Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Набиране
Коста Борисов (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Николай Чуковски, Капитани на фрегати

Преведоха от руски Милка Молерова (части 1–2), Яню Стоевски (части 3–5)

Редактор Тамара Такова

Художник Тончо Тончев

Художествен редактор Александър Стефанов

Технически редактор Екатерина Алашка

Държавна печатница „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2

„НАРОДНА МЛАДЕЖ“, ИЗДАТЕЛСТВО НА ЦК НА ДКМС, СОФИЯ, 1986 Г.

 

(C) НИКОЛАЙ ЧУКОВСКИЙ

ВОДИТЕЛИ ФРЕГАТОВ

ГОСУДАРСТВЕННОЕ ИЗДАТЕЛЬСТВО ДЕТСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ

МИНИСТЕРСТВО ПРОСВЕЩЕНИЯ РСФСР

МОСКВА, 1959 Г.

История

  1. — Добавяне

ВТОРО ПЛАВАНЕ. ТЪРСЕНЕ НА ЮЖНИЯ МАТЕРИК

ОТНОВО НА ПЪТ

Името на Кук стана известно в цяла Англия. Във всички вестници се появиха статии за него. Книгите, в които се описваха пътешествията му, се разграбваха и се превеждаха на чужди езици.

Целият учен свят се раздвижи. Астрономите обсъждаха неговите наблюдения над преминаването на Венера през слънчевия диск; ботаниците — донесените от него треви; зоолозите — видените от него животни в Австралия; геолозите — въпроса за образуването на тихоокеанските острови; етнографите — езика и обичаите на новозеландците.

Но най-много се вълнуваха географите. Те отдавна не бяха получавали толкова скъпоценни сведения. Определянето на бреговете на Австралия и Нова Зеландия веднага запали огромното бяло петно, което по това време украсяваше всички европейски карти. А протокът между Нова Гвинея и Австралия — мигар това не бе грандиозно откритие!

Ала учените бяха особено удивени от това, че Кук не бе намерил Южния материк. Според тях Южният материк трябваше да се намира тъкмо в тези географски ширини, които бе посетил „Усърдие“.

Заседанията на Лондонското географско дружество наподобяваха буря.

— Южен материк не съществува! — твърдяха едни. — Капитан Кук доказа това по най-очевиден начин!

— Южен материк съществува! — твърдяха други. — Без него земното кълбо би загубило равновесие и би се наклонило настрани. Но Южният материк е разположен по на юг от местата, които е посетил Кук. Ако този храбър пътешественик се бе досетил след Нова Зеландия да вземе курс на юг, сега името му би било по-прочуто от името на Колумб.

Английското правителство искаше на всяка цена да открие този неизвестен Южен материк. Кой знае какви богатства крият планините му и кой знае каква изгода може да се извлече от търговията с неговите обитатели.

И Адмиралтейството реши да изпрати нова експедиция, като й възложи да проникне колкото се може по на юг. Единственият човек, който можеше да застане начело на такава експедиция, беше капитан Кук.

Този път му дадоха не един кораб, а два и освен това всеки от тях беше по-голям от „Усърдие“. Първият от корабите, на който трябваше да пътува Кук, се наричаше „Решение“, а вторият, под командата на подчинения на Кук капитан Фърно — „Безстрашие“.

Възложиха на Кук да обиколи земното кълбо, като се стреми да се движи колкото е възможно по-близо до Южния полюс. А през зимата, когато, ще не ще, трябва да се върне към тропиците, той ще може да продължи изследването си на тихоокеанските острови.

В това плаване нови спътници трябваше да придружават Кук, тъй като хирургът Монкхауз и астрономът Грин бяха умрели по пътя, а здравето на Бънкс беше подкопано завинаги от злокачествена малария, от която заболя при индонезийските острови.

Сега с Кук пътуваха двама естественици — баща и син Форстър, двама астрономи — Уелз и Бейли, и художникът Уилям Годжус, нает, за да скицира обитателите на далечните страни. Кук се сприятели особено много с Форстър-син, млад талантлив учен.

На 13 юли 1772 година „Решение“ и „Безстрашие“ излязоха от Плимут, а на 29 октомври стигнаха нос Добра надежда, най-южната точка на Африка.

На нос Добра надежда Форстър-син срещна един швед — ботаника Спарман, който се занимаваше с изучаване на южноафриканската растителност. Форстър му предложи да се присъедини към експедицията на Кук и Спарман с удоволствие се съгласи. Така на „Решение“ се появи нов пътник, извънредно полезен с научните си познания.

ЛЕДЕНИТЕ ПЛАНИНИ

След като купиха още съестни продукти и моряците си починаха, Кук напусна Африка и тръгна направо на юг.

С всеки изминат ден времето ставаше все по-студено и по-мрачно. Започнаха дъждове, които полека-лека преминаха в сняг. На 10 декември 50ё 40’ южна ширина срещнаха първите плаващи ледове.

Много от тези ледени блокове бяха необикновено големи. Веднъж „Решение“ едва не се сблъска в тъмнината с една ледена планина, която беше четири пъти по-висока от най-високата му мачта. Сблъскването с такава планина неизбежно би завършило с гибелта на кораба.

Смелите мореплаватели се взираха напрегнато в непрогледната пелена на падащия сняг и продължаваха своя път на юг.

Кук забеляза, че всички ледени планини плават от юг на север, въпреки че духаше северен вятър. Това го заинтересува и той предположи, че ги носи някакво силно морско течение. Форстър-баща и астрономът Уелз предложиха да измерят скоростта на това течение.

Те взеха измервателни уреди, качиха се и двамата в лодката и се отдалечиха от кораба. Вълните подхвърляха лодката като топка. Лепкавият сняг покриваше очите им. Но те работеха мъжествено.

— Къде е „Решение“? — внезапно попита Уелз, като вдигна глава.

Форстър се огледа наоколо. Наистина „Решение“ не се виждаше никъде. Навред, където и да хвърлеха поглед, плаваха ледове. Те обграждаха лодката отвсякъде.

— „Решение“ е ей зад оная ледена скала — каза Форстър. — Тази грамада е закрила кораба от нас. Ще трябва да я заобиколим.

Те натиснаха веслата. Ето, ледената грамада е заобиколена. Но зад нея, едва-едва поклащайки се, блъскана от вълните, плуваше втора също такава грамада.

Но къде може да е „Решение“?

Те заобиколиха и втора, и трета, и четвърта ледена грамада. Мигар е трудно да се загубиш в този безмерен движещ се еднообразен лабиринт?

Корабът изчезна безследно.

Гребяха с трескава бързина. Въпреки студения пронизващ вятър пот се стичаше по гърбовете им.

Часовете се нижеха. Веслата вече падаха от ръцете им.

Спусна се здрач. Уелз легна ничком на дъното на лодката и затвори очи. Сами, без храна, в непознатия бушуващ океан!

Ала ето че през здрача до тях достигна далечен, едва чут звън. Те скочиха и сграбчиха веслата. Заобикаляха един леден блок след друг и викаха в летящия сняг, във вятъра. Вече отново нямаха сили да гребат, вече от гърлото се изтръгваше хриптене, а не вик…

Пред тях е черната кърма на „Безстрашие“!

Капитан Фърно напои с горещ пунш полумъртвите от умора и студ учени и ги настани да спят.

На 14 декември ледените блокове пред корабите прилепнаха плътно. Замръзнали един за друг, те се превърнаха в хълмисто ледено поле и преградиха пътя им по-нататък на юг.

В продължение на две седмици Кук се опитваше да заобиколи това поле ту от изток, ту от запад, ала безуспешно. В леденото поле нямаше нито един процеп, нито един канал. Може би Южният материк се намираше още по на юг от тези ледове. Но достъпът до него беше невъзможен.

Кук обърна на север и се насочи към далечната Нова Зеландия. Ако успее да се запаси там с провизии, ще може да посвети зимата за изследване тропическата част на Тихия океан. Искаше му се идущото лято да се върне отново на юг и да се опита да проникне колкото се може по-близо до полюса. Трябва в края на краищата или да се открие Южният материк, или да се докаже, че не съществува.

