във Франция знаеха само по описанията на португалците и англичаните. И Англия, и Португалия включваха остров Тринидади в числото на задморските си владения. Французите нямаха и представа кому принадлежеше в действителност. Те не знаеха има ли там удобно пристанище, може ли да се запасят с прясна вода, живеят ли там хора и какви растения и животни има.

Скалистите брегове на остров Тринидади бяха забелязани от фрегатите сутринта на 16 октомври. Това бяха печални брегове — кафяви камъни, изгорени от слънцето. Нито едно дърво, нито една тревичка.

Пристанището, което скоро намериха, бе толкова малко, че Лаперуз не се реши да въведе в него корабите си. На брега зад пристанището се издигаше каменна кула. На кулата се развяваше португалско знаме.

— Тук са португалците, а не англичаните — каза Лаперуз.

При появата на чуждестранните кораби край острова в португалското селище се дигна суматоха. Лаперуз видя през далекогледа си колко припряно се отваряха и затваряха вратите на бордеите, как по единствената уличка тичаха назад и напред фигурки в бяло, как на кулата се появиха някакви хора, които размахваха възбудено ръце.

Бе решено да не влизат в пристанището, а да изпратят лодка.

За командир на лодката Лаперуз назначи лейтенант Бутен, като му даде в помощ десет моряка и ботаника дьо Френ, който знаеше португалски език.

Когато се приближиха до брега, Бутен видя странна процесия, тръгнала към френската лодка. Тази процесия се състоеше от двеста души, облечени в нощници. Освен нощниците върху им нямаше нищо — ни куртки, ни панталони, ни шапки. Те всички бяха старци и инвалиди: един нямаше ръка, друг беше с дървен крак, на трети окото беше превързано с някакъв мръсен парцал. Но всеки мъкнеше пушка. Пушките бяха тежки, дълги, излезли от употребление най-малко сто години преди пътешествието на Лаперуз.

Тази чудновата армия командуваше слабичко, побеляло старче. Само то беше с военен мундир — с бели еполети със звезди и златни нашивки. Когато се приближиха до лодката, то се поклони ниско и притисна дясната ръка до сърцето си.

— Господин чуждестранен офицер — каза старчето на Бутен с треперещ старчески глас, — моля ви да отпътувате от моя остров. Не погубвайте мен, стареца. Аз съм тукашният комендант и на мене ми е заповядано да не пускам чужденци на острова. Но как мога да не ви пусна! Та нали единственият ми топ е ръждясал. Той не е стрелял нито веднъж от хиляда седемстотин и пета година. А миналата седмица проведоха учение на войниците и се оказа, че на всеки десет пушки девет не стрелят. Съдете сами, мигар аз мога да се сражавам с две огромни фрегати? А ако ви пусна на острова и за това научи началството, ще ме арестуват като изменник и ще ме хвърлят в тъмница. Влезте в положението ми, господин чуждестранен офицер. Съжалете ме! Идете си оттук.

Бутен с помощта на дьо Френ обясни на коменданта, че французите са дошли на острова с най-мирни намерения и молят само разрешение да съберат за колекцията си растящите на острова треви, да се запасят с прясна вода и да купят провизии.

Но комендантът стоеше твърдо на своето.

— Остров Тринидади — казваше той — има за Португалия важно стратегическо значение и на мене ми е заповядано да не пускам тук чужденци. Пък и никакви треви не растат тук — сами виждате, — гол камънак. Водата на острова е такава, че и свинете дори не искат да я пият. А провизии ни докарват веднъж в годината от Бразилия. Провизиите ни не стигат, изяли сме вече всички кучета. Какво ще правите на този остров. Тук е толкова горещо, че войниците ми ходят само по нощници. Бъдете жалостиви, идете си. Не ме карайте мене, стареца, да свърша живота си зад решетките.

Бутен махна с ръка и отплава назад към „Компас“, изпращан от ниските поклони на благодарния комендант.

В БРАЗИЛИЯ

Преди да се отправят в опасното и дълго плаване край нос Хорн, трябваше да се запасят с прясна вода и провизии, да прегледат съоръженията и корпусите на фрегатите.

Всичко това накара французите да потеглят към Бразилия — богата португалска колония в Южна Америка. Лаперуз избра едно от южните бразилски пристанища, което днес се нарича Флорианополис, а в онези времена се казваше Дестеро. След като напусна остров Тринидади, той се насочи право към него.

На 6 ноември видяха бразилския бряг — целия покрит с непроходима палмова гора. През далекогледите се виждаха стада дългоопашати маймуни, които се премятаха в листака и размахваха юмруци на минаващите покрай тях кораби.

В три часа забелязаха каменната крепост на град Дестеро. Щом фрегатите влязоха в рейда, Лаперуз заповяда на топчиите:

— При топовете!

Лаперуз приветствува града с топовен салют.

Бам! Бам! Бам!… Разнесоха се единадесет изстрела. При всеки изстрел целият корпус на „Компас“ се разтърсваше.

Жителите на град Дестеро се оказаха учтиви хора. На крепостта се извиха димни облачета и спокойният въздух на залива се разтърси от единадесет ответни залпа.

На брега Лаперуз намери дон Франсиско де Бараса, губернатор на града. Той говореше превъзходно френски и с всички сили се стараеше да бъде любезен. Когато узна, че Лаперуз иска да купи провизии, посочи му къде и какво се продава по-евтино.

Град Дестеро имаше само три хиляди жители, които живееха бедно, в малки къщички и се занимаваха предимно с отглеждане на бананови и портокалови дървета. Добитъкът им беше малко, защото наблизо нямаше пасбища. Да се разчистят пасбища бе невъзможно: в Бразилия дърветата растат толкова бързо, че всяко място, разчистено с огромен труд, за няколко месеца обраства отново. Но най-страшното бедствие за добитъка бяха отровните змии, които изпълзяваха от гората в самия център на града. Едно ухапване на такава змия е достатъчно, за да убие и най-якия бик. Обувките предпазваха криво-ляво хората, но добитъкът гинеше с хиляди.

Моряците от „Компас“ и „Астролабия“ се измъчваха много от жегата. Работата им не спореше. Дори залезът на слънцето не им доставяше облекчение — задухата им пречеше да спят. Когато се запасиха с вода и провизии и закърпиха платната, Лаперуз побърза да отплава в океана.

— Да бягаме от тоя пъкъл! — казваха моряците. — По-бързо на юг! Там ни очакват прохладни ветрове и освежителни дъждове.

На 19 февруари фрегатите излязоха от пристанището на Дестеро.

ЛЪЖЛЬОТО

Преди да заобиколят нос Хорн и да излязат в Тихия океан, Лаперуз опита да намери островите, открити в южната част на Атлантическия океан от капитан Ла Рош.

Капитан Ла Рош бе прочут пътешественик. Когато се върна в родината си след дълго плаване, той заяви, че е успял да открие много нови земи. Особено хвалеше островите, които намерил в Атлантическия океан.

„Много острови са необикновено плодородни — казваше Ла Рош. — Боровете и елите там са по-дебели от нашите дъбове. А в реките има толкова злато, че може да се гребе от дъното направо с лопати. Аз щях да докарам цял трюм със скъпоценни метали, но трябваше толкова много да бързам…“

Смятаха Ла Рош за нов Колумб. Той бе произведен незабавно адмирал. Но постепенно започна да става ясно, че толкова много земи, които Ла Рош бе открил в различните части на света, не съществуват. Ту един, ту друг пътешественик се убеждаваше, че там, където, според думите на Ла Рош, трябваше да се намира суша, в действителност се разхождаха морските вълни.

Само едно откритие на Ла Рош оставаше още непроверено: цветущите острови на юг в Атлантическия океан. Нито един кораб не бе ходил още там след Ла Рош. И френското министерство на марината възложи на Лаперуз да изясни съществуват ли тези острови в действителност, или самохвалкото капитан ги е измислил така, както и останалите си открития.

Лаперуз не вярваше в островите на Ла Рош, но той бе длъжен да се подчинява на министерството и реши да изпълни добросъвестно това, което му бе възложено.

От Дестеро Лаперуз се насочи на югоизток. Ла Рош не си даваше труда да посочва точно местонахождението на откритите от него земи и на Лаперуз предстоеше да огледа огромна площ от океана, преди да се убеди окончателно в лъжливостта на своя предшественик. Ако би пропуснал макар и една педя, в Европа биха казали, че Ла Рош е казвал истината и че Лаперуз е минал покрай островите му, без да ги забележи.

Колко тягостно и скучно е да браздиш океана без всякаква цел, без всякаква надежда да намериш нещо! Днес корабите извиваха наляво, утре надясно, на третия ден се връщаха на старото място. „Компас“ и „Астролабия“ ту поемаха в разни страни, ту отново се събираха. Лаперуз нанасяше целия си курс на картата. Тази карта ще му послужи за доказателство, че не бе пропуснал нищо по цялата тази обширна област на океана, където по думите на Ла Рош трябваше да се намират островите.

Времето беше студено и дъжделиво, духаше силен вятър. Командата изпита дълбоко облекчение, когато Лаперуз най-после, след месец и половина безплодни скитания, обяви, че търсенето е приключено, и насочи фрегатите към нос Хорн.

ПРИ БРЕГОВЕТЕ НА ПАТАГОНИЯ

На 14 януари 1786 година мореплавателите видяха пред себе си голям плосък бряг на Патагония. Печална степна равнина се простираше до самия хоризонт. Фрегатите тръгнаха на юг покрай брега. Там се показа неголям отряд конници, които викаха нещо на моряците и размахваха ръце.

— Мигар това са патагонци! — попита Бартоломей Лесепс капитана.

— Да, патагонци са — отговори Лаперуз.

Лесепс грабна далекогледа и почна с почуда да разглежда конниците.

— Нищо не разбирам! — каза най-после той. — В училище съм чел много описания на разни старинни пътешествия и всички пътешественици от минали времена, посетили Патагония, твърдят, че патагонците са великани, че и най-високите европейци им стигат едва до кръста. А пък тези хора, които препускат там на брега, съвсем не са по-високи от нас, капитане.

Лаперуз се разсмя.

— Не вярвайте на старите пътешественици, Лесепс — каза той. — Те обичат да поукрасяват, да преувеличават. Открият някъде селце — и го нарекат град. Видят крокодил — и когато се завърнат, разказват, че той бил по-дълъг от кораб. Чуят някъде от туземците за злато — и уверяват, че с това злато могат да се павират всички улици на Мадрид. Патагонците наистина са снажни и яки хора и ето че са ги превърнали във великани.

— Патагонците са отлични ездачи — каза професор Дажеле, който се вслушваше в разговора. — Те не се разделят с конете си нито денем, нито нощем, не правят нито крачка пеш. Децата се качват на конете от три години, жените препускат не по-зле от мъжете. А нали преди появата на европейците нямали и представа какво нещо е конят. Когато виждали конник, падали пред него на колене, мислели, че е шестоног двуглав бог.

— Как са се озовали при тях конете? — попита Лесепс. — Нали и досега в Патагония не живеят европейци.

— Преди двеста години тук се заселили няколко испански семейства. Испанците докарали осемдесет и шест коня. Но малката испанска колония залиняла бързо. Една лоша реколта следвала след друга, земята се оказала неплодородна и заселниците се върнали в родината си. А конете им останали в Патагония. Те подивели, размножили се бързо и се пръснали на табуни по цялата степ. Патагонците полека-лека свикнали с тях, почнали да ги ловят и опитомяват.

