Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
МАТРОСЪТ РЪДЪРФОРД В ПЛЕН У НОВОЗЕЛАНДЦИТЕ

ПЛЕННИЦИ НА ЛЮДОЕДИ

РАЗГРОМЪТ

— Напразно се отбихме тук — каза боцманът на капитан Кофайн. Трябваше да идем направо в Австралия, в Порт Джексън.

Боцманът гледаше с омраза новозеландците, които бяха изпълнили цялата палуба на „Агнеса“. Колко са тук, тези кафяви татуирани гърбове, рамене, лица! Новозеландците сноват между мачтите също като стопани — безцеремонно и смело. А наоколо са се събрали толкова много дълги пироги, че не се вижда водата край брега. Можеш да оглушееш от глъчката и от пронизителното квичене на свинете, които новозеландците бяха докарали за продан.

— Вие прекрасно знаете, че не можехме да отидем направо в Порт Джексън — уморено отвърна Кофайн. — Беше ни останала вода само за два дни. Ако не бяхме се отбили в Нова Зеландия, щяхме да загинем от жажда.

Капитанът се обърна с гръб към боцмана и взе да разглежда брега.

Беше вече 1816 година. Бяха изминали четиридесет и седем години, откакто Кук за пръв път беше посетил Нова Зеландия. А Нова Зеландия си оставаше почти същата — дива и непозната.

Заливът блестеше на слънцето като живак и заслепяваше очите. Беше опасан от каменисти хълмове, обрасли с гора. По върховете на хълмовете, като корони, стояха дървени огради. Това бяха и-пу, крепостите на новозеландците. Зад пясъчната плитчина лежеше устието на бърза река, която великият мореплавател Кук беше нарекъл Темза.

Посред залива стоеше бригът „Агнеса“. През дупките на платната му се виждаха късове небе, от бордовете се подаваха кълчища. Две години „Агнеса“ не беше влизала ни в едно пристанище, две години не беше срещала в океана ни един кораб. Но затова пък колко ниско стоеше тя във водата! Търбухът й беше препълнен с бисери и кост от костенурки. Тези бисери и тази кост капитан Кофайн беше получил от жителите по островите на Тихия океан срещу няколко връзки стъклени гердани и калаени чинии. Чиниите струваха две за едно пени[1], а бисерите цена нямаха. Капитан Кофайн се връщаше в родината си като богат човек.

— Трябва да изгоним тия разбойници — продължаваше боцманът. — Те ни крадат. Не можем да ги увардим я. Вече измъкнаха всички гвоздеи от обшивката и дъските ще изпадат, щом излезем в открито море. Изгонете ги всички, капитане.

Капитан Кофайн се усмихна.

— Вижте — каза той.

Всеки новозеландец държеше в ръка връв, на която се люшкаше тежък камък. Това беше страшното оръжие на новозеландците — мерът. С един замах на мера новозеландецът разбива главата на противника си. В ръкопашна схватка няма по-страшно оръжие от мера. Тълпата, изпълнила палубата на „Агнеса“, с някакво мрачно веселие въртеше меровете във въздуха. Стотици камъни се въртяха във въздуха, въртяха се и жужаха като едри земни пчели.

— Не забравяйте, че ние не сме първите бели, които посещават тия брегове — продължаваше капитан Кофайн. — Наши съотечественици, които са идвали преди нас тук, са разстрелвали новозеландците като зверове. Те помнят отлично това. Тук има най-малко триста души, а ние сме всичко петнайсет. Петима матроси изпратих на брега за вода… Не, сега не бива да се караме с новозеландците. Ще ги придумам да си идат мирно и кротко.

— Ха да не са си отишли! — измърмори боцманът.

— Емаи! — викна високо капитанът.

От тълпата излезе новозеландец на около четиридесет и пет години, висок и як. Мускулите му играеха под татуираната кожа. В косите му бяха мушнати големи шарени пера, които стърчаха на всички страни като буен храст. Тълпата почтително се отдръпна и стори път, защото това беше вождът. Той се спря пред капитана, ухилен до уши, но продължаваше да върти мера си с такава бързина, че камъкът изглеждаше като едва забележим тъмен обръч.

— Емаи, изведи хората си оттук, те ми пречат! — каза капитанът и с движение на ръката обясни молбата си.

Лицето на Емаи се разтапяше от добродушие, но камъкът на неговия мер прехвърча пред самия нос на капитана. Вождът или нищо не разбираше, или не искаше да разбере.

