Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 16 гласа)

Информация

Набиране
Коста Борисов (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Николай Чуковски, Капитани на фрегати

Преведоха от руски Милка Молерова (части 1–2), Яню Стоевски (части 3–5)

Редактор Тамара Такова

Художник Тончо Тончев

Художествен редактор Александър Стефанов

Технически редактор Екатерина Алашка

Държавна печатница „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2

„НАРОДНА МЛАДЕЖ“, ИЗДАТЕЛСТВО НА ЦК НА ДКМС, СОФИЯ, 1986 Г.

 

(C) НИКОЛАЙ ЧУКОВСКИЙ

ВОДИТЕЛИ ФРЕГАТОВ

ГОСУДАРСТВЕННОЕ ИЗДАТЕЛЬСТВО ДЕТСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ

МИНИСТЕРСТВО ПРОСВЕЩЕНИЯ РСФСР

МОСКВА, 1959 Г.

История

  1. — Добавяне

НАХОДКАТА

ПОТРЕСАВАЩОТО ИЗВЕСТИЕ

И така Дюмон Дюрвил успя да попадне по следите на Лаперуз. От думите на Томага той узна, че Лаперуз беше ходил на Островите на дружбата. Лаперуз имаше следния план: да разгледа източното крайбрежие на Австралия, после Островите на дружбата и най-сетне Новохебридските острови. Той е загинал не край Островите на дружбата, а по-късно. Следователно трябва да се търси нейде в района на Новохебридските острови.

Дюмон Дюрвил не можеше веднага да отплава за Новохебридските острови. Той трябваше първо да поправи своя кораб, повреден от двуседмичната буря. И Дюмон Дюрвил се отправи за Тасмания.

Тасмания вече не беше оня див и горист остров, какъвто го беше заварил д’Антркасто. Оттогава Англия беше успяла вече да го завладее. Английските заселници бяха изтребили миролюбивите безпомощни тасманци, бяха изсекли гората, бяха засадили овощни градини, развъдили овце и построили град Хоубърт.

По времето на Дюмон Дюрвил Хоубърт беше вече доста голямо градче, с прекрасно пристанище и корабостроителница.

За по-добро място за поправяне на кораба не можеше и да се мечтае. След дългите престои край различни острови Дюмон Дюрвил през август 1827 година вкара кораба си в пристанището на Хоубърт.

Английските власти го приеха много радушно. Лично губернаторът го покани у дома си. Но Дюмон Дюрвил дълго време не можеше да се възползува от тази покана: беше зает в корабостроителницата с ремонта на кораба си.

Едва след месец можа да иде у губернатора.

— Какво ви е накарало да посетите Тихия океан? — вежливо попита губернаторът. — Защото вие, както ми се струва, не сте търговец…

— Не, не съм търговец — отговори Дюмон Дюрвил. — Аз се занимавам с изучаване на живота и нравите на народите, населяващи островите на Тихия океан. Но главната цел на моето пътешествие е да узная къде и при какви обстоятелства е загинал нашият велик пътешественик Лаперуз.

— Лаперуз? — повтори губернаторът.

— Да, Лаперуз.

— Но нали мястото на гибелта на Лаперуз вече е намерено.

Дюмон Дюрвил не повярва на ушите си.

— Къде? Кога?

И губернаторът му разказа:

— Тая пролет тук, в Хоубърт, се отби капитан Дийлън, който е на служба в британската Остиндийска компания. Той ни уверяваше, че на север от Новохебридските острови успял да намери острова, на който според разказите на туземците преди четиридесет години бурята изхвърлила няколко десетки европейски моряци, спасили се след гибелта на двата големи кораба. Туземците твърдят, че белите преживели на техния остров дълги години и последният от тях умрял съвсем наскоро. Според думите на капитан Дийлън той намерил там множество европейски предмети: брадви, тенджери, гвоздеи, гердани. Той дори ми показа шпага, купена там от един туземец. На дръжката на шпагата беше изобразена лилия.

— Лилия! — възкликна Дюмон Дюрвил. — Преди Френската революция, по времето на Лаперуз, лилии са изобразявани на всички шпаги на френските офицери!

