Николай Чуковски
Капитани на фрегати (11)

ОСТРОВ НУКУ ХИВА

Крузенщерн определи на Лисянски среща на остров Пасха, но обстоятелствата се стекоха така, че отиването на остров Пасха се оказа неизгодно. В южната част на Тихия океан бурите дълго не оставяха „Надежда“, бяха я задържали много и я бяха отнесли далеч на запад от първоначално набелязания курс. За да отиде на остров Пасха, би трябвало да се връща на изток срещу силен насрещен вятър и да загуби много време. И Крузенщерн реши да тръгне направо за остров Нуку Хива и там да чака „Нева“. Той бързаше много, защото се беше застоял в Бразилия по-дълго, отколкото предполагаше, а наесен искаше да бъде вече в Япония.

Запасите от прясна вода, взети в Дестеро, бяха на привършване и Крузенщерн се разпореди никой на кораба да не смее да изпива повече от четвърт литър на ден. „Надежда“ вървеше по непроучена част на Тихия океан, където никога досега не беше минавал ни един кораб. Денем на салинга, а нощем на бушприта неотлъчно седеше матрос и гледаше не се ли вижда суша. Крузенщерн обеща възнаграждение на оня, който пръв види суша. Но минаваха дни и нощи, а наоколо нямаше нищо друго освен вълни.

На 17 април 1804 година преминаха южния тропик. След още двайсет дни, на 7 май, видяха най-сетне бреговете на Нуку Хива.

Остров Нуку Хива, един от Маркизките острови, беше за пръв път забелязан от американския капитан Ингръхъм през 1791 година, тринадесет години преди да го посети Крузенщерн. Ингръхъм беше невеж търгаш и като посети острова, не научи за него почти нищо. А на Крузенщерн се искаше да изследва Нуку Хива.

Островът изглеждаше като гъста тъмнозелена градина. В зеленината бяха разхвърляни розови, оранжеви, бели петна — дървета, покрити с ярки цветове. Крузенщерн и неговите спътници бяха слушали много за прелестите на тропическите тихоокеански островчета, но такава пищност и красота не очакваха.

„Надежда“ плаваше край брега, на разстояние три мили от него. Лекият ветрец донасяше на кораба ароматен и сладък мирис на гора. Крузенщерн оглеждаше брега през далекогледа. Той търсеше заливчето, означено на картата на Ингръхъм с името залив Ана-Мария. Сред дърветата той виждаше мънички, едва доловими фигурки на голи хора, които тичаха, скачаха и размахваха ръце.

Иззад носа се показа дълга тясна лодка. В нея имаше шестима гребци. Тя се носеше бързо към кораба. Като повечето полинезийски лодки, тя имаше така наречената противотежест, тоест греда, плаваща редом с нея и прикрепена за нея с прътове; тази греда не даваше на лодката да се обърне. Седналите в лодката хора бяха голи и Крузенщерн ги взе всички за туземци. Той се учуди много, когато туземецът, който се намираше на носа, изведнъж издигна над себе си развяващ се бял флаг.

В Европа белият флаг е знак на мир. Но народите от другите части на света, както беше известно на Крузенщерн, не разбираха този знак. Нищо чудно, че моряците се удивиха, като видяха бял флаг в лодка на туземци.

Лодката доближи до самия кораб. Крузенщерн заповяда да метнат въжето. Човекът, който държеше белия флаг, се покатери по въжето на палубата.

Гол, само по късичка пола, изплетена от трева, той приближи до Крузенщерн, поклони се ниско и каза на чист английски език:

Казвам се Робъртс. Аз съм тукашен жител. На вашите услуги, капитане.

Чак сега Крузенщерн забеляза, че този човек е бял. По-точно, бил е някога бял, защото тропическото слънце беше изпекло тялото му и го беше покрило с тъмен загар. Но все пак той беше значително по-светъл от кафявите островитяни, които седяха в лодката. Екипажът на „Надежда“ с любопитство разглеждаше странния гост.

— Вие тукашен жител ли сте? — попита Крузенщерн. — Как така сте попаднали тук?

— Ще бъда откровен с вас — отговори Робъртс с поклон. — Преди осем години избягах от един английски военен кораб, който минаваше край тоя остров. Моят капитан много пъти ме беше удрял по лицето. След едногодишна служба ми останаха само седем зъба. — Той отвори уста и показа беззъбите си челюсти. — Надявам се, сър, че вие не ще ме върнете обратно в Англия. Тук аз мога да ви бъда много полезен.

Крузенщерн, който беше служил в английския флот, знаеше добре колко жестоко се отнасят с матросите на английските кораби. Знаеше също, че заловения беглец матрос го чака в Англия бесилка.

— А каква полза можем да имаме от вас? — попита той.

— Голяма полза — уверено отговори белият островитянин. — Първо, мога да ви служа за лоцман и да въведа кораба ви в залива Ана-Мария, а тая работа за човек, който не знае прохода между рифовете, не е съвсем лесна. Второ, аз говоря свободно езика на тукашните жители и мога да ви служа за преводач. И трето, аз съм в най-близки роднински отношения с краля. И вие разбирате, сър, че от мене зависи отчасти как ще ви посрещнат туземците.

Робъртс веднага скочи бързо на капитанския мостик редом с Крузенщерн и поведе кораба между розовите коралови рифове в залива Ана-Мария. Той показваше на Крузенщерн дълбоките безопасни места и Крузенщерн виждаше, че без неговата помощ, кажи-речи, трудно щеше да вкара „Надежда“ в залива.

Трябваше да се признае, че Робъртс може да бъде полезен — беше добър лоцман. Но имаше и един биещ в очи голям недостатък — необикновената му бъбривост. Измъчен от тъга по родния си език, сега той мелеше безспир.

— Тук на острова живее още един бял — казваше той. — Французин. Също избягал матрос. Негодник, какъвто светът не е виждал. Заклевам ви, капитане, пазете се от тоя човек. Той непременно ще дойде при вас, ще ви предлага услугите си. Но вие не вярвайте ни на една негова дума и го пъдете.

„Робъртс се бои от конкуренция“ — помисли Крузенщерн и попита:

— А защо да е негодник тоя французин? Какво толкова негодническо е сторил?

— Той всяка минута прави хиляди мръсотии! — заговори Робъртс и изпадна в ярост. — Той иска да ме убие. Той иска да ме скара с островитяните.

— Вие с него сте единствените европейци на острова — каза Крузенщерн. — Това би трябвало да ви сближи. Защо не се помирите?

— Вие не знаете какъв човек е той! — възрази Робъртс. — И аз отначало разсъждавах като вас и много пъти съм му предлагал да се помирим. Но нима може да се живее с него в мир, щом той през цялото време гледа как да ме заколи тихомълком!

„Надежда“ благополучно премина между рифовете и пусна котва посред залива. Мигновено от брега към кораба се спуснаха и заплуваха няколкостотин островитяни.

Те се чувствуваха във водата свободно като на суша, разговаряха, плискаха се, движеха се с необикновена бързина и лекота. Никога още на руските моряци не се бе случвало да гледат такива отлични плувци. Те мъкнеха към кораба за продан кокосови орехи, плодове от хлебно дърво и банани. Дори с тежкия товар те плуваха като риби.

— А не можем ли тук да купим свине? — попита Крузенщерн Робъртс.

Екипажът на „Надежда“ много месеци вече се хранеше само със сланина и мечтаеше за прясно месо.

— Свинете тук са малко и островитяните ги ценят много — отговори Робъртс. — Страхувам се, че няма да ви продадат свине.

Крузенщерн възложи на лейтенант Ромберг и доктор Еспенберг да водят търговията с островитяните. Те показаха на островитяните няколко железни брадви. Островитяните завикаха радостно във водата, като разтърсваха над главите си кокосовите орехи и бананите. Но Робъртс по молба на доктор Еспенберг им обясни, че брадви те могат да получат срещу свине, а за плодовете ще им дават парчета железни обръчи от стари качета. На обръчите те също се зарадваха и на драго сърце даваха за тях плодове. Еспенберг и Ромберг им спускаха с въжета от палубата парчета желязо. Островитяните отвързваха желязото и завързваха за въжетата своите стоки. Търгуваха съвсем честно.

Както хората от каменния век, те изготвяха всичките си сечива само от камък, дърво и кост. Не умееха да добиват метали и затова ценяха желязото извънредно много. „За парче обръч — пише Крузенщерн — те даваха обикновено по пет кокосови или по три и по четири плода от хлебно дърво. Те ценяха това желязно парче твърде скъпо… На малко парче железен обръч се любуваха като деца и изразяваха радостта си със силен смях. Оня, който получаваше такова парче, го показваше на другите, които плуваха около кораба, като тържествуваше и се гордееше с придобитата скъпоценност. Прекомерната им радост беше ясно доказателство, че те бяха имали още малко случаи за получаване на тоя високо ценен от тях метал.“

Търговията продължаваше вече няколко часа, а свине никой не донасяше.