— Чувай, Емаи — каза капитанът, правейки се, че не забелязва бясното въртене на мера. — Нали съм ти приятел. Подарих ти четири стоманени кинжала и истински матроски костюм. — За по-голяма яснота капитанът тръсна кортика си, без да го вади от ножницата, и попипа с пръсти ръкава на камизола си. — Докажи, че си истински приятел, Емаи, отведи от кораба воините си.

Но Емаи все така се усмихваше до уши и камъкът все така се въртеше до самото лице на капитана.

— Не разбира! — отчаяно въздъхна капитанът.

— Преструва се — каза боцманът.

— Той иска да измъкне от нас още някаква вещ — измърмори капитанът. — Трябва да му обещаем нещо. — И като се обръщаше към дивака, попита: — Какво искаш, Емаи?

Той няколко пъти протегна към вожда дланите си, събрани в шепи, като да му даваше нещо.

Сега Емаи го разбра изведнъж. Протегна лявата си ръка и досегна с пръсти пушката, която висеше на гърба на капитан Кофайн.

— Пушката ли искаш? — попита капитанът. — Добре. Иди на брега с воините си и я чакай там. Когато нашата лодка тръгне отново за вода, ще ти донесе пушката.

Но дивакът пак престана да разбира.

— Ти искаш да получиш пушката още сега? — продължаваше капитанът, като се мъчеше да придаде на гласа си колкото може по-голяма любезност.

Емаи кимна.

— Е, добре. Вземи я. Само по-бързо се махай оттук с цялата си сган.

Капитанът свали от рамо пушката и я предаде на новозеландеца. Емаи спокойно я метна през рамо на гръб и усмихвайки се, продължаваше все така да стои пред капитана, без да мисли да се помръдне. Напразно капитанът го молеше да си отиде. Той пак спря да разбира и само мерът се въртеше във въздуха.

— Негодник! — изсъска боцманът и със свити юмруци отиде до усмихващия се новозеландец.

— Оставете — каза капитанът. — Сега е безразсъдно да се караме с тях. Ние сме изцяло в тяхна власт. Можем да се спасим само с бягство.

Боцманът с тихо мърморене се отдръпна встрани.

Край борда на кораба се чу плясък на весла. Капитанът погледна надолу и видя лодката, в която имаше пет големи бъчви. Почти всички бъчви бяха празни. Четиримата матроси усърдно налягаха веслата. Петият грамаден, с жълти като слама коси, седеше на кърмата.

Лодката дойде до самия кораб. Спуснаха стълбата. Жълтокосият матрос леко скочи на палубата и закрачи към капитана. Новозеландците мрачно се отдръпнаха и му сториха път. Той не им обръщаше никакво внимание и вървеше така, сякаш на палубата нямаше никого.

— Ръдърфорд! — викна капитанът. — Защо се върнахте толкова бързо?

— Диваците не ни дадоха да налеем вода, сър — отговори жълтокосият. — Когато се опитахме да слезем на брега, те почнаха да мятат камъни по нас. Не можахме да стигнем до реката, защото вие ни забранихте да стреляме. Там те са цяла войска и всичките са зли като дяволи.

— Какво пък, ще трябва да си идем оттук и без вода — каза боцманът.

— Ще можем ли да си идем? — забеляза капитанът.

— Трябва да се опитаме.

— Добре, ще се опитаме — каза капитанът. И викна: — Всички на мачтите! Дигай платната!

Матросите — дванайсет души — се покатериха по въжетата нагоре. На палубата останаха само трима англичани — капитанът, боцманът и готвачът. Въжетата заскриптяха, платната започнаха да се издигат.

Новозеландците вдигнаха глави нагоре и завикаха. Матросът Ръдърфорд, който седеше горе на реята, погледна надолу и видя много злобни лица. Не, новозеландците бяха разбрали плана на капитан Кофайн и нямаше да позволят на „Агнеса“ да излезе в открито море.

Боцманът се спусна по стълбата в каюткомпанията. Капитан Кофайн стоеше сам пред Емаи. Вождът на новозеландците с пушка на рамо все така се усмихваше и все така въртеше своя мер пред самото лице на чуждестранния вожд. Готвачът беше далеч, на кърмата, той броеше свинете, докарани от новозеландците за продан.

