Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

МЕЧТИ ЗА БЯГСТВО

ПЪТЕШЕСТВИЕТО

Ръдърфорд отдавна вече беше чувал, че Емаи се кани да напусне селото на Ренгади и да тръгне за собственото си село. Той взе постепенно да разбира устройството на новозеландското племе. Емаи беше върховен вожд, на когото се подчиняваха много села. Всяко село си имаше свой вожд — младши, — който признаваше Емаи за върховен повелител. Завоювал ли ги беше Емаи, или те са му се подчинили доброволно, това Ръдърфорд не знаеше. Но той често беше чувал, че Емаи има свое собствено, родно село, в което няма други вождове и в което той живее постоянно. Следователно селото на Емаи беше столицата на цялото племе. Та ето за тази столица трябваше да тръгнат нашите пленници на другия ден след неуспешното бягство на Джон Уотсън. В селото на Ренгади им оставаше да прекарат само една нощ.

Те не успяха да видят вечерта Джон Уотсън. Той не дойде да нощува в тяхната колиба. Те прекараха по-голямата част от нощта в разговори за своята по-нататъшна съдба и за съдбата на оставения си другар. С тревога мислеха за предстоящото пътешествие. Бяха чували, че селото на Емаи се намира още по-далече от морето, отколкото селото на Ренгади. А единствено само морето можеше да им донесе освобождение. Може би на Джон Уотсън беше провървяло, че го оставиха при Ренгади. Ако при бреговете на Нова Зеландия дойде някакъв кораб, Уотсън веднага ще научи за това.

Впрочем едва ли Джон Уотсън ще дочака кораб. Той има толкова необуздан нрав, че непременно ще направи някаква глупост и ще ядоса господарите си. А тогава вече няма кой да се застъпи за него.

В разговорите на матросите не вземаше участие само Джеферсън. Той спеше дълбоко. Ръдърфорд можа да заспи едва на разсъмване. А рано сутринта в колибата влязоха воините, разбудиха спящите пленници и ги изведоха на улицата.

Цялото село беше на крак — и заминаващите, и оставащите. Воините на Емаи — четиридесет души — стояха в отделна групичка. Заедно с тях трябваше да тръгнат и техните жени и роби, които през време на разгрома на „Агнеса“ ги чакаха в селото на Ренгади.

Щом присъединиха пленниците към отряда и воините ги заобиколиха, цялата тълпа тръгна по улицата към изхода на селото. Когато минаваха край колибата на Ренгади, Ръдърфорд забеляза, че я охраняват няколко воини. От колибата се чуваха яростни английски псувни. Ръдърфорд веднага позна озлобения глас на Джон Уотсън.

— Сбогом, Джон! — извика му високо той. — Отвеждат ни оттук. Навярно никога няма да се видим с теб. Дръж се внимателно.

Псувните за няколко секунди престанаха. Джон Уотсън сякаш се опитваше да разбере откъде чува гласа на другаря си. Най-сетне той се досети каква е работата и високо се провикна в отговор:

— Сбогом, Ръдърфорд! Не се безпокой за мене! Аз скоро пак ще избягам! И тоя път няма да ме хванат вече!

И отново псувни и проклятия.

Зад оградата Емаи на сбогуване дълго търка носа си с Ренгади. Изпращачите в знак на печал драскаха лицата си с остри камъчета. Жените плачеха високо.

Най-сетне обредът на раздялата беше свършен. Ренгади поведе своите подчинени назад в селото, а хората на Емаи тръгнаха към гората.

Голяма част от награбената от „Агнеса“ плячка Емаи взе със себе си. Но този път плячката носеха не воините, а робите и жените. Воините вървяха без товар. Те носеха само оръжието си. Пленниците след татуировката се считаха за воини, а освен ножовете нямаха никакво друго оръжие, така че вървяха с празни ръце. Робите бяха твърде малко и жените — също малко — се прегъваха под тежестта на товара. Емаи не беше пожалил дори собствената си дъщеря. Ешу носеше на главата си чугунения казан от „Агнеса“.

Пътят беше труден — все нагоре и надолу. Навсякъде отвесни скали, обрасли с девствена гора хълмове, дълбоки блатисти клисури. Горската пътечка беше толкова тясна, че отрядът на Емаи се проточи на половин километър. Пленниците се опитваха да запомнят пътя, за да имат възможност да се върнат един ден, но скоро се убедиха, че това е невъзможно. В гората имаше множество пресичащи се пътечки, съвсем еднакви, така че ориентирането изглеждаше невъзможно. А пък за новозеландците това не представляваше никаква трудност — те вървяха напред уверено и без каквото и да било колебание.

Ешу отначало крачеше пред всички, редом с баща си. Но тежкият казан, който носеше, я умори и постепенно тя взе да изостава. След два часа уморително ходене тя вървеше вече редом с пленниците, които се намираха точно по средата на колоната. В това време отрядът се изкачваше по склона на стръмен хълм и Ръдърфорд виждаше как едри капки пот се стичаха от лицето на Ешу. Тя се беше запъхтяла от умора. Воините, които вървяха с празни ръце, хич и не помисляха да й помогнат. Струваше им се напълно естествено, че всички тежести трябва да мъкнат жените.

На Ръдърфорд му дожаля за девойката. Той се приближи до нея, свали от главата й казана и го постави на главата си. Ешу беше дълбоко поразена от неговата постъпка, но не протестира. Воините насмалко не помислиха, че Ръдърфорд има намерение да присвои казана, и искаха да се застъпят за плячката на своя вожд. Но морякът им обясни, че ще върне казана на девойката, когато пристигнат в селото на Емаи, и воините го оставиха на мира, макар да бяха много учудени.

Ешу, освободена от тежкия товар, сега би могла без усилие да догони баща си. Но тя тръгна редом с Ръдърфорд.

По пладне всички седнаха да отпочинат на брега на един ручей. Новозеландците веднага се заеха да бият риба с копията си. Но рибата беше много дребна и рядко успяваха да улучат някоя. Само неколцина щастливци успяха да уловят по две-три дребни рибки. Останалите не хванаха почти нищо.

Моряците нямаше откъде да вземат копия. Но те измислиха друг начин за ловене на риба, който се оказа много по-сполучлив. Свалиха куртките си, завързаха ръкавите им и ги пуснаха във водата. Получи се нещо като мрежа. Като повлачиха мрежата си четиридесет-петдесет крачки срещу течението, те изсипаха от нея на тревата няколкостотин бляскави и подскачащи рибки. Новозеландците се струпаха около тях и от учудване не можеха да отронят нито звук. Този прост и удобен начин за ловене на риба не беше съвсем неизвестен. Емаи взе няколко рибки в ръце, за да провери дали не са омагьосани. Но не, рибките бяха съвсем истински.

В това време моряците накладоха огън, наляха вода в казана и свариха рибя чорба. Чорбата беше толкова много, че те не можаха да изядат дори половината и останалата дадоха на новозеландците.

След като прекара на брега на ручея около три часа, отрядът продължи пътя си. Но не бяха изминали и една миля, когато отдалеч видяха множество воини, които идеха насреща им. Горските пътечки в Нова Зеландия са толкова тесни, че разминаването по тях е почти невъзможно. Ръдърфорд се изплаши да не би отрядът на Емаи да започне бой с насрещните воини. Но опасенията му останаха напразни. Идещите насреща им воини внимателно се отбиха от пътечката и се отдръпнаха в гората, като казаха високо:

— Айр-маре, Емаи!

— Айр-маре, Нене! — отговаряха воините на Емаи.

Нене, вожд на срещнатия отряд, признаваше Емаи за свой повелител и му се подчиняваше. Двамата вождове приятелски потъркаха носовете. Веднага направиха нова почивка. Нене разглеждаше с удивление белите. После той отведе Емаи в храстите и двамата вождове дълго разговаряха там, скрити от всички. Най-сетне при матросите дойде един воин и каза, че Емаи иска да говори с Томпсън. Томпсън отиде при вожда без никакво безпокойство.

След половин час Емаи излезе от храстите и заповяда на отряда си да тръгва на път. Томпсън не беше с него.

— Къде е Томпсън? — попита Ръдърфорд, обръщайки се към Ешу.

— Баща ми го подари на Нене в знак на дружба — отговори девойката. — Нене го отведе със себе си. Затъкнаха му устата с листа, за да не може да ви повика на помощ.

— Клетият Томпсън! — възкликна Ръдърфорд. — Ние не успяхме дори да се простим с него!

— Останахме всичко четирима — каза скръбно Джек Малън.

Той не знаеше, че скоро ще останат още по-малко.

РАЗДЯЛАТА

Вечерта пристигнаха в малко селце, разположено, както всички и-пу на новозеландците, на върха на един хълм. Ръдърфорд реши отначало, че това именно е селото на Емаи. Но Ешу му обясни, че това е селото на Патам, а до селото на Емаи има още два дена път.

Вождът Патам ги посрещна с всичките си воини пред селото. След обичайните приветствени вопли отрядът на Емаи влезе през портичката на оградата. Зад оградата имаше всичко на всичко дванадесет колиби. Жителите на селото се струпаха около пленниците. Патам беше любопитен не по-малко от останалите. Той опипа моряците от глава до пети, възхищавайки се високо от белотата на кожата им. След това от радост им подари голяма угоена свиня.

