Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

ЯПОНИЯ

ПРИСТИГАНЕТО

На 30 август 1804 година „Надежда“ излезе от Петропавловск и се отправи на юг за Япония.

Времето беше бурно, мрачно и студено. Бурята бушуваше, без да прекъсва, в течение на две седмици не видяха нито веднъж слънце. В предната част на кораба забелязаха пукнатина, която никак не можеше да се затъкне в открито море. Трябваше непрекъснато да изгребват водата и тази допълнителна работа изморяваше моряците.

На 15 септември най-сетне се показа слънце, бурята поутихна, стана по-топло.

На 28 септември от кораба забелязаха брега на остров Кюсю, на югозападния бряг на който е разположено японското пристанище Нагасаки. Този голям остров е планински и пресечен с множество заливи, които се вдават дълбоко в сушата.

Португалци, испанци и холандци отдавна правеха опити да завладеят Япония. Но японците, като разбраха намеренията им, решиха да отделят страната си от целия останал свят и да не пускат в нея чужденци. През 1638 година японското правителство издаде закон, който гласеше:

„За в бъдеще, докле слънцето огрява света, никой да не смее да спира до бреговете на Япония, макар и дори да е пратеник, и този закон никога не може да бъде отменен от никого пред страх от смърт.“

Но тъй като японските помешчици имаха нужда от европейски стоки, трябваше да направят изключение от това правило. На холандските търговски кораби се разрешаваше да влизат в Япония, впрочем само в едно японско пристанище — в Нагасаки.

Такова беше постановлението на японското правителство, извънредно изгодно за холандските търговци, които изобщо не искаха да имат конкуренти и да делят печалбите с търговци от други страни.

Собствениците и капитаните на търговските холандски кораби знаеха, че това положение не може да продължава вечно, че японското правителство ще разбере един ден изгодата от търговията с другите държави и ще отмени постановлението си. Ето защо холандците се мъчеха с всички сили да попречат на чуждите кораби да отиват в Япония и грижливо криеха своите географски карти от другите мореплаватели. И ето вече почти двеста години холандците изпращаха в Нагасаки своите кораби, а другите европейски народи не знаеха нито очертанията на японските брегове, нито рифовете и плитчините, разположени в морето около тях.

Крузенщерн имаше на разположение крайно неточни японски и китайски карти, които един френски мореплавател беше получил от китайските географи. В ония времена японците и китайците не умееха да чертаят истински географски карти — те ги чертаеха на око, както им хрумне, без да посочват ширината и дължината. Земи, разположени далеч една от друга, те рисуваха понякога една до друга, а земи, разположени една до друга, попадаха понякога на различни краища на техните карти. Разбира се, нито един моряк не можеше да се ръководи при своето плаване от такива карти. И Крузенщерн трябваше да плава не само почти по непознат път, но и да съставя при това подробна карта на бреговете, която би могла да ползува мореплавателите за в бъдеще.

Особено се измъчиха руските моряци от заливите на остров Кюсю. Всеки от тези дълги заливи Крузенщерн отначало взимаше за протоци. Неведнъж му се струваше, че Кюсю не е остров, а цял архипелаг от малки острови, отделени помежду си с тесни протоци. За да провери това със сигурност, той трябваше да влиза във всяка гънка на брега. Но винаги разочарован, се връщаше обратно в открито море, защото намерените от него протоци в края на краищата се преграждаха от планини и се оказваха заливи.

Не по-малко неприятности му причиняваха многото мънички островчета, разположени около Кюсю. На японските карти те бяха отбелязани далеч от брега, защото японските кораби бяха по-лоши от европейските и всяко морско пътешествие се струваше на японците много далечно. А всъщност тези островчета често бяха отделени от брега с тесни проходи, в които заплашваха кораба плитчини и подводни скали. Въпреки лятната горещина духаше силен поривист вятър и подмяташе „Надежда“ от една страна на друга.

Всички на кораба с любопитство разглеждаха японския бряг. През онова време Япония беше за европейците загадъчна страна, за която се носеха различни необикновени слухове и разкази.

Нийде по бреговете на Япония моряците не видяха никакви стада — нито коне, нито крави, нито овце; както изглеждаше, японският селянин обработваше земята със собствените си ръце, без помощта на домашни животни.

От морето се виждаха добре пътищата. Тези пътища, прокарани съвсем право като по макет, се губеха в далечината, докъдето стигаше погледът. Всеки път беше обграден от двете страни с два реда високи дървета.

В заливите и заливчетата моряците виждаха множество лодки — навярно рибарски. Крузенщерн искаше да се запознае по-отблизо със жителите на страната и той със знаци предлагаше на рибарите да дойдат на кораба. Но рибарите, като видеха руския кораб, започваха с всички сили да гребат към брега: те знаеха, че всеки японец, който се осмели да говори с чужденци без разрешение на началството, ще бъде наказан.

Японците, които Крузенщерн возеше от Русия, като видяха бреговете на родината си, отначало малко се поразвеселиха. Но когато до Нагасаки беше вече съвсем близко, изведнъж пак станаха мрачни и печални. Каква среща им готвят техните съотечественици? На японците през ония времена беше забранено да напускат родината си. Как ще докажат, че не са попаднали в Русия доброволно? В Нагасаки те нямаха нито познати, нито връзки, тъй като бяха родени в Северна Япония.