СТРАШНИЯТ НОС

Патагония и входът в Магелановия проток останаха назад. Фрегатите плаваха край бреговете на Огнена земя, най-мрачната страна в света, и се приближаваха към най-южния край на Америка — към страшния нос Хорн, забулен вечно в мъгла, където цяла година вилнеят урагани и вали дъжд, където огромни вълни се разбиват в подножието на мрачни планини.

Моряците, които се готвеха за тежкото изпитание, проверяваха всяко въже, всяко платно, оглеждаха внимателно обшивката на корабите. На всички лица бе изписана загриженост. С всеки изминат ден все по-рядко се чуваха песни и шеги.

— Какво се безпокоите толкова? — питаше Лесепс. — Стигнахме вече до Огнена земя, а времето е чудесно.

Наистина времето не беше лошо, духаше равномерен попътен вятър, слънцето, макар и да не топлеше, светеше ярко.

— Тук времето е лъжливо — каза Лаперуз. — Холандският капитан Рогевейн, когато се приближавал до Огнена земя, също бил очарован от хубавото време, а при нос Хорн го подхванал ураган и го отнесъл далече на юг. Рогевейн с огромни усилия извел кораба си от полярните ледове.

— Рогевейн се е отървал много евтино — прибави лейтенант д’Екюр, който наскоро бе завършил военноморското училище и се гордееше с познанията си по история на пътешествията. — А виж, английският адмирал Енсън, той наистина би могъл да ви разкаже какво представлява нос Хорн. Енсън се приближил към нос Хорн в 1740 година и командувал ескадра от пет фрегати, а когато нос Хорн останал подире му, адмирал Енсън командувал вече само две фрегати, другите три лежали на морското дъно.

— Надявам се, че с нас това няма да се случи — каза Лаперуз. — Но се боя да не стане нужда да се разделим с нашите топове. През време на буря при нос Хорн капитан Джордж Бирън изхвърлил зад борда всичките си оръдия, за да облекчи кораба.

— Бурите при нос Хорн почти винаги се съпровождат от гъста мъгла — продължаваше д’Екюр, — затова там корабите през цялото време рискуват да налетят на скала. През 1766 година покрай нос Хорн плавали два кораба: единия командувал англичанинът Картрът, другия французинът Бугенвил. Ураганът беснеел, а мъглата била непрогледна, Картрът бил изнесен към самия брег и с огромни усилия се отдръпнал от плитчината, а Бугенвил изподрал о камъните цялата обшивка на кораба си.

— Испанците са принудени най-често да заобикалят нос Хорн — забеляза Лаперуз. — Те по заповед на краля си крият от чужденците пътешествията си. Но англичаните разправят, че целият бряг на Огнена земя е осеян с отломъци от разбити испански кораби.

През нощта всички разбраха откъде Огнена земя е получила наименованието си. На тъмния бряг ту тук, ту там пламваха безчислени огньове.

— Туземците палят огньове, за да ни примамят при себе си — каза Лаперуз.

— Хайде утре заран да спрем край брега — предложи Лесепс.

Но Лаперуз поклати глава.

— Трябва да бързаме, докато времето е хубаво — каза той. — По тези места всяка минута може да ни връхлети буря. А да се срещаме с жителите на Огнена земя няма смисъл: Те ще ни погубят с лакомията си.

— Нима са людоеди!

— Не, но те ще изядат корабите ни — каза капитанът, усмихвайки се. — Жителите на Огнена земя са безкрайно бедни и винаги страдат от глад. Вечно им се яде и ядат всичко, каквото им падне. Когато тук спрял капитан Бугенвил, при него на кораба се качили десетина огнеземци. Бугенвил ги нагостил с каша. За половин час те унищожили кашата, сварена за обяд на целия екипаж, и почнали да търсят дали няма нещо, подходящо за ядене. Попаднало им сандъче със свещи и те изяли всички свещи заедно с фитилите. Когато намерили стара моряшка обувка, разкъсали я на парчета и почнали да дъвчат кожата.

Навъсени планини обграждат Огнена земя. По склоновете им расте мрачна гора. По клисурите има още сняг, въпреки че януари в Южното полукълбо отговаря на нашия юли. Но Лаперуз и спътниците му не видяха мъглата, за която разказваха всички пътешественици, посетили тази далечна страна. Минаваше ден след ден, а времето бе както преди прекрасно.

Ето накрая и нос Хорн — черна гола канара, проядена от бурите. Моряците с трепет разглеждаха назъбения й гръб, който отделяше Атлантическия океан от Тихия. Той изглеждаше като чудовище, което дебне плячката си.

Но към корабите на Лаперуз чудовището се отнесе приветливо. На 1 февруари фрегатите минаха спокойно пред самия му нос, огрян от ярка слънчева светлина. На юг се показа облаче мъгла, но бързо се разпръсна.

Корабите влязоха в Тихия океан.

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ГРАД

„Компас“ и „Астролабия“ плаваха на север покрай западните брегове на Южноамериканския материк. Отляво се простираше Тихият океан, отдясно се синееха Андите — величествена планинска верига, която се простира през цяла Южна Америка.

Страната, разположена между Тихия океан и Андите, се нарича Чили. По онова време Чили беше испанска колония. Лаперуз реши да се отбие в южното чилийско пристанище Консепсион, за да си почине и се запаси с припаси.

Консепсион, както знаеше Лаперуз, беше напълно европейско градче, с каменни къщи, църкви и павирани улици. Още в училище, когато разглеждаше картините в учебника по география, Лаперуз намираше, че Консепсион прилича извънредно много на неговото родно градче Алби във Франция. Същата каменна крепост с назъбени стени, същите камбанарии, тополи, пазар, където селяните докарват мляко на малки магаренца. С една дума, най-обикновено градче, заради което не си струваше да се отива накрай света. Заливът пред Консепсион е описан и измерен от стотици капитани. Известно беше къде трябваше да заобиколят носа, къде се намира подводна плитчина, къде е най-удобно да се хвърли котва. И нямаше нищо чудно в това, че Лаперуз съвършено спокойно, без всякакво вълнение, водеше корабите си към такова просто и обикновено място.

На 22 февруари 1786 година двата кораба се приближиха до самия бряг, където на картата с малко колелце бе означен град Консепсион. Времето беше чудесно — безветрено, ясно, не прекалено горещо. „Компас“ пръв заобиколи носа и влезе в залива. Капитанът взе далекогледа и започна да разглежда приближаващия се бряг.

Той побледня, остави далекогледа, после отново се взря, после пак го остави и викна на застаналите до него офицери:

— Повикайте при мене господин Дажеле!

Дажеле бе най-прочутият френски астроном по онова време. Той придружаваше експедицията на Лаперуз по поръчение на Академията на науките.

— Господин Дажеле — обърна се към него капитанът, — сигурен ли сте, че сте изчислили правилно скоростта на нашите кораби?

— Сигурен съм.

— Може би сте се излъгали? Може би се намираме няколко градуса по на юг или по на север, отколкото предполагате?

— Какво приказвате? — обиди се ученият. — Всичките ми инструменти са в пълна изправност. Лично съм проверявал много пъти всяка цифра. Не е възможно да съм се излъгал дори с четвърт градус.

— И къде според вас се намираме? — нетърпеливо попита капитанът, като хапеше от яд устни.

— В залива на град Консепсион.

— Консепсион? Къде е вашият Консепсион? — каза Лаперуз, като сложи пред очите на астронома далекогледа.

Дажеле погледна през кръглото изпъкнало стъкло и за малко не изпусна далекогледа от ръцете си.

— Не разбирам… Не е възможно да съм се излъгал… Всичко съм проверил…

На брега нямаше нито назъбена крепост, нито каменни къщи, нито камбанарии. Черните гърбове на отвесни голи скали блестяха на слънцето. Град Консепсион бе изчезнал безследно.

На „Астролабия“ ставаше същото, каквото на „Компас“. Капитан дьо Лангл крачеше по палубата с далекогледа в ръце и напразно се мъчеше да намери изчезналия град.

Двата кораба спряха посред залива.

— Гледайте, капитане — каза Дажеле и подаде далекогледа на Лаперуз. — Там, в далечината, има някакво селце.

— Да — отвърна Лаперуз, — няколко къщички. Две черкви на два хълма…

— Две черкви на два хълма? — извика Дажеле, като изтръгна далекогледа от ръцете на Лаперуз. — Вие знаете ли кое е това село?

— Не, не знам.

— Това е Талкауано.

— Каква Талкауано?

— Селото. Талкауан се намира до Консепсион. В испанските описания на тази местност се казва: „До Консепсион се намира селцето Талкауано, забележително с двете си еднакви църкви, разположени на два еднакви хълма“.

Но от това откритие всичко стана още по-неразбираемо. Селото до града бе оцеляло, а градът бе изчезнал…

Дажеле отново определи дължината и ширината и отново се убеди, че всичките му изчисления бяха правилни.

До осем часа вечерта двата кораба лавираха в залива. Едва привечер дежурният моряк видя лодка, която плаваше към „Компас“.

Всички изтичаха на палубата. Моряците с нетърпение очакваха лодката. Всички искаха да узнаят по-скоро тайната на изчезналия град.

В лодката при веслата седяха шестима гребци. На носа имаше двама души — единият брадат, в просто моряшко облекло, другият в малиновочервено наметало със сребърна везба и широкопола шапка, украсена с огромни черни пера. На хълбока му висеше права шпага със златен ефес.

Пуснаха от кораба въжената стълба и двамата новопристигнали се изкачиха на палубата.

— Полковник дон Хуан Мигел Мария Хосе Постиго — се представи на Лаперуз извезаният със сребро испанец, като свали шапка и направи дълбок поклон. — А това е лоцманът — прибави той и посочи пристигналия заедно с него моряк, — който ще въведе вашите кораби в пристанището на град Консепсион. Добре дошли в нашия град! Кралят изпрати заповед от Мадрид да ви посрещнем като испанци.

— Дон Хуан Мигел Мария Хосе Постиго — каза смутено Лаперуз, като огледа още веднъж с недоумение бреговете, — но къде е вашият град Консепсион? Аз стоя тук цял ден и не виждам никакъв град.

— Не се безпокойте! — отговори дон Постиго. — Градът се премести.

И ето какво научи Лаперуз от испанеца.

В 1751 година в Чили станало земетресение. Жителите на Консепсион избягали през нощта от събарящите се къщи и с ужас забелязали, че морето бавно пълзи към брега. Вълните поглъщали къща след къща, улица след улица, площад след площад. Ужасените жители хукнали към планините. На сутринта, когато се разсъмнало, те не намерили града си. Целият бил погълнат от морето. Оцеляло само близкото селце Талкауано. На мястото на града се образувал залив. В ясно време рибарите виждат в прозрачната вода на този залив къщите, църквите и крепостта.

— А какво стана с жителите на града? — попита Лаперуз.

— Те живяха цяла година на лагер в планините и оплакваха погиналото си имущество. А после решиха да построят нов град. Избраха място на брега на река Био-био. Пристанището Консепсион сега се намира в устието на реката.

ЧИЛИЙСКИ НРАВИ

„Компас“ и „Астролабия“ влязоха в пристанището късно през нощта.