Матросите се зарадваха на подаръка и решиха веднага да изядат свинята, защото бяха съвсем прегладнели. Джон Смит заколи свинята с ножа си. Новозеландците, които стояха наоколо, не одобриха този начин на убиване на свиня и високо се възмутиха. Обикновено те не колят свинете си, а ги давят в реката, за да не изтича кръвта, която те считат за необикновено лакомство. Постъпката на Джон Смит им се струваше глупава и разточителна. Те с негодувание гледаха как скъпоценната кръв тече по земята. Когато моряците издърпаха трупа настрана, мнозина диваци се спуснаха лазешком и почнаха да лижат окървавения пясък.

Но негодуванието на новозеландците не смути ни най-малко моряците. Те спокойно свариха част от свинския бут в казана и се наядоха до насита. Останалото месо сложиха за запас в четири кошници, които Ръдърфорд измоли от жените.

Легнаха да спят едва към полунощ. Селото на Патам беше толкова малко, че гостите с мъка се настаниха в него за нощуване.

На белите, разбира се, не можеха да дадат отделна колиба и ги настаниха по разни колиби. Както се оказа после, новозеландците направили това нарочно. Ръдърфорд и Джек Малън спяха заедно с Емаи и Ешу, а Джеферсън и Джон Смит — заедно с Патам и семейството му. През нощта Емаи няколко пъти става и излиза от колибата. Но Ръдърфорд не отдаде на това никакво значение. Той се беше много изморил през деня и спеше дълбоко.

Рано сутринта разбудиха Ръдърфорд и Джек Малън. Като взеха котела и кошниците с месото, те излязоха на улицата. Воините на Емаи веднага ги заобиколиха и ги изведоха от оградата. Там те видяха Джеферсън. Той беше сам, мрачен, мълчалив, държеше под мишница своята кошница с месо. Джон Смит не беше с него.

— Къде е Смит? — разтревожено попита Ръдърфорд, като изтича при Джеферсън.

— Не знам. Отведоха го — отвърна Джеферсън равнодушно.

Ръдърфорд хвана Джеферсън за раменете и силно го раздруса.

— Как да не знаеш? Къде го отведоха? — завика той. Но Джеферсън погледна другаря си със спокоен невиждащ поглед и не каза нищо.

Ръдърфорд разбра: Емаи беше подарил Джон Смит на Патам.

Пътуването през този ден беше особено трудно. Пътечката през цялото време вървеше нагоре. Раздялата с другарите хвърли Ръдърфорд и Джек Малън в отчаяние. Какво могат да очакват, на какво да се надяват? Какво могат да направят поотделно, разпръснати по цялата страна?

Ръдърфорд отдавна вече се безпокоеше за Джеферсън. В неговото мълчание, в неговите неуместни отговори имаше нещо странно. Сега той изведнъж измени на обичайната си мълчаливост и взе да си мърмори тихо под носа. Ръдърфорд се вслуша в това мърморене и с учудване забеляза, че Джеферсън произнася съвсем безсмислени думи. От време на време той отговаряше на въпроси на другарите си. В повечето случаи просто не чуваше какво му говорят и продължаваше да си мърмори.

На следната сутрин трябваше да се разделят и с нещастния Джеферсън. Взе го за себе си вождът Вана, в селото на когото прекараха втората нощ от своето печално пътешествие. Емаи като че ли плащаше с пленници за нощуването. Раздялата на моряците с Джеферсън не се извърши със същите предпазни мерки, както раздялата с Томпсън и Смит. Сега пленниците бяха толкова малко, че Емаи не се страхуваше от тях и направо извести за предстоящата разлъка. По такъв начин Ръдърфорд и Джек Малън получиха възможност да се сбогуват с Джеферсън.

— Прощавай, Джеферсън — каза Джек Малън и заплака.

— Прощавай, стари приятелю — каза Ръдърфорд, тупайки Джеферсън по рамото.

Но Джеферсън не каза ни дума. Той равнодушно стисна ръката на приятелите си и дори не се обърна, когато воините на Вана го поведоха към колибата на своя началник.

— Изглежда, че той вече е престанал да разбира какво става — печално и тихо каза Ръдърфорд, като гледаше след отдалечаващия се Джеферсън.

От шестимата пленници на Емаи останаха само двама — Ръдърфорд и Джек Малън.

ЕМАИ ПРИСТИГА У ДОМА СИ

Третият ден от пътуването беше най-трудният. Планинските рекички постоянно им пресичаха пътя. Прегазваха ги до шията в ледена вода. Камъните се откъртваха под краката им и с грохот изчезваха в дълбоките клисури. Дори могъщите рамене на Ръдърфорд се измориха да мъкнат тежкия казан. А Джек Малън съвсем беше капнал от умора и високо се оплакваше от съдбата си.

— Уверен съм, че и нас ще ни разделят — плачеше и нареждаше той. — А какво ще правя сам? Ще се побъркам от ужас. Ти, Ръдърфорд, си силен и хитър. Ти умееш да се погаждаш с тях. А мене ще ме убият един час, след като се разделя с тебе.

И Ръдърфорд се боеше, че ще трябва да се раздели с Джек Малън. Той повика при себе си Ешу и тихичко я попита дали Емаи има намерение да ги подари на някого, както подари останалите.

— Не — отговори девойката, — баща ми няма да ви подари на никого. Той казваше, че ще остави за себе си най-силния и най-младия. На бялото момче, което ти водиш със себе си, татко ще дава много ядене, за да може да порасне по-скоро и да стане също такъв голям и красив като тебе.

Тези думи успокоиха Ръдърфорд и утешиха Джек Малън.

— Може би един ден ще успеем да избягаме оттук — мечтателно каза Джек Малън. — Ще се върна в Дъблин, при мама…

— За да можем да избягаме, трябва да живеем на морския бряг — отговори Ръдърфорд, — а ако избягаме още сега, с нас ще стане същото, както стана с Джон Уотсън или още по-лошо. Засега трябва да се стремим само към едно: островитяните да ни имат пълно доверие и да ни позволяват да ходим навсякъде, където си щем. Но докато стане това, има още много време.

След многочасово пътуване без нито една почивка пленниците забелязаха на един далечен хълм голямо село. Като узнаха, че това е селото на Емаи, Ръдърфорд и Джек Малън въздъхнаха облекчено — значи скоро иде краят на това мъчително пътуване и те ще могат да си починат. Впрочем селото беше още много далече и преди да стигнат до него, трябваше да преминат две реки.

Първата река се оказа много плитка и отрядът я прегази лесно, без да си измокри дори коленете. На отсрещната страна гората беше изкоренена и пленниците видяха голямо поле, засадено с ряпа, зеле, пъпеши, тикви и още някакви, неизвестни на тях зеленчуци.

На полето работеха няколко жени. Те разравяха с колове и каменни мотики земята за нов посев. С кол мъчно се копае земята, но новозеландците не познаваха лопатите. В Нова Зеландия всички полски работи лежаха върху жените и Ръдърфорд се учуди, че те са успели с тези груби сечива да разкопаят такова голямо поле.

Като видяха приближаващия отряд, жените отдалече извикаха своето обичайно „айр-маре“ и хукнаха с всички сили към селото — първи да донесат радостната вест.

Следващата река, която им пресичаше пътя пред самото село, се оказа широка и дълбока. Ръдърфорд за пръв път виждаше в Нова Зеландия такава голяма река. Както узна по-сетне, тя се наричаше Вайкато. Всички предишни рекички те прегазваха, но Вайкато не можеше да се прегази. От селото им изпратиха няколко лодки. Тези лодки бяха издълбани от борови трупи и украсени със сложна резба. На носа на най-голямата лодка беше прикрепена на прът отсечена женска глава, съвсем изсъхнала, с развяващи се на вятъра коси. В тази страшна лодка седна Емаи. Неговите спътници се настаниха по останалите лодки и флотилията с всички сили се понесе към отсрещния бряг на реката.

Лодките спряха в подножието на хълма, на върха на който се намираше селото. Личеше си, че спътниците на Емаи се бяха натъжили много за родния си дом, защото стремително изскочиха от лодките и въпреки умората с всички сили се спуснаха да тичат нагоре. Особено бързо тичаше Ешу. Тя изпревари мъжете и първа стигна до родната ограда.

Екзалтирано виеща тълпа излезе да ги посрещне. Жените в знак на приветствия размахваха във въздуха рогозки. Мъжете драскаха с нокти и камъчета кожата на лицето си. Пред всички посрещачи стоеше една прегърбена, сбръчкана старица. Сивите коси на главата й бяха толкова редки, че през тях прозираше кафявият й кръгъл череп. В устата й нямаше ни един зъб. Тя вървеше, подпирайки се на чвореста тояга, и злобно се озърташе наоколо. Тази старица се стори на пленниците отвратителна.

Но именно към нея най-напред изтича Ешу. Тя дълго търка малкото си носле в клюнестия нос на старата вещица. После при старицата дойде Емаи и също дълго търка носа си в нейния. Бащата и дъщерята бяха щастливи, доволни. Пък и не беше за чудене — тази отвратителна старица беше майка на Емаи и баба на Ешу.