В каюткомпанията боцманът отвори чекмеджето на бюфета, извади от него десет големи пистолета и ги постави на масата. Със стиснати устни той зареди поред всички пистолети и като вдигна пеша на своя камизол, ги зави в него. И по стълбата отново излезе на палубата.

Той се спря при фокмачтата[2], извади един от пистолетите и извика с всичка сила:

— Вън оттук, куча мърша! Вън!

При този вик ръката на Емаи едва доловимо трепна. Тежкият мер се сгромоляса върху главата на капитан Кофайн. Капитанът с пробит череп се свлече в краката на вожда.

Боцманът стреля наслука право пред себе си. Един млад новозеландски воин се хвана с две ръце за корема и падна. Боцманът хвърли пистолета в морето и извади втори. Но един удар на мер се стовари върху му отзад и той падна, гърчейки се от болки.

Готвачът хвана грамадния нож, с който колеше свинете, и изтича на помощ на боцмана. Но не беше успял да направи и две крачки, и падна мъртъв с разбита глава.

Тогава новозеландците се покатериха по въжетата към невъоръжените матроси, които седяха на мачтите. Матросите виждаха, че е невъзможно да се съпротивяват, и със страх чакаха враговете, които с лекотата на маймуни се катереха все по-високо и по-високо. Четирима по-млади моряци скочиха от мачтите направо във водата и се опитаха да избягат с плуване. Но след тях се спусна цяла флотилия от пироги и за една минута те бяха хванати, измъкнати от водата и вързани.

Шестима воини свалиха от мачтата жълтокосия Ръдърфорд. Той не се съпротивяваше. Вързаха му ръцете и краката и го сложиха на палубата редом до другарите му. Свинете се изскубнаха от преградката и тичаха по цялата палуба. От дясната страна на Ръдърфорд лежеше матросът Джек Малън, осемнайсетгодишен момък, който плачеше и тракаше със зъби. Отляво се гърчеше в предсмъртни мъки раненият боцман.

ДВУБОЯТ

„Агнеса“ беше в ръцете на новозеландците. Всички съкровища на белите — пушки, брадви, шапки, ножове, тенджери, куртки, стъкла, лули, обувки, огромни корабни платна, — всички тези несметни богатства трябваше да останат на победителите.

Но защо победителите се бавят? Защо вместо да се спуснат долу в каютите и по-скоро да разчупят сандъците, суетливо се тълпят около черната квадратна дупка на люка?

Работата е там, че новозеландците никога досега не бяха влизали във вътрешността на кораб. Те познаваха палубата надлъж и шир, но кой можеше да каже какви опасности се крият там, в тази възтъмна, тайнствена дълбочина, оградена от всички страни с дебели греди. Можеш ли безнаказано да слезеш в жилище на бели дори когато те лежат вързани и безпомощни на палубата? Воините нерешително стояха около люка и поглеждаха към своя вожд Емаи.

Вятърът клатеше перата по главата на вожда. Той приближи до самия люк и дълго гледа надолу. После взе бавно да слиза по стълбата. Пъстрите му пера изчезнаха долу, в тъмнината. Воините притаиха дъх в очакване да видят какво ще стане.

Емаи слизаше отначало доста храбро. Но когато стълбата се изви и светлината над главата му изчезна, стана му малко страшно. Скърцането на стъпалата под краката му го безпокоеше. Той започна да прави големи крачки, стъпи накриво, падна и по гръб се свлече до самия край на стълбата. Пред него светеше малко кръгло прозорче. На масата блестеше слабо меден чайник. Емаи беше в каюткомпанията.

При падането се натърти здравата, но беше свикнал да не обръща никакво внимание на натъртванията. Скочи леко на крака и предпазливо отиде до масата. Очите му все още не можеха да свикнат с дрезгавината. Превъзмогвайки с мъка тревогата си, той огледа масата. До чайника лежеше голям нож. Емаи се зарадва, грабна го и го пъхна в пояса си.

После се обърна. И тихо извика.

В ъгъла стоеше човек.

Не бял, не. Ако беше бял, Емаи щеше да се опита веднага да го убие. Това беше новозеландец. Емаи ясно виждаше татуировката по гърдите и врата му. През рамото му висеше пушка, на пояса му блестеше нож, а в ръката си държеше мер. И без да откъсва поглед, гледаше към Емаи.