Крузенщерн се убеди, че Робъртс беше прав: беше много трудно да се запасят с прясно месо в Нуку Хива.

В четири часа след обед от брега тръгна голяма лодка, пълна с мъже, и заплава към „Надежда“.

— Кои са тия? — попита Крузенщерн Робъртс.

Русите видяха, че островитяните имат твърде малко лодки и че предпочитаха да се движат в морето с плуване. От брега до кораба не беше никак далеко и всеки островитянин би могъл да преплува това разстояние без всякакъв труд. Крузенщерн се учуди, като видя островитяни, които за такова кратко пътуване са седнали в лодка.

— Крал Тапега иде при вас — каза Робъртс.

Щом лодката дойде до кораба, спуснаха въжената стълба. Тапега се качи на палубата заедно със свитата си.

Той беше към четиридесет и пет годишен. Носеше също такава поличка, каквато носеха останалите островитяни, но цялото му тяло и лицето му бяха покрити с татуировка, изобразяваща листа, странни птици и кичури от банани. По велможите, които го придружаваха, също имаше татуировки, но не толкова пищни и гъсти.

Крузенщерн поведе краля и приближените му към каютата си. В каютата те се държаха важно и благоприлично. Крузенщерн подари на краля нож и двайсет аршина червен плат. Тапега тутакси омота тялото си с плата, както обмотават макара с конец.

В капитанската каюта имаше голямо огледало, което висеше на стената. Това огледало порази и възхити островитяните. След няколко несполучливи опита да се вмъкнат в него, те започнаха да се взират в цепнатината между стената и огледалото, мъчейки се да видят какво има там. Крал Тапега се зарадва на отражението си в огледалото и с наслада се разглеждаше, като вдигаше крака и ръце, приклякваше и гримасничеше. Крузенщерн с мъка го откъсна от това занимание.

„Портретът на жена ми, нарисуван с маслени бои, им направи особено впечатление — пише Крузенщерн. — Дълго време се занимаваха те с него, като изразяваха с разни знаци своето удивление и удоволствие. Къдравите коси, които те вероятно считаха за голяма красота, се харесваха на всеки толкова много, че всеки сочеше към тях.“

В съседната каюта беше окачен кафезът, в който живееха папагалите, купени в Бразилия. Тези папагали им харесаха повече и от огледалото. Те никога не бяха виждали такива пъстри красиви птици. Особено им харесаха червените, завити навътре като куки човки. Кралят каза няколко думи, като се обърна към Робъртс.

— Тапега ви моли да му подарите един папагал — каза Робъртс. — Но аз, сър, не ви съветвам да му подарявате. Той обича да си изпросва.

— Нека вземе — каза Крузенщерн. — Но го попитайте преди това дали не мисли да изяде тоя папагал. Ще му дам птицата само при условие, че ще се грижи за нея.

Но кралят не мислеше да яде папагала. Напротив, той почна подробно да разпитва с какво трябва да се храни и по всичко си личеше, че иска да си го запази. Крузенщерн му подари един малък папагал. Тапега го пое в ръцете си с най-голяма предпазливост.

Когато отново излязоха на палубата, Крузенщерн му показа оръдията и попита чрез Робъртс знае ли кралят какво е това.

— Зная — отговори кралят. — Това е гръм, който разрушава селата.

„На тукашните жители, както се вижда, им се е случило вече да изпитат върху себе си действието на този гръм“ — помисли Крузенщерн.

— Този гръм няма да ти причини никаква вреда, Тапега — каза той на краля, — ако твоите хора не ни закачат.

— Моите хора никога не закачат чужденци — отговори кралят с достойнство, — но се случва така, че чужденците закачат моите хора.

Крузенщерн отведе Робъртс встрани и го попита:

— Откъде имат тези сведения за оръдията?

— Преди пет-шест години тук се отби един английски кораб — отговори Робъртс. — Той се спря при отсрещния бряг на острова. Капитанът на тоя кораб искаше островитяните да му доставят провизии даром. И разбира се, нищо не получи. Тогава той изпрати матросите си на острова да вземат банани и свине. Но островитяните набиха матросите с камъни и ги заставиха да се върнат на кораба. Капитанът се ядоса много, заповяда да стрелят от всички оръдия и унищожи две села. Островитяните запомниха добре канонадата — планините се тресяха дори от тая страна на острова.

Започваше да се смрачава. Кралят взе да се готви да си върви. Крузенщерн му обеща да му иде на другия ден на гости. Разделиха се приятелски.

НА ГОСТИ У КРАЛЯ

На другия ден рано сутринта при кораба дойде лодка. Двама островитяни донесоха на Крузенщерн подарък от Тапега голяма свиня. Свинята, вързана, беше изтеглена с въжета на палубата. Най-сетне Крузенщерн можеше да нахрани екипажа си с прясно месо! Това беше първата свиня, която успяха да получат на Нуку Хива. Той отлично разбираше ценността на кралския подарък — нали островитяните не се съгласяваха да обменят свинете си дори срещу железни брадви.

След час Крузенщерн отиде на брега, за да върне визитата на краля. Същевременно той искаше да потърси рекичка, от която би могло да се запаси с прясна вода.

На всички се искаше да придружат капитана. Всеки мечтаеше да се поразходи по твърда земя. Крузенщерн мислеше отначало да вземе със себе си само посланика Резанов, двамата лейтенанти и шестима въоръжени матроси под началството на поручик Фьодор Толстой за охрана, но като видя как бяха огорчени останалите, той реши да вземе със себе си още петнайсет-шестнайсет души.

— Как мислите, Робъртс — попита той англичанина, който сега не се отделяше от него, — не е ли опасно да оставим кораба под защитата на такъв малък екипаж? Защото почти всички отиват на брега…

Около кораба както преди сновяха във водата много туземци.

— Ами че обявете кораба за табу — посъветва го Робъртс — и никой не ще посмее да се докосне до него.

Крузенщерн беше чувал за действието върху полинезийците — жители на тихоокеанските острови — на тайнствената дума „Табу“. За това е разказано от много пътешественици. Табу можеше да се обяви на всичко, каквото пожелаете: на жилище, храна, оръжие, човек. Нито един островитянин не се решаваше дори да приближи до предмета, омагьосан с думата „табу“. Това суеверие помагаше на жреците да властвуват над народа. Едно нещо смущаваше Крузенщерн: може ли той да обяви табу, щом това право е дадено само на жреците?

— Вие сте по-горе от жрец, вие сте светец — обясни му Робъртс. — Островитяните напълно са убедени, че корабите на белите идват при тях от облаците, където живеят боговете.

Табуто над „Надежда“ беше обявено по следния начин: Крузенщерн излезе на палубата с тръба под мишница и замаха с ръка, за да привлече вниманието на плаващите в залива хора. Когато всичките се обърнаха към него и го загледаха, той поднесе тръбата до устата си и три пъти гръмко прорева със задгробен глас:

— Табу! Табу! Табу!

И посочи с ръка кораба си.

А за да бъде табуто по-сигурно, по съвета на Робъртс той заповяда да изстрелят от едно оръдие халостен заряд.

Островитяните се изплашиха много и Крузенщерн дори съжаляваше, че е послушал съвета на Робъртс. Всички те се юрнаха към брега.

Впрочем упбахата им беше кратка и заливът отново се изпълни с плаващи хора. Но до кораба вече този ден не се приближаваха.

Онези, които отиваха на гости при краля, тръгнаха от кораба с две лодки. Командуването на „Надежда“ по време на отсъствието си Крузенщерн възложи на Ратманов. И Ратманов мечтаеше да посети острова, но трябваше да остане.

На брега тълпа от няколко хиляди души посрещна моряците. Стана малко страшно. Но островитяните посрещнаха руските моряци весело и дружелюбно. Страдаха само от тяхното прекомерно любопитство: всеки островитянин искаше не само да разгледа моряка по-отблизо, но и да го попипа.

Крузенщерн търсеше с поглед в тълпата краля. Но Тапега не беше дошъл на брега да посрещне гостите.

— Той ще ни посрещне при прага на своя дом — обясни Робъртс. — Такъв е тук обичаят.

Вместо да дойде лично, кралят беше изпратил един висок, красив островитянин, който се приближи до Крузенщерн и заяви, че ще служи за водач на чужденците. Това беше важен велможа — кралският огнепалител. Жителите на Нуку Хива, за да получат огън, триеха една клечка о друга. Те не знаеха никакъв друг начин. Запалването на огън беше тежка, отговорна работа, която изискваше голямо умение. И велможата, който палеше огъня в кралската колиба, беше много важен човек.