— Точно така — каза губернаторът. — Именно затова капитан Дийлън вади заключението, че успял да намери мястото, където е загинал Лаперуз.

— А къде се намира островът, на който е ходил Дийлън?

Губернаторът се усмихна:

За съжаление капитан Дийлън държи това в тайна. Той е търговец. Той знае, че за неговото откритие френското правителство ще плати голяма сума, и затова се старае за известно време да не се изпусне да каже нещо повече. Сега той се намира в Калкута. Там се кани да иска от Остиндийската компания разрешение да отплава за Франция…

ПРЕВОДАЧЪТ ХЕМБЛТЪН

„Лаперуз е загинал на север от Новохебридските острови — мислеше си Дюмон Дюрвил на излизане от губернатора. — Хм!… Доста неточно определение. На север от Новохебридските острови са разположени два големи архипелага — Соломоновите острови и островите Санта Крус. Тях ли е имал предвид капитан Дийлън? Но и в двата архипелага има най-малкото четиридесет острова… Да, задачата не е лесна…“

После му дойде наум, че Соломоновите острови и островите Санта Крус през последните двайсет години почти ежегодно се посещават от европейски кораби. Те са известни нашир и надлъж. Нима преди капитан Дийлън нито един моряк не е обърнал внимание на това, че туземците имат старинни френски шпаги? Не, тук има нещо друго… Не Соломоновите острови и не островите Санта Крус е имал предвид капитан Дийлън, а някоя друга суша…

И изведнъж една странна мисъл му дойде наум. Дюмон Дюрвил знаеше наизуст описанието на пътешествието на д’Антркасто. Той си спомни, че на север от Новохебридските острови д’Антркасто беше открил един остров и го нарече Търсене. Оттогава никой от мореплавателите не е виждал този остров. Пък и самият д’Антркасто не се е спирал на този остров. Ами ако капитан Дийлън именно там е намерил следите от експедицията на Лаперуз?

„Ако адмирал д’Антркасто, като е открил този остров, не беше го домързяло да го поразгледа, той може би щеше да го нарече не Търсене, а Находка — помисли си Дюмон Дюрвил. — Защото по времето на д’Антркасто повечето от спътниците на Лаперуз навярно са били още живи.“

Ремонтирането на кораба продължи дълго време и Дюмон Дюрвил успя да напусне Тасмания едва на 6 януари 1828 година. А на 10 февруари моряците вече видяха димящите вулкани на Новите Хебриди.

На един остров Дюмон Дюрвил с отряд моряци слезе на брега, за да се запаси с прясна вода. Там в тълпата на черните той видя един бял. Белият, който излезе, че е млад англичанин на име Хемблтън, се строполи на колене пред Дюмон Дюрвил и със сълзи на очи разказа една много тъжна история, как се спасил от разбит кораб и как две години прекарал сам сред туземците. Хемблтън молеше капитана да го вземе на своя кораб.

Дюмон Дюрвил имаше вече добър урок от предателя Синглтън на Островите на дружбата. Хемблтън също му се стори подозрителна личност. В ония времена по островите на Тихия океан се бяха появили много и разни авантюристи и разбойници, които грабеха и туземците, и европейците. Дюмон Дюрвил не повярва на тъжната история на Хемблтън, но забеляза, че младият англичанин владее отлично езика на жителите на Новохебридските острови.

Това реши целия въпрос.

„Островът, открит от д’Антркасто, се намира съвсем наблизо оттук — помисли си Дюмон Дюрвил. — Тамошните жители навярно говорят на същия език, на който говорят и тукашните. Ще трябва да ги разпитам за Лаперуз и този хитрец ще ми свърши хубава работа като преводач.“

Така Хемблтън попадна на кораба на Дюмон Дюрвил.

ТАЙНАТА Е РАЗГАДАНА

Като напусна Новохебридските острови, Дюмон Дюрвил пое на север към острова, отбелязан на картите на д’Антркасто.

Забелязаха острова на хоризонта на 21 февруари. Целият беше обрасъл с гъста палмова гора. Обработваемата земя беше твърде малко.