Емаи беше готов да предположи, че някакъв воин е слязъл след него долу. Но веднага забеляза пъстрите пера по главата на воина. Само вождът има право да носи пера. Кой е този загадъчен вожд?

Емаи направи крачка към непознатия. Непознатият направи крачка към Емаи. Емаи се озъби. И непознатият се озъби. Емаи заръмжа, но непознатият не отрони ни звук. Емаи с един скок прелетя цялата стая и се хвърли към непознатия. Непознатият се хвърли към Емаи, като направи съвсем същия скок. Те се спряха един до друг, нос до нос, еднакви и със злобна тревога се гледаха в очите.

Емаи се чувствуваше като в клопка. Защо непознатият повтаря всяко негово движение? Емаи поиска да свърши изведнъж с всичките си страхове. Той вдигна мера. Но мерът на непознатия се вдигна в същия миг. Боейки се да не би непознатият да го изпревари, Емаи стремително стовари мера върху главата му. Раздаде се оглушителен звън и парчета от разбитото огледало се посипаха върху изплашения вожд.

Емаи излетя по стълбата на палубата.

В ПЛЕН

На воините скоро им омръзна да чакат вожда си. Те престанаха да надничат в тайнствения люк и се заеха да тършуват — дали няма нещо за плячкосване на палубата. Пистолетите, разхвърляни от боцмана, бяха мигновено прибрани. Тъй като не смееха да обискират пленниците — пленниците са плячка на вожда, — оставаха им за плячкосване само гвоздеи, въжета и корабни платна. С каква лекота измъкваха огромните гвоздеи от палубните дъски със своите каменни брадвички! За няколко минути цялата палуба беше разкъртена, дъските разковани, навсякъде зееха черни дупки и новозеландците хвърляха гвоздеите със стотици в пирогите си. Покатерили се по мачтите и реите, навсякъде, където можеха, те режеха въжетата. Тези въжета им се струваха голяма скъпоценност. Те не умееха да свалят платна и само късаха парчета от тях. Разкъсаните корабни платна безразборно се вееха и плющяха на вятъра. Стройният красив бриг се превърна в дрипа.

— Плаваме! — ненадейно каза Джек Малън, който лежеше до Ръдърфорд, и за минута престана да плаче.

Ръдърфорд не виждаше водата, но с усета си на опитен моряк разбра, че бригът се движи. Той извърна колкото можеше очи и движението на гората на брега окончателно го убеди, че те се носят с огромна скорост.

— Диваците са искали да задигнат котвените въжета и са ги прерязали — каза той. — След десет секунди ще се разбием в скалите и всичко ще свърши.

Джек Малън отново заплака, още по-силно отпреди.

— Не хленчи, момче! — му викна Ръдърфорд. — Ти трябва да се радваш, че ей сега ще се разбием в скалата, а не да плачеш. Или искаш жив да ти одерат кожата.

Но бригът не се разби в скалата. Килът му се вряза в плитчината, палубата се наклони и той спря. Краката на Ръдърфорд се вдигнаха нагоре, кръвта нахлу в твърде ниско отпуснатата му глава, в ушите му зазвъня. Мислите му се объркаха, пред очите му заплаваха червени кръгове. Като насън чуваше стоновете на ранения боцман, който лежеше до него.

А новозеландците все още не се решаваха да слязат в кораба. Палубата беше опустошена и те, ядосани, че нямаше какво повече да грабят, се юрнаха към собствените си свине, които бяха докарали да продават. Те седяха върху гърбовете на свинете и разбиваха главите им с меровете. Много свине, спасявайки се от преследването, се хвърляха във водата и заплаваха. Новозеландците се спущаха върху тях, догонваха ги с плуване, възсядаха ги и ги убиваха. По водата около кораба се появиха мътночервени петна. Труповете на свинете хвърляха в пирогите.

А в това време Емаи успя да се успокои след двубоя си с огледалото. Той отново се разпореждаше с всичко. Реши, че е време да се заеме със собствената си плячка — пленниците. С помощта на двама воини ги изправи и ги сложи да седнат облегнати на мачтите. Той не досегна само ранения боцман, който остана да лежи, като охкаше високо.

Ръдърфорд се свести. Той видя вечерното червено слънце, което плуваше ниско над хълмовете, и разбра, че беше лежал в безсъзнание доста дълго. Изпокъртената палуба беше залята с кръвта на свинете. Емаи обискираше и събличаше пленниците. Това не беше толкова лесно, защото всеки един, преди да бъде съблечен, трябваше да бъде развързан. Емаи развързваше всеки поотделно — от предпазливост, — вземаше му ножа, лулата, кесията за тютюна, парите. После, като сваляше от пленника обувките, куртката, шапката и го оставяше само по гащи, го връзваше и преминаваше към следващия.