Крузенщерн преди всичко искаше да намери място, където можеше да напълни бъчонките с прясна вода. Като остави при извадените на брега лодки четирима въоръжени матроси и им заповяда да не влизат в никакви разпри с туземците, той помоли Робъртс да го отведе до рекичката. Робъртс и кралският огнепалител поведоха малкия отряд по тясна пътечка, около която растеше трева един човешки бой. Необикновената пищна растителност на Нуку Хива поразяваше русите. Гората, преплетена с лиани, изглеждаше непроходима. Опияняваше пътниците приятният мирис на цветя и гниещи плодове.

Най-сетне моряците, придружавани от огромна шумна тълпа любопитни островитяни, които не изоставаха от тях ни крачка, стигнаха до устието на бистра мъничка рекичка. Тук беше удобно и лесно да се вземе вода: рекичката се вливаше в същия залив, където стоеше корабът. За да не губят напразно време, Крузенщерн помоли да го отведат веднага при краля.

След двайсетина минути те видяха няколко десетки кръгли тръстикови колиби без прозорци, с мънички вратички, в които можеше да се влезе само като се наведеш ниско. При околоселската ограда посрещна гостите строен побелял старец с превързано око. Това беше чичото на крал Тапега, прославен воин, който беше изгубил окото си в боя с воините на съседното племе. Той поведе Крузенщерн и неговите спътници през селото към жилището на краля.

Колибата на Тапега не се отличаваше по нищо от останалите жилища на селото. При вратата ги посрещна най-сетне самият крал. Той въведе в тръстиковия си дворец Крузенщерн, Резанов, Головачов, Ромберг, Еспенберг и Робъртс. Останалите руси и всички островитяни бяха принудени да останат на двора: русите — защото дворецът не можеше да ги побере всички, а островитяните, защото кралското жилище беше табу за обикновените хора.

В колибата на краля на рогозки седеше цялото кралско семейство, което се състоеше главно от жени. Кралицата и нейните дъщери, вече възрастни, носеха същото облекло, каквото носеха и мъжете, но телата им не бяха покрити с татуировка. Затова пък ръцете им бяха намазани до лактите с нещо черно и на Крузенщерн в първата минута се стори, че това са ръкавици.

Поканиха гостите да седнат на рогозките редом със стопаните. Жените се усмихваха приветливо. Те с необикновено внимание разглеждаха извезаните със златни нишки мундири на офицерите. Крузенщерн им подари няколко лъскави копчета, ножове и малки огледалца. На копчетата те почти не обърнаха внимание, ножовете предадоха на краля и на огнепалителя, а в огледалцата дълго се гледаха с удоволствие.

Като поседяха малко, всички станаха, излязоха от колибата, влязоха под голям сламен навес, който се намираше в двора, и там отново седнаха на рогозки. Под навеса беше значително по-просторно, отколкото в колибата. Тук се побраха всички руси, които бяха дошли от кораба, и близките на краля островитяни.

Навесът служеше на кралското семейство за столова. Жителите на Нуку Хива никога не обядваха в колибите си, а било под открито небе, било под сламени навеси, които ги защитаваха от дъжд и слънце. Англичанинът Робъртс, както се оказа, често обядваше под навеса на краля, защото беше женен за една от многото кралски дъщери.

Донесоха куп разчупени кокосови орехи, банани и горещи димящи плодове от хлебно дърво. Тапега усърдно гощаваше гостите си. Островитяните ядяха дълго, много и мълчаливо. Личеше си, че считаха яденето за много важна работа. На кралската трапеза не сервираха месо и Крузенщерн още веднъж се убеди за каква скъпоценност островитяните считаха свинете, единствените им домашни животни.

След обеда Крузенщерн стана, благодари, сбогува се, покани краля по-често да навестява кораба и се отправи със своите спътници към брега. Кралят ги изпрати до колибата си, чичото на краля — до края на селото, а кралският огнепалител тръгна с тях и по-нататък.

— Колко бедно живее вашият крал! — каза Крузенщерн на Робъртс, който вървеше до него. — Животът на обикновените островитяни, виждам, слабо се отличава от кралския.

Робъртс се засмя.

— Кралството на Тапега се състои от едно селце — каза той. — На Нуку Хива има всичко пет селца и във всяко — свой крал.

ДВАМАТА РОБИНЗОНОВЦИ

Цялото село — мъже, жени и деца — съпровождаше моряците.

В тълпата Крузенщерн забеляза човек с много странна външност. Този човек, както и всички островитяни, беше гол до кръста, но носеше не къса поличка, както туземците, а скъсани платнени матроски панталони. Черната му брада като кълчища падаше на голата гръд, мустаците му бяха контешки засукани нагоре, а косите му — сплъстени в огромно мръсно кълбо. Изобщо човекът му се стори много по-мръсен и неугледен от останалите жители на Нуку Хива, които често се къпят в морето и са много чисти.

— Кой е този? — попита Крузенщерн Робъртс.

Робъртс се намръщи, лицето му се изкриви от злоба.

— Това е французинът Кабри, сър — каза той, — същият негодник, за когото ви разказвах. Направете се, че не сте го забелязали, капитане, инак ще се лепне към вас и няма да ви остави на мира.

Като се вгледа, Крузенщерн забеляза, че човекът с черната брада наистина е бял. Но кожата му беше покрита с такъв слой мръсотия, че той изглеждаше дори по-черен от островитяните.

— Той гледа към вас, сър — каза Робъртс. — Той иска вие да го извикате. Обърнете се.

И Робъртс показа юмрук на своя враг.

Но Крузенщерн съвсем не мислеше да застава в тази вражда на страната на Робъртс. Той искаше да помири двамата европейци, които живееха на острова. И без да обръща внимание на недоволството на англичанина, той повика с ръка Кабри.

Французинът се приближи и се поклони.

— Добри човече — заговори с него Крузенщерн по френски, — разкажете как живеете. Не мога ли да ви помогна с нещо и защо мразите съседа си?

Вместо отговор Кабри започна да ругае яростно Робъртс и да го обсипва с най-неприлични френски и английски ругатни.

— Не му вярвайте, господине, той е коварен човек. Той е роднина на людоеда Тапега и сам е людоед. Те се канят да ви отвлекат на скришно местенце, да ви убият и изядат…

Робъртс извади от пояса нож и работата можеше да свърши зле, ако Крузенщерн не беше хванал англичанина за ръка. Той почна да им обяснява колко неизгодно е да се карат и колко хубаво би било и за двамата, ако станат приятели. Дълго и упорито ги уговаря да се помирят. Най-сетне те мрачно си подадоха ръка. Но щом французинът поизостана малко, Робъртс каза на Крузенщерн полугласно:

— Това не е за дълго, сър. Ще видите, че още днес той ще ви направи някаква мръсотия.

И наистина, щом Робъртс се отстрани за минута, при Крузенщерн дойде французинът и заговори шепнешком:

— На двадесетина мили оттука, в морето, има една пустинна скала. Отведете там този гнусен англичанин, господине, моля ви.

Крузенщерн се разсърди.

— Засрамете се! — каза той.

— Значи отказвате да го отведете на скалата? — дръзко попита Кабри.

— Отказвам.

— Добре тогава, капитане, вие ще се разкайвате за това.

Французинът се отдалечи, после се обърна, заплаши Крузенщерн с юмрук и извика:

— Аз ще ви отмъстя! — И хукна да бяга.

СРЕЩА НА КОРАБИТЕ

Когато се върна на брега, Крузенщерн намери лодките си непобутнати. Матросите, които ги пазеха, седяха до тях на сянка под голямото дърво и пушеха. Те разказаха, че докато капитанът е отсъствувал, тях никой не ги е тревожил. Крузенщерн заедно с всичките си спътници се отправи за кораба. Там също всичко беше в ред.

— Лейтенант Ромберг — каза капитанът, — искам днес да започнем да се запасяваме с прясна вода. Вземете една лодка, няколко празни бъчонки и идете с десет матроси при устието на рекичката, която видяхме с вас. До мръкване остават още четири часа и вие ще успеете да идете дотам и да се върнете.

Лейтенант Ромберг замина с една лодка и скоро се скри зад тесния нос. Но за учудване на Крузенщерн след един час той се върна.

— Какво се е случило? — запита загрижен Крузенщерн. — Защо толкова рано?

— Всичко е в ред — отговори Ромберг.

— Защо докарахте празни бъчви?

— Всичките ни бъчви са пълни, капитане — каза Ромберг и се засмя.