Сутринта пристигна на яхта комендантът на града дон Диего Квехада. Той докара подарък на Лаперуз сто заклани овена, двеста свински бута, купища говеждо месо и плодове. Наметалото му бе извезано още по-разкошно от наметалото на дон Постиго и той се кланяше почти до земята.

— Нашият губернатор дон Хигинс — каза дон Квехада, — ще бъде дълбоко огорчен, когато научи, че сте пристигнали в негово отсъствие. Той би бил щастлив да ви приветствува лично, но сега е зает с войната срещу въстаналите индианци.

Лаперуз бе извънредно доволен от подаръците на дон Квехада. Припасите, взети от Бразилия, бяха вече почти изядени. Щедрите подаръци на испанците осигуряваха целия екипаж с месо за няколко месеца. На Лаперуз оставаше да купи само брашно.

Когато разгледа кораба, дон Квехада се учуди много, че всички части са здрави, че в корпуса на кораба няма нито една пукнатина, нито една дупка.

— Нашите кораби, които заобикалят нос Хорн — каза той, — пристигат пробити и незабавно се отправят в ремонт.

Когато чу, че Лаперуз намерил при нос Хорн спокойно море, той заяви, че това е незапомнен случай.

Още по-учуден остана испанецът от здравия вид на екипажа.

— Нима на корабите си нямате нито един болен моряк? Нима не са ви засегнали нито скорбутът, нито треската?

— Нито един — отговори гордо Лаперуз.

— Имате късмет — каза дон Квехада. — Да заобиколите Американския материк и това да не ви струва нито една счупена мачта, нито един болен моряк!

Лаперуз, дьо Лангл и Дажеле, придружени от неколцина офицери, слязоха на брега. Взеха със себе си и географа Бернизе, за да състави карта на новия град.

От града излезе да ги посрещне целият гарнизон. Консепсион посрещна Лаперуз като велможа. Комендантът, дон Квехада, му отстъпи половината от двореца си и го канеше да остане при него през цялото време, докато корабите стоят в консепсионското пристанище. Лаперуз се съгласи на драго сърце.

Гостоприемството и щедростта на Квехада отначало му бяха необясними. Но после се досети каква е работата.

Когато във Франция започнаха да подготвят експедицията на Лаперуз, френският посланик при испанския двор помоли испанското правителство да окаже съдействие на предполагаемата експедиция. До всички испански пристанища, разположени във всички части на света, бяха изпратени заповеди с подписа на краля, в които се предписваше да се окаже на Лаперуз най-добър прием. Една от тези заповеди получи и дон Квехада. Той през целия си живот не бе получавал заповед, подписана от краля. Никога още в Консепсион не бе пристигал такъв важен документ. Дон Квехада не знаеше кой е този френски мореплавател. Той е сигурно много могъщ и важен човек, щом за него пише лично кралят! И дон Квехада с всички сили се стараеше да угоди на своя гост.

Впрочем французите скоро разбраха, че дон Квехада съвсем не е толкова щедър, колкото им се стори отначало. Когато купуваше жито за корабите, Лаперуз бе поразен от чилийската евтиния. За няколко медни монети даваха огромен вол. Овните продаваха само на дузини — един овен беше толкова евтин, че не си струваше да се продава отделно. Пшеницата на консепсионския пазар струваше осем пъти по-евтино, отколкото във Франция. При такива цени не е трудно да бъдеш щедър.

Богатството на тази страна порази Лаперуз. Конете, кравите и овцете, докарани от Европа, тука се разплождаха необикновено бързо. Чилийските планински пасбища бяха покрити с диви и полудиви стада. Край чилийските брегове се въдеха огромно количество китове. Те влизаха безстрашно в пристанището на Консепсион и обливаха с фонтаните си корабите.

Но въпреки тези природни богатства жителите на Чили бяха много бедни. С вълната от овцете си те биха могли да снабдят половината от фабриките за сукно в Англия, с говеждото си месо да изхранят половината Европа. Но алчността на испанския крал ги разоряваше. На всяка стока, внасяна и изнасяна от Чили, той налагаше такива мита, че търговията бе невъзможна.

Ала не само митата разоряваха тази плодородна страна. В Чили имаше много манастири и монаси. Селяните даваха на монасите една десета част от своите доходи.

Чилийците са произлезли от смесването на испанците с индианците; чистокръвни испанци се срещаха само между войниците и чиновниците. Всички чилийци поразяваха французите с безупречната си учтивост. Когато се поздравяваха и сбогуваха, те се кланяха ниско, отместваха десния си крак назад и притискаха ръка до сърцето. Лаперуз се опитваше да подражава на поклоните им, но всеки път губеше равновесие и едва не падаше. Краката не го слушаха, изисканият реверанс не му се удаваше.

Две седмици след пристигането на Лаперуз в Консепсион губернаторът дон Хигинс се върна от бойното поле. Дон Хигинс беше ирландец, постъпил на испанска служба. Почти цялото си време прекарваше във война с индианците. Чилийските индианци не бяха вече тия мирни беззащитни хора, за които разправяха първите испански мореплаватели. Те се бяха научили от испанците да препускат на коне и да стрелят с пушки. Те станаха прекрасни ездачи и отлични стрелци. След като се бяха отдръпнали от морето в планините и степта, те се бяха укрепили там и почти двеста години защитаваха родината си от чуждоземците. Испанците ловяха индианците, оковаваха ги във вериги и ги изпращаха да работят на сребърните рудници, където те не издържаха непосилния труд и умираха след две-три години.

ПРАЗНИКЪТ

Започваше март. В Южното полукълбо наближаваше зимата. Трябваше да се приготвят за път, за да успеят да стигнат в Северна Америка не по-късно от юни и да пристъпят към търсене на протока, който съединява Тихия океан с Атлантическия. Лаперуз се готвеше всяко полугодие да минава от едното полукълбо в другото. Това му даваше възможност да избягва зимните бури през време на цялото си пътешествие. Когато е зима в Южното полукълбо, той ще се намира в Северното, когато е зима в Северното полукълбо, той ще се намира в Южното. Вечно лято ще съпровожда корабите му.

Отпътуването от Консепсион той определи за 15 март. Бе решено един ден преди отплаването да устроят празник, за да се отблагодарят на гостоприемните чилийци. Опънаха на брега палатки, наредиха маси. Поканиха триста души гости. Тук беше и губернаторът със свитата си, и дон Квехада, и дон Постиго. В празника взе участие почти целият екипаж на кораба; Лаперуз остави само четиридесет човека на корабите, за да ги пазят и следят за реда.

Гостите изядоха няколко вола и изпиха много бъчви вино. Консепсионските дами се явиха с разкошни наметки, донесени им от прабабите им от Испания. Един учен монах прочете свое стихотворение, посветено на дружбата между французи и испанци. Празникът мина чудесно. Когато масите се изпразниха, всички излязоха на поляната да танцуват.

— Чакайте, сега ще ги смая — пошепна Дажеле на Лаперуз.

След минута той се върна с неголямо хартиено кълбо в ръцете.

— Сеньори! — извика той. — Сега ще ви покажа последното чудо на науката. Ето този балон, неотдавна изработен от братята Монголфие, сега сам, без всякаква странична помощ, ще полети във въздуха.

Тълпата затаи дъх.

— Това кълбо е устроено много просто — продължаваше Дажеле. — Виждате, че към него е завързана горелка. Ето, аз я запалвам. Въздухът вътре в кълбото се нагрява. Топлият въздух е по-лек от студения. Той се стреми нагоре и тегли след себе си и балона.

С тези думи Дажеле пусна кълбото от ръцете си.

Чудото на науката, след като се разклати нерешително, започна бавно да се издига.

Чилийците и моряците извикаха. Никой от тях още не бе виждал въздушен балон.

Балонът летя над целия град и заседна на камбанарията на консепсионската катедрала.

На другия ден „Компас“ и „Астролабия“ дигнаха котва. Отпочиналите и укрепнали моряци се заеха весело за работа. На брега дон Хигинс, дон Квехада и дон Хуан Мигел Мария Хосе Постиго дълго махаха с шапки на заминаващите кораби.

НА ОСТРОВ ПАСХА

Фрегатите плаваха с попътен вятър на северозапад. След три седмици, на 8 април, мореплавателите забелязаха хълмист гол остров. Това беше остров Пасха, на който преди двадесет години бе идвал Кук.

Лаперуз също искаше да посети този остров. Той бързаше към Северна Америка, но смяташе, че може да пожертвува един ден за остров Пасха. Решено бе да спрат на същия залив, в който бе спирал капитан Кук.

Куковия залив намериха лесно. Той се врязваше дълбоко в брега и бе защитен от всички ветрове. Фрегатите влязоха в него — отначало „Астролабия“, после „Компас“ — и спряха на една миля от брега.

На брега стояха шестима мъже. Те скочиха във водата и заплуваха към „Компас“. Във водата те се чувствуваха като на сушата. Хвърлиха им въже. Те се покатериха по въжето на палубата и се отръскаха като кучета.

Облеклото им се състоеше от въжен пояс, към който отзад и отпред бяха завързани снопчета трева.

Всички обитатели на кораба излязоха на палубата. Всички искаха да видят чудноватите гости. Островитяните бяха обкръжени от цяла тълпа. Но това съвсем не ги смути и не ги изплаши. Невъоръжени, те стояха самотно сред множество чуждоземци и се усмихваха приветливо.

„Ето прекрасен пример за това — помисли Лаперуз, — че с туземците трябва да се отнасяме ласкаво. Тук Кук никого не е убил, никого не е ограбил и жителите на остров Пасха приветливо, без каквато и да е тревога, посрещат европейците. Ако всички пътешественици бяха толкова миролюбиви, не би им се наложило да водят навсякъде толкова кръвопролитни битки.“

Той реши да продължава политиката на капитан Кук и даде на гостите цял куп подаръци — стъклени гердани, калаени лъжици, червени кърпи. Островитяните веднага накачиха всичко това върху себе си — герданите на шията, лъжиците и гребенчетата в косите, кърпите в пояса. Те се зарадваха много на тези украшения и с възторг се разглеждаха един друг. Предвзето и гордо се разхождаха по палубата. Но не минаха и десетина минути и получените дрънкулки им омръзнаха. Те почнаха със знаци да молят моряците да им подарят още нещо.

Тогава Лаперуз сложи на главата на най-възрастния островитянин широкопола моряшка шапка. Старецът заподскача от радост. Впрочем той не успя да се погизди с нея. Към него подскочи друг островитянин, дръпна я от главата му и я нахлупи. Но и той не можа да задържи дълго шапката. Всеки искаше да завладее шапката. Всеки я дърпаше към себе си. Почна боричкане. Островитяните, такива дружни преди минута, сега без всякаква жалост се удряха един друг с юмруци, показвайки белите си зъби.

— Ха така! Ха така! — със смях ги насърчаваха моряците…

Най-после шапката остана на главата на най-силния и младия. Той стоеше със стиснати юмруци, готов да набие всекиго, който се опита да отнеме съкровището му. И останалите петима не се решаваха да се приближат до него. Те толкова завистливо и тъжно гледаха щастливеца, че Лаперуз се смили и даде всекиму по една такава шапка.

Корабът порази островитяните с големината си. Те ходеха от кърмата към носа, от носа към кърмата, брояха крачките, после високо спореха и отново брояха.