Като дойде до Ръдърфорд, Емаи се спря. Какъв великан! Той пипаше с възхищение загрубелите ръце на Ръдърфорд. След това го потупа с длан по изпъкналата здрава гръд. После, като го развърза, със знак му заповяда да стане. Ръдърфорд се оказа с цяла глава по-висок от вожда. А пък Емаи беше най-едрият от всичките си воини. Когато Ръдърфорд отново седна, Емаи свали шапката му и почна с учудване да разглежда косата му. Всички новозеландци са чернокоси и светлият, огнен цвят на Ръдърфордовата коса порази и възхити вожда още повече от исполинския му ръст. Той дълго мачка с пръсти косите на пленника, сякаш се мъчеше да разбере от какво са направени.

Когато пленниците бяха съблечени и отново вързани, Емаи заповяда да ги откарат на лодките. Хвърлиха белите надолу направо от палубата, също както гвоздеите или вързопите с въжета. Гребците, които седяха в пирогите, ги ловяха на ръце и ги слагаха редом с труповете на свинете. Труповете на капитана и на готвача бяха хвърлени заедно с живите. Редом с Ръдърфорд лежеше раненият боцман. Най-сетне той престана да вика и само тихо охкаше.

УБИЙСТВОТО

Бригът, освободен от котвата, беше отнесен отп вятъра до самото устие на река Темза. Той беше заседнал в плитчината на някаква четвърт миля от брега. Ето защо не стана нужда пирогите да плават много.

Като стигнаха до брега, новозеландците развързаха краката на пленниците и ги изведоха от пирогите. Клетият боцман престана да охка. Мъките му свършиха — той умря. Новозеландците внимателно сложиха трите трупа на тревата. От екипажа на „Агнеса“ останаха живи само матросите — дванайсет души.

Пленниците, заобиколени от тълпа воини, бяха поведени към гората. Отпред носеха труповете на капитана, готвача и боцмана. Тясната горска пътечка през цялото време се изкачваше нагоре. Слънцето залезе. Широките клони на боровете и исполинските папрати засланяха небето. На северния остров на Нова Зеландия тъмнината настъпва почти мигновено. Стъмни се. Пътечката беше много тясна и отредът трябваше да се проточи на дълга лента. Пленниците се изгубиха от погледа и страхът им още повече се засили. На всекиго ежеминутно идваше наум, че другарите му вече са убити и че той е останал сам сред диваците. И от време на време матросите си подвикваха:

— Ей, Джон Уотсън, жив ли си?

— Жив съм, Смит, жив съм. А къде е Ръдърфорд? Отдавна не съм чувал гласа му.

— Аз съм по-напред! — се чуваше отдалеч могъщият рев на Ръдърфорд.

Новозеландците вървяха мълчаливо и не обръщаха никакво внимание на подвикванията. Пътечката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Най-после, половин час след като бяха слезли на брега, отрядът стигна плоския връх на хълма. В звездното небе се изрисуваха зъбците на висока дървена ограда. Това беше и-пу — крепост на новозеландците.

Пленниците бяха вкарани в крепостта през тясна врата. Новопристигналите бяха посрещнати от тълпа жени и деца.

— Айр-маре! Айр-маре! — викаха те.

По новозеландски това значеше „здравейте“.

Зад дървената ограда имаше двайсетина сламени колиби. Край огньове, които горяха между колибите, седяха голи дечурлига и мършави кучета. Кучетата в селото бяха много. Те със злобен лай се спуснаха към пленниците и се мъчеха да ги ухапят за краката. Новозеландците едва отпъдиха кучетата, като им викаха и размахваха тояги.

Изведоха пленниците на широк площад, разположен зад селото. Насред площада имаше няколко бора. Завързаха моряците с въжета за тези борове, по един на всеки бор.

След това воините се отдалечиха, като оставиха при пленниците само двама стражи, които веднага накладоха огън, седнаха на земята и започнаха да дъвчат нещо. Нямаше нужда от по-голяма стража, защото пленниците бяха вързани така здраво за дърветата, че не можеха да помръднат ни крак, ни ръка.