Когато вече се измъкнаха от ледовете, случи им се нова неприятност — Кук престана да вижда „Безстрашие“. Корабите се изгубиха през нощта в океана. Напразно „Решение“ пореше вълните назад и напред, напразно стреляха с топовете.

Впрочем Кук не се безпокоеше много. Той знаеше, че капитан Фърно ще иде в Нова Зеландия и ще го дочака в Куковия проток.

СТРАШНИТЕ СЛУХОВЕ

Настъпи март. В Южното полукълбо март е есенен месец. Кук бързаше на север, бягаше от полярната зима.

На 25 март 1773 година мореплавателите забелязаха брега на Нова Зеландия. Те бяха напуснали Африка преди около пет месеца, почти половин година бяха прекарали в океана, без да видят суша.

„Решение“ хвърли котва в удобен залив, разположен в югозападния ъгъл на южния остров на Нова Зеландия. Кук го нарече Мрачни.

Но заливът Мрачни се оказа мрачен само на пръв поглед. Той беше рай за измъчените пътешественици. След като намери удобно място за пускане на котва, Кук тутакси раздели моряците на отряди от ловци, риболовци и ботаници. Ловците отидоха в горите за дивеч, риболовците хвърлиха мрежите, а ботаниците под ръководството на двамата Форстъровци се разпръснаха по брега да търсят растения, годни за храна.

На брега имаше малко новозеландци, навярно затова се отнесоха съвсем миролюбиво към англичаните. Техният вожд дойде заедно с дъщеря си на кораба и в знак на учтивост искаше да намаже непременно главата на Кук с някаква воняща жълта мазнина. Кук употреби огромни усилия, за да отклони тази любезност, но тогава настойчивият вожд се лепна за офицерите и добросърдечният Спарман, който не можеше да откаже никому нищо, кротко му предостави главата си; вождът прояви голяма щедрост и съпроводен от гръмкия смях на целия екипаж, го намаза от главата до петите.

Наловиха много риба, насъбраха различни диви зеленчуци, но дивеч не намериха и ловците се върнаха с празни ръце. В тези гъсти гори нямаше диви животни и дори птиците, годни за храна, бяха малко. Новозеландците гладуваха. Занимаваха се с риболов, но мрежите им бяха толкова лоши, че рибата не им достигаше.

На 18 май „Решение“ дигна котва и се насочи към Куковия проток, където според уговорката трябваше да го чака „Безстрашие“. Пътешествието покрай бреговете на южния остров на Нова Зеландия беше напълно благополучно и седмица по-късно мореплавателите влязоха в протока.

Капитан Фърно чакаше тук повече от месец. Той беше успял да установи добри отношения с новозеландците и те всеки ден докарваха на кораба няколко кошници с риба срещу брадви и гердани.

— Това е войнствен народ — разказваше капитан Фърно на Кук. — При тях не само племената воюват постоянно едно с друго, но и селата, и дори отделните семейства. И при това всички гладуват. Пък и чудно ли е — от домашните животни имат само кучета. Дори ми разказваха… Впрочем аз не го вярвам…

— Какво ви разказваха? — попита Кук.

— Един новозеландец ми разказваше, че уж ядат човешко месо. Но аз навярно просто не съм го разбрал.

— Не сте го разбрали — каза Кук. — Никога не вярвайте на разкази за людоеди, това са глупави басни. Обиколил съм немалко тукашни острови и никъде не съм срещал людоеди.

МЪНИЧКОТО СЛЪНЧИЦЕ

Около Таити са разположени множество неголеми островчета. Откъм морето всяко от тях изглежда като буйна плаваща градина. Всички приличат на Таити — на всяко все същите планини, все същите гори и ливади, същите прозрачни рекички, само че по-малки. На тях живеят същите таитяни. Тези островчета са разположени толкова близо едно до друго, че туземците лесно преминават от един остров на друг с пирогите си.

Преди да спре при Таити, Кук посети няколко от тези островчета. Техните обитатели вече бяха чували за европейците и не се учудиха на пристигането им. Навсякъде пътешествениците ги очакваше най-радушен прием. Кук закупи плодове и свинско месо, като щедро се разплати с желязо и гердани.

Веднъж към „Решение“ се приближи на пирога шестгодишно момче и хвърли на палубата голям банан. Кук му хвърли шепа блестящи мъниста. Но не улучи и мънистата не паднаха в пирогата, а във водата. Момчето, без да му мисли много, скочи от лодката и се гмурна. Кук го мислеше вече за загинало, когато то се показа отново на повърхността, като държеше в ръката си две мъниста.

То ги хвърли в лодката, гмурна се отново и продължи да се гмурка, докато събра от дъното всички мъниста, които бе хвърлил Кук. А до дъното имаше няколко метра.

Този случай показа на моряците колко силно е развито у островитяните плувното изкуство. Във водата те се чувствуваха също така леко и свободно, както на сушата. По-късно Кук видя жени, които плуваха много километри с деца в ръцете си. От време на време те се спираха сред бушуващите вълни и кърмеха децата си.

Всички вождове на тези острови искаха да поседят в каютата на Кук. Те му донасяха свини, а Кук им даваше брадви и тъкани. Макар на кораба да имаше толкова невиждани и загадъчни неща, те не се учудиха на нищо, тъй като се страхуваха да не уронят достойнството си. Само един от тях, по-млад и по-умен, се заинтересува от тиктакането на джобния часовник и помоли да му обяснят какво говори тази тайнствена играчка. Кук му обясни, че часовникът показва времето и младият вожд започна да го нарича „мъничкото слънце“, тъй като островитяните познаваха времето само по слънцето.

КРАЛИЦАТА В ИЗГНАНИЕ

През август корабите пристигнаха на Таити. Канеха ги във всяка колиба. Мнозина питаха за Тупия и когато научиха, че е умрял, печално клатеха глава.

Разказаха на пътешествениците, че кралица Оберея е свалена от престола. След като Тупия заминал, тя изгубила всякакво влияние. Сега страната управлявал крал О-Ту.

Кук искаше да си усигури приятелството на този нов владетел и го посети заедно с Форстър-син и неколцина офицери.

О-Ту беше едър мъж на тридесетина години. Той съвсем не живееше толкова скромно както Оберея — навсякъде го съпровождаше голяма свита.

Кук започна с това, че направи на краля и неговите приближени богати подаръци. Кралят тутакси изпрати своите прислужнички за домашно тъкани платна. Тези платна бяха боядисани в пурпурен, розов и сламеножълт цвят и напоени с благовонни масла.

Прислужничките увиха с тях офицерите, както си бяха с мундирите, и те едва можеха да се движат в пищните си мантии.

О-Ту попита Кук за здравето на Бънкс, макар никога да не го бе виждал, Кук благодари на краля и го покани на обяд на кораба.

На другия ден О-Ту пристигна на „Решение“ заедно с цялата си свита. Когато се качи на палубата, той заповяда да увият Кук с най-скъпите платна. След минута Кук се превърна в огромен пурпурен пашкул, от който стърчеше само главата. След като се избави криво-ляво от тия окови, той покани гостите в каюткомпанията.

Но кралят, който бе по природа страхлив човек, не искаше за нищо на света да слезе долу по стълбата. Мъчно може да се каже от какво се боеше. Навярно между четирите стени се чувствуваше като в капан. За да провери дали не го заплашва нещо, изпрати напред по-малкия си брат и се осмели да слезе долу само след като брат му се върна цял и невредим.

На обяд О-Ту не яде нищо. Страхуваше се да не го отровят. Затова пък гостите излапваха с невероятна бързина всичко, което им донасяха. Лъжиците и вилиците ги разсмиваха. Не разбираха защо трябва да се яде с вилица, когато с ръце къде е по-бързо и по-удобно.

Един велможа хранеха слугите. Той държеше ръцете си под масата.

— Да не би да ви болят ръцете? — попита вежливо Кук.