Той разказа, че щом те влезли в устието, хвърлили котва и започнали да пълнят ведрата с вода, в реката се появили много туземци, които доплавали до лодката, хвърлили от нея всички четиридесетведрени бъчви^[1] и после ги върнали пълни догоре. За няколко минути била свършена работа, която би заела на моряците не по-малко от два часа.

— Те бяха към петстотин души — разказваше Ромберг. — Всяка бъчва влачеха двадесет мъжаги. Да бяхте видели какви здравеняци има сред тях. Всеки би могъл да стане гвардеец. Отначало се изплаших, но после видях, че те са просто рядко добродушни и услужливи хора.

Когато тръгна отново за вода, Ромберг взе със себе си няколко дузини железни обръчи да ги подари на своите неочаквани помощници.

До мръкване той успя да отиде и да се върне още два пъти до рекичката.

На другата сутрин, 10 май, към единайсет часа на кораба пристигна островитянин, който каза на Робъртс, че е изпратен при Крузенщерн от краля. Крузенщерн заповяда незабавно да пуснат кралския посланик на палубата. Тапега изпратил този островитянин да каже на Крузенщерн, че от планините днес на разсъмване видели далеч в морето голям кораб, който иде право към Нуку Хива.

— Тапега е твой приятел — каза островитянинът. — Той реши да те предупреди отрано. Защото може би на този кораб да са твоите врагове.

Робъртс излезе прекрасен преводач и с негова помощ беше лесно да се разговаря.

— Благодари на краля за приятелската услуга — отвърна Крузенщерн на кралския пратеник, — но му предай, че аз нямам врагове и от никого не се боя.

Крузенщерн веднага се досети какъв кораб са видели островитяните от планината. Това без друго беше „Нева“, която като не е намерила „Надежда“ на остров Пасха, бързаше за Нуку Хива.

Тъй като знаеше колко трудно може да влезе в залива Ана-Мария без лоцман, Крузенщерн изпрати към „Нева“ лодка под командата на лейтенант Головачов. В лодката той изпрати и Робъртс.

След три часа „Нева“ пусна котва до „Надежда“.

Целият екипаж на „Надежда“ беше много радостен от появяването на „Нева“, която не бяха виждали от самия нос Хорн. Когато двата кораба биваха заедно, всички се чувствуваха много по-спокойно. Всеки офицер и матрос от „Надежда“ имаше на „Нева“ приятели, срещата с които зарадва всички.

Капитан Лисянски влезе в каютата на Крузенщерн.

— Е, как сме? — попита Крузенщерн.

— Всичко е благополучно — отговори Лисянски. — Нито една скъсана рея, нито един болен матрос.

Двамата капитани се прегърнаха и разцелуваха.

— Ние отидохме на остров Пасха, където щяхте да ни чакате — докладваше Лисянски на началника на експедицията, — обиколихме целия остров, но „Надежда“ никъде не намерихме. Не се реших да вляза в залива, защото духаше силен западен вятър, при който беше много трудно да се лавира. Изпратих на брега лодка под началството на лейтенант Повалишин. Той разпита със знаци островитяните и научи от тях, че „Надежда“ не е идвала на остров Пасха. Той купи от тях малко банани и се върна на кораба. Аз разбрах, че вие сте решили да ни чакате на Нуку Хива, и без да се бавя, тръгнах веднага натам.

ОТМЪЩЕНИЕТО НА ФРАНЦУЗИНА

На другия ден се случи произшествие, което наруши спокойния ход на живота и на двата кораба и едва не предизвика сериозни последици.

Сутринта на гости на Крузенщерн дойде Тапега.

Кралят и кралският огнепалител сега всеки ден идваха на „Надежда“. Особено приятно те прекарваха времето си с граф Фьодор Толстой.

Оказа се, че кралският огнепалител владееше още едно изкуство — изкуството да татуира. Той именно беше татуирал всички младежи в кралството на Тапега. И младият граф, желаейки да порази приятелите си в Русия, помоли огнепалителя да покрие с рисунки гърдите и гърба му.

Графът обеща на огнепалителя голяма брадва и той се зае за работата. С остра раковина разрязваше кожата на графа и намазваше раничките със сок от някакво растение. Болката беше мъчителна, но графът търпеше мъжествено, със стиснати зъби. Раничките подпухнаха, но след няколко дни отокът спадна и по тялото на графа се появиха рисунки: птици, пръстени, змии, листа.

На кораба най-много привличаше Тапега голямото огледало в капитанската каюта. Пред това огледало той престояваше много часове, като клякаше, движеше ръце и менеше израза на лицето си. Крузенщерн така свикна с това занимание на краля, че не му обръщаше никакво внимание и спокойно си работеше в негово присъствие на писалищната маса: пишеше корабния дневник, изучаваше картите, проверяваше заедно с професор Хорнер астрономическите наблюдения.

На другата сутрин след пристигането на „Нева“ Тапега влезе в капитанската каюта и завари Крузенщерн да се бръсне. С учудване гледаше той как водачът на белите мажеше бузите си със сапун и после прокарваше по тях острия лъскав бръснач. Но особено му хареса ароматната вода, с която Крузенщерн след бръсненето изми лицето си. Жителите на Нуку Хива също умееха да се бръснат, но се бръснеха с остри раковини и тая работа отнемаше много време. Като видя с каква леснина и бързина се бръснат белите, Тапега поиска сам да изпита този начин на бръснене. Той помоли да го обръснат.

Крузенщерн повика матроса, който изпълняваше на „Надежда“ длъжността на бръснар, и му заповяда да обръсне краля. Тапега седна в креслото. Матросът се зае за работа. Върху лицето на Тапега през цялото време на бръсненето беше изписано пълно щастие.

— Още, още! — шепнеше той, когато го пръскаха с ароматната вода.

А Крузенщерн трябваше да отиде на „Нева“ при капитан Лисянски. След известно колебание той реши да остави Тапега в каютата — много му беше жал да лишава краля от удоволствието да се любува на себе си в огледалото. Тапега беше кротък човек и Крузенщерн замина спокойно, като помоли Ратманов да го наглежда.

Когато Крузенщерн пристигна на „Нева“, оказа се, че капитан Лисянски с офицерите и няколко матроса се беше приготвил да иде на брега, лодката вече беше спусната във водата. Като видя началника си, Лисянски реши да остане. Но Крузенщерн, който знаеше как моряците, няколко месеца прекарали в море, тъгуват за суша, го помоли да отиде. Той обеща на Лисянски да го дочака, докато се върне.

Лодката потегли бързо към брега. Моряците с радост си мислеха, че сега под краката им ще има суша, че ще се поразходят из гората. Като знаеха от разказите на Крузенщерн за миролюбието на островитяните, те не взеха никакво оръжие — нали лейтенант Ромберг също беше ходил за вода без оръжие. Щом под лодката заскърца пясък, всички с наслада скочиха на брега, разглеждайки високите палми, и веднага видяха тълпа островитяни, които излизаха от гората насреща им. Видът на тази тълпа малко го учуди: тя се състоеше изключително от мъже и се движеше мълчаливо.

— Странно! — възкликна Лисянски. — Иван Фьодорович не ни е казвал, че тукашните жители носят оръжие.

И наистина всеки островитянин имаше в ръце дълго остро копие. На всяко копие имаше остър връх — било каменен, било източен от късчетата железни обръчи, неотдавна купени от русите.

Моряците изчакаха приближаващите островитяни благодушно и малко объркано. Все още не им идваше наум, че могат да ги нападнат. Те се опомниха едва когато вече бяха заградени от всички страни от тълпата, която със зловеща бавност повдигаше копията.

— В лодката! — изкомандува Лисянски.

Но беше късно. Обръчът се затвори и беше невъзможно да се измъкнат. Копията се издигнаха във въздуха и застинаха в протегнатите ръце. Островитяните се бавеха. Те сякаш чакаха някой пръв да се реши и да започне.

Най-сетне един здравеняк замахна с копието над главата на застаналия в края матрос. Матросът се наведе.

— Остави! Не смей! — викаше Лисянски по руски и в отчаянието си изтича към дръзкия инициатор, като се надяваше да го спре, макар и с вик.

Но в тоя момент през тълпата на островитяните бързо си пробиваше път необикновено развълнуван човек. Той храбро блъскаше с лакти всички, които му попадаха по пътя.

Лисянски го позна: това беше техният вчерашен лоцман — англичанинът Робъртс.

Робъртс викаше нещо на островитянина, който се готвеше да прободе с копието матроса, и оня пусна копието. Тогава Робъртс заговори нещо разгорещено и бързо и всички островитяни завикаха наоколо.

Като се възползуваха от суматохата, моряците се оттеглиха към лодката си, качиха се на нея и я тласнаха от брега. Робъртс, яростно спорейки, също отстъпваше към водата. Островитяните викаха злобно срещу него, но не вдигаха копия — той беше свой. Най-после, изтикан до самия бряг, Робъртс се обърна, скочи във водата и заплува. Той догони лодката с плуване.