В селото всичко утихна. Впрочем през първата половина на нощта тишината на няколко пъти бе нарушавана от оживени групи воини, които се връщаха от пленения бриг. Те мъкнеха на гръб вързопи с домашни съдове и дрехи. Мнозина имаха на раменете си пушки. От това Ръдърфорд си извади заключение, че новозеландците вече са пробили палубата и са се вмъкнали във вътрешността на кораба.

Пленниците, разбира се, не спаха цяла нощ. Но въжетата така болезнено се бяха врязали в телата им, ужасите на изминалия ден така ги бяха изморили, страхът за бъдещето беше толкова голям, че никой не промълвяше ни дума. И едва когато мина вече по-голямата част от нощта, матросът Уотсън каза тихо:

— Гледайте, отблясъци от огън.

Ръдърфорд вдигна глава и видя, че зад дървения стобор, зад гората, небето беше порозовяло.

— Какво ли гори? — попита Джек Малън.

— Навярно гората — отговори някой.

— Не, не е гората — каза Ръдърфорд. — Натам е заливът, морето.

— А какво е според тебе, щом не е гората? — попита Джон Уотсън.

— Гори нашата „Агнеса“ — каза мрачно Ръдърфорд.

И в същия миг се разнесе оглушителен грохот. Хилядогласното ехо на планините му отговори с проточен тътнеж. Върховете на боровете се залюляха. Кучетата завиха тревожно и сънните новозеландци изскочиха от колибите си.

— Взриви се нашият барутен склад! — възкликна Ръдърфорд. — Барутът на кораба експлодира и, разбира се, го е направил на парчета! Нашата „Агнеса“ вече не съществува!

Така мина тази безкрайна и мъчителна нощ. Отблясъците от пожара взеха да намаляват веднага след експлозията, но изчезнаха напълно едва при изгрев слънце.

Когато слънцето се вдигна над гората, около пленниците се събра цялото село. Емаи собственоръчно ги отвърза от боровете. Уморените моряци не бяха в състояние да се държат на крака и паднаха. Но ги вдигнаха, извлякоха ги на поляната и ги сложиха да седнат един до друг в гъстата трева. Емаи застана на един камък и започна да вика нещо. Тогава всички жени и деца си отидоха. Останаха само воините, към двеста души. Те насядаха на тревата в широк кръг. В средата на кръга излезе Емаи, придружен от някакви петима старци. Главите им бяха украсени с пера, но не толкова гъсто, както главата на Емаи. Това бяха старейшините на селото, младшите вождове, подчинени на върховния вожд на племето. А върховен вожд беше Емаи.

Вождовете почнаха да произнасят дълги речи. Пленниците не разбираха нито дума, но знаеха, че се решава тяхната участ. Те се прощаваха с живота. Джек Малън пак плачеше тихо, закрил лицето си с ръце.

Воините отначало слушаха своите вождове в пълно мълчание. Но малко по малко мнозина от тях започнаха да викат, като спореха за нещо. Някои дори скочиха от местата си и изтичаха в средата на кръга. Но Емаи ги изгледа застрашително и те утихнаха. Вождовете също спореха ожесточено помежду си и едва не се сбиха. Един особено креслив вожд Емаи дори изгони от събранието. Заседанието продължи около час и половина. То завърши с дълга реч на Емаи, през време на която всичко притихна. Съдбата на пленниците беше решена.

Изведоха матросите в средата на кръга и ги поставиха в редица. По двама яки юначаги държаха всеки от тях, макар пленниците и да не се опитваха да бягат. Емаи приближи до най-крайния от матросите и го удари с мера по главата. Матросът падна мъртъв. Тълпата възторжено завика.

Емаи бавно крачеше по редицата. Втория пленник той не закачи, но уби третия. Като пропусна четвъртия, уби петия. Така убиваше всички нечетни и оставяше живи четните. И при всеки замах на неговия мер тълпата виеше радостно.

Ръдърфорд беше девети поред. Той трябваше да бъде убит. Той стисна зъби и не пророни нито звук. А до него Джек Малън ревеше силно, макар да беше осми поред и не го заплашваше смърт.

Като уби седмия и не погледна към Малън, Емаи дойде до Ръдърфорд. Ръдърфорд беше бледен, но мълчеше. Вождът вече вдигна ръка. Но изведнъж сякаш си спомни нещо. Ръката му бавно се отпусна. С явно възхищение огледа могъщата гръд и широките плещи на моряка. Като му подари живота, той уби десетия и дванадесетия, преминавайки внезапно от нечетните номера към четните.