В първата минута всички така се радваха на връщането си вкъщи, че съвсем забравиха пленниците. Ръдърфорд и Джек Малън се изкачиха на хълма последни заедно с робите, които мъкнеха тежкия багаж. Най-сетне Емаи си спомни за тях и ги поведе към майка си. Старицата изгледа злобно пленниците под рунтавите си посивели вежди. Те никак не й харесаха. Тя започна да фучи и сумти като разлютена котка. После изведнъж протегна дългата си костелива ръка и ощипа Джек Малън по крака. Острият, здрав нокът се заби дълбоко в кожата на младия моряк. Джек Малън извика силно и отскочи встрани.

Воините, които стояха наоколо, радостно се закискаха. Но Емаи ги погледна недоволно и смехът изведнъж пресекна.

Дълго още те търкаха нос о нос, викаха, драскаха лицата си до кръв от радост. Най-сетне цялата тълпа нахълта в селото.

Селото на Емаи наистина приличаше на столица — в него имаше най-малко седемдесет колиби. Нито едно от селата, през които бяха минали пленниците, не можеше да се сравни с него по големина. И нищо чудно, че жителите му бяха подчинили такъв обширен край.

Колибата на Емаи беше точно в средата на селото. Тя беше значително по-голяма от останалите колиби. Но входът й беше също така нисък, както и входът на всички новозеландски колиби — върховният вожд, като влизаше в двореца си, трябваше да лази. На поляната беше устроен веднага тържествен пир. В това пиршество участвуваха само най-знатните воини. Останалите стояха наоколо и гледаха. Ръдърфорд остана много учуден, когато Емаи ненадейно го накара заедно с Джек Малън да седне до него. Вождът оказа на своите пленници чест, с каквато не бяха удостоени повечето от поданиците му. Донесоха печена свиня. Знатните воини се нахвърлиха на яденето с обичайната си лакомия.

Сред пируващите имаше само една жена — майката на Емаи. Дори и на Ешу не разрешаваха да участвува в пиршеството и тя стоеше в тълпата и гледаше как баща й и баба й дъвчат непрекъснато. Пленниците разбраха, че Емаи се отнася към тях дружелюбно, и се зарадваха. Едно ги тревожеше — майката на Емаи поглеждаше към тях така злобно, че при всеки неин поглед Джек Малън потръпваше от страх.

Ядоха около три часа. Най-сетне свинята беше изядена и воините започнаха да пеят самохвални войнствени песни. Слънцето отдавна вече беше залязло, в небето вече светеха звезди, а воините пееха все по-силно, все по-яростно. Мнозина скачаха прави и въртяха във въздуха меровете си. Войнствените песни ги разгорещиха още повече и Ръдърфорд взе да се опасява да не би помежду им да почне някакво кръвопролитие.

В този момент до пируващите се приближи вождът на съседното селце, който беше дошъл с двамата си синове, за да поздрави Емаи. Той беше донесъл три кошници с пъпеши — подарък на върховния вожд. Емаи посрещна радостно гостите и ги настани при себе си. И чак тогава забеляза, че няма с какво да ги гости — свинята беше изядена.

— Кръв! Кръв! — изведнъж завикаха воините, като престанаха да пеят.

Ръдърфорд вече разбираше доста добре новозеландски език. Но той не разбра изведнъж какво искат воините.

Впрочем скоро всичко му стана ясно.

Майката на Емаи стана и влезе в тълпата, която стоеше край пируващите. Всички изплашено й сториха път. Като гледаше лакомо наоколо, старицата изведнъж видя своята робиня — жена на трийсетина години. Тя я хвана за ръка и я въведе посред кръга. Робинята не се съпротивяваше. Старицата взе от ръцете на сина си мера и я уби с един удар по главата.

Воините веднага се заеха да ровят яма, за да изпекат трупа. Изпратиха няколко жени за сухи съчки.

Ръдърфорд и Джек Малън вече втори път присъствуваха на людоедство. Те почувствуваха страшно отвращение. Погнусата, жалостта, отвращението, злобата бяха толкова силни, че всичко се завъртя пред очите им. Без да са се наговорили, и двамата станаха и се отдалечиха от гадното пиршество. Никой не понечи да ги задържи. Те отидоха в най-далечния край на селото и легнаха на тревата край оградата.

Там лежаха до разсъмване, загледани в звездите. На сутринта Ръдърфорд забеляза в оградата тясна пролука, не по-широка от един пръст. Той дълго и внимателно гледа през нея зад оградата.

ДОМ КРЕПОСТ

При изгрев слънце пиршеството завърши и пируващите се пръснаха по колибите да спят. Жените излязоха на полето да работят и селото опустя. Неколцината воини, които охраняваха оградата, седяха на припек с копия в ръце и лениво разговаряха. Ръдърфорд и Джек Малън унило вървяха по селската улица назад и напред и пъдеха с тояги мършавите кучета, които се спускаха да ги ухапят за краката.

Емаи се събуди точно по пладне и веднага заповяда да доведат пленниците при него в колибата.

Ръдърфорд се разтревожи, като узна, че вождът ги вика при себе си. Ами ако Емаи се е разсърдил на пленниците си, задето те така предизвикателно бяха напуснали снощи пиршеството?

Но върховният вожд ги посрещна усмихнат. Той беше зает с работа — бършеше с ленено парцалче праха от дървените фигурки, поставени по ъглите на колибата. Тези фигурки, както Ръдърфорд узна по-късно, бяха свещени изображения на прадедите на племето. Бяха направени доста изкусно и с такива страшни мутри, че всеки, който ги погледнеше, неволно потръпваше. Върховният вожд беше същевременно и върховен жрец и пазеше изображенията на прадедите в своята колиба.

Ръдърфорд търсеше с поглед Ешу. Той винаги предпочиташе да разговаря с Емаи в присъствие на дъщеря му, за да може да прибегне до нейната защита. Но Ешу не беше в колибата. Тя очевидно работеше на полето с останалите жени. Затова пък Ръдърфорд забеляза в един кът майката на Емаи и му стана страшно. Не, тя не би посъветвала сина си за нищо добро. За щастие свирепата старица спеше дълбоко, завряла лице в сеното.

— Вие трябва да си построите дом — каза Емаи със спокоен и дори дружелюбен глас.

Ръдърфорд веднага оцени това предложение. Щом Емаи иска да си построят дом в неговото село, значи Ешу е права — и той няма намерение нито да ги подарява, нито да ги яде. Емаи погледна въпросително Ръдърфорд, но Ръдърфорд не отговори нищо в очакване какво ще каже вождът по-нататък.

— Аз ви позволявам да си построите дом, на което си щете място в селото, където ви харесва повече — продължаваше Емаи. — Ще заповядам на жените да нарежат камъш за стените, а воините ще ви помогнат да набиете коловете в земята. Построете си, ако щете, голям дом, само да не е по-голям от моя. Е, какво ще кажеш, Жълтокоси?

Ръдърфорд се замисли.

— Добре — каза той. — Ние ще си построим дом, както ти ни заповядваш. Но няма нужда от помощта на жените и воините. Нашият дом ще бъде без камъш и без колове. Ние искаме да живеем в такъв дом, в какъвто сме живели в родината си. А в родината ни жилищата съвсем не приличат на тукашните. Позволи ни да си построим такъв дом.

— Позволявам — съгласи се Емаи. — Аз ще се гордея пред останалите вождове, че в моето село има дом, какъвто няма в цялата страна. Построете го колкото може по-скоро. Какво ви е нужно за вашата работа?

— Две брадви и малко от гвоздеите, които ти взе от нашия кораб — отговори Ръдърфорд.

Емаи незабавно им даде брадвите и двайсетина гвоздея. Ръдърфорд хвана Джек Малън за ръка и двамата излязоха от колибата.

— Какво си намислил, Ръдърфорд? — попита Джек Малън съвсем учудено. — Искаш да построиш тук истинска къща, както в Англия? Но защо ни е? Нима не се надяваш да избягаме оттук и възнамеряваш да останеш за цял живот тука? Докато избягаме, можем да поживеем и в дивашка колиба. Защо да се бъхтим напразно? Защо да строим истински дом?

— Аз нямам намерение да строя къща, имам намерение да построя и-пу — отвърна Ръдърфорд.

— И-пу? Тоест крепост? — запита пак Джек Малън.

— Да, крепост. Нужна ни е наша собствена крепост, в която бихме могли да се защитаваме, ако диваците решат да ни разделят или убият. Ще построим крепостта си посред селото им. И може би с нейна помощ ще си извоюваме свободата.

— Свобода? Че по какъв начин?

— Ще видиш. А сега трябва да се заловим за работа.

Преди всичко трябваше да намерят място за бъдещия си дом. Ръдърфорд премина по улицата до самия край на селото и на десетина крачки от пролуката на оградата начерта на земята голям квадрат.

— Тук ще се издигне нашият дом — каза той.

— Защо искаш да го построиш точно насред улицата? — попита Джек Малън. — По-добре го постави в една редица с колибите на новозеландците.

— Емаи ни позволи да си изберем каквото си щем място за построяването на дома — възрази Ръдърфорд. — А аз смятам, че това място е най-удобно. Ако домът е на края на улицата, както всички жилища, от него ще се вижда само онова, което става насреща. А щом е посред улицата, от него ще се вижда всичко, което става по цялата улица от край до край. А тъй като това село има само една улица, от нашия дом ние ще виждаме всичко, което става в цялото село.