Но велможата вдигна възмутено двете си ръце във въздуха. Ноктите му бяха два пъти по-дълги от пръстите.

Както се изясни по-късно, този таитянин никога не режел ноктите си и внимателно се грижел за тях, за да видят всички, че е богат и не му се налага да работи. Само нокътят на малкия пръст на лявата ръка беше нормално дълъг. Той го режеше, за да има с какво да се чеше — не може човек да се чеше с много дълъг нокът.

Няколко дни по-късно лейтенант Пикерсджил, който служеше някога на „Усърдие“, отиде навътре в острова, в планините, където англичаните никога не бяха ходили. След като се скита няколко часа, той се спусна в неголяма долина и се приближи към една бедна таитянска колиба, надявайки се да намери нещо за ядене. Насреща му излезе стара дебела жена и когато го видя, се разсмя гръмко. По този смях той я позна веднага — беше кралица Оберея. Тя живееше сега самотно, в голяма бедност. Имаше само една свиня, а това в Таити се смяташе за мизерия. Но тя, изглежда, съвсем не се измъчваше от промяната на положението си, гощаваше Пикерсджил с банани и се смееше също така гръмко, както по времето, когато беше кралица.

Пикерсджил й предложи да посети капитан Кук.

— Не мога — отговори тя, — аз съм заточена. О-Ту ще се разсърди, ако ме види на брега.

Лейтенантът й подари цяла връзка гердани, тъй като знаеше, че тези мъниста представляват в Таити такава ценност, че изпадналата в немилост владетелка ще бъде осигурена за цял живот.

На тръгване Кук и Фърно взеха на корабите двама млади таитяни — Поре и Омай. Решиха да ги отведат в Англия. Поре трябваше да пътува на „Решение“, а Омай — на „Безстрашие“.

Корабите напуснаха Таити на 1 септември. Когато брегът се скри от погледа им, Поре, който желаеше да види Англия, се разплака. Привечер видяха малкия остров Балабола, разположен само на няколко мили от Таити.

— Свалете ме на Балабола! — помоли Поре. — Не искам да отивам в Англия. От Балабола все някак ще се добера до родината си.

Кук изпълни молбата на таитянина. Когато научи за това, капитан Фърно попита Омай дали не иска и той да се върне вкъщи.

— Не — отговори Омай. — Аз не съм такъв страхливец като Поре. Откарайте ме, ако щете, накрай света.

И наистина Омай успя да иде в Англия.

В Балабола при Кук дойде младеж на седемнадесетина години на име Едидей и го помоли да го вземе със себе си вместо Поре. Кук се съгласи на драго сърце.

ОСТРОВИТЕ НА ДРУЖБАТА

Кук знаеше, че на 12ё южна ширина и на 175ё западна дължина са разположени някакви острови. Тези острови бяха открити от холандския мореплавател Абел Тасман сто и тридесет години преди второто плаване на Кук. Оттогава не бе ги виждал нито един европеец.

Кук реши да посети тези острови.

На 1 октомври 1773 година в два часа след пладне той заобиколи нисък бряг и когато се приближи, различи два острова, разположени един до друг, разделени от тесен проток.

Растителността на тези острови приличаше на таитянската: същите пъстри къдрави гори покриваха цялата страна. Но липсваше им главното украшение на Таити — чезнещите във въздуха планини. Островите бяха равни.

Корабите спряха в протока. Тутакси ги обкръжиха пироги. Кук започна със знаци да подканя островитяните да се качат на кораба, но те дълго не се решаваха и викаха страшно възбудени.

В този шум Кук долови няколко думи, които му се сториха сходни с таитянските, и помоли Едидей да каже, че моряците не желаят никому зло и ги канят на кораба.

Едидей, поласкан от такова важно дипломатическо поръчение, произнесе тържествена високопарна реч. Той говори цял половин час, като търсеше най-пищните думи, най-цветистите сравнения. Но островитяните не му обърнаха никакво внимание и целият му труд отиде напразно.

Едва привечер, когато вече почна да се здрачава, на кораба се качи огромен нашарен островитянин. Кук с учудване забеляза, че не носи никакво оръжие. Това доверие и безстрашие трогнаха капитана. Дори и таитяните не се решаваха да се качват невъоръжени на кораба.

Туземецът държеше в ръката си корен от растение, от което приготовляваха кава. Той се приближи до Кук и без да каже дума, го почука с този корен по носа с такъв вид, сякаш извършваше обред. Кук се учуди. Както се изясни по-късно, това беше само приветствен знак.

После островитянинът заговори.

Езикът, на който говореше, се отличаваше от таитянския и новозеландския само по произношението на думите. Кук разбра, че и таитяните, и новозеландците, и жителите на тези острови са всъщност един народ.

По-късно нарекоха този народ полинезийци.

Едидей можеше да се разбира криво-ляво с местните жители и затова младият таитянин бе извикан за преговори. Той успя да научи, че големият остров се нарича Тонгатапу, а малкият Еуа и че жителите им се радват на задморските гости.

Приветливостта на островитянина веднага предразположи всички към него. Той през цялото време се усмихваше, не прекъсваше хората, които говореха с него, и нито веднъж не се опита да открадне нещо.

Кук надяна на врата му няколко гердана от мъниста и той толкова се зарадва, че почна да играе на палубата. Но когато си тръгна, свали герданите и ги върна на Кук, тъй като мислеше, че са му ги дали временно, и беше много щастлив, когато му обясниха, че може да ги вземе завинаги.

— Покажи на всички тези мъниста — каза му Едидей — и им поръчай да ни донесат утре свинско месо, риба и плодове. Тогава всеки ще получи мъниста като тебе.

Сутринта на брега започна търговия. Събра се такава тълпа, че беше невъзможно да си пробиеш път. Островитяните поразиха Кук с честността си — никой не се опитваше да го излъже или да му даде по-малко.

Кук отиде навътре в острова да търси прясна вода. Следваше го огромна тълпа. Той вървеше от село в село и навсякъде го посрещаха все нови тълпи. Чудно беше, че толкова много хора могат да живеят на такива всъщност малки острови.

Пътешествениците крачеха по отлично утъпкан път, засаден от двете страни с банани. А наоколо се простираха ниви и градини, преградени надлъж и нашир с плетове. На Таити Кук никога не бе виждал подобно нещо. Там земя имаше колкото щеш и никой не преграждаше участъка си, тука всичко беше изорано, засадено, всяка палма имаше свой стопанин, който се грижеше за нея. И все пак Кук не можеше да не забележи, че въпреки старанието на жителите дърветата тук бяха по-ниски, отколкото на Таити, и реколтата по-слаба. Тези острови бяха от твърд коралов риф, покрит с тънък слой чернозем. Почвата им не можеше да се сравни с плодородната почва на Таити.

Там, където се пресичаха пътищата и пътеките, се издигаха големи сайванти, оплетени от някакви виещи се растения. подобни на бръшляна. Отначало Кук ги помисли за хамбари, но после разбра, че това са храмове, които туземците наричаха „а-фиа-туки“. В тях имаше безобразни идоли, изсечени от черен камък. Кук не искаше да се докосва до тях, страхуваше се да не оскърби религиозното чувство на островитяните, но скоро забеляза, че те съвсем не уважават боговете си — въртят ги от една страна на друга, пляскат ги по лицата и дори ги хвърлят на земята.

При всеки „а-фиа-туки“ живееше жрец. Той посрещаше капитана с дълга реч. След като чу няколко такива речи от разни жреци, Кук забеляза, че те всички говорят дума по дума едно и също. Някои се объркваха, забравяха какво трябва да кажат и тогава тълпата в хор им напомняше. След като свършваше речта, пред жреца изсипваха купчина банани, които той трябваше да изяде веднага.

Кук не успя да намери хубава вода. На тези острови нямаше прозрачните планински ручеи, които изобилствуват в Таити и Нова Зеландия. Жителите пиеха мътна възсолена рядка каша от мръсни езера и кладенци.