На 8 октомври рано сутринта „Надежда“ влезе в големия залив, на брега на който е разположен град Нагасаки. При кораба дойде лодка и на палубата се изкачи японски чиновник. Той беше без шапка, в копринено цветно кимоно до петите.

Чиновникът дълго и прилежно се кланяше на всички, навеждайки се почти до пода. Посланикът Резанов с помощта на своите японци започна да му задава въпроси, но чиновникът все така се кланяше, като мърмореше нещо неразбрано. После самият той започна да разпитва какъв е този кораб, на коя държава принадлежи и защо е дошъл в Япония. Като узна, че пред него стои посланик, той бързо се поклони още петдесетина пъти, слезе в лодката си и замина.

След час, когато до Нагасаки беше вече съвсем близо, на кораба пристигна друг чиновник, който се кланяше не по-малко от първия. Той вече не питаше нищо и беше ням като риба. Очевидно той изпълняваше в пристанището длъжността на лоцман, защото застана до Крузенщерн и започна да му показва как да влезе в пристанището. А когато „Надежда“ влезе в пристанището, той посочи къде да хвърли котва.

От пристанището градът не се виждаше, защото то беше заобиколено от високи хълмове, а Нагасаки е разположен малко навътре от брега. По хълмовете моряците изведнъж забелязаха сложни укрепления — фортове, крепости, батареи. В случай че стане нужда, японците можеха от три страни да обстрелват с оръдия намиращите се в пристанището кораби.

Пристанището беше пълно с кораби. Навсякъде, накъдето и да погледнеш, се виждаха мачти и се развяваха знамена. Около „Надежда“ стояха китайски джонки, пристигнали от Китай, натоварени с коприна, и много японски кораби; повечето от тях бяха просто широки, обемисти лодки с навес, който защитаваше гребците от слънцето. Лодките, украсени с различни вимпели и знамена, пъргаво сновяха из пристанището. Стояха тук и доста големи японски кораби с платна, с обширна палуба, покрити с черна тъкан, въоръжени с оръдия, но те не бяха много. В далечината, на другия край на пристанището, Крузенщерн съгледа два-три кораба с холандски флагове. По външен вид корабите не бяха военни, а търговски и при това не много големи. Сред всички кораби в нагасакското пристанище „Надежда“ беше най-големият.

Щом „Надежда“ пусна котва, чиновникът, който изпълняваше длъжността на лоцман, замина за брега. Но след половин час при „Надежда“ отново се долепи японска лодка. Сега на палубата се качиха изведнъж десет души. Новопристигналите се държаха съвсем различно в сравнение с двамата японци, които бяха дошли преди тях на кораба. Те не само че не се кланяха на никого, но дори като че ли никого не забелязваха. Крузенщерн, който ги посрещна, се опита да заговори с тях, но те за негово учудване нищо не му отговориха. Безмълвно, без да искат разрешение, те се спуснаха по въжената стълба в каюткомпанията. Началниците седнаха на дивана, а слугите поставиха пред тях по едно сандъче с мънички лулички и неголям чугунен котел с горящи въглени. Всеки началник взе лула, разпали я с въглена и запуши. Но луличките бяха толкова малки, че като опънаха два-три пъти, трябваше да ги поставят обратно в сандъчето и да вземат нови. Всички лули бяха натъпкани с тютюн още преди пристигането на кораба.

Изумен от такова безцеремонно поведение на гостите, Крузенщерн извика Резанов и двама японци, които говореха добре по руски.

Но на поклона на посланика началниците също не обърнаха внимание. Така, в пълно безмълвие, те пушиха десетина минути. Най-сетне един от началниците каза нещо полугласно на своя подчинен. Той изслуша господаря си, наведен до кръста и отпуснал ръце до пода. Докато началникът говореше, той си поемаше дъх с почтително сумтене. После се изправи и като се обръщаше към Крузенщерн, каза няколко думи по холандски.

Тогава всичко стана ясно. Подчинените бяха преводачи от холандски на японски език, а началниците — офицери, на които нагасакският губернатор беше възложил да наблюдават пристанището. Това странно поведение на японците беше обичайната японска церемония: знатният японец трябва първо да поседи, да пуши и едва след десетина минути може да започне разговор.

През време на своите далечни странствувания по света, а особено през време на пребиваването си в Кейптаун при нос Добра надежда Крузенщерн беше научил малко да говори по холандски и сега можеше криво-ляво да се обясни с японските офицери чрез техните преводачи.

Започна разговорът. Щом Крузенщерн произнесе първата фраза, и преводачът го бутна лекичко по гърба, като му даде да разбере, че когато разговаря с такива важни лица, трябва да се покланя. Но Крузенщерн продължаваше да говори, като стоеше съвсем прав. Японските офицери го слушаха с каменни, нищо неизразяващи лица.

Той разказа за целта на своето пристигане в Нагасаки и за желанието на руското правителство да сключи с Япония търговски договор. Като узнаха, че Резанов е посланик, японците, които седяха на дивана, му се поклониха леко, без да стават.