Домът крепост не бива да се прави от камъш. Той трябва да се изгради от камъни или от дебели греди, за да не могат не само копията, но дори и куршуми да пробият стените му. Тъй като пленниците нямаха никакви инструменти за изсичане на камъни, трябваше да спрат избора си на гредите. А откъде ще доставят тези греди? В гората те не можеха да отидат, защото не ги пущаха извън оградата. Пък и как ще мъкнат тежки греди от гората без коне и коли?

Но Ръдърфорд намери изход. В селото беше оцеляла една горичка от петнайсетина високи и дебели бора. Те растяха край самата ограда. След минута по стволовете заудряха брадвите на пленниците.

Половината село изтича да гледат как работят белите. Новозеландците никога не бяха предполагали, че с желязна брадва може толкова бързо да се повали един бор. Като задигнаха брадвите от „Агнеса“, те мислеха да ги употребяват като оръжие, а не като работни инструменти. Новозеландците, когато им беше нужно да отсекат дърво, подпалваха дънера му и след това го събаряха на земята с ръце. За един бор губеха няколко часа. Като научи за този начин, Ръдърфорд се учуди колко много време е било нужно на новозеландците, за да обградят цялото село с ограда от колове. Той разбра, че оградата е създадена с труда на няколко поколения.

Ръдърфорд работеше с наслада. Могъщите му мускули радостно се напрягаха. Защото той нищо не беше правил цели шест месеца, а това е тежко за един здрав и от най-ранни години свикнал на труд човек. Треските с такава сила летяха на всички страни, че зрителите, без да щат, се държаха на известно разстояние. Като поваляше дървото, Ръдърфорд поемаше дълбоко дъх и с длан бършеше потта от челото си. Тогава Джек Малън сядаше върху поваления ствол и кастреше клоните.

Като повалиха три бора и ги очистиха от клоните, те се заеха да ги разсекат на равни части. Това отне доста много време и Ръдърфорд съжаляваше, че нямат трион. От всеки бор излязоха по три-четири по-дълги, но дебели греди. Джек Малън обели кората им, а Ръдърфорд изсече при краищата вдлъбнатина. Тези вдлъбнатини той разположи така, че гредите да могат да пасват.

Сега приготвените греди трябваше да се пренесат до мястото на постройката. Зрителите останаха поразени, когато Ръдърфорд, без каквато и да било чужда помощ, метна гредата на рамо и я понесе, зачервен от напрягането. Кой можеше да подозира, че в този висок бял човек се крие такава исполинска сила! Оттогава новозеландците, като срещнеха Ръдърфорд, го гледаха с възхищение и дори с боязън.

Построяването на дома крепост продължи около две седмици. Емаи им позволи временно да нощуват в неговата колиба. Те се прибираха късно вечер, уморени от работа, и веднага лягаха да спят. Емаи ги посрещаше любезно и дружелюбно. Изглежда, че той ги ценеше много и се гордееше с тях. Те се страхуваха само от майка му. Тя намрази и двамата, но особено ненавиждаше Джек Малън. Когато той влизаше в колибата, тя фучеше от злоба. Само да се обърнеше настрана Емаи, и тя хвърляше в лицето на нещастния Джек стиска сено. Понякога през нощта той се събуждаше от ненадейна болка в хълбока. Старицата, използувайки тъмнината, го удряше с гегата си.

— Страх ме е от тази вещица — признаваше Джек Малън на своя приятел. — Тя иска да ме изяде като оная жена. Дано по-скоро се приберем в нашия дом.

А в това време стените на къщата малко по малко растяха. Отпред Ръдърфорд остави отвор за врата — за истинска врата, през която ще може да се влиза, без да се навежда.

— А къде ще изсечем място за прозорец? — попита Джек Малън.

— Прозорец няма да оставяме — отвърна Ръдърфорд. — В крепостта прозорци не са нужни. Защо ни са? Само да могат по-лесно да се вмъкнат при нас? Не, в крепостта трябва да има не прозорци, а бойници. Виж, аз вече направих няколко бойници. През тях може отлично да се стреля.

И той показа на Джек Малън няколко прореза, направени в стените на различна височина от земята.

— Да стреляме ли? — Учуди се Джек. — Че как ще стреляме, като нямаме огнестрелно оръжие?

Ръдърфорд сложи пръст на устата си и се обърна. Но те бяха между стените на жилището, пред вратата нямаше никого и никой не можеше да ги види. Тогава Ръдърфорд се наведе, отмести встрани тежкия дървен пън, разрови пръстта под него и извади от ямичката един пистолет.

— Откъде си го взел? — попита смаян Джек Малън.

— В колибата на Емаи, под сеното, са скрити всички пистолети на нашия боцман — отвърна Ръдърфорд. — Има седем или осем парчета. Вчера през нощта ми стана студено, зарових се по-дълбоко в сеното и ги намерих.

— А защо си взел само един?

— Страх ме беше Емаи да не забележи, че липсват пистолети. Тогава той, разбира се, веднага би заподозрял нас, защото от чуждите само ние влизаме в колибата му. Впрочем лошото не е в това, че имаме само един пистолет, а че в този пистолет има само един заряд. Но аз не се отчайвам. Щом ни е потръгнало веднъж, ще ни провърви и втори път. След време ще имаме много заряди. Трябва само да умеем да чакаме.

Ръдърфорд сложи пистолета обратно в ямичката, внимателно я засипа с пръст и я закри отгоре с пъна.

Постройката искаше все нови и нови греди. Ръдърфорд всеки ден събаряше по един бор и горичката малко по малко оредяваше.

— Отсечи ей тоя — каза му веднъж Джек Малън и го поведе към едно грамадно дърво. — Този е най-големият бор в селото. От него ще излязат най-малко шест греди.

— Не, този бор ще оставя — възрази Ръдърфорд. — Той ще ни потрябва за друга цел.

— За каква? — попита Джек Малън.

Вместо отговор Ръдърфорд обхвана ствола на бора с ръце и се закатери нагоре. За него, моряка, който беше свикнал да се катери по мачти, това не беше трудно. Той се катереше все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна до тънкото върше, което вятърът люлееше от една страна на друга. Като приседна на огъващия се клон, той взе жадно да се взира в неизмеримото пространство, което се откриваше пред него.

Той виждаше двете реки, които се съединяваха на три мили от селото, виждаше безкрайния килим на горите, виждаше в далечината покрити със сняг планини, виждаше заплетена мрежа от долове и клисури, които пресичаха цялата страна. Той се вглеждаше втренчено във всяко хълмче, във всяко долче, мъчеше се да запомни добре и най-малката подробност на околната местност.

След цяла седмица упорит труд дървената стена стана ръст и половина по-висока от Ръдърфорд. И той реши, че е време да се залавят с покрива. За покрив той беше приготвил тънки вейки от изсечените борове. Работата вървеше бързо, но скоро се свършиха гвоздеите им. За новозеландците гвоздеите бяха необикновена скъпоценност и Емаи заяви, че няма да им даде нито гвоздей повече. След дълги молби той подари на пленниците си малко тел, задигнат от склада на „Агнеса“. С този тел те завързаха останалите гредички на покрива за горните греди на стените.

Когато покривът беше готов, те затъкнаха пролуките между гредите със суха трева. За бойниците Ръдърфорд измайстори дървени запушалки — нещо като тапи — с тези запушалки можеше да се затварят бойниците отвътре. Направи вратата от дебели дъски и по липса на железни панти я окачи на дървени. Тя се затваряше с голяма борова ключалка.

Ръдърфорд направи пещ от глина и я постави пред къщата под открито небе. С много по-голямо удоволствие той би я поставил вътре вкъщи, но сега му бяха добре известни обичаите на новозеландците и знаеше, че те ще сметнат жилището му за осквернено, ако вземе да готви храна в него. А едно осквернено жилище трябва незабавно да бъде разрушено.

Емаи реши да бъде щедър докрай и им подари казана, който Ръдърфорд мъкнеше, за да помага на Ешу. Благодарение на този казан те можеха да си готвят храна по европейски.

Домът крепост най-сетне беше готов. От неговата порта се откриваше изглед към цялата улица, до самата вратичка на оградата.

ЛОВЪТ

Като се върна в родното си село, Ешу съвсем престана да обръща внимание на пленниците. По-раншната й дружба с Ръдърфорд сякаш изчезна. Тя вече не говореше по цели часове с него, както по-рано. Тя заспиваше, преди той да се е върнал от работа, и излизаше на полето, преди да се е събудил. Всички мисли на Ешу бяха заети с приятелките й от детинство, с които тя се срещаше след дългата раздяла, и не мислеше за Ръдърфорд. Те почти не се виждаха. Тя не дойде нито веднъж дори да погледа как той сече боровете и си строи къща.

Но така беше само в началото. На другия ден след преселването на пленниците от колибата на Емаи в дома крепост тя се появи на техния праг. Домът я порази със своята масивност и височина. Той беше само с половин лакът по-нисък от колибата на баща й. Тя с уважение потупа с длан по свежите греди.

— Какъв здрав дом! — каза тя, като се обръщаше към Ръдърфорд. — Не биха могли да го съборят всички наши воини, дори да се съберат заедно. Кажи, в родината ти има ли много такива къщи?