Островитяните нямаха кучета, но затова пък имаха кокошки, които не бяха известни нито на таитяните, нито на новозеландците. Моряците веднага си купиха няколко петли и ги накараха да се бият.

Петлите се биеха с необикновена ярост. Моряците не жалеха нищо, за да се сдобият с петли. Те даваха на островитяните копчета от куртките си, носни кърпи, връзки от ботуши, джобни ножчета.

— Бий! Събори го! Така му се пада! — от сутрин до вечер моряците насърчаваха на палубата своите бойци.

Едидей и Омай, които никога не бяха виждали петли, отначало се отнасяха към тях с недоверие и страх, но после се заразиха от общото увлечение, купиха си великолепни петли и така ги обучиха, че надвиха всички петли на моряците.

Една сутрин съобщиха на Кук, че на брега го чака главният вожд на Тонгатапу и Еуа. Кук побърза да иде на брега.

На един камък седеше необятно дебел човек. Огромното му шкембе висеше между коленете. Очите му не се виждаха, издутите бузи ги закриваха. Той седеше и дъвчеше. Това беше главният вожд. Кук го заговори, но той не отвърна нито дума. Кук го накичи с чаршафи, брадви, гердани, но той дори не се помръдна. Лицето му не изразяваше нищо.

Кук постоя, постоя, па си отиде.

А на другия ден островитяните докараха на „Решение“ петдесет свини.

— Владетелят на острова ги подарява на владетеля на корабите — казаха те.

Петдесет свини — това беше съвсем необикновено богатство за островитяните на Тихия океан.

— Нима този шишко е толкова богат, че може да прави такива подаръци! — учуди се Кук.

На 7 октомври корабите излязоха в морето. В далечината от мачтите се виждаха други острови, които принадлежаха към същия архипелаг, както и Тонгатапу. Но пролетта вече започваше. Кук не спираше, той бързаше на юг, за да продължи търсенето на Южния материк. Той реши да нарече целия архипелаг „Острови на дружбата“.

— Никъде не са ни посрещали така дружелюбно, както тук — каза той на офицерите си.

Истинското название на тези острови е Тонга. Но на европейските карти дълго време се запази названието, което им даде Кук.

ЛЮДОЕДИ

По пътя на юг Кук искаше да посети още веднъж Нова Зеландия.

При новозеландските брегове бушуваше ураган. Вълните се издигаха по-високо от мачтите и с рев се сгромолясваха върху палубата. Вятърът беше толкова силен, че поваляше хората; дъждът валеше безспирно.

Едва на петото денонощие, когато моряците капнаха съвсем, вятърът стихна, небето се проясни и слънцето надникна.

В далечината, на края на хоризонта, синееха планините на южния новозеландски остров. Над клокочещото море крещяха албатроси. Кук жадно се взираше в далечината. Но „Безстрашие“ не се виждаше никъде.

През време на бурята корабите се бяха изгубили. Напразно „Решение“ стреляше с топовете, напразно се отбиваше във всеки залив — верният му спътник изчезна безследно. И Кук много се тревожеше.

— Не се безпокойте! — утешаваха го офицерите. — „Безстрашие“ е отличен кораб, нищо не може да му се случи. Сигурно капитан Фърно отдавна ни чака в Куковия проток.

И въпреки че „Решение“ пострада много от бурите и изискваше незабавен ремонт, те се отправиха към Куковия проток.

Но „Безстрашие“ го нямаше и там.

Кук с помощта на Едидей, който се оказа отличен преводач, разпитваше туземците дали не са виждали тука преди няколко дни „друг плаващ остров с бели крила“.

— Не сме виждали — отговаряха туземците.

На Кук не му оставаше нищо друго, освен да чака. Той не се съмняваше, че капитан Фърно ще се сети да се отбие в Куковия проток, ако, разбира се, „Безстрашие“ е в състояние да се държи над водата.

А засега трябваше да се готвят за трудното плаване в полярните морета, да търсят Южния материк. Наближаваше лятото и Кук искаше да го използува на всяка цена да проникне колкото се може по на юг. Той нито за момент не забравяше, че откриването на Южния материк е главната цел на неговото пътешествие.

Зазвъняха брадви, заскърцаха триони, Дърводелците и корабостроителите се заеха с ремонта на кораба. Но най-важно беше да се запасят със съестни продукти, тъй като плодовете, купени на остров Тонгатапу, бяха вече изядени, а бурята унищожи почти целия им запас от хляб — около хиляда пуда[1] морските сухари се бяха овлажнили и изгнили.

Този път новозеландците посрещнаха мореплавателите като стари приятели и надокараха купища от риба. На брега започна оживена търговия. Целия риболов от една голяма мрежа даваха за една брадва. За един гвоздей можеше да се купят два-три пуда риба. Целият проток беше задръстен от мрежи, на всеки крайбрежен камък седеше новозеландец с въдица в ръка — всичко това се ловеше за белите пришълци.

Но мина седмица и старите рибни запаси свършиха, а новите не стигаха. Моряците напразно скитаха по брега със скъпоценните си гвоздеи. Успяваха да купят пет-шест кошници риба на ден, не повече. Новозеландците също бяха отчаяни — трудно стана да се сдобият с железни вещи.

В една прекрасна сутрин се оказа, че всички мъже, годни да носят оръжие, са изчезнали от крайбрежните села. На въпроса на Кук останалите вкъщи жени и деца отговаряха:

— Отидоха на война.

— Кой сега ще лови риба? — се развика Кук. — Та аз още не съм осолил и половината от рибата, която ми е нужна, за да потегля на път. Та нали може да ни се случи няколко месеца да не видим земя. Мигар не можеха да отложат войната си до заминаването ни?

Три дни от воините нямаше ни вест, ни кост. Ала на четвъртия ден над петдесет пироги навлязоха в протока. От копията на победителите още се стичаше кръв, още димяха черните им рани. Вождовете държаха тояги, на които бяха набучени сърцата на победените, а пирогите им бяха натоварени с риба — заграбената риба, същата, заради която беше започнала войната.

На брега пазарът отново зашумя.

А в това време на „Решение“ бе направено откритие, което потвърждаваше и най-мрачните предположения за нравите и обичаите на новозеландците.

Това се случи така.

Бащата и синът Форстъровци и няколко младши офицери седяха на палубата и разговаряха с Едидей. Внезапно се приближи една лодка и на палубата се качи моряк, придружен от двама стари новозеландци. Морякът държеше някакъв вързоп.

— Гледайте какво купих от тези юнаци — каза той, като се обърна към Форстъровци, и с разкривена усмивка добави: — Евтино, само за три гвоздея.

Той разви с погнуса вързопа и показа на учените отрязана човешка глава. Главата беше сварена.

Дълго време никой не можеше да промълви нито дума. Моряците отскочиха от новозеландците. Но най-силно впечатление това отвратително зрелище направи на Едидей. Добрият таитянин отначало се вцепени от ужас, после заплака.

— Подлеци! Подлеци! — викаше той, ридаейки. — А аз дружах с вас. Да не сте посмели да се приближите до мене!

Няколко минути по-късно на кораба се върна Кук. Като видя погнусените лица на другарите си, той поиска да узнае каква е работата. Форстър-син му разказа какво се бе случило.

Моряците изблъскаха поразените людоеди от кораба, а Кук отиде в каютата си и не излезе оттам цял ден.

Слугата, който му занесе обяда, чу, че капитанът разговаря сам със себе си.

— Това е от глад, от глад — мърмореше той. — Само постоянният глад може да накара един човек да изяде друг. Та те нямат ни кози, ни свине, ни крави, ни жито, нито плодни дървета — само риба и диви треви.

Рано сутринта той повика петима моряци, даде им лопати и белове и им заповяда да разкопаят място за градина. После отиде при готвача и взе двата последни чувала с картофи, донесени от Англия.

— Ето с какво ще се боря срещу людоедството — каза той, като заравяше картофите в земята. Не с топове, не с наказания, а с картофи. Когато се научат да садят картофи, ще изоставят людоедството и ще се превърнат в най-обикновени мирни селяни. Господин лейтенант, съберете вождовете им, искам да им дам първия урок по земеделие.