След като влезе в тясното, неудобно пристанище, където корабът трудно можеше да маневрира, Дюмон Дюрвил се отправи с лодка на брега, като взе със себе си много подаръци. Но островитяните го приеха студено, равнодушно и неприветливо. Без желание приближаваха до белите и без каквато и да било радост вземаха щедрите подаръци. Дюмон Дюрвил видя у тях много брадви, гердани, гвоздеи и разбра, че капитан Дийлън също беше проявил тук изключителна щедрост и с това беше подбил цената на европейските стоки.

Островитяните разбираха отлично Хемблтън, но избягваха да разговарят с него. Първия ден той успя да научи само едно — че туземците наричат своя остров Ваникоро. И това беше всичко. Ако на някого езикът се развържеше и под влиянието на подаръците започваше да отговаря на въпросите на Хемблтън, другите туземци хващаха дърдоркото отзад, вдигаха го на ръце и го замъкваха в гората. Това приличаше на някакъв заговор на мълчанието.

Хемблтън беше поразен от тази потайност. Той твърдеше, че жителите на Новохебридските острови, които по нищо не се отличават от жителите на Ваникоро, са много разговорливи хора. Но на другия ден той успя да разбере причината за странната мълчаливост на островитяните.

— Дийлън им казал, че тук ще дойдат много бели, за да отмъстят за своите роднини, които дълго живели на острова, и посъветвал диваците много да не си отварят устата — обясни той на Дюмон Дюрвил.

— Те очевидно не са се държали особено добре със спътниците на Лаперуз, щом толкова се страхуват от отмъщение — забеляза Дюмон Дюрвил. Впрочем това мълчание доказваше, че Лаперуз наистина беше претърпял корабокрушение край тези брегове.

Същия ден Дюмон Дюрвил успя да намери друго доказателство. Като се разхождаше с офицерите си по брега на една миля от залива, той намери във високата трева голяма медна камбана — отлична европейска изработка. Камбаната беше смачкана, сякаш дълго я бяха били с камъни, за да я разбият на части. Един от младите офицери влезе лазешком в камбаната и прочете там надпис: „Фрегата «Компас», 1785.“

По заповед на Дюмон Дюрвил двайсет матроси с непосилен труд домъкнаха камбаната до лодката и я откараха на кораба. Дюмон Дюрвил се мъчеше да разбере по какъв начин островитяните са могли да измъкнат от морето и да изтъркалят на брега такава огромна тежест. Очевидно са били съблазнени от блестящия метал, от който беше направена камбаната. Искали са да разбият находката си на парчета, но не са успели и са я захвърлили.

А в това време Хемблтън сновеше по целия остров, от селце в селце, и се мъчеше да научи поне от нещо нещо. Това усърдие трогна много Дюмон Дюрвил и той взе да се отнася по-добре с младия англичанин.

След няколко дни Хемблтън доведе на кораба един стар островитянин.

— Това е Моъмб, един от главните тукашни вождове — каза Хемблтън на капитана. — Той обеща да ни разкаже цялата истина, ако му дадем пет метра червено сукно.

— Руж — измърмори старецът.

„Руж“ по френски значи „червен“.

— Той бил близък със загиналите моряци на Лаперуз — обясни Хемблтън — и знае някоя и друга френска дума.

— Дайте му десет метра! — извика Дюмон Дюрвил. — Петнайсет! Двайсет и пет! Само нека разказва. Ще го наградя така, че ще купи целия този остров с всичко, което се намира на него.

И старецът започна да разказва. Хемблтън превеждаше думите му.

— Бях момче — каза старецът, — когато една нощ чухме страшен грохот, който идеше от морето. Цялото ни село изтича на брега. Чувахме гласове на хора и виждахме над водата светлини. Духаше силен вятър, вълните бяха по-високи от палмите. Към брега се доближи лодка, пълна с бели хора. Те накладоха огън на брега, но ние не отидохме при тях. Вълните изхвърлиха на брега много мъртъвци. Ние събличахме от мъртвите сукното и вземахме дългите железни ножове. Когато разсъмна, сред подводните камъни, които обкръжават острова, видяхме три мачти като вашите. Те стърчаха направо от водата. А по-навътре видяхме още три мачти. На всички мачти имаше много живи хора, завързани с въжета. Бурята поотслабна и белите, които бяха на брега, седнаха в лодката и отидоха да свалят другарите си от мачтите. Докараха ги на брега, но те не можеха нито да стоят, нито да седят, а само лежаха.