— Много съм ви благодарен — каза Лисянски, като му стискаше ръка. — Вие се намесихте тъкмо навреме. Без вашата помощ ние щяхме да сме убити. Но кажете, какво се е случило? Защо те, досега такива кротки и дружелюбни, изведнъж решиха да ни убият?

Робъртс се намръщи.

— Какво е направил капитан Крузенщерн с Тапега? — вместо отговор попита той.

— С краля? Не зная, не съм чувал.

— Островитяните твърдят, че Тапега бил окован във вериги и затворен — каза Робъртс. — На мен това ми се струва много странно: досега капитан Крузенщерн така любезно се отнасяше с него. Старейшините, роднините на Тапега, са много раздразнени и жадуват за мъст.

Лодката пристигна до „Нева“. Крузенщерн изслуша разказа на Лисянски и Робъртс и се развълнува.

— Аз оставих Тапега в каютата си — каза той — и, разбира се, в никакви вериги не съм го оковавал. Ние се разделихме най-приятелски. Може би Ратманов го е оковал в мое отсъствие. Не, тук има нещо друго… Ратманов не може да направи такава глупост.

Той веднага седна в лодката и се понесе заедно с Робъртс към „Надежда“. Заливът беше пуст — островитяните, които постоянно плуваха в него и продаваха на моряците кокосови орехи, бяха изчезнали.

Това беше лош знак.

Като се качи на палубата на „Надежда“, Крузенщерн извика на Ратманов:

— Какво сте направили с Тапега? — попита той.

— С Тапега ли? — учуди се Ратманов. — Нищо не съм му направил.

— Да сте го оковавали във вериги?

— Какво приказвате, капитане! Не съм и помислял за такова нещо!

— А как се държеше тук в мое отсъствие?

— Както винаги — отговори Ратманов. — Въртеше се пред огледалото.

Крузенщерн се обърна към Робъртс.

— Ето виждате, приятелю мой — каза той, — всичко това е лъжа. — И пак попита Ратманов: — А къде е сега той?

— Той току-що си замина, капитане.

— Вие мирно ли се разделихте с него?

— Съвсем мирно. Омръзна му в каютата, излезе, усмихна ми се мило, седна в лодката си и замина.

— Разбрах! — извика изведнъж Робъртс, като се удари с длан по челото. — На острова е пуснат лъжлив слух нарочно, за да скарат островитяните с вас. И аз зная кой е пуснал този слух.

— Кой? — попитаха в един глас Крузенщерн и Ратманов.

— Кабри! — каза Робъртс злобно. — Нали ви казвах, капитане, че от този човек може всичко да се очаква.

Както и да е, но работите стояха зле. „Надежда“ вече беше успяла да налее почти толкова прясна вода, колкото й беше нужно, но бъчвите на „Нева“ бяха още празни. Ако се скарат, не само че не можеха да се надяват на помощта на туземците, но беше опасно да изпращат лодка в устието на реката. А как ще продължат пътуването без прясна вода?

Крузенщерн разбираше, че трябва да се помирят с островитяните на всяка цена. Впрочем той се надяваше, че кралят, благополучно завърнал се от кораба, ще разпръсне лъжливия слух.

Крузенщерн слезе в каюткомпанията да обядва, а Робъртс се отправи към брега. Той обеща да се върне след три-четири часа и да разкаже какво става там.

По време на обеда съобщиха на Крузенщерн, че на палубата е пристигнал Тапега с французина и един островитянин, който донесъл свиня за продан. Крузенщерн и всички офицери веднага прекъснаха обеда и излязоха на палубата.

Тапега се усмихваше добродушно, както винаги, дори още по-добродушно. Личеше си, че той беше довел островитянина със свинята, за да се помири. Той знаеше колко много моряците имат нужда от прясно месо. Но французинът Кабри, който стоеше до него, беше навъсен и гледаше капитана с мрачно високомерие. Крузенщерн му се сърдеше за това, че беше пуснал лъжливи слухове, и отначало искаше да го изгони, но се сдържа.

Дори му стана малко жал за този мръсен, озлобен човек. В края на краищата може би слуховете не беше пуснал той. Какво ли не ще каже Робъртс за човека, когото толкова мрази.

Островитянинът каза нещо. Кабри преведе мрачно думите му на Крузенщерн.

— Той иска за свинята си да получи също такава красива птица, както оная, която дадохте на Тапега.

На Крузенщерн никак не му се щеше да плаща за свинята с папагали — той се надяваше да ги занесе в Русия. Но този път реши да се съгласи. Той разчиташе с този папагал да купи не само свинята, но и мир.

— Предайте му, че съм съгласен — каза той на французина.

Кабри измърмори нещо на островитянина и в този момент се случи нещо съвсем необяснимо. Островитянинът грабна свинята си, която лежеше на палубата с вързани крака, и я хвърли във водата. След това скочи след нея. Като хвана там потъващата свиня, той бързо заплава към брега, теглейки я след себе си.

— Какво става? — възкликна учуденият Крузенщерн. — Нали се съгласих да му дам папагала! Извикайте му да се върне — каза той на Кабри. — Помолете Тапега да му заповяда да се върне!

Французинът каза нещо, като се обръщаше към Тапега, и кралят гръмко завика някакви повелителни думи след островитянина, който се отдалечаваше със свинята си. Но оня, вместо да се върне, още по-бързо заплава към брега.

Тапега и французинът внезапно скочиха долу в кралската лодка и стремително се отдалечиха от кораба.

Никой нищо не разбра. Офицерите се спогледаха в недоумение.

— Тапега навярно отиде да улови непослушния островитянин — каза лейтенант Головачов.

— Не — възрази лейтенант Ромберг, — кралската лодка заплава надясно, а островитянинът със свинята — наляво. Кралят хич не мисли да го догонва. Стори ми се, че Тапега заповяда на своя поданик не да се върне на кораба, а да бяга от кораба.

— И на мене ми се стори така — каза Крузенщерн.

На Ратманов дойде наум съвсем нова мисъл.

— Знаете ли — каза той замислено, — струва ми се, че тук пак е виновен французинът. Ами ако е превел невярно думите на Иван Фьодорович и нарочно ги е преиначил?

Крузенщерн не отговори нищо. Но чувствуваше, че Ратманов, кажи-речи, е прав.

Вечерта започна неспокойно. На острова в дрезгавината изведнъж лумнаха огньове — един, втори, пети, двадесети! — и тъй по целия бряг. Това беше съвсем необичайно — досега островитяните винаги лягаха да спят, щом се мръкне, и нощем не палеха огън. На двата кораба ясно се чуваха звуци на някакви странни песни, които се носеха от брега.

Целият остров сякаш беше овладян от трескава възбуда.

Към единадесет часа при „Надежда“ доплува Робъртс. Той се покатери по въжето на котвата на палубата. Крузенщерн излезе от каютата си, за да поговори с него. Робъртс беше мрачен и недоволен.

— Защо сте изгонили Тапега и приятеля му от кораба? — попита той.

— Не съм ги изгонил — отговори Крузенщерн.

Той разказа на Робъртс как пристигнали на кораба кралят и французинът с островитянина, който искал да продаде свинята, и какво се е случило по-нататък.

Робъртс се учуди.

— А Тапега ми каза съвсем друго — каза той. — Според неговите думи, вие сте отказали да дадете за свинята папагала и сте ги изгонили от кораба, като сте им забранили да се връщат!

Най-сетне всичко се изясни! Ратманов беше прав: французинът беше превел неправилно на островитянина думите на Крузенщерн.

— А какво да правя сега? — попита Крузенщерн. — Ние трябва да се помирим с Тапега, иначе „Нева“ ще остане без вода.

Робъртс се замисли.

— Лошо — рече той най-сетне. — Но ще се опитаме утре заранта да уредим всичко. Сега островитяните са много възбудени: те играят край огньовете и пеят военни песни. Но към сутринта ще се изморят, ще притихнат и бойният им пламък ще премине. Уверен съм, че Тапега никак не иска да се кара с вас — нали всеки път получава толкова много подаръци и дружбата му с вас е много изгодна. Ако има и най-малък предлог за мир, той на драго сърце ще се помири. Ще направим следното: аз ще пренощувам при вас на кораба, а на разсъмване ще ида при Тапега и ще му разкажа как го е излъгал този проклет французин. Ако Тапега омекне, ще ви известя и тогава вие елате при него. Но непременно с подаръци. Донесете на кралицата още едно огледалце, това ще подействува повече от всичко друго.