Ноември вече беше към края си и пролетта бе в пълния разгар. (Ноември в Южното полукълбо отговаря на нашия месец май.) Горските гъсталаци бяха станали още по-буйни, още по-непроходими, тревите стигнаха човешки бой, а „Безстрашие“ все не се появяваше.

Кук се тревожеше. Не можеше да се губи вече нито ден. Най-малкото забавяне, и това лято той не ще реши въпроса за Южния материк. Ще трябва да се върне с празни ръце в Европа.

Колкото и да му беше мъчно да напусне Нова Зеландия, без да разбере какво е станало с капитан Фърно и неговите подчинени, той все пак заповяда да вдигнат платна и да потеглят.

За всеки случай Кук зарови под едно крайбрежно дърво бутилка с писмо за капитан Фърно. Два пъти „Решение“ премина целия проток, като стреляше с всички топове, и най-после на 26 ноември излезе в открито море.

Кук взе курс право на юг.

„БЕЗСТРАШИЕ“ КРАЙ НОВОЗЕЛАНДСКИТЕ БРЕГОВЕ

Ала какво се бе случило с „Безстрашие“?

Защо капитан Фърно не дойде в уреченото време в Куковия проток, където трябваше да се срещне с началника си?

Защо той остави „Решение“ да върви сам към Полярния кръг, за да търси неизвестния материк?

Но нека сам капитан Фърно разкаже за това.

Ето докладната записка, дадена от него в Британското адмиралтейство през 1775 година:

„На 1 ноември 1773 година — пишеше той — силна буря, съпроводена от дъжд и мъгла, ни отнесе далеч на изток. Ние легнахме на дрейф и скоро изгубихме от очи и брега, и «Решение». Четири денонощия бурята ни блъска. Платната нееднократно се късаха, палубата започна да тече и моряците, които бяха вечно мокри, се оплакваха от простуда, кашлица и главоболие.

Знаех, че «Решение» ни чака в Куковия проток, но когато бурята стихна, корабът ни се оказа в такова състояние, че ни оставаше само едно: да се отправим незабавно към най-близкия новозеландски бряг.

На 9 ноември хвърлихме котва в някакъв залив. От всички страни ни заобиколиха новозеландски пироги. Новозеландците се държаха дружелюбно и ни предлагаха множество стоки. Но ни плашеше войнственият им вид, дългите им остри копия и най-вече отрязаните женски глави, с разпуснати коси, които украсяваха носовете на лодките им. Реших да се запася с вода, да направя най-необходимия ремонт и колкото се може по-скоро да се присъединим към «Решение» в Куковия проток в познатите места.

Но уви, предвижданията ни не се оправдаха. Ремонтът на корабните съоръжения ни задържаха по-дълго, отколкото предполагахме, и ние успяхме да вдигнем котва едва на 12 ноември.

Вятърът беше насрещен. Трябваше да вървим, като сменяме често курса. Минаваше ден след ден, а ние почти не се мръдвахме от място. Едва след две седмици успяхме да влезем в протока и да хвърлим котва.

«Решение», разбира се, не ни беше дочакал. Когато слязох на брега, видях дърво, на чиято кора беше изрязан надпис: «Разрови земята». Наредих незабавно да разкопаят земята под надписа и след няколко минути лопатите на моряците ми се натъкнаха на запечатана бутилка, в която се оказа писмо от Капитан Кук.

В това писмо капитан Кук ми съобщаваше, че ме е чакал три седмици и като не ме е дочакал, поел на юг, за да търси материка. Предлагаше ни да го последваме, но за такова нещо ние не можехме и да мислим. Трябваше да закърпим нашия полуразрушен кораб, да се запасим с гориво и да дадем възможност на измъчените и болни моряци да си отдъхнат.

Чувствувахме се самотни и безпомощни в тази дива гориста страна, разположена на края на света. Туземците бяха сякаш измрели. Бреговете на Куковия проток, доскоро осеяни с многолюдни села, сега бяха мрачни и пусти. Понякога от горите се донасяха някакви странни шумове и гласове, сякаш неизвестни врагове ни наблюдаваха из гъсталака и чакаха само удобен случай да ни нападнат и избият, и ние гледахме колкото се може по-рядко да слизаме на брега.

Но времето минаваше, нищо не се случваше и нашите опасения се разсеяха. Свикнахме с мрачната суровост на крайбрежните скали, а когато в гората се чуваха гласове, казвахме, че крещят птици.

Най-после корабът беше поправен и започнахме да се стягаме за път. Исках на тръгване да наберем плодове и зеленчуци, та да има с какво да се подслади екипажът, на който беше омръзнала вечната сланина с морски сухари.

В злополучния ден на 17 декември изпратих с лодка малък отряд навътре в протока, като наредих да плават покрай брега и събират всички растения, които могат да се ядат. Всички се радваха на такава приятна разходка и тутакси в лодката се настаниха десетина моряци. Начело на отряда поставих двамата си най-добри боцмани, които също бяха много доволни. Единият от тях се казваше Феликс Рау, другият — Томас Гил.

— Върнете се привечер. Утре вдигаме котва — казах им на сбогуване. — И бъдете внимателни. Не влизайте навътре в гората. Особено вие, Гил. Вие винаги се увличате от всичко. Да не стане нужда да ви търсим!

— Мене не е трудно да ме намери човек, сър — смеейки се, отвърна Гил, — аз съм белязан.

И като запретна ръкава, показа ми ръката си, върху която бяха татуирани: «Т.Г.» — първите букви на името му.

Привечер те не се завърнаха.

Разтревожих се много и съжалявах, че ги бях изпратил толкова далече от кораба. А на сутринта изпратих да ги търси въоръжената лодка с десет войници от морската пехота под командата на лейтенант Бърни.

Тази лодка трябваше да заобиколи Дългия остров, да се отбие в Източния залив, а оттам да се отправи към Залива на растенията. Този залив се славеше с изключително вкусната целина, която растеше по покритите му с гъста гора брегове. Дори английските градинари не биха могли да отгледат по-хубава целина. И затова ние бяхме уверени, че нашите изчезнали другари са посетили вчера Залива на растенията.

В Източния залив не намерили нищо. Лейтенантът заповядал да плават по-нататък.

В два часа по обяд войниците видели голямо новозеландско село. Жителите изскочили на брега и започнали да махат с ръце, като молели лодката да се отдалечи. Но лейтенантът заповядал да слязат на брега и придружен от петима войници с пушки в ръце, обходил всички колиби. Нищо подозрително не можали да открият. Едно само учудило лейтенанта — в това село нямало нито един млад и здрав мъж. Във всяка колиба ги посрещнали само жени, старци и деца.

В три часа продължили пътя си. Ето най-после и Залива на растенията.

До брега имало дълга пирога. Пазели я двама нашарени воини. Щом видели лодката, спуснали се към гората.

— Да спрем ли? — попитал кормчията.

— Спрете — казал лейтенантът.

И след минута носът на лодката се врязал в крайбрежния пясък.

— Гледайте, обувки! — изведнъж извикал войникът, който пръв скочил на брега.

— Знам чии са тези обувки — мрачно казал друг войник. — Това са обувките на моряка Удхауз. Неговите крака са извити навътре и само той може така да изкриви обувките.

— Търсете, търсете! — завикал лейтенантът. — Ние трябва да претърсим целия бряг!

И тутакси сам се натъкнал на находка.

Сред високата трева имало двадесет големи плетени кошници, пълни с месо.

— Сланина! — извикал един от войниците.

— Не, месото е прясно — забелязал друг.

— Кучешко месо — казал трети. — В тази проклета страна няма нито волове, ни свине, ни овни.

И блъснал кошницата с върха на ботуша си. Кошницата се катурнала. Върху окървавената трева се изсипала купчина месо.

Най-отгоре на тази ситно нарязана купчина месо имало отсечена човешка ръка. До свития лакът се виждали ясно две големи лилави букви: «Т.Г.»