— В моята родина в такива къщи живеят само най-бедните хора — отговори Ръдърфорд, — а домовете на богатите са по-високи от дърветата и приличат на планини.

— А ти в родината си беше ли богат човек? — попита девойката.

— Не, много беден.

— А тук ще бъдеш богат. Баща ми те обича и ще те направи много богат, ако не избягаш от нас, както искаше да избяга твоят брат. Той ще ти даде много свине. Ти си толкова силен, и, разбира се, ще се отличиш в боевете и ще станеш най-добрият наш воин. Домът ти не ще може да побере плячката, която ще вземеш през войната. Гледай колко гвоздеи ти даде баща ми. Той ще ти даде още много разни неща. Ако баща ми види, че не искаш да бягаш от него, ти ще станеш много богат.

— Кажи, Ешу — попита я Ръдърфорд, — напускала ли си за дълго родното си село?

— Да, много за дълго — отговори девойката. — Баща ми винаги ме взема със себе си на война. Последния път странствувахме с баща ми от една пролет до друга.

— И аз видях как се зарадва, когато се върна у дома си — продължаваше Ръдърфорд. — Ти навярно често си спомняше за твоето село, докато странствуваше с баща си?

— Тъгувах през цялото време.

— И аз през цялото време тъгувам за родината си — каза Ръдърфорд.

Ешу се замисли и замълча.

— Зная, че тъгуваш — каза тя най-сетне. — И ми е много жал за тебе.

Ръдърфорд предложи на девойката да разгледа къщата отвътре. Тя отвори вратата. Устройството на вратата я заинтересува много. Входът на новозеландската колиба никога не се затваря. Ешу за пръв път видя врата, която може да се затваря, и преди да влезе вътре, няколко пъти затваря и отваря вратата.

Вътре беше още съвсем празно. Ръдърфорд се канеше да направи в бъдеще нарове за спане, но засега още нямаше нарове и те трябваше да спят направо на сеното. Ешу се спря посред стаята и плахо погледна към ъглите. Дебелината на стените я плашеше. Новозеландските колиби са направени от тънък камъш, който лесно може да бъде пробит на всяко място. И в дома на белите Ешу се почувствува като в затвор.

Бойниците бяха затъкнати. Джек Малън случайно притвори вратата. Настъпи пълна тишина. Девойката викна, отвори изцяло вратата и побягна.

Оттогава Ешу започна да посещава всеки ден пленниците. Но Ръдърфорд вече нито веднъж не успя да я придума да влезе в къщата им.

Емаи наистина не можеше да бъде наречен скъперник. Той понякога биваше дори много щедър към своите пленници. И все пак, като се върна в родното си село, той почна да ги храни съвсем зле. Ръдърфорд разбираше защо е така. Той виждаше, че новозеландците са много бедни и повечето от времето живеят полугладни. Свине колят само в много тържествени случаи. Дори и върховният вожд не винаги може да се нахрани до насита. По-рано ги хранеха жителите на селото на Ренгади. Те хранеха и Емаи, докато той заедно със своя отряд им гостуваше. Това беше нещо като данък, който върховният вожд налага на подчиненото село. Но сега, в столицата си, Емаи беше принуден да храни своите пленници за своя сметка. А да нахраниш двама здрави моряци не е така лесно.

Ръдърфорд и Джек Малън отслабнаха още първия месец от живота си в столицата на племето. Те бяха сити само през дните, когато Ешу тайно им донасяше по малко зеленчуци от полето. Ако ги пуснеха зад оградата, те биха могли да се изхранят с лов и риболов. Но как може да се храни човек, затворен в селото?

За щастие Джек Малън в края на краищата намери начин как да се помогне в нещастието. В Нова Зеландия имаше много диви гълъби. Понякога те на цели ята долитаха от гората в селото и си търсеха храна сред разните отпадъци. Новозеландците се опитваха да ги бият с копия и камъни. Но дивият гълъб е много предпазлива птица. Никога няма да пусне човек наблизо до себе си.

И ето, с тези именно гълъби реши да ловува Джек Малън. Но той се въоръжи не с копие и камъни — щом новозеландецът трудно може да убие гълъб с копие, какво да кажем за белия човек. Не, той измоли от Ешу тънка връв, изплетена от ленени влакна, и завърза единия й край за малък клуп. Като избра едно малко хълмче между къщата и оградата, той сложи на върха му шепа динени семки. Заобиколи семките с клупа и се скри от другия край на връвта зад един голям пън на двайсетина крачки от примката. Летящото над селото ято гълъби скоро забеляза съблазнителните динени семки. След минута един гълъб се спусна в предателската примка. Джек Малън дръпна връвта и примката стегна крака на гълъба. Не мина и половин час и непредпазливата птица беше сварена.

Този начин на ловуване се оказа толкова сполучлив, че Джек ловеше понякога по пет-шест гълъба на ден. Сега пленниците можеха да не се страхуват вече от глад.

След няколко дни сполучливо ловуване Ръдърфорд и Джек Малън решиха да занесат няколко птици подарък на Емаи. Като влязоха в колибата на върховния вожд, те му дадоха пет гълъба. Емаи беше извънредно доволен. Той веднага откъсна шийките на убитите птици и почна да смуче кръвта.

— Вие сте добри ловци — каза той. Хитри сте. Вие сте по-хитри от всички ловци на моето племе. А хитрият ловец е най-добрият ловец.

— Тук, в селото, няма какво да ловуваме — забеляза Ръдърфорд. — Виж, ако ни пуснеш в гората, бихме ти донесли много дивеч.

Емаи подозрително погледна Ръдърфорд в очите. Но очите на Ръдърфорд бяха простодушни и честни. Емаи се направи, че не е чул думите на пленника си, и не отговори нищо.

Но той ги беше запомнил, беше запомнил думите на Ръдърфорд и много мисли над тях. На третия ден той дойде пред вратата на дома крепост.

— Слушай, Жълтокоси — каза той, — утре аз с воините си отивам на лов в гората. Искам да те взема със себе си и да видя умееш ли да ловуваш.

— Добре! — отговори Ръдърфорд. — Утре ще дойдем с теб на лов.

— Не — възрази Емаи, — ще взема само тебе. А другарят ти ще остане у дома.

— Аз не умея да ловувам сам, без другаря си — опита се да възрази Ръдърфорд. — В родината си ние винаги ходехме на лов заедно с него. Той е много по-добър ловец от мене. Гълъбите, които ти донесохме, ги улови той.

— Ти си прекалено скромен, Жълтокоси — каза Емаи. — Аз не вярвам на думите ти. Ти си по-голям, по-умен, по-опитен от другаря си и умееш да ловуваш по-добре. Той е още млад и може да си постои вкъщи.

Ръдърфорд веднага разбра тайната мисъл на вожда. Емаи виждаше как той постоянно се грижи за Джек Малън, как дели всичко с него, как винаги му помага. И Емаи знаеше, че той никога няма да се реши да бяга и да остави другаря си в плен. Затова Ръдърфорд разбра, че е безполезно да моли Емаи да вземе със себе си на лов и Джек Малън. Той престана да спори и млъкна.

— А с какво ще ловуваш? — попита Емаи. — Нали нямаш нито пушка, нито копие.

— Оръжие ще си набавя — отговори Ръдърфорд, — не се безпокой.

И наистина привечер оръжието на Ръдърфорд беше готово. Той го направи от ластика, който му служеше за жартиера. Това беше най-обикновен ластик, известен на всички европейски малчугани. През детството си Ръдърфорд беше осакатил с ластик не малко врани и врабци. А да удариш новозеландски папагал не е по-трудно, отколкото английска врана. Ръдърфорд събра дребни камъчета и спокойно легна да спи.

Емаи го разбуди рано сутринта. Ръдърфорд напълни с камъчета джобовете си и излезе от къщи. Емаи го чакаше, наобиколен от двайсетина воини. Воините бяха въоръжени с леки тънки копия. Само на рамото на Емаи висеше пушка — великолепната пушка на капитан Кофайн.

Джек Малън изпрати приятеля си до портата на селото. Той беше бледен от страх — за пръв път му предстоеше да остане за няколко часа съвсем самичък сред новозеландците.

Около час ловците вървяха край брега на реката, после свърнаха в гъстата девствената и тъмна гора. От страх, че Ръдърфорд ще се опита да бяга, новозеландците не го изпускаха от погледа си и вървяха по петите му. И това, разбира се, много пречеше на лова.

В Нова Зеландия няма едър дивеч. Големите четирикраки животни не са могли да преминат през океана и да заселят тези далечни острови. Но затова пък в новозеландските гори гъмжи от птици.

Ръдърфорд отново беше учуден от ловкостта, с която новозеландците владеят копието. Те без мъка улучваха целта на разстояние от четиридесет крачки. Можеха да прободат с копие скорец на клонче, осемсантиметрова риба на дъното на ручея. Но птиците в Нова Зеландия са много предпазливи и наплашени и рядко допускат ловеца дори на четиридесет крачки от себе си. Шумният, нетърпелив новозеландец е съвсем неспособен да се промъква тихо, да седи в засада. А не може да бие птици във въздуха, защото копието не лети достатъчно бързо.