Крузенщерн попита кога Резанов може да пътува за столицата на Япония за преговори, кога на екипажа на „Надежда“ ще разрешат да слезе на брега и как да постъпи с японците, доведени от Русия. Но вместо отговор японските офицери започнаха да му задават въпроси за пътешествието на „Надежда“. Те показаха при това, че познанията им по география са доста обширни, например беше им известно, че Тенериф е един от островите на Канарския архипелаг и че Дестеро се намира в Бразилия.

— Как пътувахте от Камчатка за Нагасаки: покрай източния бряг на нашата страна или покрай западния? — го попитаха те.

— Покрай източния — отговори Крузенщерн.

Японците изглеждаха доволни: те разрешаваха на холандците да идват в Нагасаки само от изток, а западното крайбрежие на Япония грижливо скриваха от европейците. Но избягваха да отговарят на въпросите на Крузенщерн, като казаха, че довечера ще доложат за всичко на нагасакския губернатор и губернаторът ще реши всичко. Те молеха русите да не слизат на брега без позволението на губернатора и да не посещават други кораби, намиращи се в пристанището. А за пътуването на Резанов до столицата още е рано да се говори, защото това може да реши самият император.

Моряците, които се намираха през това време на палубата, разглеждаха с интерес лодката, в която бяха пристигнали гостите. Лодката, привързана с въжета за кораба, не беше празна. Там, под навеса, мърдаха някакви хора. През пролуките на навеса моряците от „Надежда“ зърнаха хора, облечени в европейски мундири.

След половин час от каюткомпанията излезе на палубата един японски преводач и като дойде до борда, викна високо по холандски на хората в лодката:

— Господа, разрешава ви се да се качите на кораба!

Разрешението беше дадено не от Крузенщерн, а от японските офицери, които сега се разпореждаха на „Надежда“ като на собствен кораб.

От лодката по въжената стълба се изкачиха на палубата четирима важни холандци. Те бяха дошли на гости заедно с японците, но трябваше от уважение към японските офицери да поседят половин час в лодката. Като слязоха в каюткомпанията, те дори не погледнаха към Крузенщерн и Резанов, а се спряха точно срещу японците, които седяха на дивана.

Холандците се поклониха към дивана, като наведоха плешивите си глави под коленете и докоснаха с ръце пода. Едва тогава се обърнаха към русите, стиснаха им ръце и се представиха. Те бяха: директорът на холандската фактория в Нагасаки, Дуф, неговият секретар, двама капитани на спрелите в пристанището холандски кораби и един важен холандски чиновник, барон Пабст. Крузенщерн им предложи да седнат. Холандците погледнаха плахо към японските офицери, потъпкаха на място и най-сетне, като събраха смелост, решиха да седнат на столовете.

Директорът Дуф говореше по английски. Крузенщерн се зарадва много на това. Той можеше да поговори с него за каквото си ще и японците няма да ги разберат.

— Защо толкова много се унижавате пред японците? — попита го Крузенщерн.

— Че как иначе? — каза Дуф. — Щом искаш да търгуваш с японците, трябва да се подчиняваш на техните правила и да ги търпиш. Ако от вашето пратеничество излезе нещо свестно, и вие ще се унижавате не по-малко от нас. Впрочем не мисля, че ще пуснат господин Резанов в столицата на Япония. Най-вероятно е да ви изпратят оттука с празни ръце, както изпратиха англичаните, когато дойдоха в Нагасаки преди пет-шест години…

Крузенщерн не слушаше с особено доверие пророчеството на Дуф: беше ясно, че холандците не искат да пуснат русите да ги конкурират в Япония. Струваше му се, че Дуф просто го плаши, и той заговори с холандските капитани. Разговорът скоро потече леко — на капитаните беше интересно да поговорят с такъв опитен моряк като Крузенщерн. Те на драго сърце му разказваха за своите плавания около Африка, по Индийския океан, сред островите на Индонезия. Но щом Крузенщерн отвореше дума за Япония, където те са бивали много пъти, капитаните започваха да се заплитат, да се объркват, да отговарят не както трябва. Те упорито скриваха своите знания от чуждоземците.

Най-после гостите се наканиха да си отиват. Японските офицери станаха със съвсем каменен и надменен израз. На сбогуване те обявиха, че утре ще посетят „Надежда“ секретарите на губернатора и началникът на града. Крузенщерн се зарадва много на това известие: той се надяваше, че важните особи, които се канят да посетят кораба, ще донесат разрешение на моряците да слязат на брега и ще съобщят най-после нещо за предполагаемото пътуване на руския посланик до град Йедо[1], столицата на Япония, при японския император. Но при това офицерите прибавиха няколко съвсем неутешителни думи — те казаха, че секретарите на губернатора ще вземат от екипажа на „Надежда“ всички пушки и всичкия барут.

— Нашето правителство не желае в нагасакското пристанище да се намират въоръжени чужденци — казаха те. — Когато си заминавате оттука, ние ще ви върнем пушките и барута.

Крузенщерн се разтревожи много и попита директора Дуф:

— Кажете, директоре, холандските кораби, като дойдат в Нагасаки, също ли предават всичкия си барут на японците?