— Назад! В лодката! — заповядал лейтенантът и отрядът мрачно се потътрил към брега.

Върху голям хълм стояли новозеландски воини, размахвали копията си и наблюдавали англичаните, които вървели бавно по високата трева.

— Разрешете да им дадем да разберат тия кучета, сър! — се развикали войниците, обръщайки се към лейтенанта.

И преди той да може да им отговори, екнал залп, после втори, после трети. Голият хълм се покрил с трупове.

Лейтенант Бърни, който се завърна с отряда си едва в единадесет часа вечерта, ми доложи за всичко. Реших да се откажа от безполезното отмъщение към озверелите людоеди и колкото се може по-скоро да напусна тази мрачна страна. На другия ден вдигнахме котва.“

Така завършваше докладната си записка капитан Фърно.

След половин година „Безстрашие“ заобиколи откъм юг Австралия и след като прекоси целия Индийски океан, с разкъсани платна, с изпочупени съоръжения, с полумъртъв от глад и скорбут екипаж, стигна до холандското пристанище Кейптаун на нос Добра надежда.

ОТНОВО СРЕД ЛЕДОВЕТЕ

— Сега ние минаваме под средния свод на Лондонския мост — каза Кук.

— Какво казахте — попита Форстър-млади.

— Под нас са мътните води на Темза, в която се отразяват шлеповете, крайбрежните улици и къщите — продължаваше Кук.

Форстър изтръпна. Шега ли е — да се носиш към Южния полюс по неизвестни морета на кораб, командуван от побъркан капитан! Само луд човек, намиращ се в южната част на Тихия океан, може да предполага, че плува по Темза и минава под средния свод на Лондонския мост!

— И все пак Лондон никога още не е бил толкова далече от нас, колкото сега — продължаваше Кук. — Той е разположен от другата страна на земното кълбо, точно под нас.

Форстър се разсмя. Ето какво било. Капитан Кук е прав. „Решение“ може би наистина плава под Лондонския мост. Ала Лондон се намира на единия край на земния диаметър, а „Решение“ — на другия. Ако в Лондон биха започнали да копаят яма и биха прокопали земното кълбо, копачите щяха да излязат точно под кила на „Решение“.

Пътешествениците проникнаха много по на юг, отколкото миналото лято, и все още не срещаха ледове. Времето беше студено, мрачно, но морето беше чисто.

Кук вече започна да мисли, че не съществува Южен материк. Ала друга надежда го влечеше на юг — надеждата, че ще се добере до Южния полюс.

Ето корабът пресече Южния полярен крък и слънцето престана да залязва — денем и нощем кръжеше по небето, а те все още се носеха на юг.

На 30 януари 1774 година забелязаха, че облаците на края на небето някак си странно блестят. Това винаги е признак, че се приближават ледове. След половин час от мачтата видяха хълмисто ледено поле, което им преграждаше пътя. Задуха студен вятър, заваля мокър сняг. Въжетата се покриха с ледена кора, от реите висяха гигантски шушулки. В каютите беше толкова студено, че спяха без да се събличат.

Едидей, който никога не бе виждал нито лед, нито сняг, беше потресен. Отначало помисли леденото поле за земя и се учуди на белотата и блясъка й. После, когато му показаха, че ледът може да се топи и да се превръща във вода, удивлението му нямаше граници. Падащият сняг наричаше небесни камъни. Събираше го и го слагаше в специално сандъче, тъй като искаше да занесе това чудесно вещество в Таити и да го покаже на приятелите си. Той беше дълбоко огорчен, когато му казаха, че няма да може да направи това.

Среднощното слънце го изпълваше с благоговеен трепет. Всяка вечер той очакваше да мръкне и като виждаше, че слънцето си остава на небето, бягаше уплашен в каютата си.

Този млад умен таитянин развеселяваше целия екипаж, на който бе омръзнал дългият еднообразен път. В Нова Зеландия той беше събрал разни пръчици и сега ги завърза в снопче, като всяка пръчица носеше названието на някоя от страните, посетени от него през време на пътешествието. Имаше пръчица „Тонгатапу“, пръчица „Нова Зеландия“ и дори пръчица „Военуа Тита“, което на таитянски значи „Бяла земя“.

— Тези пръчици ще ми помогнат да не забравя страните, където съм бил — обясняваше Едидей на моряците. — А така не можеш запомни всичко.

Впрочем, когато виждаше някакво ново чудо, той не се радваше, а по-скоро обратното, ставаше тъжен.

— Какво се оплакваш, Едидей? — попитаха го те. — Та ти обиколи половината свят, ще има с какво да се похвалиш в родината.

— Никой там няма да ми повярва — отвръщаше тъжно Едидей.

Ледено поле преграждаше пътя на кораба. Там, където според учените трябваше да се намира Южният материк, Кук не намери нищо друго освен море.

Ала ако бе успял да проникне още малко по на юг, той щеше да открие Южния материк. Защото Южният материк наистина съществува — той се нарича Антарктида.

Но Антарктида беше открита от руските мореплаватели Белинсхаузен и Лазарев почти петдесет години след второто плаване на Кук.

ЗАГИНАЛИЯТ СВЯТ

Сега им предстоеше дълъг път към родината. Но на връщане Кук искаше да посети неизвестни и малко известни области в Тихия океан.

На 11 март мореплавателите видяха жълтите планини на остров Пасха[2].

Този остров бе открит през 1687 година от пирата Едуард Дейвис. По-късно, на Великден 1722 година, го посети холандският капитан Якоб Рогевейн (Рогевеен) и го нарече остров Пасха. Оттогава до идването на Кук никой не бе виждал този остров.

Голи базалтови скали се издигаха отвесно от водата, като придаваха на острова вид на непристъпен замък. Каква мрачна, неприветлива страна? И нийде нито едно дърво — само тъмнокафяви храсти и жълта трева.

Ала на никоя земя нашите мореплаватели не се бяха радвали толкова много, колкото на тази изгоряла скала, стърчаща от дъното на океана. Три и половина месеца те се бяха носили по полярните морета. От лошата вода и престоялата храна половината екипаж заболя от скорбут. Самият Кук простина, беше измъчен и желаеше да прекара няколко часа на брега.

Чудно ли е, че безплодният остров им се стори рай?

А когато иззад носа изплува лодчица, в която седеше рибар островитянин, който учудено гледаше кораба, Едидей не се стърпя, скочи във водата и заплува към него. Той се покатери в лодката, прегърна смаяния рибар, пъхна веднага в ръката му два гвоздея и сам седна зад веслата. След минута той замъкна островитянина на палубата и смеейки се от щастие, го изправи пред Кук. Наобиколи го целият екипаж. По външност островитянинът приличаше на таитяните и това им вдъхваше надежда, че ще се разберат с него.

— Едидей, попитай дали имат банани! — викаха офицерите.

— Хубава ли е тука водата?

— Имат ли много свине?

— Кажи му, че ще заплатим добре.

— Ще им дадем всичко, каквото поискат.

Ала нещастният рибар от страх изгуби и ума, и дума и трябваше да го пуснат, без да научат нещо от него. Решиха да идат незабавно на брега.

На остров Пасха живееха всичко на всичко шестстотин-седемстотин души. Те говореха полинезийски език, но от всички полинезийски племена това, изглежда, беше най-бедното. Жителите на остров Пасха нямаха не само свине, но и кучета, каквито имаха дори новозеландците. Хранеха се с риба и плъхове, които се въдеха в изобилие на острова. Прясната вода беше малко и я заменяха с отвратително сладникавия сок на дива захарна тръстика.

Нямаше какво да купят на остров Пасха. Кук се сдоби с няколко коша прясна риба, даде възможност на моряците да поскитат по брега и реши колкото може по-бързо да се маха оттук.

Моряците оклюмаха.

Но затова пък учените бяха възнаградени за всички страдания. Заинтересуваха ги исполинските статуи, изсечени от камък. Тези статуи бяха разпръснати по целия остров. Те се издигаха върху гигантски подставки, също изсечени от камък.