Наближаваше да се мръкне. Лаперуз реши да слезе на брега едва на другия ден. Но лейтенант д’Екюр, комуто бе омръзнало да стои на кораба, предложи да откара гостите до острова с лодка. Лаперуз се съгласи, ала настоя д’Екюр да не слиза на брега, а да спре на няколко крачки от брега и да стовари пътниците направо във водата.

Спуснаха лодката, д’Екюр настани островитяните в нея и гребците хванаха веслата. Островитяните седнаха чинно на скамейката, но когато лодката потегли, омръзна им да седят на тясно. Почнаха да мърдат, да се блъскат, да клатят лодката. Д’Екюр ги сгълча. Тогава те свалиха шапките си, сложиха в тях като в кошници всичките си гердани и кърпи и един след друг наскачаха във водата.

— Чакайте! Къде тръгнахте! Аз ще ви откарам! — извика подире им д’Екюр.

Но те бързо заплуваха към брега, като държаха шапките си високо над главите си, за да не ги измокрят.

Д’Екюр трябваше да се върне на фрегатата.

ПОХИТИТЕЛИТЕ НА ШАПКИ

На следната сутрин Лаперуз и дьо Лангл се отправиха на брега, придружени от астронома Дажеле, физика Ламанон, ботаника дьо Френ и всички офицери, освен дежурните. За всеки случай за защита на отреда от нападение Лаперуз взе със себе си осемнадесет войници от морската пехота под командата на поручик дьо Вожуа. Ботаникът дьо Френ бе взел няколко торби със семена от различни европейски градински растения — зеле, моркови, цвекло и тиква. В лодката на дьо Лангл лежаха завързани овце, кози и свине. Дьо Лангл по примера на капитан Кук реши да подари тези животни на островитяните.

Островитяните посрещнаха французите със силни викове. На брега се бяха събрали около шестстотин души. Лаперуз забеляза с удоволствие, че всички те бяха невъоръжени, освен двама-трима, които държаха в ръце чепати сопи. Той почна да търси в тълпата вчерашните си гости и веднага ги позна по шапките и герданите. Притежателите на шапките гордо се разхождаха между съплеменниците си, наслаждавайки се на всеобщата завист.

Когато слязоха на брега, моряците преди всичко опънаха палатка, където се разположи с инструментите си астрономът Дажеле, който по слънцето трябваше да определи географската дължина на остров Пасха и да провери изчисленията на Кук. Островитяните се въртяха около него, блъскаха се и му пречеха да работи. Лаперуз ги помоли да се дръпнат от палатката поне на три крачки, но те не обърнаха на думите му никакво внимание и продължиха да напират към французите от всички страни.

Любопитството им не беше съвсем безкористно. Те поглеждаха със завист към чудесните шапки, които украсяваха главите на моряците. И когато един моряк се зазяпа, шапката му се оказа в ръцете на някакъв пъргав островитянин. Морякът се спусна да го гони, но крадецът изчезна безследно.

След минута бяха откраднати шапките още на двама моряци. Ограбените не знаеха какво да правят и гледаха изплашено началството си. Ако почнат да се бият с крадците, за крадците ще се застъпят всички туземци, ще се наложи да стрелят и ще почне кръвопролитие. А ако не върнат шапките, ще бъдат наказани за изгубване на държавно имущество.

Но Лаперуз разреши съмненията им.

— Всеки, комуто бъде открадната шапката — каза той, — ще получи нова на кораба. Само, моля ви се, не се карайте с островитяните.

Когато палатката бе готова, решиха да започнат изследването на острова. Палатката, лодките и астронома Дажеле оставиха под охраната на войници. Останалите се разделиха на два отряда. Единият отряд се състоеше от Лаперуз и офицерите на „Компас“, другият — дьо Лангл, офицерите на „Астролабия“, ботаника дьо Френ и физика Ламанон. Лаперуз поведе отряда си покрай брега, а дьо Лангл — навътре в острова. Островитяните също се разделиха: едни останаха при палатката, други се помъкнаха след дьо Лангл, а няколко души тръгнаха с Лаперуз.

Зад извивката на брега Лаперуз видя дълъг, тесен и нисък сайвант.

— Къща! — извика той.

Но това не беше къща, а цяло село. Когато надзърна през вратата на сайванта, през която можеше да се провреш само на четири крака, Лаперуз видя най-малко двеста сламени постели. Този сайвант бе общ дом не на отделно семейство, а на цяло племе. Той бе направен от тръстика — гори на остров Пасха нямаше и островитяните бяха принудени да се оправят без дървен материал.

Край къщата пътешествениците срещнаха две стари островитянки, които бяха заобиколени от няколко десетки малки деца.

— Мигар тия две старици имат толкова деца? — попита Лаперуз и се изсмя на нелепия си въпрос.

Тези старици не бяха майки, а бавачки. Те гледаха децата на цялото племе.

Наблизо до жилището Лаперуз не намери нито ручей, нито кладенец. Кук в дневника си, добре известен на Лаперуз, твърдеше, че на остров Пасха няма никакви ручеи и островитяните пият вода от блатни локви, запазили се тук-там на дъното на доловете. Поради безводието островът бе много неудобна спирка за корабите: тук не можеха да се запасят с прясна вода.

Още един час трудна разходка по крайбрежните камъни, и Лаперуз се натъкна на нова находка. Той видя огромните каменни статуи, описани от Кук. Тези статуи, високи колкото триетажно здание, стояха на пиедестали, направени от гладки, дялани камъни. Каменните великани гледаха безстрастно морската шир.

За да разгледа една от статуите, Лаперуз се изкачи до подножието й. Един островитянин, който вървеше навсякъде по петите му, се покатери също след него. Когато Лаперуз вдигна глава, за да огледа туловището на статуята, островитянинът дръпна формената му капитанска шапка, скочи и хукна да бяга.

— Дръжте го! Дръжте го! — се развикаха застаналите долу офицери и се спуснаха да настигнат крадеца.

Капитанската шапка не бе евтина и друга такава Лаперуз нямаше. Но Лаперуз реши, че щом обикновените моряци трябва да се мъчат цял ден без шапки, защо той трябва да ходи с шапка? И подчинявайки се на заповедта на капитана, офицерите се върнаха при статуята, като оставиха на дръзкия крадец скъпоценната шапка.

След като разгледа статуите, Лаперуз тръгна назад към палатката. Дажеле, поручик дьо Вожуа и всички осемнадесет войници го посрещнаха без шапки. Затова пък островитяните, които се тълпяха около палатката, се перчеха с шапките, контешки килнати настрани.

Лаперуз без да чака завръщането на дьо Лангл, тръгна към кораба. Той искаше да смени лейтенант д’Екюр, който командуваше „Компас“ през време на отсъствието му. Д’Екюр предаде „Компас“ на капитана и се отправи към брега. — Омотайте си главата с някаква кърпа, а шапката си оставете в каютата — посъветва го Лаперуз, — в противен случай ще се върнете без шапка.

Когато слезе на брега във великолепен тюрбан от стари кърпи, лейтенант д’Екюр се зае да разпитва Дажеле за всичко, случило се на острова от сутринта. Войниците, заслушани в разговора на учения и офицера, забравиха съвсем за лодките. Островитяните се възползуваха от това. Един от тях се промъкна в една от лодките, открадна голяма кофа и хукна с нея навътре в острова. Кофата, която блестеше ярко на слънцето, се струваше на островитяните необикновена скъпоценност.

Войниците видяха бягащия крадец и нададоха вик. На фрегатата и без това не стигаха кофите. Налагаше се да заловят непременно нахалния крадец и да му вземат кофата.

Като чуха силните викове на войниците, островитяните, които стояха до палатките, хукнаха да бягат заедно с крадеца. Д’Екюр, поручик Вожуа и двама войници се спуснаха да догонят туземците. Те тичаха дълго по каменистата пътечка и вече се отчаяха, че ще догонят бързоногите островитяни, когато изведнъж се спряха.

— Дайте ни кофата! — развика се сърдито д’Екюр.

Но островитяните вместо отговор започнаха да хвърлят по французите камъни. На челото на един войник се изду цицина.

— Залп във въздуха! — заповяда на войниците д’Екюр.

Двама войници стреляха във въздуха. Но островитяните, които не знаеха, че с пушки могат да се раняват и убиват хора, съвсем не се изплашиха. Те започнаха да събират грижливо камъни на пътечката и после се понесоха като лавина към французите, като удряха с тояга по откраднатата кофа като на барабан.

Пушките на д’Екюр и дьо Вожуа бяха заредени със сачми. Те стреляха, сачмите се разлетяха на всички страни и бяха ранени петнадесетина души. Наистина раните бяха съвсем незначителни, но цялата тълпа в див ужас хукна да бяга, като остави кофата на бойното поле.

КРАЛЯТ

А през това време отрядът на дьо Лангл навлизаше все по-навътре в острова.

Беше трудно да се върви, защото целият остров Пасха е осеян с камъни, о които непрекъснато се спъваха. Пътниците влачеха с въженца козите, овцете и свинете, а на гърбовете си носеха торбите със семена. Изминаха не по-малко от два часа, докато за свое най-голямо облекчение стигнаха до обработени полета.

Полетата бяха очистени от камъни. Камъните бяха натрупани на купища в канавките и доловете. Дьо Лангл се удиви на търпението на островитяните — те бяха принудени да пренасят огромни камъни на собствените си гърбове, защото нямаха никакви домашни животни.

В защитените от вятъра долинки островитяните засаждаха банани. Но банановите дървета тук бяха хилави и даваха лоша реколта. Островитяните нямаха никакви земеделски оръдия. Те не познаваха дори дървената лопата. Дьо Лангл видя жена, която бе заета с обработката на една нива. Тя копаеше с тояга ямички в земята.

— Ето отлично място за посев! — извика дьо Френ, когато видя полянката, разчистена от камъните.

Развързаха торбите и дьо Френ се зае да сее семе от моркови, ряпа и тикви.

— От тези семена ще израстат растения, които ще може да се ядат — мъчеше се той да обясни на островитяните, като пъхаше юмрука си в устата и движеше челюсти.

Островитяните, които вървяха след отряда от самия бряг, изглежда, отлично го разбираха. Те го помъкнаха към друга полянка, удобна за посев, и го помолиха да посее в нея. Дьо Френ изпълни на драго сърце молбата им.

Скоро те се приближиха към една къща-село, също като тази, на която се натъкна Лаперуз на брега. От къщата излезе цяла армия голи кафяви дечица. Наглеждаше ги куца старица. До вратата дьо Лангл забеляза няколко кокошки. Кокошката беше единствената домашна птица на остров Пасха. Островитяните нямаха никакви домашни животни. Не бяха виждали никога дори кучета.

Побелял прегърбен старец с тояга в ръка излезе да посрещне дьо Лангл. Когато го видяха, островитяните притихнаха. Старецът се запромъква през тълпата, като шибаше с тоягата си хората по главите. Тези, които получаваха удари, дори не мислеха да възразяват — те се страхуваха от този старец. И дьо Лангл реши, че пред него е островитянският крал.

След като се поклони ниско, той поднесе дар на краля козела, овена, овцата и двете прасета. Вежливо, с думи и знаци, той разясни на негово величество каква полза могат да допринесат тези животни на остров Пасха. Негово величество слушаше и се усмихваше любезно с беззъбата си уста. Подарените животни моряците привързаха за един тежък камък край къщата.