И все пак воините убиха с копия повече дивеч, отколкото Ръдърфорд със своя ластик. Камъкът от ластика лети много по-надалеч от копието, но в точността не можеше да се сравнява с него. Освен това папагалите се оказаха много здрави и жилави. Копията ги пробождаха от край до край, а камъните на Ръдърфорд, дори когато ги улучеха, в повечето случаи само ги караха да излетят. И към средата на деня, докато воините имаха вече по шест-седем птици, Ръдърфорд беше убил само два стари, жилави папагала и един непредпазлив гълъб. Той беше много смутен от тази несполука. Едно го утешаваше — Емаи беше още по-зле.

Емаи за пръв път беше излязъл на лов с пушка. Новозеландците имаха пушки вече повече от половин година, но през цялото време на пребиваването си в плен Ръдърфорд беше чул само един изстрел — изстрелът, с който Джон Уотсън уби кучето. Новозеландците носеха пушките само да всяват страх и не се решаваха да стрелят. Но сега Емаи поиска да направи пръв опит за лов с пушка.

Той отлично умееше да я зарежда. Барут, куршуми и сачми имаше достатъчно. Но Ръдърфорд забеляза, че той съвсем не знае как да се мери. Вместо да притисне приклада до дясното си рамо, Емаи при стрелянето го притискаше към корема си или към средата на гърдите.

През първите три часа на лова вождът стреля над двайсет пъти и все не улучваше. И се срамуваше от своите несполуки пред белия човек. Той искаше да помоли Ръдърфорд да го научи да стреля, но не се решаваше да даде в ръцете на пленника такова могъщо оръжие. А Ръдърфорд мълчеше и се правеше, че не забелязва несполуките на вожда.

Но най-после вождът не издържа. Като издебна един миг, когато и двайсетте воини бяха наблизо, Емаи се приближи до Ръдърфорд и го помоли да му покаже как белите хора стрелят с пушка. Ръдърфорд се престори, че не вижда двайсетте копия, насочени срещу него от всички страни. Той безгрижно се усмихна, взе пушката от ръцете на вожда, прицели се и стреля в птицата киви, която стоеше на буца пръст на стотина крачки от него. Кивито се преметна и падна. Ръдърфорд върна пушката на Емаи и спокойно тръгна да вдигне убитата птица.

После той обясни на вожда как трябва да се мери и му даде няколко урока по стрелба. Емаи се оказа много възприемчив, слушаше учителя си с увлечение и страшно се зарадва, когато лично уби първия папагал. А Ръдърфорд по време на уроците пъхна незабелязано в джоба си няколко куршума и шепа барут.

„Ще станат за моя пистолет“ — помисли си той.

В храстите намериха кости от някакво голямо животно.

— Това е моа — възкликна един от воините.

— Нима във вашата страна се въдят такива огромни зверове? — попита Ръдърфорд.

— Моата не е звяр, а птица — каза Емаи и показа на Ръдърфорд птичия клюн, дълъг половин човешка ръка. — Живи моа вече няма; ние намираме само костите им. Но когато моята майка е била малко момиче, тя била виждала живи моа. Моата били на ръст по-големи от колиба и много силни, но толкова глупави, че ги убивали като папагали. Тогава всички били сити, защото всеки ден ядели месо от моа. Но сега от моата са останали само кости.

Като вдигна една птича кост, голяма колкото конски крак, Емаи я метна далеч встрани.

— Разправят — прибави той след дълго мълчание, — че в планините са останали още няколко живи моа. Но те живеят много нависоко и хората не могат да стигнат там.

Макар през цялото време на лова Ръдърфорд да се правеше, че мисли само как да убие колкото може повече птици, в действителност го интересуваше съвсем друго. Той се мъчеше колкото може по-добре да изучи околностите на селото. Всичко, което му се изпречваше по пътя, той съпоставяше с онова, което беше видял, когато седеше на върха на бора. И много от наблюденията го зарадваха силно.

Ловците се върнаха в селото късно вечерта. Джек Малън се хвърли на врата на Ръдърфорд. Цял ден той беше обхванат от такъв страх, че нито веднъж не излезе от къщи.

ПЛАН ЗА БЯГСТВО

На другата сутрин, щом стана, Ръдърфорд се покатери на върха на бора и стоя там повече от половин час. Като слезе долу и се убеди, че не го следят, той отиде до оградата и дълго, с голямо внимание гледа през пролуката. Когато се върна при прага на къщи, лицето му беше толкова сериозно и тайнствено, че Джек Малън се разтревожи.

— Виждам, че си намислил нещо, Ръдърфорд — каза той. — Защо не ми разкажеш?

— Пак ще трябва да поработим с тебе, Джек — отвърна Ръдърфорд.

— Да поработим? Искаш да направим нарове?

— Не, съвсем не нарове — усмихна се Ръдърфорд. — Наровете могат да почакат.

И като седна на прага, той разказа на другаря си плана, за който беше мислил вече няколко седмици.

— Това село има прекрасно разположение — започна той. — В случай на война почти е невъзможно да бъде превзето. Отпред го прегражда река, а отзад — дълбок овраг, който започва зад самата ограда. Склоновете на този овраг са толкова стръмни, че по тях човек не само не може да се изкачи, но дори и да се спусне долу.

— Защо ми говориш това? — прекъсна го Джек Малън. — На нас от това не ни става по-лесно, че тяхното проклето село е толкова добре разположено. Нас това не ни засяга…

— Не, засяга ни — възрази Ръдърфорд. — Тук е нашето спасение. Изслушай ме докрай. Оврагът, за който ти говоря, се простира на петнайсетина мили в двете страни и там се съединява с други оврази, вече не толкова дълбоки. Но в нашия овраг човек може да слезе само на пет мили оттука. Друго място за слизане няма.

— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го пак Джек Малън.

— От върха на бора великолепно се виждат всички околности. Едно друго забелязах през време на лова, а някои неща ми разказа и Ешу. Но слушай. Ако ние изведнъж се окажем на дъното на този овраг, ще минат не по-малко от два часа, преди нашите преследвачи да могат да слязат там. А ако се озовем на дъното на оврага съвсем незабелязано, бихме се оказали на трийсетина мили оттук, преди новозеландците да са се досетили къде сме се дянали…

— А как ще се окажем на дъното на оврага? Нали самият ти каза, че най-близкото място за спускане се намира на пет-шест мили оттук.

— Не ме прекъсвай…

— Досетих се — каза Джек Малън: — ти искаш да се промъкнем през оградата и да се спуснем в оврага по въже.

— Не — възрази Ръдърфорд, — излъгал си се. Между оградата и оврага има едно тясно пространство, където постоянно дежурят воини. Новозеландците пазят своите и-пу отвън много по-усърдно, отколкото отвътре. Нас непременно ще ни забележат, ако почнем да се промъкваме през оградата. Пък и откъде ще намерим въже, за да се спуснем в оврага? Тукашните въжета са тънки и се късат като паяжина, а въжетата на „Агнеса“, с които ни вързаха през първата нощ на пленничеството, Емаи подари на жителите на крайбрежните села. Не, моят план е твърде труден, но затова пък е много по-сигурен.

— Е, разказвай тогава.

— Слушай. Нашият дом е разположен на десет крачки от оградата и значи на петнайсет крачки от оврага. Трябва да изкопаем тунел. Той трябва да започва в нашата къща и да завършва в оврага, в самото му дъно. Предстои ни тежка работа, защото оврагът е много дълбок. Но диваците никога не влизат в нашия дом и ние можем спокойно да работим нощем. Почвата тук е доста мека. Ако се заловим здравата за работа, след три месеца тунелът ще бъде готов. Всички ще легнат да спят, а ние ще се спуснем на дъното на оврага. Горната част на тунела ще замаскираме с нещо, та никой да не може да се досети как сме избягали. Когато Емаи изпрати за нас потеря, ние ще бъдем вече далеч!

Джек Малън подскочи от радост.

— Ура! — викна той. — След три месеца ще сме свободни.

Ръдърфорд печално се усмихна.

— Не бързай толкова, Джек. Да предположим, че избягаме след три месеца. Но нас непременно тогава ще ни заловят. Ако не попаднем при Емаи, ще попаднем при някой друг вожд. Нашето положение след бягството ще стане много по-лошо. Не, оттук можем да бягаме само когато веднага можем да избягаме и от Нова Зеландия. Ние ще напуснем селото, когато чуем, че край новозеландските брегове стои някакъв кораб. А дотогава ще живеем тук и ще се правим, че дори не мислим за бягство. За кораба ще чуем веднага, щом се появи. Тук вестите се предават бързо по целия остров. Зная, че кораб в края на краищата ще дойде, защото европейците, макар и рядко, но посещават бреговете на Нова Зеландия. Та тогава именно ще се спуснем в оврага.

Ръдърфорд замълча, замисли се и накрая добави:

— Но всичко това е за в бъдеще. А засега трябва да работим и да търпим.

ТУНЕЛЪТ

Започнаха да работят още първата нощ. Нямаха никакви инструменти и се заловиха да копаят с ножовете си. Почвата, върху която беше построена къщата, беше доста рохкава, но все пак работата не спореше. Ножовете затъпяваха и Ръдърфорд разбра, че ще ги изхабят съвсем за една нощ. Тогава решиха да копаят направо с ръце. Но това се оказа още по-бавно. През открехнатата врата нахлу утринната светлина и пленниците останаха ужасени, че са изкопали толкова малко.