Шестима бяха убити, шестима останаха живи. Имената им бяха: Ръдърфорд, Джек Малън, Джон Уотсън, Джон Смит, Джеферсън и Томпсън.

ПИРШЕСТВОТО

Труповете на капитана, готвача и боцмана и на шестимата убити матроси насякоха с брадви на части. Брадвите бяха стоманени, европейски, плячкосани от „Агнеса“. Докато едни сечаха мъртъвците, други копаеха насред поляната големи кръгли ями. В тези ями нахвърлиха сухи вейки и ги запалиха. Върху вейките сложиха камъни. Когато камъните се нагряха дотолкова, че не можеше да ги пипнеш с ръка, на тях сложиха късове човешко месо. После заровиха ямите с пръст и зачакаха месото да се изпече.

Към воините пак се присъединиха жените и децата. Те също искаха да вземат участие в пиршеството. Разрошени старици и голи петгодишни малчугани лакомо поглеждаха към ямите, без да скриват нетърпението си.

На Ръдърфорд му беше непоносимо тежко. Повръщаше му се от отвращение.

„Ние сме оставени за запас — мислеше той. — Утре или вдругиден ще изядат и нас. Дано е по-скоро, че е непоносимо повече да се мъчим така!“

И за да не вижда нищо, той легна на тревата, заби лице в земята и затвори очи. Другарите му, останали без сили от всичко преживяно, заспаха тежък, неспокоен сън. Ръдърфорд също потъна в някаква забрава и въпреки страшния шум лежа така, без да отваря очи, няколко часа.

Събуди се едва когато някой го сбута с крак по хълбока. Другарите му вече седяха в кръг на тревата. Ръдърфорд седна до тях.

Пирът беше свършил.

Емаи реши, че е време да нахрани живите пленници. По заповед на вожда пред матросите струпаха купчина печена риба — човешкото месо се считаше за деликатес и не го предложиха на пленниците. Но пиршеството на людоедите беше убило желанието да ядат и те не докоснаха рибата. Измъчваше ги жажда. Един воин им донесе вода в стомна, направена от издълбана тиква. Когато моряците утолиха жаждата си, заповядаха им да станат и ги поведоха към колибите.

Докато вървяха по селската улица, видяха онова, което не можеха да видят предната вечер поради тъмнината. Колибите приличаха на големи пчелни кошери. Пред колибите стърчаха колове, на коловете — човешки черепи.

— Вижте глава на бял! — викна Джек Малън.

Всички се обърнаха и видяха глава със съвсем светла кожа. Когато приближиха, познаха я. Беше главата на капитан Кофайн.

Въведоха пленниците в една колиба, изплетена от слама и пръти. Вратата беше толкова ниска, че моряците, като влизаха вътре, се навеждаха почти до земята. Нямаше прозорци и светлината проникваше само през пролуките на стените. Нямаше нито огнище, нито комин, тъй като новозеландците готвеха храната си под открито небе. На пръстения под имаше купчина сено, от което можеха да си направят легла. В сеното лежаха куртките и ризите на пленниците, които им бяха взели още на кораба. Това ги учуди много.

— Защо ни върнаха дрехите, щом утре искат да ни убият и изядат? — попита Ръдърфорд.

— Как не ми се иска да умирам! — извика Джек Малън.

— Мълчи, момче! — прекъсна го Ръдърфорд. — Не се надявай напразно. Утре кучетата ще ръфат нашите кости.

— Ако утре не ни убият — каза Джон Уотсън, — аз ще избягам.

Моряците се облякоха и налягаха на сеното. При входа на колибата останаха четирима новозеландци, въоръжени с мерове, копия и брадви. Скоро започна да се смрачава, след това настъпи нощта. Ръдърфорд дълго не можеше да заспи. Нима има макар и слаба надежда да се спасят? Не, не, не може да очаква милост.

— Мамо! Мамо! Мамо! — тихо плачеше в къта Джек Малън.

„Клетото момче! — помисли си Ръдърфорд. — За пръв път излезе в морето. В Дъблин го чака майка му. Нима и той никога няма да се върне вкъщи?“

Бележки

[1] Пени — английска бронзова монета.

[2] Фокмачта — предна мачта на кораб.