— Разбира се — отговори холандецът. — Ние даваме не само барута, но и шпагите си. Инак на никаква цена не биха ни пуснали тука.

И лодката си замина, като отведе гостите.

На другия ден в четири часа при кораба дойдоха няколко лодки, натоварени с риба, просо и живи гъски. Крузенщерн помисли, че тази провизия е донесена за продажба, и започна със знаци да пита за цената. Но японецът преводач, който се намираше на една от лодките, му обясни, че рибата, булгурът и гъските са изпратени от нагасакския губернатор подарък на руските моряци и не е нуждо да се плащат пари за тях. Всички на кораба се зарадваха много на този подарък, защото отдавна не бяха яли прясна храна.

След час пристигнаха нови гости, в малък шлеп, украсен с цветни знаменца. Този шлеп беше теглен на буксир от четири лодки. Гостите — секретарите на губернатора и началникът на града — се качиха на палубата, придружени от многобройна свита, между които имаше няколко музиканти, които непрекъснато биеха тимпаните. Крузенщерн поведе гостите в каюткомпанията. Те се държаха досущ както дошлите вчера офицери: началниците седнаха на дивана и запушиха, а подчинените останаха прави. Между подчинените имаше няколко преводачи и след десетина минути Крузенщерн успя да започне разговор.

Преди всичко той, разбира се, попита кога на руския посланик ще бъде разрешено да пътува за Йедо. Но японците заявиха, че на този въпрос може да отговори само правителството и че самите те нищо не знаят.

— Губернаторът още вчера изпрати в Йедо куриер със съобщение за вашето пристигане — казаха те.

Крузенщерн попита далече ли е от Нагасаки до Йедо и колко време е нужно на куриера, за да отиде и да се върне, но получи явно преувеличен и неопределен отговор.

— Много далеко. Вие ще трябва да почакате месец и половина-два месеца.

Крузенщерн знаеше, че всъщност Япония не е голяма и в нея не може да има много големи разстояния. Но японците всеки път му отговаряха така, че той не можеше да си представи географията на тяхната държава. Очевидно те считаха за военна тайна разположението на своите градове.

Тогава Крузенщерн започна да моли да разрешат на руските моряци да се разхождат по брега и да позволят на посланика Резанов до получаването на отговора от Йедо да живее в града.

— Ще обсъдим това. Ще предадем молбата ви на губернатора. Сега нищо не можем да ви обещаем — повтаряха японците.

Те не дадоха никакъв отговор и на въпроса, какво да правят с техните съотечественици, доведени от Русия. Секретарите на губернатора бяха важни господа и се мръщеха гнусливо, когато с тях заговорваха за бедните рибари, претърпели крушение край руските брегове.

— Нека засега поживеят на вашия кораб — казваха те. — Ако посланикът отиде в Йедо, той ще ги вземе със себе си. Ако ли пък посланикът не отиде в Йедо, ние ще успеем да решим какво да правим с тях.

Като поговориха половин час, секретарите на губернатора поискаха да им бъде предаден всичкия барут и всички пушки, намиращи се на кораба. Крузенщерн се колебаеше и не знаеше как да постъпи. Но като се посъветва с Ратманов и Ромберг, той реши да се съгласи с искането на японците: и без туй в това пристанище, заобиколено от японски батареи, „Надежда“ при сблъскване с японците ще бъде направена на парчета, ще бъде унищожена, дори и да й оставеха барута. Едно нещо той искаше да постигне на всяка цена — да не вземат пушките на шестимата моряци, които бяха почетна стража на посланика. След дълги спорове японците отстъпиха — оставиха пушките на шестимата моряци и малко патрони. Всичкият останал барут и всички останали пушки бяха свалени на шлепа и откарани.

— И все пак с нас постъпиха по-милостиво, отколкото с холандците — усмихвайки се, каза Ратманов на Крузенщерн. — Те не взеха шпагите ни.

На сбогуване с гостите Крузенщерн помоли да изпратят на кораба някакъв търговец, от когото да могат да купят провизии за екипажа, докато „Надежда“ стои в Нагасаки.

— Само холандците имат право да купуват провизии и стоки от нашите търговци — отговори първият секретар на губернатора. — С Русия ние още нямаме търговски договор и вие нямате право тук да купувате нищо. Всичко, каквото ви е необходимо, губернаторът ще изпраща безплатно.

Японските чиновници си заминаха заедно със свитата, но сега едва ли не всеки ден започнаха да посещават „Надежда“ разни високопоставени особи и Крузенщерн скоро свикна да посреща гости.

Моряците отдавна бяха запушили пукнатината в дъното на кораба и „Надежда“ беше готова за излизане в открито море. Но минаваха седмица след седмица, а работата почти не помръдваше от място. Изминаха месец и половина, докато губернаторът най-сетне се съгласи да задоволи молбата на Крузенщерн и да разреши на моряците да се разхождат по брега. Но, разбира се, той не им позволи да ходят, където си щат. За разходки на руските моряци на брега сред една поляна беше определено място от четиридесет крачки дължина и двадесет крачки ширина. Това място заградиха с дебела, здрава ограда и наоколо поставиха въоръжена стража. Моряците можеха да се разхождат там по измачканата трева около едно-единствено дърво. При това, когато лодката на „Надежда“ извозваше моряците до мястото за разходка, винаги я придружаваше цяла флотилия от лодки, пълна с войници. Естествено, че подобни предпазни мерки отнемаха всяко желание да излизаш на разходка и парченцето суша, определено за руските моряци, беше от полза само за един човек — за астронома Хорнер, който откара там своя телескоп и си устрои временна обсерватория.