— А колко души се спасиха? — попита Дюмон Дюрвил.

— Много, твърде много — отговори старецът. — Но мъртвите бяха още по-много. Ние смъкнахме от мъртвите сума плат и искахме да съблечем и живите. Но живите почнаха да хвърлят към нас огън от пушките си и ние избягахме. После настъпи мир. Аз бях приятел на белите и ги научих да говорят по нашенски. Когато болните оздравяха, белите почнаха да строят голяма лодка. Строиха я две години и се оплакваха, че нямат железни брадви. Когато лодката беше готова, в нея се побраха едва половината от белите, и то много нагъсто. Тази лодка беше като вашия кораб с платна и мачти, но много по-малка. Ония, които се качиха в лодката, обещаха на онези, които оставаха, да им изпратят голям кораб. Те заминаха и вече не се върнаха.

— А в каква посока отплава лодката? — попита Дюмон Дюрвил.

— Ей натам — отговори старецът и махна с ръка на североизток.

„Те, види се, са искали да стигнат холандските владения в Индонезия — помисли Дюмон Дюрвил. — Но, разбира се, не са успели: премного е дълъг пътят дотам за едно мъничко, саморъчно направено корабче. Те навярно са загинали нейде по пътя. Но къде? На североизток оттук са първо Соломоновите острови, после Адмиралтейските острови. Нима английският капитан Хънтър казва истината, когато твърди, че на Адмиралтейските острови видял туземци, облечени във френски мундири!“

— А какво стана с ония, които останаха на острова? — попита той стареца.

— Те си построиха дървена крепост — продължи старецът. — В крепостта имаше къщи, направени от дърво, а не от слама. Ние няколко пъти воювахме с тях, но после се помирихме и пак заживяхме дружно. Белите всеки ден излизаха на брега да гледат дали не е дошъл кораб за тях. Най-сетне след няколко години те видяха два големи кораба. Тогава те почнаха да викат и да стрелят във въздуха с пушките си. Те казваха, че тези кораби са от тяхното собствено племе, защото на тях имаше бели флагове. Но от корабите не ги чуха: вятърът тоя ден духаше от другата страна. Корабите минаха покрай брега и не се върнаха. Белите, които бяха останали на острова, заплакаха.

— Това е бил д’Антркасто — прошепна Дюмон Дюрвил.

— Всяка година те ставаха все по-малко и малко — продължаваше старецът. — Умираха от болести и другарите им ги заравяха в земята. Най-после останаха съвсем малко. Времето минаваше. В нашето село момчетата вече станаха старци, а белите все ходеха на морето да гледат дали не е дошъл кораб за тях. Те свършиха всичките си куршуми и пушките им не можеха вече да стрелят. Ние разбрахме това, разрушихме крепостта и пленихме всички бели. При нас те си живееха много добре, ние свикнахме с тях и се отнасяхме като със свои. Но те скоро почти всички измряха. Само четирима бели старци дълго още живяха между нас. Те все чакаха кораб. Защо не дойдохте малко по-раничко? Те умряха само преди три години.

Когато старецът завърши речта си, настъпи дълго мълчание. Моряците, които го слушаха, бяха потресени от този трагичен разказ.

И ето, заговори Дюмон Дюрвил.

— Вземи колкото си искаш червено сукно, Моъмб — каза той, — но ни заведи на мястото, където е била крепостта на белите. Ние искаме да я видим с очите си.

Старецът се съгласи и ги поведе в най-гъстата част на гората. Те видяха следи от дървена ограда. От нея бяха останали само купчина прогнили греди. Само да ги ритнеш с крак, и те се разсипваха на прах. Посред оградата, до едно сребристо ручейче, стояха седем килнати къщички. Буйната тропическа гора ги беше съвсем заглушила. Много дървета бяха израсли направо от пръстения под на къщите, бяха пробили покривите и разпрострели над тях клоните си. Като разгледа стените, Дюмон Дюрвил забеляза, че са построени без никакъв гвоздей. Ясно е, спътниците на Лаперуз са изпитвали на острова липса на желязо.