Но в този момент погледът на краля попадна на крайчеца на носната кърпа, който стърчеше от джоба на дьо Лангл. Кралят бръкна в джоба му, стисна здраво кърпата в юмрука си и хукна към гората.

От почуда дьо Лангл не можа да промълви и дума. Човекът, комуто току-що бе направил такъв подарък, човекът, с когото се отнесе толкова любезно, богатият и могъщ човек, най-неочаквано открадна носната му кърпичка! Това дьо Лангл съвсем не можеше да разбере!

След като остави подарените на избягалия крал животни, той поведе отряда си назад към морето. Вече се смрачаваше, когато моряците, уморени, гладни и, разбира се, без шапки, стигнаха при палатката на Дажеле.

— В лодките! — изкомандува дьо Лангл. — Трябва да бързаме на фрегатата. Утре в зори потегляме оттук.

И наистина на сутринта Лаперуз заповяда да вдигнат котва.

Когато излезе на палубата, забеляза във водата край „Компас“ същите шестима островитяни, които го бяха посетили преди три дни. Той им разреши да се качат горе. С почуда моряците видяха, че островитяните са домъкнали дълго въже, сплетено от водорасли. Без да обръщат никому внимание, те опънаха въжето си през цялата палуба от носа до кърмата. Въжето беше малко по-дълго от кораба, но те откъснаха от въжето излишното парче и го хвърлиха в морето.

— Разбрах! — извика Лаперуз. — Те са решили да премерят точно дължината на нашата фрегата.

Островитяните сгънаха делово въжето си и скочиха във водата. Вятърът наду платната.

Остров Пасха изчезна бавно в далечината.

ПО ВОДНАТА ПУСТИНЯ

От остров Пасха Лаперуз се насочи право на север. До пристигането в Северна Америка му предстоеше още една спирка — на откритите от Кук Хавайски острови.

„Навсякъде преди мене е бил великият Кук — мислеше си с тъга Лаперуз. — Кога най-после и аз ще открия някаква земя, която да не е известна на нито един мореплавател?“

Онази част от Тихия океан, която се простира между остров Пасха и Хаваите, бе още съвсем непозната за европейците. Корабите на Кук стигнаха до Хаваите от съвсем друга страна и Лаперуз се надяваше, че ще успее да открие в това непознато море нови острови.

На върха на мачтата закачиха кош. В него почти всеки ден от сутрин до вечер седеше моряк с далекоглед. Вълните ту издигаха, ту спускаха фрегатата, кошът се люлееше като люлка, но морякът, който висеше на страшна височина, не откъсваше поглед от хоризонта. Когато от люлеенето му ставаше лошо, смъкваха го долу и в коша слагаха друг. Моряците се съгласяваха охотно на тази мъчителна работа, защото на онзи, който пръв види бряг, Лаперуз обеща голяма награда.

Зад фрегатата денем и нощем плуваха ята риби. Отдавна вече моряците не бяха яли прясна храна — все сланина и сланина. Те си направиха въдици и в свободните часове се залавяха да ловят риба направо от борда на кораба. Но рибата не се хващаше на въдицата. Тогава измислиха друг способ. Направиха от тел малки харпуни и започнаха да ги запокитват в рибите. Имаше толкова много риба, че често попадаха в целта. Измъкваха харпуна заедно с голямата мятаща се риба на палубата.

Понякога рибата бе толкова голяма, че връвта не издържаше и се скъсваше. Рибата отплуваше, като отнасяше и харпуна. Но случваше се и след няколко дни тази същата риба да бъде улучена втори път и моряците изваждаха своя стар харпун от гърба й. Това ги учудваше много.

— Едни и същи риби плуват подире ни ето вече две хиляди мили! — казваха те.

На 5 май преминаха екватора и навлязоха в Северното полукълбо. Отново нощем заедно с Южния кръст на небето сияеше Голямата мечка.

На 28 май 1786 година видяха планините на Хавайския архипелаг. Непознатото море между остров Пасха и Хаваите бе изминато. Лаперуз заповяда да свалят коша от мачтата. Не му провървя. Сред това огромно водно пространство, където никога преди него не бяха минавали мореплаватели, той не намери нито един остров.

ЛАПЕРУЗ ПРИ ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

Хавайските острови се издигаха като зелени бухлати лехи над синята океанска шир. Нежните очертания на къдравите планини трептяха в прозрачния въздух.

Фрегатите навлязоха в пролива между два острова. Отдясно се намираше остров Мауи, на който бе убит Кук, отляво — остров, който Кук бе видял отдалеч. Лаперуз свърна наляво.

Островът представляваше цветуща градина. Дори шумът на прибоя не можеше да заглуши пронизителното чуруликане на птиците. Високите палми кимаха на корабите с къдравите си глави. От горите се стичаха ручеи и лъкатушейки през многолюдни села, се вливаха в морето. Около селата растяха банани, посадени в прави редици. Вятърът донасяше от брега сладък мирис на цветя.

Ала се оказа, че не е лесно да се приближат до острова. Лаперуз не можеше да намери никъде залив. А да спре точно по средата на пролива между двата острова беше твърде рисковано — силният поривист вятър би откъснал фрегатите от котвите. Не можеха да слязат на брега дори с лодки, защото край брега бушуваше прибой, с който не би се справила нито една лодка. Капитанът стискаше юмруци от гняв. Особено съблазняваха моряците ручеите. Водата, която бяха взели в Консепсион, почна да се разваля и беше неприятна за пиене.

Лаперуз реши да заобиколи острова. Той се надяваше да намери залив от другата страна. А в това време от брега се спусна цяла флотилия бързи лодки, натоварени с всевъзможни неща: живи свине, риба, банани, кокосови орехи и някакви червени тъкани. Лодките се опитваха да стигнат до корабите, но щом се приближаваха към „Компас“ или „Астролабия“, вълните, вдигнати от кораба, ги прекатурваха с дъното нагоре. Но хавайците, както и всички полинезийци, бяха удивителни плувци. Те отново обръщаха лодките си, спасяваха потъващите свине, улавяха кокосовите орехи и отново се носеха към фрегатите.

Фрегатите заобиколиха острова. Едва завиха зад носа, и изгледът на острова съвършено се промени. Тук нямаше нито гори, нито ручеи; накъдето и да погледнеш, навред голи тъмнокафяви камъни. Само край редките малки селца стърчаха мършави стволове на палми и се зеленееше хилава тревица. На този остров всички потоци се стичаха от планините към едната му страна, оставяха другата безводна. Само за някакъв час нашите пътешественици от разкошната благоуханна с живот градина се озоваха в изсушена от слънцето пустиня.

В замяна на това пък тук Лаперуз лесно намери удобен залив. Вече се смрачи, когато „Компас“ и „Астролабия“ влязоха в него и хвърлиха котва.

Тутакси лодките заобиколиха фрегатите. Особено много се струпаха при „Компас“. Хавайците на тълпи се катереха на палубата и мъкнеха стоките си.

На Лаперуз не му се искаше да пусне на кораба хавайците, които бяха убили капитан Кук. Той се страхуваше от тях. Настъпваше нощ и щеше да бъде много трудно да ги следят в тъмнината. Търговията можеше да почне и на другия ден.

Лаперуз излезе на палубата и се развика оглушително в рупора:

— Табу! Табу!

Тази дума той беше прочел в дневника на Кук, който казваше, че полинезийците се боят повече от всичко на света от думата „табу“. Всичко страшно и свещено, всичко, към което не трябваше да се докосват, те наричат „табу“!

— Табу! Табу! — викаше Лаперуз.

И хавайците наскачаха от палубата в лодките си. След десет минути в залива настъпи пълна тишина.

На сутринта те отново се появиха. Лодките им едва се държаха върху водата — толкова много стока имаше в тях. На фрегатите стана невъзможно да се разговаря: квиченето на свинете заглушаваше думите.

Пристигаха лодки от най-отдалечените части на острова, а може би и от други острови. Лаперуз, както и преди, не пускаше хавайците на палубата. Те седяха в лодките и като на пазар гръмко хвалеха стоката си. Французите, разбира се, не изпуснаха такъв удобен случай да се запасят с пресни продукти.

Хавайците се отнасяха с пренебрежение към стъклените мъниста и пъстрите парцали. Такива ненужни неща се съгласяваха да вземат само като подарък, а не срещу стока. На тях им дай желязо — ножове, брадви, обръчи от бъчви. За желязо бяха готови да дадат всичко, което им поискат. Също ценяха много малките огледалца. За два часа Лаперуз продаде няколко хиляди от тези огледалца, малко по-големи от петак.

На пладне Лаперуз заповяда да прекратят търговията. Вече бяха закупени повече от триста живи свине, за които се наложи да уредят на корабите специални свинарници. Складовете се огъваха от кокосови орехи и банани.

Лаперуз не искаше да остава дълго на Хавайските острови. Той бързаше към Северна Америка. Но преди да напусне залива, той реши да разбере не може ли тук наблизо да се запаси с прясна вода. Наложи се да обходи брега.

Лаперуз, който помнеше трагичната гибел на капитан Кук, се стараеше да бъде колкото се може по-предпазлив въпреки миролюбивия вид на туземците. Към брега поеха четири лодки. В двете предни лодки седяха войници от морската пехота с готови за стрелба пушки. Те трябваше да отбраняват двете други лодки, в които пътуваха двамата капитани, учените и офицерите.

Когато слязоха на брега, войниците се построиха в полукръг, за да защитават от всички страни лодките от нападение. Но хавайците, стълпени на брега, оказаха на французите най-приятелски прием. Един от тях, висок красавец, облечен в червена мантия, с дървено копие в ръка, излезе напред. Когато се приближи към Лаперуз, той заби каменния връх на копието в земята и произнесе реч. Докато той говореше, никой от хавайците не отвори уста, не се помръдна. А той говори не по-малко от половин час. Лаперуз, естествено, не разбра нищо от речта му.

Когато свърши, хаваецът свали мантията от себе си, поклони се и я предаде на Лаперуз.

Тълпата се развика възторжено.

Лаперуз се досети, че му е оказана висока чест. Той не искаше да прояви неблагодарност. Свали шпагата си и я окачи на пояса на хаваеца.

Лаперуз сам тръгна да търси вода, като взе със себе си шестима войници. Капитан дьо Лангл и другите офицери останаха при лодките. Местността около залива беше гола, открита и ако се случеше нещо с Лаперуз, винаги можеха да му се притекат на помощ.

Но с Лаперуз не се случи нищо. Когато отмина селото, покрай което припкаха деца и грухтяха свине, той намери дълбок кладенец, на дъното на който имаше малко воняща, възсолена вода. Цялото население на залива използуваше тази мръсна мътилка. Не си струваше да взема такава вода на кораба, защото тя съвсем не беше по-добра от онази, която се пазеше в трюма.

Недалеч от кладенеца започваше склон на висока планина. Зад тази планина се намираше цветущата страна, в която шумяха потоци. Но преминаването през тази стръмна камениста планина щеше да им отнеме пет или шест часа. А да помъкнат от другия бряг вода без коне бе невъзможно.

— Няма какво да правим повече тук — каза Лаперуз. — Още днес ще отпътуваме. До Америка ще трябва да пием престояла вода.