— Там поне не се люшка — обясни Хорнер на Крузенщерн. От клатещата се палуба много трудно се гледат звездите през телескопа.

На Резанов разрешиха да се пренесе на брега още по-късно. Японците все се оправдаваха с това, че не могат да намерят помещение, достойно за такава важна личност като руския посланик.

В края на краищата два месеца след пристигането японците изпълниха тази молба на Крузенщерн. Те избраха на самия бряг малка двуетажна къща, която беше настрана от другите, и я заградиха отвсякъде с дебела и здрава ограда. Тази ограда заграждаше къщата дори и от морето. Единствената врата, изсечена в оградата, гледаше към водата и се заключваше с голям катинар, ключът от който се намираше у началника на японската стража. Когато оградата беше готова, съобщиха на Крузенщерн, че посланикът може да се пренесе в къщата.

Крузенщерн никога преди това не беше посещавал японски къщи и затова, като отиде да види бъдещото жилище на посланика, остана много учуден. Японците нямаха никаква мебел и къщата вътре беше съвсем празна. Стаите се отделяха една от друга с големи паравани от плътна хартия, които свободно се местеха от място на място. Благодарение на тези подвижни стени обитателите на къщата можеха по желание да придават на стаите различна форма.

С подвижните стени Крузенщерн, как да е, се примири, но с липсата на мебели не можеше да се примири. По негова заповед в къщата на посланика донесоха от „Надежда“ столове, маси и едно легло.

Пренасянето на Резанов в новото му жилище стана на 17 декември. Японците за почуда на моряците уредиха това пренасяне с извънредно голяма тържественост и оказаха на русите през този ден много неочаквани почести. Някакъв богат японски княз, живеещ в Нагасаки, изпрати на посланика за пътуването до брега своята яхта. Никога дотогава русите не бяха виждали кораб, направен с такъв разкош: стените на каютите бяха покрити с лъскав лак, стълбите бяха направени от червено дърво, подът навсякъде беше застлан със скъпоценни килими, завеските над вратите бяха изтъкани от злато, а по бордовете на цялата яхта бяха окачени огромни копринени разноцветни флагове с някакви надписи. Щом Резанов заедно със свитата си влезе в яхтата, на носа й беше издигнато руското знаме. Яхтата плаваше, съпроводена от няколкостотин накичени лодки. В лодките седяха музиканти, които свиреха на старинни японски инструменти.

Така замина руският посланик за своя дворец. Но щом се оказа вътре, заключваха го с катинара. И после всеки път, когато Крузенщерн отиваше при посланика и когато посланикът отиваше на „Надежда“ при Крузенщерн, трябваше да викат вратаря, за да отварят вратата. С посланика имаха право да живеят само определен брой хора и всяка вечер преброяваха оставащите на брега руси.

На другия ден след пренасянето на посланика японските чиновници заявиха на Крузенщерн, че губернаторът им поръчал да донесат от кораба в къщата на посланика подаръците, които руският цар е изпратил на японския император. Тъй като тези подаръци се състояха главно от огромни скъпоценни огледала, които не можеха да се поместят в никаква лодка, за превозването им трябваше да направят сал от дебели греди. Като сложиха огледалата на сала, японците, кой знае защо, ги затрупаха с грамада от червени, необикновено скъпи сукна.

— Струва ли си за опаковка да се хабят такива сукна? — каза им Крузенщерн. — На огледалата нищо няма да им стане, ако ги покриете просто с рогозки.

Но чиновниците изпаднаха в ужас от неговите думи. Да покрият подаръците, предназначени за императора с рогозки — това е кощунство.

От тези чиновници Крузенщерн узна, че ако императорът се съгласи да приеме подаръците на руския цар, тези огледала ще бъдат пренесени от Нагасаки в Йедо на ръце.

— Не може иначе — възкликнаха японците. — Преди две години китайският император изпрати подарък на нашия император един слон и нашият император заповяда да отнесат този слон от Нагасаки в Йедо на ръце.

— И отнесоха ли го? — попита Крузенщерн.

— Отнесоха го! — отговориха японците.

Времето минаваше, а русите все не можеха да разберат ще приеме ли императорът посланика или няма да го приеме. Японците уверяваха, че няма още отговор от Йедо.

Моряците се измъчваха от скука и безделие. Бяха им забранили да се срещат дори с холандците. Крузенщерн не успя да види нито веднъж вече директора Дуф. Веднъж холандски кораб, който се готвеше да напусне пристанището и беше вдигнал котва, мина случайно съвсем наблизо до „Надежда“. На капитанския мостик на този кораб Крузенщерн видя един от капитаните, които бяха идвали на гости при него заедно с Дуф. Като сложи рупора до устата си, Крузенщерн високо пожела на заминаващия капитан щастливо плаване, но холандецът не му отговори нищо и се обърна с гръб към него. Крузенщерн се разсърди, но после, като научи, че японците бяха забранили най-строго на холандците да разговарят с русите, разбра, че капитанът не можеше да постъпи другояче.