Форстър-син разпитваше островитяните откъде са тези статуи, кой ги е направил, какво означават. Но островитяните не можеха да му обяснят нищо и със суеверен ужас гледаха гигантските каменни блокове.

И Форстър реши, че тези статуи едва ли са създадени от хората, които сега обитават остров Пасха. Първо, хората там бяха твърде малко, не би било по силите им да търкалят такива канари, невъзможно беше да си представи човек, че такава сложна работа може да бъде извършена с жалките брадвички, направени от камък и раковини.

Оставаше да се предположи, че на остров Пасха някога е живеел многоброен, могъщ и културен народ. Но това изглеждаше още по-невероятно. Твърде малък беше островът, твърде отдалечен от другите брегове, а най-главното — твърде безплоден.

И на Форстър му хрумна смела идея. Ами ако преди няколко столетия остров Пасха съвсем не е бил такъв, какъвто е сега? Ами ако е бил неизмеримо по-голям и плодороден? Ами ако той съставлява миниатюрна частица от някакъв материк, потънал на дъното на океана вследствие на земетресение? Колко много базалт и застинала лава има тук! Всичко това говори за силна и неотдавнашна вулканична дейност. На този материк е могло да има градове, храмове, пътища, ниви, пасбища и милиони хора — богати, просветени, познаващи науките и изкуствата. А сегашните жители може би са обеднели и подивели остатъци от велик народ, смесили са се с туземците от съседните острови, приели са техния език и са забравили славния си произход. И само статуите, свидетели на отколешни времена, напомнят за тяхното велико минало.

ТАИТЯНСКИЯТ ВОЕНЕН ФЛОТ

Тъй като остров Пасха не можеше да снабди кораба с всичко необходимо, Кук реши да посети още веднъж Таити.

На 21 април 1774 година от „Решение“ видяха таитянските планини.

Едидей заплака от радост.

Посрещнаха Кук като стар приятел. Крал О-Ту го целуна.

Нагладувалият се екипаж беше незабавно снабден с всичко необходимо. Беше време за прибиране на реколтата и Кук никога дотогава не бе виждал Таити такъв цветущ и изобилен. Моряците си почиваха и се радваха. Те бяха свикнали да намират на този остров спокойствие, дружелюбие и хубава храна.

Важно политическо събитие вълнуваше таитяните. Жителите на островчето Мурея, разположено на десет мили от Таити, се бяха разбунтували и отказали да признаят властта на крал О-Ту. Таитяните подготвяха наказателна експедиция срещу непокорните. По брега скитаха тълпи въоръжени мъже, дошли от далечни поселища, нощем палеха огньове, пиеха кава, играеха военни танци. Всичко беше готово за поход, чакаха само флота, който кръстосваше край оттатъшния бряг на Таити.

Кук толкова много бе слушал за красотата и могъществото на този флот, че с нетърпение очакваше пристигането му.

Най-после настъпи този тържествен ден.

Кук стоеше на брега заедно с О-Ту и Форстър, когато в залива влетяха таитянските пироги. Ето как Кук описва това събитие в корабния дневник:

„Флотът се състоеше от 160 военни морски съда и 150, предназначени за доставяне на съестни припаси. Военните съдове имаха от 40 до 50 фута[3] дължина. Над носовата им част бяха разположени платформи, където бяха разположени воини в пълно въоръжение. Гребците седяха долу, между стълбовете, които поддържаха платформите, по един човек при всеки стълб. Така тези платформи бяха предназначени само за бой. Съдовете, предназначени за доставка на съестни припаси, бяха много по-малки и без платформи. В големите съдове седяха по четиридесет души, в малките по осем. Изчислих, че в таитянския флот са заети всичко 77000 души, но мнозина офицери сметнаха тази цифра за намалена.

Всички съдове бяха украсени с разноцветни флагове и представляваха величествено зрелище, каквото не очаквахме да видим в тези морета. Отпред вървеше адмиралският кораб, който се състоеше от два големи военни съда, съединени един за друг. На него плаваше командуващият флота адмирал Товга, възрастен човек с красиво, мъжествено лице.

— Да живее О-Ту! — викаха мореплавателите и скачаха на брега право пред краля си.

— Да живее Товга! — викаха сухопътните войски, посрещайки адмирала, който идваше към тях.

Облеклото на воините беше пищно и пъстро. То се състоеше от три големи парчета платно: долният — бял, средният — червен, горният — тъмнокафяв. На главите си носеха високи островърхи шлемове, оплетени от пръчки и украсени със сини, зелени, бели пера и зъби на акула. Само Товга вместо шлем носеше чалма, която му приличаше много. След като се поздрави с О-Ту, той се приближи към мен и ме прегърна.“

Кук нямаше нищо против да погледа предстоящата война на таитяните с еймеосците, но за съжаление трябваше да бърза, тъй като искаше да посети никому неизвестния остров Еспириту Санто, отбелязан на картата от един испански мореплавател.

На сбогуване покани Товга на кораба.

Товга се държа като истински моряк. Най-много го интересуваше устройството на кораба. Питаше за предназначението на всяко платно, на всяко въже, като разбираше всичко от най-малък намек и задаваше такива сложни и разумни въпроси, че Кук само се чудеше на ума и досетливостта му.

Товга се възхищаваше от изкуството на англичаните.

— Ако имахме макар и малък кораб с платна — възклицаваше той, — щяхме да бъдем непобедими по море!

И на Кук му хрумна да подари на таитяните малката гемия с каюта и палуба, която се намираше разглобена в трюма на „Решение“.

„Ние сме задължени твърде много на този народ — мислеше си Кук, — за да заминем, без да им направим някакъв подарък.“

Когато сглобиха гемията и я пуснаха във водата, Товга изпадна във възторг. А когато му казаха, че отсега нататък тази гемия ще принадлежи на таитянския флот, той се засмя от щастие. Той премина на нея покрай целия бряг при ликуващите викове на народа, като се справяше отлично с кормилото и платната. Няколко пироги с двадесет весла се опитаха да го догонят, но веднага изостанаха.

Два часа по-късно О-Ту и Товга пристигнаха на „Решение“ на официално благодарствено посещение. Какво ли не докараха! И свине, и кокосови орехи, и банани! За голямо тяхно огорчение Кук нареди да се върне всичко обратно, тъй като всички складове на „Решение“ били напълнени догоре. Впрочем това не развали тържеството.

Едидей стана най-прочутият човек в Таити. Той ходеше от колиба в колиба и като прехвърляше пръчиците, разказваше за страните, които бе успял да посети. Но твърде не му вярваха. Веднъж на кораба се явиха няколко таитяни, повикаха Кук и го помолиха да уличи в лъжа Едидей, който твърдеше, че бил видял бели камъни, които можели да се превръщат във вода. И Кук употреби много усилия да ги убеди, че Едидей казва истината.

Преди самото заминаване Едидей заяви, че няма да иде в Англия.

— Защо? — попита го Кук.

— Ожених се — отвърна Едидей.

— Мога да взема и жена ти.

— Не, вече си построих тука къща.

Кук му подари няколко брадви, цяло сандъче гердани, целуна го и го изпрати на брега.

НОВОХЕБРИДСКИТЕ ОСТРОВИ

Като се ровеше в стари испански карти, Кук намери на една от тях остров Еспириту Санто, разположен на северозапад от Нова Зеландия. Не се знаеше нищо за този остров, нито за заобикалящата го част от океана. Кук реши, преди да се върне в родината си, да разреши загадката на този остров и възползувал се от свежия вятър, потегли на път.

На 15 юли пред него се откри верига от големи хълмисти острови. Трудно беше да се разбере кой от тях е видял испанския мореплавател. За да не обиди предшественика си, Кук остави названието Еспириту Санто на най-големия от тях, а целия архипелаг нарече Нови Хебриди.