РАЗХОДКА ПО ОСТРОВА

На разсъмване Робъртс изчезна от кораба. Всички чакаха кога най-после ще даде знак как вървят преговорите. Мнозина, наплашени от вчерашните военни песни на островитяните, се съмняваха в успеха му. Към обяд Робъртс се върна. Той се усмихваше.

— Тръгвайте — каза той на Крузенщерн. — Всичко е уредено!

След вчерашното нападение на лодката, разбира се, би било безразсъдно да тръгнат невъоръжени. Моряците тръгнаха за острова в две лодки — едната под началството на Крузенщерн, другата под началството на Лисянски. Във всяка лодка имаше по един лейтенант и десет матроси с пушки. Робъртс вървеше с Крузенщерн.

На брега беше пусто и тихо. Всички островитяни се бяха изпокрили. Крузенщерн остави девет матроса под командата на лейтенанта да пазят лодките. Останалите тръгнаха след Робъртс към селото.

Робъртс ги поведе по нова пътека.

Отрядът с мъка си пробиваше път през гъстата, буйна трева. Прегазиха няколко ручейчета. Стана нужда да заобиколят гората, преплетена с лиани, толкова гъста беше тя.

Моряците останаха поразени от високите стъбла и от изобилието на плодове по кокосовите палми и хлебното дърво.

Зад гората започваха селските ниви, заградени с плетове, направени от прътите на някакво особено дърво, съвсем бели и блестящи на слънцето. Тези ниви бяха засадени с растението таро, коренът на което се ядеше, и с банани.

Като премина нивите, отрядът влезе в селото и закрачи между тръстиковите колиби.

Островитяните гледаха навъсено моряците от вратниците на своите хижи, но никой не им преграждаше пътя.

Ето най-сетне и кралската колиба. Насреща им излезе, както и миналия път, Тапега.

Той се усмихваше радостно. Лицето му не изразяваше нищо освен приветлива любезност. Личеше си, че Робъртс добросъвестно е изпълнил възложеното му дипломатическо поръчение и кралят считаше мира вече за възобновен.

Крузенщерн, Лисянски, Робъртс и лейтенант Арбузов влязоха след краля в колибата и седнаха на рогозките редом с жените. Крузенщерн веднага започна да раздава подаръците: всички получиха още по едно огледалце, а кралицата освен това и няколко аршина жълт плат. На Тапега Крузенщерн донесе офицерска сабя, която Тапега взе с възторг. За вчерашното скарване никой не каза ни дума, сякаш никога не се е случвало.

Като поседя с гостите няколко минути, Тапега предложи на всички да обядват, но Крузенщерн благодари и отказа. Той помоли Тапега да му покаже островитянското гробище, така наречения морай. Крузенщерн беше чел описания за гробищата на Тихоокеанските острови в книги на пътешественици и много искаше да ги види сам. Тапега се съгласи на драго сърце да отведе моряците на семейния кралски морай, където почиваха останките на неговите прадеди. Всички излязоха от колибата.

Навън показаха на Крузенщерн внучката на Тапега, шестмесечното момиченце на най-големия му син. Децата на краля и на неговите синове като малки се считаха за богове и островитяните им правеха почести като на богове. Малкият бог живееше в отделна колиба, която беше табу за всички освен за майката и лелите. Колибата му служеше за храм. Едва след като достигне десетгодишна възраст, детето от кралската фамилия преставаше да бъде бог и можеше да се пресели в колибата на своите родители. Крузенщерн погали по главичката момиченцето, което смучеше юмручето си, и с това зарадва много баба му — кралицата.

Тапега поведе гостите си към планините, намиращи се по средата на острова. Робъртс обясни на Крузенщерн, че всички мораи на островитяните се правят обикновено в полите на някаква планина.

Пътят се възкачваше нагоре, тропическото слънце печеше немилостиво, пътниците премаляваха от жегата и скоро се умориха. Най-после те стигнаха до един зелен, почти отвесен планински склон. Тапега ги въведе в малка горичка. Оказа се, че тази горичка е именно кралският морай.

Моряците потръпнаха от задушливия мирис на трупове. Посред клоните на дърветата бяха построени навеси от тънки прътове. На тези навеси лежаха човешки черепи и кости. Жителите на Нуку Хива не заравяха мъртъвците си в земята, а ги поставяха на дърветата сред клоните. Месото изяждаха хищните морски птици, а костите оставаха.

Посред горичката стояха статуи колкото човешки бой, направени от дърво. Тапега обясни, че тези статуи изобразяват неговите прадеди, които отдавна вече бяха станали богове. Пак тук се намираше висок стълб, обвит догоре с листа на кокосова палма и бял плат. Крузенщерн искаше да се допре до този стълб, но Робъртс навреме му каза, че стълбът е табу и не бива да се докосва. Недалеч от стълба и статуите се намираше колибата на жреца, който охраняваше морая. Тапега го повика, но от колибата не се обади никой. Жрецът не беше у дома си.

Тогава Тапега предложи на моряците да влязат в колибата и да си починат там. Но моряците поседяха там малко. Мирисът на леш беше нетърпим и те побързаха да излязат от тази гробищна горичка.

Тапега се сбогува — трябваше да се върне в селото. Той се раздели с Крузенщерн най-дружелюбно и обеща скоро да дойде на кораба. Робъртс поведе моряците по най-късия път към брега.

Но слънцето печеше така силно, че скоро всички замолиха за сянка и почивка. Тогава Робъртс заяви, че тук съвсем наблизо е неговият дом, и покани всички. Моряците на драго сърце приеха тази покана.

Робъртс ги поведе през гората и те скоро излязоха на малка горска полянка, посред която стоеше самотна тръстикова колиба.

Жилището на Робъртс по нищо не се отличаваше от жилищата на островитяните. Млада жена с дете на ръце излезе да посрещне гостите. Това беше жената на Робъртс, родна дъщеря на Тапега. Робъртс ласкаво се усмихна на сина си и детенцето протегна ръчички към него.

— И вашият син ли е бог? — попита Крузенщерн. — Нали и той е внук на краля.

— Не, той не е бог — отговори Робъртс засмян. — Децата на кралските синове са богове, но децата на кралските дъщери са обикновени смъртни.

Гостите влязоха в колибата и седнаха на рогозките. В един кът стоеше меден чайник и лежеше пушка; само тези две неща сочеха европейския произход на стопанина; цялата останала покъщнина беше същата, както и във всички други колиби на Нуку Хива. Жената на Робъртс беше научила от мъжа си няколко английски думи и веднага се опита да ги пусне в обръщение, но не можа да каже нищо свързано и смутено млъкна.

Като поотпочинаха и се ободриха със студено кокосово мляко, моряците отново тръгнаха на път. Робъртс ги изведе на брега тъкмо на мястото, където стояха лодките. Тук всичко беше в пълен ред. Матросите спокойно си пушеха лулите; с най-добродушен вид ги бяха наобиколили островитяните, дошли на брега, щом стана известно, че мирът е сключен.

Като се върна на „Нева“, капитан Лисянски незабавно изпрати лодка за вода. След час лодката се върна с пълни бъчви — островитяните сами ги бяха напълнили. Всичко тръгна по старому.

Крузенщерн обяви, че експедицията ще продължи пътя си, щом „Нева“ се запаси достатъчно с вода. „Надежда“ отдавна вече беше готова за отплаване и екипажът й прекара последните два дни от престоя край бреговете на Нуку Хива в разходки и плаване с лодките около брега.

По време на едно такова плаване лейтенант Головачов, който командуваше лодка, успя да открие неизвестен дотогава на географите залив, който беше по-голям и по-дълбок от залива Ана-Мария. Този залив той нарече на името на знаменития руски моряк Чичагов. На брега на залива Чичагов имаше селце, по-голямо и по-богато от селцето, в което управляваше Тапега. То си имаше свой крал, който посрещна Головачов много любезно. За Тапега той се отзова презрително: селото на Тапега можеше да изкара на бой само осемстотин воини, а селото в залива Чичагов — хиляда и двеста.

Головачов забеляза, че колибите тук изглеждат значително по-нови от колибите в селото на Тапега, стените на които бяха покрити с плесен и бяха започнали да гният. Това го удиви.

— Вашето село, както се вижда, е построено наскоро? — попита той краля.

— Не, то е построено отдавна — отговори кралят, — но наскоро го разрушиха с гръм твоите братя, белите хора, и трябваше да го строим отново.

Головачов се досети, че това е едно от ония две села, които беше разрушил капитанът на английския кораб, когато островитяните отказали да му дадат провизии безплатно.

В околностите Головачов намери няколко малки ями, които можеха да бъдат само следи от оръдейни снаряди.