След като обикаля по брега един-два часа, Лаперуз се върна на кораба.

Вечерта фрегатите излязоха в открито море.

МЕЛНИЧАРЯТ

Експедицията беше осигурена с провизии едва ли не за цяла година. Трюмовете бяха натъпкани с чували чилийска пшеница, а зад преградите на палубата квичаха хавайски свине. Но екипажът страдаше от недостиг на вода. Няколкостотин свине изпиваха толкова вода, че бъчвите с прясна вода започнаха бързо да се изпразват. На хората даваха вода по дажба. И тази вода миришеше на блато.

Положението с хляба беше още по-лошо. Когато заобикаляше нос Хорн, Лаперуз забеляза, че в студения климат брашното много бързо се покрива с плесен. Затова вместо брашно купи в Чили няколко тона пшеница, която се разваля много по-бавно. Той мислеше, че съвсем няма да бъде трудно да чукат тази пшеница в кутел. Но се оказа, че за да начукат брашно за цяла команда, трябва да бухат в кутела от сутрин до вечер и брашното, което се получаваше, беше лошо. Хлябът от него бе клисав, тежък, лошо изпечен. Недоизядения хляб трябваше да дават пак на свинете и моряците започнаха да роптаят.

— Поят и хранят свинете, а ти стой гладен и не смей да поискаш втора чаша вода!

Тогава Лаперуз нареди да заколят свинете.

Нарязаха ги на парчета, посолиха ги и месото сложиха в трюма. Вместо прясно месо сега моряците получаваха сланина, но затова пък можеха да пият вода, колкото си искат.

Затрудненията с хляба също скоро бяха разрешени. Но ги разреши не Лаперуз, а един прост моряк от „Астролабия“ на име Жак.

Този Жак беше най-невзрачният и най-скромният от всички моряци на „Астролабия“. Селският момък, попаднал за пръв път на кораб, забавляваше моряците с недодялаността си. Моряците го смятаха за глупак и се подиграваха с него. Непрекъснато му даваха най-мръсната и неприятна работа, където не се изискваше съобразителност, а само сила.

Две седмици след напускането на Хавайските острови същият този Жак видя на палубата капитан дьо Лангл и се приближи към него. Дьо Лангл, който не бе свикнал да го заприказват обикновени моряци, навъси вежди. Но лицето на Жак беше такова простодушно и доверчиво, че капитанът не се разсърди.

— Какво искаш? — попита го той.

— У дома работех на мелница… — започна Жак.

— Да, виждам, че ти не си моряк, а мелничар — прекъсна го дьо Лангл.

Моряците, които го бяха наобиколили, се засмяха. „Мелничар“ моряците наричаха недодяланите мухльовци, които за пръв път излизат в морето и не познават морския занаят.

— Да, аз съм мелничар — сериозно и дори гордо отвърна Жак. — Исках да купя мелница, но не ми стигнаха парите и ето, трябваше да замина в морето на печалба. Тука при вас не умеят да мелят брашно. Къде се е видяло да чукат зърното в кутел? Ако искате да имате хубав хляб, ще ви построя мелница.

— Че къде ще построиш мелница? — попита дьо Лангл. — Върху вълните ли?

Моряците се изсмяха.

— Не, на палубата — отвърна невъзмутимо Жак.

Но за почуда на всички дьо Лангл не се смееше.

— А как ще построиш мелница?

— В кухнята има два големи камъка за точене на ножове. От тях ще излязат добри мелнични камъни. А пък крила могат да се направят от дъски.

Дьо Лангл се замисли. Да, „Астролабия“, гордостта на френския военен флот, ще изглежда твърде забавно с крила на мелница върху палубата! Да бяха в Брест или Марсилия, дьо Лангл би умрял от срам, ако би му се наложило да командува фрегата с такова украшение. Но тука няма да ги види никой освен туземците. А нали хубав хляб им е толкова необходим!

— Строй! — каза дьо Лангл.

И Жак се зае да строи. Привечер под фокмачтата се завъртяха крилата на мелницата, а на другия ден матросите получиха за вечеря прекрасно изпечена франзела.

— Ура! — викаше екипажът на „Астролабия“. — Да вдигнем на ръце Жак, да го вдигнем!

И Жак полетя във въздуха.

На специално изпратена лодка го отведоха на „Компас“, горд и щастлив, за да построи и там такава мелница.

СРЕД ВЪРТОПИТЕ

Духаше силен попътен вятър. Корабите бързо се движеха на север. Тропическата жега остана зад тях. Небето се покри с облаци. Въпреки че беше юни, Лаперуз бе принуден да раздаде на моряците вълнени фланели.

На 23 юни от „Компас“ забелязаха снежния връх на Сейнт Илъс, която се намира в Северна Америка недалече от Аляска. Преди Лаперуз я бяха виждали само двама мореплаватели — руският капитан Беринг и англичанинът Джеймс Кук. Тази планина е толкова висока, че може да бъде забелязана от огромно разстояние. Лаперуз трябваше да плава още две денонощия, преди да види брега.

Брегът бе скалист, обрасъл с гъста борова гора. Край него морето беше толкова плитко, че от дъното стърчаха скали, около които ревяха и се пенеха въртопи. Беше невъзможно да се приближат до брега — корабите ще налетят на плитчини. Наложи се да спрат на две мили от крайбрежните скали. Трябваше на всяка цена да намерят хубав залив.

Но това се оказа нелека работа. Макар до брега да имаше само две мили, моряците твърде смътно различаваха очертанията му. Той бе скрит в мъгла. Над мъглата се издигаше само снежният връх на планината Сейнт Илъс.

Корабите потеглиха бавно покрай брега. На Лаперуз му мина през ума, че лодка би могла да се приближи много повече към брега, отколкото кораб. Може би от лодката ще успеят да забележат някакъв залив, някакъв пристан, и бе решено да спуснат лодка.

Лодката командуваше лейтенант д’Екюр. Той също не успя да се приближи към брега, защото бушуващите водовъртежи му преградиха пътя. Попадне ли лодката в такъв водовъртеж, ще се разбие на трески в камъните. Но все пак от лодката брегът се виждаше много по-ясно, отколкото от кораба. Брегът се издигаше стръмен и скалист. Тук нямаше залив. А пък залив им бе необходим. Трябваше да си починат и се запасят с вода, преди да започнат търсенето на протока, съединяващ двата океана.

И ето, седем денонощия корабите на Лаперуз пълзяха бавно покрай брега на север. А между корабите и брега сновеше лодка, от която следяха и за най-малкия нос, за всяка извивка на крайбрежните скали. Лейтенант д’Екюр се бе прославил още в морската школа с храбростта си. Тази си репутация запази и впоследствие. Неговата лодка минаваше толкова близо до ревящите въртопи и водовъртежи, че дори привикналите на всичко гребци побледняваха от страх. Но д’Екюр се присмиваше на страхливостта им и нарочно приближаваше лодката до самия край на клокочещата пяна. Пръските летяха в лицето му. От ранна сутрин той стоеше на носа на лодката, взираше се внимателно в мъглявите очертания на брега и се връщаше на кораба едва по здрач.

— Няма залив! — докладваше той спокойно на Лаперуз, вечеряше и отиваше да спи, за да стане на сутринта и да снове отново цял ден покрай бреговете.

На 2 юли д’Екюр се върна на „Компас“ много по-рано от обикновено. До свечеряването оставаха още няколко часа, когато той се изкачи по стълбата на борда и влезе в каютата на капитана.

— Залив е намерен — каза той, святкайки срещу Лаперуз с дяволитите си очи. — Тука морето навлиза дълбоко в материка. Това е или залив, или…

— Или какво?

— Или проток, който съединява Тихия океан с Атлантическия.

— Странно — каза Лаперуз. — Цялото това крайбрежие е изследвано от капитан Кук. В описанието на неговите пътешествия се казва, че тука той намерил съвършено равен бряг, без никакви заливи.

Пред него на масата беше разгърната картата на западното крайбрежие на Северна Америка, съставена от капитан Кук. Брегът, пред който сега се намираха корабите на капитан Лаперуз, беше означен на картата прав и равен без ни най-малка вдлъбнатина.

— Капитан Кук или не е забелязал този залив — каза д’Екюр, — или пък нарочно не го е означил на картата.

„Ами ако д’Екюр е прав? — помисли Лаперуз. — Ами ако този залив ни изведе в Атлантическия океан?“

Той попита рязко д’Екюр:

— А могат ли корабите да влязат в залива? Уверен ли сте, че някоя плитчина няма да ни прегради пътя?

— Почти съм уверен, капитане. Ивицата водовъртежи пред входа в залива се прекъсва. Следователно там мястото е дълбоко. Проходът, който разделя двете плитчини, не е твърде широк, но все пак двете фрегати ще се поместят свободно в него.

— Измерете точно ширината и дълбочината на прохода между плитчините — заповяда Лаперуз.

За измерването на входа в залива бяха изпратени две лодки. Едната командуваше лейтенант д’Екюр, другата — лейтенант Бутен. Заедно с Бутен тръгна и географът Бернизе, за да състави карта, с помощта на която щеше да бъде по-лесно да се влезе в залива.

Бутен беше по-възрастен от д’Екюр, но д’Екюр се числеше старши лейтенант, а Бутен младши. Така стана, защото д’Екюр беше дворянин, имаше връзки при двора, завърши аристократическото морско училище, а Бутен стигна от най-низши длъжности до лейтенант благодарение на личните си достойнства.

Задрънкаха вилките и двете лодки се понесоха бързо към тесния проход между белите гребени на водовъртежите.

След час д’Екюр и Бутен се върнаха на палубата.

— Едва ли може да се намери по-удобен проход — доложи д’Екюр на капитана. — Да се влезе в залива е по-просто и безопасно, отколкото в Бресткото пристанище.

— Вие забравяте течението, господин д’Екюр — прекъсна го Бутен. — Течението ще тласка корабите назад в морето. А вятърът стихва. При слаб вятър не е лесно да се справиш с течението.

— Оставете това — каза д’Екюр. — Течението е почти незабележимо. Смешно е да се говори за него.

Бутен поклати глава, но не взе да спори.

Решено беше да тръгнат незабавно към залива. Предизвестиха капитан дьо Лангл и двата кораба влязоха един след друг в прохода между плитчините. Проходът се виждаше ясно. Водата в него беше тъмна и дълбока. А отстрани клокочеше зелена пяна, из водата стърчаха каменни блокове. Плитките места се отделяха толкова ясно от дълбоките, че, кажи-речи, и дете можеше да прекара кораб оттук.

Трябваше да бързат, защото след час щеше да почне да се мръква. Зад „Компас“ на няколко сажена от него вървеше „Астролабия“. Вятърът намаляваше с всяка измината минута, платната, доскоро здраво опънати, клюмаха.

— Ако няма вятър — каза Лаперуз, — ще заседнем цяла нощ в това проклето устие.

Но скоро друго започна да го тревожи. Той повика д’Екюр.

— Нима вие, лейтенанте, не знаехте — каза му той, — че корабите не са в състояние да се движат срещу такова силно течение при слаб вятър? Нас ни носи течението. Ние почти не се движим напред. Ако вятърът спре съвсем, или ще бъдем изтласкани назад, в открито море, или ще се разбием в подводните камъни. Нима не забелязахте течението?

Д’Екюр се смути.