Първият остров, при който хвърли котва, се наричаше Малекула. Това беше гориста планинска страна, дълга сто километра. Жителите й съвсем не приличаха на таитяните и новозеландците: косите им бяха къдрави, а кожата им черна като на негрите. Цялото им облекло се състоеше от пояс, отпред на който висеше снопче слама.

Горите в Малекула бяха непроходими. Дърветата бяха гъсто оплетени от лиани и през тях можеше да си пробиеш път само с брадва в ръка. Ала островитяните се чувствуваха отлично в тези гори. Изглежда, по-лесно им беше да се катерят по дърветата, отколкото да ходят по земята.

Форстър-син намери на брега няколко захвърлени копия и с учудване забеляза, че острите им краища са намазани с някаква лепкава мазнина.

— Това е островът — каза Кук. — Тукашните жители са по-опасни от новозеландците. Да идем навътре в острова е опасно, а на брега няма какво да правим. Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук.

„Решение“ плава дълго на юг, като лавираше между островите. Всички приличаха на Малекула. Навред по брега се скитаха тъмни голи хора и хвърляха във водата копия и камъни.

Но на 6 август моряците се натъкнаха на един остров, чийто изглед много се различаваше от всички останали. По средата му се издигаше голяма конусообразна планина, чийто връх бълваше гъст черен дим. Приближиха се и Кук видя, че горите на острова на места са изсечени и че ту тук, ту там растат бананови дървета, посадени в правилни редици. Това вдъхваше надеждата, че жителите на този остров ще дадат възможност на експедицията да се запаси с вода и да закупи съестни продукти.

Въздухът миришеше на изгоряло. Димът, който бълваше планината, се стелеше по платната на „Решение“. Всичко на кораба се покри със сажди. Току-що изпраното бельо след няколко часа трябваше да се пере отново.

През нощта моряците станаха свидетели на необикновено зрелище: димът, осветяван отдолу, от кратера, изглеждаше огненочервен и като огромен кървав език се разстилаше по небето.

На сутринта хвърлиха котва. Корабът веднага бе заобиколен от пироги. Наглед жителите бяха същите, както в съседните острови, но се отнасяха без каквато и да е свирепост към моряците. Хвърлиха оръжието си на земята, махаха с палмови клончета и канеха пришълците на брега.

Кук се опита да заприказва с тях на таитянски, но напразно. Езикът им нямаше нищо общо с таитянския. Ръкомаханията също разбираха зле — тяхната недосетливост понякога учудваше пътешествениците.

Този остров се наричаше Тана. Жителите на Тана бяха най-културното от всички новохебридски племена. Но колко по-безпомощни и невежи бяха от таитяните! Земеделието им се намираше в съвсем зачатъчно състояние. Когато разчистваха почвата от гората, сечаха дърветата с каменни брадви. Тези брадви бяха толкова лоши, че един човек успяваше да отсече не повече от две-три дървета на ден. Кук нареди на моряците да изсекат за туземците един горски участък, над който те биха се бъхтали цяла година, и след три часа работата беше свършена.

Дори новозеландците Кук смяташе за по-културни от новохебридците. Новозеландците умееха да плетат рогозки, каменните им брадви бяха добре шлифовани, имаха здрави, големи лодки, а не лесно преобръщащите се пироги, в които едва се побираха двама души.

В замяна на това таните имаха смъртоносно оръжие — отровни копия и стрели. Те на драго сърце ги продаваха на англичаните.

Кук се възмущаваше, задето таните бяха стоварили цялата работа върху жените, а самите те нищо не правеха. Жените копаеха с дървени мотики земята, жените ловяха риба, жените пасяха свинете, готвеха обяда, строяха колиби, а мъжете само спяха, ядяха и пееха песни. Само две занимания смятаха достойни за себе си — лов на птици и сечене на дървета. Но когато отсичаха дърво, караха жените да го отмъкнат настрана. Изобщо жените постоянно носеха нещо на гърба си и бяха ниски на ръст и прегърбени.

Тана е вулканичен остров и целият се състои от пепел, изхвърлена от огнедишащата планина. Черната му рохкава почва е извънредно тлъста и затова тук гората е по-гъста, отколкото на Малекула.

Скитайки из гората, Кук се натъкваше на голи места, където не растеше дори трева. Веднъж той стъпи на такова голо място, но така му припари на краката, та му се стори, че върви по нажежена печка.

Тук имаше и много горещи извори, които бликаха от земята право нагоре като фонтан. Трудно беше да се приближи човек до тях поради кълбата от пара. Кук хвърли в един такъв извор костенурка и след две минути тя се свари дотолкова, че можеше да се яде.

Жителите на Тана бяха много бедни, за да снабдят кораба с припаси, затова Кук не можеше да остане дълго при тях. Той вдигна платна и се насочи на юг, като предполагаше, че до Нова Зеландия не ще срещнат вече никаква земя.

НОВА КАЛЕДОНИЯ

Ала три дни по-късно, на 5 септември, мореплавателите видяха отдалеч дълга планинска верига. Кук няколко денонощия плава покрай скалисти, почти ненаселени брегове и почна да мисли, че е открил необикновено голям остров. Но когато се изкачи на върха на една от планините, веднага зад нея видя море. Нова Каледония е дълга, но тясна; нейната ширина никъде не надвишава десет мили.

Обитателите й приличаха на жителите на Тана, само че бяха малко по-високи на ръст и по-мускулести. Те засаждаха банани и кокосови палми, но нямаха никакви домашни животни. Диви зверове на острова също нямаше.

Веднъж новокаледонците видяха на брега моряци, които ядяха сланина. Един от моряците глозгаше свински кокал и те го помислиха за людоед. Това предизвика силно отвращение у тях, тутакси заговориха в хор, плюеха и правеха страшни гримаси. Напразно смутените моряци се опитваха да ги убедят, че ядат свинско месо, а не човешко. Островитяните продължаваха да ги гледат с израз на най-голяма погнуса.

Впрочем новокаледонците се отнесоха към моряците без каквото и да е любопитство. Никога не заговорваха първи, не ги канеха при себе си, не се приближаваха към кораба и не се опитваха да обменят или откраднат каквото и да е. Когато пътешествениците скитаха из острова, придружаваха ги само децата. Момчетата на цели сюрии ходеха след Форстър, защото той стреляше по папагалите. Изстрелите съвсем не ги плашеха.

Кук нанесе върху картата цялото източно крайбрежие на Нова Каледония, даде названия на носовете и заливите и излезе в открито море.

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

На 18 октомври 1774 година „Решение“ отново хвърли котва в Куковия проток. В Нова Зеландия Кук беше почти преди една година. Колко се беше променило всичко през време на неговото отсъствие! Бреговете на протока бяха опустели. Там, където преди имаше села, бяха останали само мръсни пепелища, които вече обрастваха с трева. А няколкото семейства, които още продължаваха да живеят в този опустял край, избягваха старателно срещи с моряците. Щом англичаните слизаха на брега, новозеландците тутакси се скриваха в гората.

Кук, който не знаеше какво се бе случило с „Безстрашие“, се учудваше на това странно недоверие на хората, които толкова дружелюбно се отнасяха към него при предишното му идване. Той хвана двама млади воини, насила ги закара на кораба и почна да ги разпитва какво се е случило в негово отсъствие. Ала новозеландците бяха неразговорливи, мърмореха нещо неразбрано, уверяваха, че нямат никаква вина, и Кук трябваше да ги пусне, без да разбере нещо.

„Да се връщаме у дома“ — въздишаха моряците, уморени от двегодишното плаване. „У дома“ — скърцаха въжетата, изпокъсани от дългата служба. „У дома“ — шумяха мръсните, закърпени платна.

Кук също се измори и остаря през това пътешествие. След като се посъветва с офицерите, той напусна подир седмица Нова Зеландия и потегли към Англия, като избра пътя покрай нос Хорн. На 30 юли 1775 година „Решение“ пристигна в родината, след като обиколи земята.

Бележки

[1] стара руска мярка за тежина, равна на 16,38 кг

[2] Местното название на остров Пасха е Рапануи.

[3] фут — равен на 30,5 см. — Б.пр.