— Тъй и за пет години няма да стигнем до дъното на оврага! — възкликна печално Джек Малън.

Като прикриха изровената ямичка с една дъска и засипаха дъската с тънък слой пръст, за да не привлече вниманието на някой случаен посетител, пленниците легнаха да спят. Ръдърфорд се събуди към пладне. Без да буди другаря си, той взе брадвата и се залови да дяла малка борова греда. След половин час от гредата се получи грубо подобие на дървена лопата.

Новозеландците се струпаха около него и гледаха какво прави Ръдърфорд. Но той не се страхуваше, че те ще отгатнат плана му. Защото новозеландците никога не бяха виждали лопати и не можеха да знаят, че с лопати се копае. Жителите на селото бяха свикнали да виждат, че Ръдърфорд постоянно сече нещо за своя дом, и нищо не подозираха.

Скоро беше готова и втора лопата. На следната нощ работата тръгна много по-бързо. Впрочем далеч не толкова бързо, както се искаше на пленниците. Мекият бор се хабеше от търкането о твърдата земя. На сутринта лопатите се бяха превърнали вече на стъргалки и трябваше да ги захвърлят. Като се наспа, Ръдърфорд се зае да направи две нови лопати.

— И тия сутринта ще станат на стъргалки — въздъхна той. — Ех, да имахме желязо или поне някое по-здраво дърво… Пък то всеки ден ще трябва да правя нови лопати.

Но главният недостатък на боровите лопати беше, че бяха много тъпи и съвсем не можеха да се забиват в земята. Пък ако ги направеха по-остри, веднага се чупеха. И пленниците всяка сутрин изпадаха в отчаяние, като виждаха колко малко са изкопали през нощта.

А Емаи нямаше търпение отново да изпита своята пушка. Не мина и седмица, и той пак се стъкми за лов и повика със себе си и Ръдърфорд. Това беше добре дошло, защото Джек Малън, като работеше нощем, спеше по цял ден и никак не можеше да лови гълъби. Като тръгнаха за гората, Ръдърфорд взе със себе си този път не само ластика, но и брадвата. Ловуваха, както и първия ден, с тая разлика, че сега Емаи имаше много по-голямо доверие в Ръдърфорд, по-често му даваше да стреля с пушката. За вожда това беше изгодно, защото Ръдърфорд стреляше много по-добре от него и щедро му даваше повече от половината от убития дивеч. Към края на деня и двамата бяха накачени от глава до пети с убити птици. Ръдърфорд беше двойно доволен — през време на стрелбата той пак успя да натъпче джобовете си с барут и куршуми.

На връщане недалеч от селото Ръдърфорд видя един висок кипарис. Той го повали с брадвата си и отсече от стъблото му голяма част. Метнал тежкото дърво на могъщите си рамене, запъхтян, той го домъкна до селото и го хвърли пред прага на дома си.

— Гледай какво твърдо и здраво дърво — каза той на Джек Малън, като бършеше потното си чело. — Това не ти е бор. Кипарисът няма да се рони. Ще имаме лопати, не по-лоши от железните.

На следната сутрин той се залови да дяла донесеното дърво. Дървото беше толкова плътно, че брадвата едва го дялаше, и почти цял ден мина, докато приготвят лопатите. Но затова пък какви лопати бяха това! Здрави, остри!

Работейки постоянно в тясната дупка, пленниците съвсем бяха изпокъсали матроските си куртки. През широките дупки се виждаше голо тяло. Новозеландците винаги ходеха полуголи и в прохладно време се чувствуваха така добре, както и в жега. Но на Ръдърфорд и Джек Малън сутрин им беше много студено. Ръдърфорд разказа за това на Ешу. Девойката веднага изтича в колибата си и се върна с две ленени рогозки.

— На, вземи — каза тя. — Аз съм ги тъкала.

Дивият лен расте навсякъде из Нова Зеландия. Новозеландските жени плетяха от него груби рогозки, които служеха за одеяла и наметала. Пленниците с благодарност взеха подаръка на Ешу. Той им помогна много.

— Ако един ден се върна в родината си — каза Ръдърфорд на другаря си, — ще ми бъде жал да се разделя с тази мила девойка.

Пред Ръдърфорд и Джек Малън се изправи нова задача — къде да слагат пръстта, изровена от ямата. Отначало я разхвърляха по пода на своя дом. Но скоро подът се издигна на фут и половина. Тогава те покриха с дебел пласт пръст покрива и най-сетне взеха да изсипват пръстта в малката долчинка до оградата, точно зад техния дом. Върху прясно изсипаната пръст сутрин слагаха слой от борови клонки, за да не привлече вниманието на диваците. Но за два месеца долчинката се оказа запълнена догоре. Впрочем след два месеца работата им спря.

По това време дълбочината на изровената от тях яма превишаваше вече три пъти ръста на Ръдърфорд. Спускаха се в нея по дълъг прът — за моряка, свикнал да се катери по мачтите, този прът напълно заменяше стълбата. Ямата беше толкова тясна, че в нея едновременно не можеха да влязат двама души. Това ги принуждаваше да работят на смени. Изкарваха пръстта горе с кошничка, която беше вързана за дълга връв. Тази връв Ръдърфорд беше изплел от няколко ленени вървици, направени от новозеландските жени. И все пак тя беше толкова слаба, че всяка минута се късаше и трябваше да я завързват отново и отново.

Почвата, толкова рохкава горе, ставаше все по-сбита надолу. Дори и кипарисовите лопати на няколко пъти се чупеха и Ръдърфорд правеше нови от останалото парче дърво. В дълбочината започнаха да срещат често кръгли камъни, големи колкото юмрук. С ръце ги измъкваха от пръстта. И ямата ставаше едва с осем-дванайсет сантиметра по-дълбока за една нощ.

Най-сетне стигнаха до голям плосък камък, който им прегради пътя надолу.

Оврагът беше много дълбок и Ръдърфорд мислеше да почне да копае хоризонтална шахта чак когато вертикалната стигне нивото на дъното на оврага. Но камъкът, който им преграждаше пътя надолу, накара пленниците да променят плановете си. Веднага се заловиха да копаят страничен ход по посока на оврага. Ръдърфорд се надяваше по такъв начин да изобиколят камъка, да стигнат до по-рохкаво място и тогава да променят отново посоката и да копаят пак надолу.

На първо време копаенето на страничния ход тръгна доста бързо. С лопати тук нищо не можеше да се направи и поради липса на лизгари пленниците почнаха да копаят земята с брадвите. Брадвите, разбира се, бързо затъпяха и се захабиха, но за три нощи страничната шахта достигна такава дължина, че Ръдърфорд можеше свободно да се изтегне в нея в целия си колосален ръст. Наистина шахтата беше тясна и трябваше да се работи лежешком, но пленниците нямаха нужда от по-голяма ширина. Те бяха съгласни да се измъкнат от своя затвор и пълзешком.

Но заобикалянето на камъка се оказа не така лесно. Той беше много голям. Страничната шахта ставаше все по-дълга, а не можеше да я насочат в дълбочина.

— Страхувам се — каза Ръдърфорд — изходът от нашето подземие да не се окаже на такава височина, че да не можем да се спуснем на дъното на оврага.

И ето най-сетне дойде нощта, когато те бяха принудени да прекратят работата и в страничния вход. Друг камък, пак така здрав, както предишният, прегради пътя на новата шахта. Сега им бяха пресечени и двата пътя — и надолу, и встрани.

Напразно Ръдърфорд чука до сутринта с брадвата по камъка. Стоманената брадва се сплеска, а неумолимият камък дори не помръдна. На разсъмване Ръдърфорд излезе от подземието и каза:

— Всичко е свършено. Никога няма да се доберем до оврага.

Надеждата, която толкова време ги ободряваше, изчезна. Всички усилия, всички безсънни нощи пропаднаха напразно. Дори и кораб да посети Нова Зеландия, те не ще могат да напуснат селото и завинаги ще си останат в плен.

ЗНАХАРЯТ

Минаваха месеци. Мъката, отчаянието, безнадеждността не даваха мира на пленниците. Те измисляха хиляди начини за бягство, но всички бяха еднакво неизпълними и те скоро ги изоставяха. По цели седмици лежаха на сеното в своята къщица със затворени очи и се мъчеха да не мислят за нищо.

Особено мъчително тъгуваше Джек Малън. Той побледня, отслабна, стана равнодушен към всичко. Само гладът го караше понякога да излиза от къщи и да лови с примката гълъби. Почти всяка нощ той будеше другаря си със силни охкания.

Мъката терзаеше и Ръдърфорд, но той я прикриваше и се мъчеше да ободри Джек. Той пущаше шеги, смееше се, пееше весели матроски песни, измисляше разни занимания, за да убие времето, но и самият в края на краищата не издържаше и навъсено лягаше на сеното до своя другар.

Той имаше само едно развлечение — лова. Емаи често го вземаше със себе си в гората. Вождът се отнасяше към своя пленник приятелски. Той го обичаше много. Те стреляха поред с една пушка, заедно се катереха по хълмовете, прегазваха блата и ручеи, деляха поравно убития дивеч. Но Ръдърфорд знаеше, че постоянно го следят. Накъдето и да тръгнеше, го придружаваха воини, готови да пуснат в действие копията, щом се опита да избяга.