Головачов реши да се върне по суша. Той изпрати лодката по предишния път, а самият заедно с трима спътници тръгна към залива Ана-Мария пеш през пустинната централна част на острова. Целия ден скитаха в планинските клисури, сред дива тропическа гора, толкова гъста, че понякога им се налагаше, за да си пробият път, да секат храстите с брадва. Изморен, измъчен, Головачов пристигна късно вечерта на „Надежда“.

— Лягайте да спите, лейтенанте — каза му Крузенщерн. — Тръгваме на път.

Англичанинът Робъртс придружаваше моряците през всичките им разходки по острова. Той оказа на експедицията много важни услуги. Преди да вдигне котва, Крузенщерн искаше да се отблагодари някак на Робъртс.

— Тръгвайте с нас, Робъртс — каза му той. — На връщане ние ще минем край Англия и аз ще ви изпратя в родината ви.

— Какво приказвате? — завика Робъртс ужасен. — Там избягалите моряци ги оковават във вериги и ги изпращат на бесилката!

— Вярно е — съгласи се Крузенщерн. — Но в Англия аз имам много влиятелни познати и бих могъл да се застъпя за вас. Нима никак не тъгувате по родината си, по родния език, по големите градове?

— Ни най-малко — отговори Робъртс. — В родината си аз бях беден, бездомен и вечно гладен. Случваше ми се да работя по петнадесет часа на денонощие, да дъвча коравия залък и да живея на тавана. А тук съм свободен и сит, сам съм си господар, имам дом и семейство. Уверявам ви, капитане, аз никога не ще си замина оттук. Бих бил напълно щастлив, ако дяволът беше отнесъл нанякъде този проклет французин, който вечно ми прави мръсотии. Но на такова щастие не мога да се надявам.

Крузенщерн се замисли.

— А какво мога да ви предложа, Робъртс? — каза най-сетне той. — Бих ви дал пари, но се страхувам, че на Нуку Хива те няма да ви влязат в работа. Поискайте ми сам, каквото желаете.

— Отначало исках да ви помоля за барут и патрони, сър, защото имам пушка, а нямам заряд — отговори Робъртс. — Но после размислих, че никога не ще имам нужда да стрелям с пушката: дивеч за ловуване тук няма, островитяните се отнасят към мен отлично, а Кабри е страхливец и никога не ще посмее да ме нападне открито. Не, капитане, благодаря ви. Аз ходих с вас из острова, защото това беше за мене развлечение. Никаква награда не ми е нужна.

И все пак Крузенщерн успя, макар и неволно, да окаже услуга на Робъртс.

На 17 май 1804 година на разсъмване „Надежда“ и „Нева“ вдигнаха котва. Духаше поривист вятър, който постоянно менеше посоката си, и излизането от тесния, затрупан от коралови рифове изход на залива Ана-Мария се оказа много трудно. Едва привечер двата кораба излязоха в открито море. Щом се стъмни, при Крузенщерн дойде лейтенант Ромберг и доложи, че в старите платна, сложени на палубата, моряците са намерили човек, който се е покатерил тук навярно още преди смрачаване.

— Кого? Нукухивски островитянин? — попита Крузенщерн.

— Не, капитане — отговори Ромберг, — бял.

Крузенщерн беше учуден от това откритие и заповяда незабавно да доведат този човек при него. Но той се учуди още повече, когато този човек се оказа французинът Кабри.

Кабри се строполи в краката на Крузенщерн.

— Простете, капитане, простете! — завика той. — Мене ме оклевети врагът ми. Аз винаги съм бил ваш искрен приятел.

— Защо без разрешение сте се качили на моя кораб? — попита строго Крузенщерн.

— Знаех, че вие ще откажете да ме вземете. Аз бях оклеветен и нямах възможност да се оправдая — продължаваше Кабри. — А на Нуку Хива повече не можех да остана, защото моят враг искаше да ме погуби, щом вие напуснете острова.

— Как така искаше да ви погуби?

— Той искаше да ме застреля с пушката си.

Крузенщерн се усмихна, като си спомни, че Робъртс няма нито зрънце барут.

— Смилете се, капитане, не ме хвърляйте във водата! — молеше Кабри. — Аз не искам да ям даром хляба, ще работя заедно с матросите. Вие, струва ми се, плавате сега към Хавайските острови. Свалете ме там. Аз съм съгласен да живея където и да било, само и само да съм далеч от моя враг.

Крузенщерн беше принуден да остави французина на кораба. Впрочем дори се зарадва на това: той се отблагодари на Робъртс.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

Двата кораба плаваха сега към Хавайските острови. Там им предстоеше да се разделят за дълго: Крузенщерн реши да изпрати „Нева“ за Аляска, а той с „Надежда“ да поеме към Камчатка.

Това разделяне на корабите трябваше да ускори много решението на многобройните задачи, които стояха пред експедицията. Докато „Надежда“ се намира в Япония, „Нева“ ще посети руските владения в Америка.

На 25 май повторно пресякоха екватора и пак влязоха в Северното полукълбо. Духаше равномерен попътен вятър. Той смекчаваше тропическата жега, времето беше топло, меко и приятно. Ята хвърчащи рибки излитаха във въздуха около корабите. Моряците, които бяха отпочинали на Нуку Хива, работеха усърдно и с желание.

В свободното си време офицерите от „Надежда“ се развличаха с разказите на французина Кабри. Крузенщерн го накара да се измие, да се почисти, да се избръсне и облече в матроски костюм. Но когато той започваше да говори, всички се учудваха на дивите суеверия на този европеец.

Той вярваше твърдо в магьосничеството и в разните заклинания. На гърдите му висеше вълшебен талисман, който той беше сложил, преди да отпътува от острова, за да не го хвърли Крузенщерн в морето. Талисманът му се състоеше от кожена торбичка, в която имаше два свински зъба. А за да действува по-сигурно талисманът, освен това беше сложил в торбичката и мъничко медно кръстче.

Той беше дълбоко убеден, че само благодарение на този талисман Крузенщерн го остави на кораба.

Моряците с особено желание слушаха неговите разкази как той с разни магьосничества се мъчел да затрие своя враг Робъртс.

— Ей, Кабри — молеха го те, — я ни разкажи как си пращал на Робъртс болести.

— Да, реших да изпратя болест на Робъртс — започваше Кабри. — За това ми беше нужна неговата плюнка. Отидох при Робъртс и се престорих, че искам да се помиря с него. Той ми стисна ръката. Тогава аз го почерпих с един гнил банан. Бананът беше горчив и Робъртс започна да плюе. Една негова плюнка попадна на тревата. Аз веднага откъснах листчето с плюнката и го отнесох в колибата си. А там вече се бях запасил с вълшебен прашец, който бях взел от жреца, който живееше в морая. Смесих слюнката на Робъртс с малко прашец, заших сместа в торбичка, изплетена от дървени кори, и после зарих тази торбичка в земята. Човек, слюнката на който е зарита заедно с вълшебния прашец в земята, започва да боледува и в края на краищата след дълги мъчения умира.

— Е, и какво, Робъртс разболя ли се?

— Не! — печално възкликваше Кабри. — Но аз зная защо не се разболя. Самият той е магьосник и не му действува никаква магия.

През време на това плаване между Нуку Хива и Хавайските острови стана една неприятна история с Фьодор Толстой. Крузенщерн отдавна вече се отнасяше неодобрително към дръзките лудории на младия граф, но сега Толстой направи нещо, което окончателно изкара капитана от търпение.

Толстой водеше от Бразилия една маймуна. Маймуната разсмиваше целия екипаж с любовта си да подражава. Тя вървеше по петите на Толстой и правеше всичко, каквото правеше той: разбъркваше картите, наливаше вино в чашите, смучеше лулата му. Графът използува това за една лоша шега.

Една сутрин заедно с маймуната той влезе в капитанската каюта. В каютата нямаше никого. Толстой взе оставения на масата лист чиста хартия, поля го с мастило и си излезе, като остави маймуната си в капитанската каюта.

След половин час Крузенщерн влезе в каютата си и видя там маймуната, която седеше на масата и акуратно поливаше с мастило неговия корабен дневник, лист по лист. Всички скъпоценни записки на капитана за пътешествието бяха похабени. Той трябваше да ги пише отново.

Крузенщерн веднага се досети чия е тая лудория. Той извика при себе си Толстой и му съобщи, че на Камчатка ще го свали на брега.

На 7 юни от кораба видяха суша. Това беше най-южният и най-големият от Хавайските острови. Най-напред забелязаха огромната планина Мауна Лоа, която се издигаше посред острова. Върхът й беше скрит в облаците.

В края на деня преди смрачаване моряците видяха лодка, която плаваше към „Надежда“. Те изтичаха на палубата да посрещнат гостите.

В лодката седяха двамина — мъж и жена. Външно те никак не се отличаваха от жителите на остров Нуку Хива, но бяха облечени по-добре: освен поличките носеха и ризи от жълт памучен плат. Те бяха донесли за продан няколко дузини кокосови орехи, кичури банани и едно доста слабо прасенце.