— Кажи, Моъмб — попита Дюмон Дюрвил, — капитан Дийлън видя ли тази крепост?

— Не — отговори старецът. — Ние не му я показахме. Той все ни заплашваше и на нас не ни се хареса.

В къщичките беше пусто. Никакви останки от мебели, никакви домашни съдове и облекло. Очевидно всичко отдавна бяха успели да разграбят предприемчивите островитяни. Но в най-крайната къщица Дюмон Дюрвил намери огромна, колкото цяла стена, кипарисова дъска, на която беше изрязан надпис: „Boussole“.

„Boussole“ по френски значи „компас“.

— Ами че тази дъска, ако съдим по описанията, е била закована за кърмата на главната фрегата на Лаперуз! — викна Дюмон Дюрвил. — Тя навярно се е откъртила и вълните са я изхвърлили на брега. Те са я пазили за спомен от своя загинал кораб.

Той изпрати кипарисовата дъска на кораба.

На другата сутрин беше решено да огледат камъните, между които бяха загинали корабите на Лаперуз. Спуснаха във водата две лодки. Моъмб пожела да бъде лоцман. По негово указание лодките заобиколиха дългия нос и моряците видяха продължаващ покрай целия залив коралов риф с пролом по средата. Отдалеч изглеждаше, че през този пролом лесно може да влезе голям кораб.

Но когато лодките дойдоха по-близо, Дюмон Дюрвил разбра, че това е само зрителна измама, че в пролома на дълбочина два фута има огромни подводни скали.

— Ей тук загинаха корабите на белите хора — каза Моъмб.

— Разбрах! Разбрах — завика Дюмон Дюрвил. — Лаперуз навярно е искал през този пролом да стигне до брега. Било е нощем, бушувал е ураган и му се е сторило, че това е истински проток. А когато „Компас“ започнал да потъва, „Астролабия“ му се е притекла на помощ и също се е разбила в скалите.

Моряците забелязаха във водата нещо да блести. Между матросите се намериха доброволци, които се съблякоха и се гмурнаха на дъното.

— Оръдия! — викаха те, излизайки от водата.

Оръдията се намираха съвсем на плитко. Успяха да омотаят с въжета едно от тях и да го изкарат с помощта на макари в лодката. Оръдието беше много тежко. Беше обрасло с коралова корица, дебела цял фут. На дулото беше написано: „Boussole“.

Сега, когато всички обстоятелства по гибелта на Лаперуз бяха изяснени, оставаше само да поставят на него и неговите спътници паметник. За тази цел избраха едно хълмче на брега, точно до мястото, където се бяха разбили двата кораба. Построиха паметника от корали. Той има форма на пирамида, сложена върху куб, и стои и до ден днешен. Когато паметникът беше завършен, матросите му отдадоха чест със залп от пушките си, а корабът — със залп от всичките си четиридесет оръдия.

На 17 март капитан Дюмон Дюрвил напусна острова, който туземците наричат Ваникоро, а адмирал д’Антркасто го беше нарекъл Търсене, вместо да го нарече Находка.

СТАРИЯТ ПОЗНАТ

На връщане за Франция Дюмон Дюрвил спря за няколко дни в Лисабон, столицата на Португалия. По някаква работа той трябваше да се види с френския посланик.

— Как се казва нашият посланик в Лисабон? — попита той един местен жител, който често ходеше във френското посолство.

И получи отговор:

Бартоломей Лесепс.

— Единственият спътник на Лаперуз, който е останал жив! — викна Дюмон Дюрвил.

Бартоломей Лесепс беше здрав, весел старец.

Дюмон Дюрвил му разказа как беше намерил мястото, където беше загинал Лаперуз. Посланикът го изслуша внимателно, но без особено любопитство. За пътешествието, което беше извършил на младини, вече почти беше забравил. Сега то му се струваше толкова отколешно.

На излизане от посолството Дюмон Дюрвил си спомни, че на фрегатата на Лаперуз моряците наричали Лесепс Щастливеца, и горчиво се усмихна.