— Наистина, капитане, аз не знам какво е станало. Когато бях тука, почти нямаше течение. Лейтенант Бузен ми каза нещо за течението, но то беше толкова слабо…

Лаперуз се замисли.

— Сега е време на отлив — каза той. — Водата от залива се оттегля в морето. А тъй като плитчината прегражда пътя й, тя всичката се е устремила срещу нас през този проход. Вие сте били тука преди два часа. Тогава отливът току-що е започнал и течението е било слабо. Сега то ще се усилва непрекъснато.

Фрегатите навлязоха в най-тясното място на прохода. Платната изплющяха конвулсивно за последен път и се отпуснаха — вятърът изчезна. „Компас“ за секунда остана на място и започна бавно да се връща с кърмата назад. Полека-лека движението ставаше все по-бързо. С изчезването на вятъра престана да действува кормилото. Лаперуз се страхуваше, че „Компас“ ще налети на „Астролабия“. Но за щастие „Астролабия“ също бе понесена назад. Щом двата кораба бяха изнесени от прохода в открито море, отново задуха вятър.

Но не можеше и да се мисли за нов опит да влязат в залива — започна бързо да мръква, а в тъмнината не могат да се различат дълбоките води от плитките.

Цялата нощ корабите прекараха под опънати платна в открито море. Изминаха десет денонощия, откак пътешествениците за пръв път съзряха този бряг. Десет денонощия виждаха полянки, където можеха да си похапнат, ручеи, от които да налеят прясна вода, хубави места за лов и всичко това беше недосегаемо за тях. За тези десет денонощия екипажът капна от умора. Близко до брега управлението на кораб е много по-трудно, отколкото в открито море, защото не може да се върви направо — през цялото време трябва да се мени курсът. А честата смяна на курса караше моряците постоянно да преместват платната. В продължение на десет денонощия хората не успяваха да се наспят, да се нахранят. Отново раздаваха вонящата вода за пиене на дажби.

И на следното утро, щом се развидели, Лаперуз отново се опита да влезе в залива.

На сутринта започна прилив. Този път на входа в залива ги очакваше попътно течение. И Лаперуз отново насочи корабите си към тесния коридор между водовъртежите.

Сега му пречеше не течението, а вятърът. Вятърът духаше откъм брега. Да управляваш кораб срещу вятъра е много трудно и фрегатите дълго не можеха да попаднат в тясното гърло на прохода.

Най-после влязоха — отпред „Компас“, след него „Астролабия“ — и течението ги подхвана.

Отначало се движеха бавно, защото вятърът ги тласкаше обратно в морето. Лаперуз заповяда да спуснат платната и течението понесе корабите в залива. Проходът ставаше все по-тесен, а течението все по-силно. Те вече се носеха като вихър по лъкатушещата тъмна пътечка. От дъното на няколко метра от тях стърчаха скали, край които клокочеха пенливи водовъртежи. За управление на корабите не можеше и да се мисли. „Компас“ летеше напред и се въртеше като пумпал. Течението влачеше „Астролабия“ страничком.

И внезапно от водата пред тях израсна скала и им прегради пътя. Моряците закрещяха от ужас. Да се спрат беше невъзможно. Скалата едва се издигаше над повърхността на морето и вълните свободно я заливаха. Не е чудно, че д’Екюр и Бутен, които стигнаха с лодките си само до началото на прохода, не бяха забелязали такава ниска скала.

Гибелта изглеждаше неизбежна. Но до самата скала течението направи остър завой. Подчинявайки се на течението, „Компас“ заобиколи съдбоносната скала, като одраска о грапавия й гръб обшивката на левия си борд. Той прелетя като мълния по сребърната гладка повърхност на просторния залив, зави остро и спря недалеч от горист бряг.

„Астролабия“ извърши същата маневра, на същото място заобиколи скалата, после, олюлявайки се и танцувайки, прекоси целия залив и спря до „Компас“.

В първата минута никой не можеше да се опомни от щастие. В очите на мнозина имаше сълзи. Наистина всички се смятаха за загинали през време на главоломния полет по криволичещата тясна пътека между подводните скали.

Лаперуз заповяда да спуснат котва.

В ЗАЛИВА

Ту тук, ту там иззад върховете на исполинските борове се издигаха кълба дим. Брегът беше населен.

Не се наложи да чакат дълго жителите. Леки, дълги лодки се понесоха към корабите. Глъчка изпълни залива. Индианците викаха, размахваха ръце, пееха. Съвсем не се бояха от французите. Без да искат разрешение, те се катереха от всички страни на кораба и скоро на палубата на „Компас“ се събраха осемдесетина души. Мнозина дойдоха с жените си.

Жените много се грижеха за външността си. На всяка долната устна беше продупчена и оттам стърчеше дървена лъжица. От това украшение устните им се издаваха два пръста напред. Лицата си мажеха с вар, глина и мас.

Мъжете също бяха големи контета. Навсякъде, дето само беше възможно — в ушите, в носа, — те пъхаха птичи пера. Безмилостно си продупчваха кожата, за да мушнат в отвора перо.

И мъжете, и жените бяха облечени в тюленови кожи.

Индианците съвсем не се появиха от празно любопитство. Тях хич не ги интересуваха нито белите, нито корабите. Те дойдоха, за да търгуват. Не бяха взели със себе си никакво оръжие и намеренията им очевидно бяха най-миролюбиви. Но и те, както и жителите на Пасха, не смятаха кражбата за враждебна постъпка. С най-миролюбив вид измъкваха гвоздеите от дъските на палубата и усмихнати приветливо, бъркаха в джобовете на моряците.

— Какво да правим с тях! — възклицаваше Лаперуз, като разглеждаше неканените си гости, разположили се спокойно на палубата.

Той се чувствуваше като в капан. В този залив беше не само трудно да се проникне — да се излезе от него май щеше да бъде още по-трудно. А горите около залива бяха пълни с индианци, които, ако не им угодиш, току-виж, завладели фрегатите.

И Лаперуз реши да завърже с индианците приятелски делови отношения. Той им обясни, че е дошъл в страната им за търговия.

На индианците това се хареса много. Те надокараха на корабите множество тюленови и мечи кожи, камари прясна риба. В замяна искаха само желязо. Не, на тях не им бяха нужни нито гердани, нито пъстри кърпи, които будеха такъв възторг у жителите на Пасха. Те бяха делови хора, практични, дори по-практични от хавайците, на тях им дай гвоздеи, брадви, ножове, железни обръчи. Самите те не можеха да добиват желязо. Правеха сечивата си от камъни и кости. Затова ценяха толкова железните предмети. За десет гвоздея даваха на драго сърце голяма кожа от морска котка.

В краденето не бяха толкова придирчиви. Крадяха решително всичко, което им попаднеше подръка. Откъсне някой хитрец парче въже от палубата, скочи във водата и изчезне. Но ако му предложиш такова въже срещу малка рибка — за нищо на света няма да ти я продаде. Те разбиха стъклата в капитанската каюта и ги отмъкнаха на парчета.

Корабите се нуждаеха от малък ремонт. Особено изпокъсани бяха платната — по тях зееха дупки, които трябваше да се зашият. Да се извърши тази работа на кораба беше много трудно, а Лаперуз не се решаваше да откара платната на брега: там индианците щяха да отмъкнат всичко.

За щастие по средата на залива имаше малко гористо островче. Наоколо му беше толкова дълбоко, че корабите можеха почти да се долепят до него. На това островче, което се намираше под защитата на двете фрегати, Лаперуз откара платната си.

На острова имаше прохладен извор с прекрасна студена вода. С тази вода напълниха изпразнените през време на плаването бъчви. За някакви си три дни моряците издигнаха край извора обсерватория, ковачница и работилница за ремонт на платна.

Обсерватория бе наречен прост дървен сайвант с отвор на покрива за телескопа. Астрономът Дажеле пренесе в сайванта телескопа и прекарваше там по цели нощи.

Впрочем една нощ той все пак прекара на кораба. Небето беше мрачно, облачно. Той реши, че е безсмислено да остава в обсерваторията и отплава на „Компас“. Всички съоръжения на французите на островчето се охраняваха постоянно от малък отряд морска пехота, защото индианците преплуваха залива и стигаха до островчето, без каквито и да е усилия. През тази нощ обсерваторията, ковачницата и работилницата пазеха дванадесет войници под командата на двама млади офицери — Лористон и Дарбо. Офицерите поставиха войниците на пост под открито небе, а самите те легнаха да спят в обсерваторията. Те се разсъблякоха, простряха на пода мундирите си и си направиха легла от тях, за да им бъде по-меко. Сложиха до себе си пушките и спаха до сутринта.

На сутринта, когато отвори очи, Дарбо с почуда забеляза, че лежи на гола земя. Мундирът му бе изчезнал безследно.

Той разбута Лористон.

Лористон скочи и се развика:

— Къде е мундирът ми? Къде е пушката ми?

Двамата офицери се гледаха в недоумение.

— Обрали са ни индианците — каза Лористон. — Но нали спахме върху мундирите. Как не са ни събудили?

Дарбо вдигна рамене.

Нещастните офицери изскочиха само по долни дрехи от обсерваторията. Войниците, които стояха на пост, им отдадоха чест.

— Видели ли сте тука някого нощес? — попита ги Лористон.

— Съвсем не!

Под дружния смях на целия екипаж откараха на „Компас“ Лористон и Дарбо, увити в одеяла.

СТРАШНИЯТ ДЕН

Към 12 юли кърпенето на платната бе завършено и Лаперуз се приготви да напусне този неприветлив залив. Предстоеше му до септември да проучи още онази никому непозната част на североамериканското крайбрежие, която се простираше между местата, изследвани от Кук, и владенията на испанците в Калифорния. А после, съгласно инструкцията на Министерството на марината, той трябваше да пресече Тихия океан, за да пристъпи следващото лято към изследване бреговете на Азия. Оставаше малко време и Лаперуз бързаше.

Но лейтенант д’Екюр беше недоволен. Чистолюбив и храбър, той мечтаеше за необикновени открития, за небивали подвизи.

— Ние не можем да напуснем този залив, без да го изследваме както трябва — каза той на Лаперуз. — Аз съм почти убеден, че в този залив започва протокът, който съединява Тихия океан с Атлантическия.

— Оставете, д’Екюр — махна с ръка Лаперуз. — Къде може да има тука проток? Та нали целият залив лежи пред нас като на длан.

— Онзи край на залива, който се намира зад островчето ни, е съвършено неизвестен — настояваше д’Екюр. — Той винаги е покрит с мъгла.

— И там е същото, каквото е и тука; бряг, борове, камъни. Над тази мъгла видях върхове на планини.

— Не бъдете толкова сигурен, капитане. Протокът, който съединява океаните, навярно е много тесен. Лесно можем да не го забележим. Спомнете си колко е тесен Магелановият проток.

И като видя, че Лаперуз се колебае, той прибави:

— Отложете заминаването ни още с един ден. Аз се наемам утре да стигна с лодка до другия край на залива. Дотам са всичко на всичко три-четири мили. Привечер ще се върна и ако не намеря нищо, вдругиден ще потеглим на път.

И Лаперуз се съгласи.

На следващото утро времето беше прекрасно. За пръв път през целия престой на експедицията в Северна Америка слънцето се показа иззад облаците.