Веднъж рано сутринта в пристанището дойдоха още три холандски кораба. На „Надежда“ пристигна японски офицер и предупреди, че новопристигналите ще салютират сега нагасакската крепост с оръдейни изстрели.

— Да не помислите, че този салют е за вас — каза той, — и да не сте взели да отговаряте със салют.

Предупреждението беше глупаво, защото русите и без туй не можеха да стрелят с оръдията, като нямаха ни зрънце барут. Холандците започнаха да салютират и стреляха в продължение на шест и половина часа. Крузенщерн изброи четиристотин изстрела. В ония времена по международните обичаи кораб, който пристигаше в пристанище на приятелска страна, трябваше да салютира най-много с тринадесет изстрела. Но какво беше учудването на Крузенщерн, когато на четиристотинте изстрела на холандските кораби японската крепост не отговори нито с един!

Живеейки на кораба, Крузенщерн, разбира се, не можеше да научи много за живота и обичаите на японците, но едно-друго той все пак научи и записа. Ето откъслек от неговите записки:

„Облеклото на японците се състои от къса горна дреха с широки ръкави и от тясна долна дреха, дълга чак до петите, която прилича на облеклото на европейските жени, с тая разлика само, че долу значително е по-тясна и за ходене много неудобна. Богатият се отличава от бедния по това, че първият носи дрехи от коприна, а последният от обикновена дебела тъкан. Горната дреха обикновено е черна, обаче носят и цветни дрехи. Празничната дреха в повечето случаи е пъстра.

На мнозина върху горната дреха е извезан фамилният герб, голям колкото едра монета. От един поглед по герба може да се узнае от какво семейство е този или онзи знатен японец. Жените до омъжването си носят бащиния си герб, а след омъжването — герба на мъжа си. Извънредно голяма почит, която князът или губернаторът оказва на някого, е да подарят горна дреха със своя герб. Получилият такова отличие носи своя фамилен герб на долната дреха. На нашия посланик казваха много пъти, че го чака голямо щастие, ако императорът му подари дреха, украсена с императорския герб.

Зиме японците носят често по пет и по шест навлечени една върху друга дрехи. Но от сукно или кожа аз не видях нито една, макар през януари и февруари времето да е много сурово.

Странно е, че японците не умеят да обуват по-добре краката си. Чорапите им, дълги до половината на прасците, са ушити от памучна тъкан. Вместо обувки носят само подметки, изплетени от слама, които се прикрепват с ремъчки, надянати на големия пръст. Подовете на стаите им са покрити винаги с дебело сукно и тънки рогозки. И затова японецът, като влиза вкъщи, си събува подметките. Знатните не чувствуват неудобство от тази бедна обувка, защото те почти никъде не ходят, а седят цял ден с подгънати крака. Но обикновените хора, които съставляват може би девет десети от цялото население, разбира се, трябва да патят много от това през зимните месеци.

Главата на японеца, обръсната до половината, не е защитена с нищо нито от двадесет и пет градусовия пек, нито от студ от един и два градуса, нито от пронизващите северни ветрове, които духат през всички зимни месеци. Когато вали дъжд, те носят само чадър. Силно намазаните им с помада лъскави коси са завързани на темето на кичур, който е наведен напред. Грижата за косите навярно струва на японците много време. Японецът не само всекидневно ги намазва и реши, но всекидневно ги подстригва. Брадите си японците не стрижат и не бръснат, а скубят косъм по косъм с щипци, за да не израстват скоро. Такива щипци заедно с металическо огледалце всеки японец носи в джобния си бележник.

Японците са толкова чистоплътни, че не може да им се направи никакъв упрек в това отношение, въпреки че не носят ризи, без които ние не можем да си представим никаква телесна спретнатост. Съдейки по всичко, което забелязахме, изглежда, че спазването на чистотата е свойство, общо за всички японци от всички съсловия.

На 31 март и на 1 април японците имат един празник. Той се състои в това, че родителите подаряват на дъщерите си разни играчки. Посвещавайки на тази детска забава два дни, японците я считат за много важна. Когато настъпи този празник, те дори и на нас изпратиха преводач с молба да прекратим временно всички работи на кораба.“

ДИПЛОМАЦИЯТА

Едва от средата на февруари 1805 година започнаха да пристигат първите, отначало неясни сведения за това, каква съдба очаква руския посланик.

На кораба дойдоха веднъж японски чиновници с преводачи и обявиха, че от Йедо за Нагасаки императорът е изпратил пълномощник, на когото е възложено да води преговорите с руския посланик. Според техните думи пълномощникът се намирал на път. Той бил много важен сановник, толкова важен, че имал право да гледа императора в краката.

— Защо в краката? — учуди се Крузенщерн.

Японците му обясниха, че обикновените поданици на императора трябва в негово присъствие да лежат ничком на пода, и при това могат да гледат само пода. И само най-важните японски велможи, когато разговарят с императора, имат право да гледат в краката му. Единствено на императорските роднини, и то в изключителни случаи, се разрешава да гледат своя повелител в корема.