Като пусна гостите на палубата, Крузенщерн повика Кабри, надявайки се, че французинът, който знаеше езика на жителите на Нуку Хива, ще може да се разбере с хавайците. Кабри заговори бързо-бързо, но хавайците не разбираха нищо. Оказа се, че макар и жителите на Нуку Хива и жителите на Хавайските острови да са полинезийци, говорят на различни наречия. Хаваецът с недоумение изслуша Кабри и изведнъж заговори на развален английски език.

— Кой ви е научил да говорите по английски? — попита Крузенщерн съвсем изненадан.

— В нашето село има английска църква и бял жрец — отговори хаваецът. — Той ни заповядва да ходим на църква, учи ни да говорим по английски. А които не ходят на църква, им взема земята.

Крузенщерн разбра, че става дума за английски мисионер.

Бяха минали вече двадесет и пет години от времето, когато Кук беше открил Хавайските острови, и осемнадесет години от времето, когато ги беше посетил Лаперуз. За това време в живота на хавайците бяха станали големи промени.

Пристъпиха към търговията. Крузенщерн заповяда да донесат две брадви и едно малко огледалце. Хаваецът се намръщи презрително и каза, че това е малко. За такава цена той ще даде два-три кокосови ореха, не повече. Крузенщерн прибави още една брадва и още едно огледалце, но хаваецът не се съгласи и на това.

Той разказа, че на техния остров всяка година идват по няколко европейски кораба и всички те донасят брадви, огледалца и гердани. Крузенщерн му даде освен това и няколко аршина платно. Това хареса на хаваеца повече. И все пак той не се съгласи да даде прасето. Той искаше сукно.

— За съжаление на нашия кораб нямаме сукно — отговори Крузенщерн.

Той казваше истината.

— А това какво е? — възкликна хаваецът, като хвана Крузенщерн за ръкава на капитанлейтенантския му, извезан със златни нишки мундир.

Крузенщерн се засмя и обясни на хаваеца, че той не може да му даде мундира си.

Дълго още се пазариха.

Най-сетне хаваецът отстъпи. Той продаде прасето, кокосовите орехи и бананите за шест брадви, две огледалца и десет аршина платно.

— Успяхме да купим нещичко днес — каза Крузенщерн, като изпращаше покупката на готвача. — Това прасенце не ще стигне и за вечеря. Дано утре ни провърви повече.

Но на другия ден съвсем не им провървя. Дълго време не се появяваха лодки. Най-сетне следобед при „Надежда“ дойдоха две-три лодки, но хавайците, които седяха в тях, като разбраха, че на кораба няма сукно, веднага почнаха да гребат към брега. От всички европейски стоки жителите на Хавайските острови сега ценяха само сукното.

— Мисионерът ни забранява да ходим голи и ни кара всички да се облечем в сукнени дрехи — обясняваха те. — И ние трябва да даваме всичко за сукно.

Това беше мярка, извънредно изгодна за английските фабриканти на сукно.

— Напразно дойдохме тук и само си изгубихме времето — сърдеше се Крузенщерн. — Ще свалим тук нашия пасажер и още утре ще тръгнем на път.

Той повика Кабри и му заповяда да се приготви.

— Аз сега ще изпълня вашето желание и ще ви изпратя с лодка на брега — каза му той.

Но французинът пак се строполи на колене.

— Не ме погубвайте, капитане! — молеше се с плачевен глас той. — Там, където има английски мисионер, има и френски. А той ще ме хване мене, нещастния избягал матрос, и ще ме изпрати, окован във вериги, във Франция.

Крузенщерн помисли, че Кабри, кажи-речи, е прав. Той не изпитваше злоба към този невеж човек. Освен това французинът не беше лош матрос.

— Добре — каза му той. — Останете. Ще ви сваля на Камчатка.

Вечерта Крузенщерн отиде на „Нева“ да поговори с капитан Лисянски. Двамата капитани се затвориха в каютата. На корабите предстоеше пак да се разделят и този път раздялата щеше да продължи повече от година. Лисянски внимателно слушаше своя командир.

Ето какъв беше планът на Крузенщерн.

Докато „Надежда“ се намира на Камчатка, докато отведе в Япония посланика и изследва още непознатите брегове на Сахалин, „Нева“ ще посети руските колонии в Америка, ще разтовари там стоките на Руско-американската компания и ще напълни трюмовете си с кожи. През септември идната година двата кораба ще се срещнат в Китай, в португалското пристанище Макао. Там моряците ще продадат кожите и ще проверят колко изгодна може да бъде търговията с Китай.

Беше вече много късно, когато Крузенщерн, след като стисна здраво ръката на Лисянски, седна в лодката си и се върна на „Надежда“.

На сутринта корабите се разделиха за втори път. „Надежда“ тръгна на северозапад, а „Нева“ — на северо-североизток.

КАМЧАТКА

На 13 юли от „Надежда“ видяха най-сетне планинския бряг на Камчатка. Борови и елови гори покриваха склоновете на планините, по чиито върхове блестеше сняг.

Моряците се зарадваха на тази навъсена страна — все пак това беше покрайнина на тяхната родина, там живееха руси.

На следната сутрин корабът влезе в Авачинския залив и спря срещу град Петропавловск. Но в онова време само името му беше град — всъщност това беше малко руско селце, което се състоеше от шестдесет къщи и три дървени държавни постройки.

Броят на жителите в Петропавловск едва достигаше сто и осемдесет души и при това жените бяха не повече от 25, а останалите — мъже, главно войници.

Моряците се зарадваха, като чуха отново родна реч, и се почувствуваха пак в родината си, макар от Европейска Русия да ги отделяше едно пространство от хиляди и хиляди версти.

Крузенщерн преди всичко се зае да разтвори стоките, изпратени от Руско-американската компания за Камчатка. Тази работа отне цели две седмици. После се заеха с оправяне на въжетата и платната, които се бяха много изпокъсали през време на това дълго пътешествие. Въжетата трябваше да бъдат заменени с нови, на платната сложиха здрави кръпки.

На 12 август от Нижнекамчатск пристигна камчатският губернатор генерал Кошельов. От Нижнекамчатск до Петропавловск има седемстотин версти, но губернаторът толкова много се беше наскучал в своята дива далечна губерния, толкова много искаше да види гостите, пристигнали от Русия, че измина целия път през непроходими дебри за две седмици. Пристигането на губернатора беше съвсем навреме: без неговите разпореждания моряците трудно щяха да получат в Петропавловск запас от провизии, които да стигнат за пътуването до Япония и обратно.

Губернаторът заповяда да донесат на кораба месо и прясна риба.

— Яжте по-бързо, докато не се е развалила — казваше той на Крузенщерн. — Няма с какво да посолите риба за запас. Солта на Камчатка е скъпоценност и рядкост: един фунт струва четири рубли, че и за такава цена никой не ще ти я даде.

Липсата на сол попречи на Крузенщерн да се запаси с провизии в нужното количество. Голяма част от рибата, взета на Камчатка, скоро се вмириса и трябваше да я хвърлят. По пътя от Петропавловск за Япония моряците, както и преди, се хранеха с петербургска сланина и петербургски сухари. И само докато стояха в самия Петропавловск, можаха до насита да се нахранят с прясна риба и прясно месо.

На Камчатка в състава на пасажерите на „Надежда“ станаха някои изменения: „благовъзпитаните млади хора“

д-р Бринкин и художникът Курляндцев, на които пътешествието вече беше омръзнало, решиха да пътуват до Петербург по суша, през Сибир.

Освен това в Петропавловск Крузенщерн остави един от своите японци, французина Кабри и поручик граф Толстой.

Този японец сам помоли Крузенщерн да го остави в Русия. Той уверяваше, че в Русия живее много по-добре, отколкото в Япония, и молеше да му разрешат да се върне в Иркутск. Крузенщерн се съгласи.

А французинът постъпи лакей при камчатския губернатор. В ония времена руските аристократи считаха за модно да имат лакей французин и губернаторът беше много доволен.

Граф Фьодор Толстой направи всичко възможно да се примири с Крузенщерн, но Крузенщерн излезе непреклонен. Не му беше нужен такъв спътник. Той уволни Толстой от кораба и вместо него взе поручик Кешельов, по-младия брат на камчатския губернатор.

Фьодор Толстой не беше оскърбен твърде много. Оставен в Петропавловск, след известно време той пътува на търговски кораб до Аляска, поживя сред американските индианци, посети Алеутските острови и с това задоволи напълно своята страст към приключения. Като се върна в Петербург през Сибир, той много години се хвалеше с татуировката си и с похожденията си.