Пък и къде ще избяга? През време на лов те често срещаха жители от други села. Започваха да разказват за произшествия, станали в най-отдалечени части на острова. Ръдърфорд жадно се вслушваше в тези разкази. Ами ако, току виж, му разкажат, че на брега е дошъл кораб на бели хора и е спрял в еди-кой си залив? Той чакаше тази вест по-скоро със страх, отколкото с надежда. Защото нямаше как да избяга, дори и да дойдеше кораб.

Но минаваха месец след месец, а слухове за кораб нямаше.

Една ранна сутрин Емаи напусна селото, като взе със себе си Ешу и почти половината от своите воини. От разговорите Ръдърфорд разбра, че Емаи тръгва по околните села да свика младшите вождове на война срещу кръвожадния Сегюи, върховен вожд на съседното племе. На заминаване Емаи възложи управлението на селото на своя племенник.

Животът на пленниците стана още по-скучен. Те се лишиха дори от Ешу, която всеки ден ги развличаше с разговорите си. И Ръдърфорд нямаше с кого да ходи на лов.

В продължение на много седмици селото нищо не беше чувало за своя вожд. Съвсем престанаха да хранят пленниците. Ръдърфорд разбра, че ако не го пуснат на лов, ще умрат от глад. Най-сетне той чу, че племенникът на Емаи се тъкми за лов заедно с няколко воини. Ръдърфорд го помоли да вземат и него. Племенникът на Емаи се съгласи.

Ловът се оказа несполучлив. Емаи беше взел за войната всички пушки, каквито имаше в селото, и Ръдърфорд трябваше да стреля с ластика си. Той не уби почти нищо и унило бродеше по хълмовете.

А в това време Джек Малън лежеше вкъщи на сеното и се мъчеше да заспи, за да не мисли за печалната си участ. Изведнъж вратата скръцна и се отвори. Джек скочи изплашено. На прага стоеше стар, прегърбен новозеландец.

Джек Малън неведнъж вече беше срещал на селската улица този новозеландец. Беше старият знахар, магьосник и татуировчик. Ако някой от жителите на селото се разболееше, водеха в колибата му този старец и той лекуваше болния със заклинания и пускане на кръв.

Джек плахо излезе да посрещне знахаря. Когато Ръдърфорд излизаше на лов, Джек изпитваше постоянен ужас и се боеше от всяка дреболия. Но гостът се държеше много дружелюбно. Той наведе глава и потърка носа си о носа на Джек.

— Майката на Емаи е много болна — каза той. — Емаи ще се разсърди, ако, когато се върне, научи, че е умряла. Аз трябва да я излекувам. Трябва да й разрежа дясното рамо, та болестта да излезе от тялото й. Но нямам остър нож. А ми е нужен много остър нож. Ножовете на белите хора са по-остри от нашите. Дай ми твоя, довечера ще ти го върна.

Джек не знаеше как да постъпи. Когато го нямаше Ръдърфорд, той никога не знаеше как да постъпва. Ако даде ножа си на знахаря, той може би няма да му го върне. Ако ли пък не му го даде, знахарят ще се разсърди и кой знае какво може да стори.

И той реши да му го даде.

— На, вземи ножа — каза той, — но непременно ми го върни довечера. Този нож ми го подари Емаи. Той ще се разсърди, ако научи, че ти не ми си върнал ножа.

Знахарят взе ножа и тръгна към колибата на вожда, а Джек Малън легна на сеното и затвори очи.

Започваше да се смрачава вече, когато знахарят отново дойде пред дома на пленниците. Ръдърфорд все още не се беше върнал от лов. Малън чу стъпките и излезе на прага.

— Вземи си го твоя омагьосан нож! — злобно викна старецът и хвърли ножа на земята. — Ти си вселил в него зли духове и те убиха майката на вожда. Със своята магия ти уби майката на вожда. Ако знаех, никога не бих се докоснал до този нож. Емаи ще се върне и ще накаже убиеца.

Старецът си отиде, като заплаши на сбогуване Джек с юмрук. Джек не разбра добре думите на знахаря, но много се изплаши. Той бързо сложи резето на вратата и се скри в най-далечния кът на стаята. Така той прекара в къта, докато не чу навън гласа на Ръдърфорд. Той отвори вратата и Ръдърфорд влезе вкъщи, носейки своя оскъден лов — два папагала и едно киви.

— Чу ли новината? — попита Ръдърфорд. — Умряла майката на Емаи. Сега минах край колибата на вожда. Там се е събрало цялото село.

Джек Малън не отговори нищо.

— Знаеш ли, радвам се, че е умряла — продължаваше Ръдърфорд. — Тази зла старица никога не ни е обичала. Тя имаше голямо влияние върху Емаи и аз постоянно се страхувах да не би да го придума да ни убие. За нейната болест говореха още сутринта, когато отивах на лов. Интересно е от какво ли е умряла.

— Заколиха я с моя нож — рече Джек Малън.

Той разказа подробно на Ръдърфорд за посещението на знахаря.

На другата сутрин, щом се съмна, и Емаи се върна в родното си село. Най-напред забелязаха връщането му жените, които отиваха на работа в полето. Те вдигнаха на крак цялото село и след минута то беше се стекло извън портата на оградата да посреща вожда.

Ръдърфорд остави спящия Джек Малън и също излезе да посрещне Емаи. Той стигна до портата тъкмо когато Емаи влизаше в нея, водейки след себе си своя отряд. Но колко се беше изменил върховният вожд за няколкоседмичното си отсъствие! Той вървеше и накуцваше с десния си крак, беше прегърбен и гледаше в земята. Перата, които красяха главата му, бяха изпочупени, смачкани. На състареното му лице имаше широка рана — тя чернееше от спечената кръв под лявата скула.

Воините, които водеше след себе си Емаи, бяха ранени до един. Те едва се движеха, болни, измъчени, мръсни. И колко малко от тях се бяха върнали у дома си! Когато напущаха родното си село, бяха тройно повече.

Последна влезе през портата една жена. Тя се поклащаше като сламка на вятър. Босите й крака бяха изподраскани до кръв, в чорлавите й коси се бяха вплели репеи и плява. Тя беше навела ниско изнемощялото си лице с хлътнали бузи и като минаваше през портата, се хвана с една ръка за стълбата, за да не падне.

— Ешу! — възкликна Ръдърфорд, поразен от вида на своята приятелка, и се спусна към нея.

Тя мълчеше.

— Какво ти е, Ешу?

— Не питай — каза тихо девойката. — Ние сме разбити. Сегюи двайсет дни ни преследва по петите.

Тя не се задържа на крака и падна. Той я вдигна и я понесе след разтревожената тълпа.

Жените на загиналите в боя воини виеха високо. Мъжете, които не бяха участвували в похода, се кълняха да убият Сегюи и да заличат цялото му село от лицето на земята. Племенникът на Емаи в яростта си счупи своето копие над главата си.

Ръдърфорд заедно с тълпата тръгна към колибата на вожда и сложи измъчената девойка на тревата пред входа. Тя беше изгубила съзнание. Като се обърна, той видя Емаи, който с една ръка държеше за рамо стария знахар, а с друга беше надвесил над него брадва. Лицето на Емаи беше изкривено от гняв, на устните му белееше пяна. Знахарят се гърчеше, гледайки с ужас брадвата, и с пресеклив писклив глас се мъчеше да обясни нещо.

Ръдърфорд изведнъж се досети за всичко. Емаи току-що беше научил за смъртта на майка си. Озлобен от неуспешната война, сполетян от новата неочаквана смърт, той искаше незабавно да отмъсти на някого за всичките си нещастия. Горко на оня, който попадне под ръката му в такава минута. Ръдърфорд се уплаши за нещастния знахар.

— Аз не съм виновен, Емаи — викаше знахарят. — Твоята майка я уби белият пленник, оня, дето е по-нисък на ръст. Той е магьосник, той лежи в своя здрава къща, прави магии и вика зли духове срещу цялото наше племе. Майка ти отдавна знаеше, че той ще я убие. Тя винаги го е мразила. Помниш ли, тя го ощипа за крака, когато ти доведе двамата пленници от морето? Той омагьоса своя нож и ми го даде. Аз нищо не знаех, аз исках да й разрежа рамото, за да пусна навън болестта. Но щом ножът докосна рамото й, тя умря. Пусни ме, Емаи, аз не съм виновен. Доведи тука този бял магьосник и му разбий главата.

Шестима воини вече влачеха Джек Малън към колибата на вожда. Той се оглеждаше встрани с изплашени очи и целият треперейки от страх. Поставиха го пред вожда.

— Убий мене вместо него! — викна Ръдърфорд и се хвърли напред.

Но брадвата блесна и Джек Малън падна мъртъв в краката на тълпата.

Десетки ръце хванаха Ръдърфорд отзад. Голяма корава длан му запуши устата. Емаи няколко секунди стоя неподвижно, сякаш не разбираше какво е станало. После брадвата блесна още веднъж и се стовари върху главата на знахаря. Двата трупа — бял и кафяв — лежаха един до друг.

— Пуснете го — каза Емаи с тих, отпаднал глас, обръщайки се към воините, които държаха Ръдърфорд.

Ръдърфорд закри лицето си с две ръце и се затътри към своя опустял дом.