Крузенщерн започна да се досеща, че Резанов не ще може да отпътува за Йедо. Едва ли императорът е изпратил такъв важен сановник само за да придружава руския посланик по пътя. Очевидно на него му е възложено да води преговорите с посланика в Нагасаки.

Скоро това предположение се потвърди. На 20 март японците официално съобщиха на Крузенщерн, че сановникът, изпратен от императора, ще преговаря с посланика за всичко тук, в Нагасаки. Пристигането на сановника се очакваше всеки ден.

Най-после на 30 март той пристигна в Нагасаки заедно със свита от осем велможи. Отделиха му къща близо до къщата на руския посланик.

Веднага започнаха преговорите между Крузенщерн и японците за това, с какви церемонии трябва да се придружава дипломатическата среща на представителите на двете държави. Японците искаха при поздрава руският посланик да целуне крака на пълномощника на техния император. В края на краищата се споразумяха, че Резанов ще се поздрави с японския сановник по европейски, с леко накланяне на главата, но затова пък ще се яви без обувки, без шпага и ще седи на пода.

Първата среща се състоя на 4 април. Изнесоха Резанов от дома му на носилка, покрита с балдахин. След носилката вървяха пеш пет души — майор Фредерици, поручик Кошельов, съветникът Фос, д-р Еспенберг и лейтенант Левенщерн. Това беше свитата на посланика. Пред носилката вървеше матрос и носеше знамето.

Тази среща не беше още делова и я уредиха само за да могат представителите на двете държави да се запознаят помежду си.

След като си казаха по няколко вежливи думи и взаимно се запитаха за здравето, Резанов и японският сановник се разделиха.

Втората среща, деловата, трябваше да се състои на следния ден, 5 април.

За втори път внесоха Резанов под балдахин в къщата на сановника. След нови приветствия и изрази на вежливост пристъпиха към работа. Представителят на японското правителство прочете дълго, извънредно тържествено послание, подписано от японския император. Преводачите преведоха думите на посланието на холандски език.

В посланието японският император забраняваше занапред на руски кораби да посещават японски пристанища и отказваше да подписва какъвто и да било търговски договор. Нещо повече, той не искаше дори да приеме донесените му от Русия подаръци.

В японската ответна грамота се казваше:

„Могъщият руски цар изпраща посланик и множество скъпоценни подаръци. Ако ги приеме, японският властелин би трябвало, според обичаите на страната, да изпрати пратеник при императора на Русия с подаръци също толкова ценни. Но съществува забрана за жителите и корабите да напущат Япония. Освен това Япония не е толкова богата, че да отговори с равностойни подаръци. Следователно японският властелин не може да приеме нито посланика, нито подаръците.“

И така първият руски посланик в Япония трябваше да се върне в родината си, без да постигне нищо.

Впрочем в посланието си японският император беше много любезен. Той обещаваше да снабди безплатно руския кораб за два месеца с провизии и освен това подари на руските моряци две хиляди чувала сол, две хиляди мънички копринени килимчета и сто чувала просо.

Провизиите, солта, просото и копринените килимчета — всичко това японците доставиха на кораба за няколко дни. Резанов напусна своя дом и се върна на кораба заедно с огледалата, които не стана нужда никой да носи на ръце в Йедо.

Нещастните японци, докарани от Русия, най-сетне получиха право да оставят кораба и да слязат на брега. С огорчение напуснаха те „Надежда“. Родината ги посрещна неприветливо, те не скриваха, че се опасяват от бъдещето си.

На 18 април 1805 година „Надежда“ излезе от нагасакското пристанище.

АЙНИ

— Върнете се на Камчатка покрай източните брегове на Япония — казаха на Крузенщерн японците, преди да замине. — Не ще позволим на чужденци да плават покрай западните брегове.

Като излязоха отново в открито море, моряците въздъхнаха с облекчение. Тежкият седеммесечен гнет се беше свършил и те пак се чувствуваха на свобода. Тук Крузенщерн не беше длъжен да слуша японските заповеди. И като се отдалечи на петдесетина версти от Нагасаки, той внезапно реши да тръгне на север по забранения път, тъкмо по западните брегове на Япония.

Всъщност той нищо не рискуваше. Преди да тръгне, му върнаха барута и оръдията на „Надежда“ бяха сега пак така опасни за враговете, както и преди. Той видя в Нагасаки японския флот и знаеше, че японците нямат нито един кораб, способен да се мери с „Надежда“ по бързина и сила — значи няма защо да се страхуват от преследване. Той също не се страхуваше да не би по такъв начин да развали дипломатическите отношения между Япония и Русия, защото самите японци не искаха да имат с Русия никакви дипломатически отношения.

А този път криеше нещо много привлекателно.

Първо, по този път не беше минавал още нито един европейски мореплавател освен Лаперуз, който плаваше през цялото време покрай бреговете на Азиатския материк и затова можа да съобщи твърде малко сведения за Япония. Западното крайбрежие на Япония беше известно само по японски и китайски карти, а Крузенщерн вече имаше случай да съди за тяхната точност. Дори броят на главните острови на Японския архипелаг предизвикваше през ония времена спорове у географите.