Д’Екюр се радваше на приятната разходка с лодка. Останалите офицери му завиждаха. Лаперуз трябваше да се съгласи да изпрати с д’Екюр не една лодка, а цели три — две от „Компас“ и една от „Астролабия“. В тях се настаниха всички желаещи.

В най-голямата лодка освен д’Екюр имаше десет моряка. Във втората се качиха Маршенвил и Бутервилие, лейтенанти от „Астролабия“. Те взеха със себе си осем моряка. Най-малката лодка се падна на Бутен, младши лейтенант от „Компас“.

Към Бутен се присламчи Бартоломей Лесепс.

Разходката започна необикновено весело. Най-напред се носеше лодката на д’Екюр. После лодката на Маршенвил и Бутервилие. След тях едва ги настигаха Бутен и Лесепс.

Планините в далечния ъгъл на залива все по-ясно се очертаваха. „Протокът, който съединяваше океаните, ще бъде наречен проток «Д’Екюр», а не «Лаперуз» — мислеше си д’Екюр. — Аз ще открия протока, а не Лаперуз. Лаперуз само ми пречи.“ Сърцето му радостно туптеше. И той непрекъснато подканваше гребците да гребат по-бързо.

Брегът, към който се стремяха, се приближаваше с всеки удар на веслата.

Водата в залива беше спокойна и гладка като огледало и моряците се учудиха много, когато видяха пред себе си бели гребени на вълни. Тези гребени беснееха и клокочеха на извънредно тясно пространство, а зад тях и пред тях се простираше лазурна шир.

Когато се приближиха, моряците видяха, че това беше дълга, осеяна със скали и прерязала целия залив плитчина, о която с грохот се разбиваше някакво подводно, невидимо на повърхността течение. Плитчината се прекъсваше, тук-там в нея чернееха дълбоки ями. Но в тези ями бушуваха силни водовъртежи.

Лодките спряха.

— Трябва да се връщаме — каза Бутен.

— За нищо на света! — извика д’Екюр. — Аз няма да се върна, докато не намеря проток.

— Та там няма никакъв проток — възрази Бутен. — И оттука всичко се вижда. Там има само планини и гора.

— Не възразявайте! — отвърна д’Екюр.

Той беше старши лейтенант и имаше право да постави младши лейтенанта на място. Упоритостта и тщеславието го подтикваха към това.

— Напред! — заповяда той. — А ако вие, Бутен, се страхувате, разрешавам ви да се върнете.

И лодката на д’Екюр се вряза в клокочещата пяна.

Тозчас водовъртежът я завъртя и понесе. Няколко мига тя се държеше на повърхността. После кърмата се издигна високо във въздуха, носът се потопи във водата. Ревящата бездна я погълна.

Там, дето току-що чернееше лодката, пълна с хора, сега клокочеше бяла пяна.

Маршенвил, стиснал зъби, побърза на помощ на давещите се.

— Спрете! — извика Бутен. — Все едно, не можем ги спаси!

Но за Маршенвил бе въпрос на чест да не остави приятелите си в беда. Той не беше толкова опитен като стария Бутен и не виждаше цялата опасност, която го застрашаваше.

Лодката на Маршенвил бе изхвърлена на стърчащата от водата скала и се преобърна.

Тогава най-после и Бутен извика:

— Напред!

Той не искаше да го смятат за страхливец.

Течението подхвана малката неустойчива лодка и я понесе, разклащайки я, в разпенения, клокочещ ад.

Лесепс, бледен от ужас, се вкопчи с двете ръце за скамейката. Те се носеха така бързо, че ушите му свиреха.

Повлече ги към същото място, където загина д’Екюр. Водовъртежът вече бе успял да погълне всички нещастници и на повърхността на водата нямаше никого. После ги помъкна към скалата, о която се разби лодката на Маршенвил. Моряците захвърлиха веслата. Кормчията затвори очи, но лодката прелетя на два-три сантиметра от скалата и като описа широка дъга, излетя от гърмящата пяна назад, в спокойната гладка вода.

Те бяха спасени.

Лесепс си пое дъх и погледна Бутен. Не, лицето на Бутен не изразяваше ни страх, ни радост. В очите на лейтенанта той прочете само изумление.

— Невъзможно беше да не загинем! — каза объркано Бутен. — Нашата лодка е най-неустойчивата от трите. Как останахме живи? Това е чудно. Аз нищо не разбирам.

Печални новини занесе Бутен на Лаперуз. Те се бяха лишили от трима офицери и осемнадесет моряка.

Това беше първото голямо нещастие, постигнало експедицията.

— Да бягаме, да бягаме от този проклет залив! — викаше отчаян Лаперуз.

Но преди да избягат, беше решено да издигнат паметник на загиналите си другари. С тази работа се зае инженер Монерон. Той издяла на острова край обсерваторията голям камък и издълба на него думите:

Тука, в този залив, загинаха двадесет и един моряка.

Пътниче, който и да си ти,

оплачи заедно с нас участта им!

 

Да се излезе от залива беше толкова трудно, колкото и да се влезе в него. Но и този път моряците успяха да се промъкнат невредими през водовъртежите.

Оттогава моряците, много суеверни хора, започнаха да твърдят, че лодката на Бутен се спасила само защото в нея се намирал Лесепс. Те бяха убедени, че самата съдба пази Лесепс от всякакви нещастия.

КАЛИФОРНИЯ

Късото северно лято беше към края си, но въпреки това Лаперуз искаше да посвети още един месец за проучване бреговете на Северна Америка.

След като излязоха от проклетия залив, който нарекоха Френско пристанище, фрегатите се насочиха на север. Но подир двуседмично плаване Лаперуз се убеди, че бреговете са нанесени съвсем точно на картата на Кук, и пое отново на юг.

Той разбра, че Кук никого не е лъгал. Кук наистина не бе намерил Северозападен проток.

За да свърши веднъж завинаги въпроса със Северозападния проток, той реши да проучи накрая бреговата ивица между Френското пристанище и владенията на испанците в Калифорния. Там Кук не бе ходил. Тази част от американското крайбрежие беше съвсем неизвестна на европейците.

Корабите се движеха много бавно, защото трябваше да нанасят на картата всеки нос, всеки залив, всяко крайбрежно островче. Брегът беше населен — за това свидетелствуваха многобройните стълбове дим, издигащи се иззад гората. Но французите нито веднъж не слязоха на брега.

През втората половина на септември корабите достигнаха Калифорния, която беше вече добре известна на испанците.

И така, сега и Лаперуз се убеди в това, в което се беше убедил Кук — проток, който да пресича Северна Америка и да съединява Атлантическия океан с Тихия, не съществуваше.

Лаперуз избра най-хубавото пристанище на Калифорния — Монтърейския залив.

Близо до Монтърейския залив нашите мореплаватели срещнаха два големи военни кораба фрегати, които плаваха под испански флаг. Французите, невидели повече от половин година нищо друго освен вода и девствени гори, се зарадваха много. Дадоха сигнал и помолиха испанците да спрат. Лаперуз заедно с неколцина офицери се качи в лодка и пое към най-близката испанска фрегата. Испанците приеха гостите най-любезно. Капитанът ги заведе в каютата си.

— Накъде отивате сега? — попита Лаперуз.

— Изпратиха ни тука, за да докараме припаси на нашия гарнизон в Калифорния — отговори испанецът, — а сега плаваме на юг, отначало за Перу, после за Чили.

Оказа се, че самият капитан е от Консепсион и там живее цялото му семейство.

— Предайте от мене поздрав на дон Хигинс и дон Квехада — помоли Лаперуз.

Той лесно успя да придума испанците да почакат, докато напише писмо за Франция. В това писмо разказа накратко приключенията си на остров Пасха, на Хаваите и в Америка. Заедно с него писаха писма всички французи, радвайки се на възможността да изпратят вест за себе си на своите близки.

На брега на Монтърейския залив Лаперуз намери малка испанска крепост, в която имаше гарнизон от двеста души. Макар испанците отдавна вече да смятаха Калифорния за свое владение, те не се решаваха да се отдалечат от крепостта дори на една миля. В околните гори скитаха индианци, безстрашни ловци и воини, които не признаваха властта на Испания.

Експедицията беше посрещната с почит. Испанците живееха в тази дива страна като на заточение. Между тях нямаше бели жени и почти всички войници бяха женени за индианки. Двете фрегати, които им докарваха два пъти в годината провизии, бяха единствената им връзка с останалия свят. Живееха в постоянен страх, че индианците ще въстанат, ще завземат с щурм крепостта и ще ги избият до един.

През свободното от сражения и военни учения време испанците се занимаваха със земеделие. Те бяха разорали доста голямо поле, което се намираше под защитата на крепостните оръдия, и го бяха засели с пшеница. Реколтата беше нечувана. Малката колония не се нуждаеше повече от жито отвън.

Когато Лаперуз заедно с Ламанон разгледа почвата в Калифорния, той остана изумен.

— Какво блестящо бъдеще има тази страна! — възкликна той. — Такава почва може да изхрани много милиони хора.

И той не се излъга. Сега Калифорния е една от най-богатите и цветущи области на Съединените щати. Там са разположени два огромни града — Лос Анджилиз и Сан Франциско.

Скоро Лаперуз успя да се запознае и с калифорнийските индианци. Когато се разхождаше из гората с дьо Лангл, Бутен и двама испански офицери, Лаперуз забеляза на една полянка стадо елени, които спокойно пасяха трева.

— Шт! — каза един от испанците. — Те са много плашливи. Ако направим макар още една крачка, ще избягат.

Елените се намираха на такова разстояние, че никакъв куршум не можеше да ги достигне. Но изведнъж Лаперуз забеляза един елен, който беше по-близко от другите. Той се прицели.

— Не стреляйте, капитане — прошепна Бутен, като го хвана за ръката. — Този елен има човешки крака.

Наистина еленът беше странен. Отзад вместо еленови крака се виждаха боси човешки крака.

— Това е индианец ловец — обясниха испанците. — Той е намъкнал еленова кожа, за да го допусне стадото по-близо до себе си. Под кожата е скрил лък и стрели.

Човекът елен вървеше бавно по полянката, като завираше в земята муцуната си, украсена с широки рога — той се преструваше, че щипе трева. Стадото не му обръщаше никакво внимание. Ето той вече се разхождаше между истинските елени и търсеше кой да убие, а те не се помръдваха от мястото си. Изви се стрела и най-едрият елен падна мъртъв в тревата. Едва сега останалите разбраха измамата и избягаха.

Ловецът хвърли кожата. При него дотичаха няколко жени и помъкнаха елена в гората.

Лаперуз ги догони. Тези индианци принадлежаха към племе, което се намираше в съюз с испанците, и го посрещнаха много дружелюбно. Скоро се събра цяла тълпа, около триста човека. Лаперуз им обясни, че иска да завърже с тях търговия и на драго сърце ще купува от тях кожи от диви животни. Индианците се зарадваха и на следната сутрин докараха цели камари лисичи, мечи и еленови кожи. Те ги даваха охотно срещу гвоздеи, гердани, копчета и дори срещу глинени гърнета. Лаперуз се стараеше да купи колкото се може повече кожи, защото знаеше, че във Франция за тях ще им дадат много пари.

Бележки

[1] астролабия — стар уред за определяне звездите и тяхната височина.

[2] каптенармус — ключар на ротата. — остаряла дума.

[3] гротмачта — средната, най-висока мачта.