Второ, този път водеше към остров Сахалин, който тогава беше може би едно от най-неизследваните места на земното кълбо. Освен Лаперуз никой от европейците не беше посещавал Сахалин. Лаперуз изследва само неголяма част от крайбрежието на Сахалин. Той твърдеше, че Сахалин е остров. Но мнозина географи по онова време не се съгласяваха с него и твърдяха, че Сахалин не е остров, а полуостров, съединяващ Азиатския материк с тесен провлак.

Трето, този път беше според предположенията на Крузенщерн по-къс от пътя около извитите източни брегове на Япония. И, разбира се, Крузенщерн не искаше да изпусне случая да мине по него.

„Надежда“ с пълна скорост влезе в Корейския проток.

На 20 април видяха остров Цушима, който лежеше в самия край на Корейския провлак. Нанасяйки грижливо бреговете на Цушима на картата, Крузенщерн изведе своя кораб в Японско море и се насочи по-нататък на север. Отначало от предпазливост се стараеше да се движи в открито море, далеч от бреговете, но после, като стигна 39ё северна ширина, реши да свърне на изток и да потърси брега на Япония.

На 1 май отново видяха суша. Това беше бездруго остров Хонсю, най-големият от японските острови. Брегът се вдаваше в морето с дълъг нос, на който имаше димяща планина — голям вулкан. „Надежда“ заобиколи носа и продължи по-нататък на север, без да губи вече от поглед брега, но предпазливо плаваше от него на доста голямо разстояние. Впрочем нищо опасно не успяха да забележат моряците — морето беше пустинно, а северната част на Хонсю, задръстена с планини, изглеждаше необитаема.

След два дни видяха на брега малко японско градче, разположено в цветуща долина. Нивите около градчето бяха също така усърдно обработени, както и на Кюсю. По склоновете на хълмовете растяха малки тъмнозелени горички. В устието на рекичката до градчето имаше много големи лодки. Очевидно жителите на това крайбрежие се занимаваха с риболов.

Крузенщерн не искаше да се мярка пред очите на японците и като видя градчето, се отби от брега. Но в градчето бяха успели да забележат големия чуждестранен кораб. Японците изпратиха да го догонят шест лодки, във всяка от тях седяха по трийсетина души. Вятърът този ден беше много слаб и лодките, които бързаха с всичка сила, догониха кораба. Крузенщерн заповяда за всеки случай да заредят оръдията. Той не знаеше какви намерения имат хората, които бързаха по следите му. Най-после лодките се изравниха с кораба. Крузенщерн им викна през рупора няколко учтиви японски приветствия, които беше научил в Нагасаки, но японците не отговориха нищо. Те обиколиха с лодките си около кораба и се насочиха обратно към брега. Очевидно руският кораб им се беше сторил много голям и те решиха да не се закачат с него.

На другия ден привечер Крузенщерн видя най-сетне протока Цугару, който отделяше Хонсю от Хокайдо, най-северния остров на Япония. Точното разположение на този проток тогава не беше още известно на европейците и затова Крузенщерн отдели целия следващ ден за изучаването му.

След това, като влезе пак в Японско море, той се отправи по-нататък, на север, покрай западните брегове на остров Хокайдо.

Тук вече бяха съвсем непознати земи. Всеки нос, всеки залив бяха за него изненада. Веднъж дори му се стори, че е открил нов проток, който разделя Хокайдо на две части. Ако това беше така, би трябвало да се признае, че Хокайдо не е един, а два острова. Две денонощия изгуби „Надежда“ за изследването на предполагаемия проток. Но в края на краищата се оказа, че това не е проток, а голям залив, който се врязва в сушата.

На 10 май „Надежда“ най-сетне достигна най-северната точка на остров Хокайдо и влезе в протока на Лаперуз, който отделя Хокайдо от Сахалин. Времето беше мъгливо и сахалинският бряг не се виждаше.

През цялото плаване покрай бреговете на Хокайдо Крузенщерн нито веднъж не забеляза на този остров човешко жилище и стигна до извода, че този голям японски остров е почти необитаем. А ако е така, кой може да му попречи тогава да слезе на брега?

И той започна да търси подходящ залив.

Залив се намери много скоро, съвсем подходящ за престой. Но в едно нещо Крузенщерн се излъга. Хокайдо беше обитаем. Когато „Надежда“ заобиколи носа и влезе в залива, насреща й излезе малка лодчица, в която седеше човек.

— Това не е японец — каза Ратманов, който гледаше през далекоглед.

И наистина човекът, който седеше в лодката, съвсем не приличаше на японец. Японците скубят брадите си, а този човек имаше голяма черна брада като лопата. Японците през всяко време ходят без шапки, а главата на човека в лодката беше покрита с широка конусовидна сламена шапка. Японците носят копринени кимона, а дрехите на човека в лодката бяха от самурови кожи. По външен вид той напомняше по-скоро камчатец, отколкото японец. Лодката му беше пълна с риба.

— Това навярно е космат айн — предположи Крузенщерн.

За косматите айни в Европа бяха научили от католическите монаси йезуити, които през XVII век бяха дошли в Япония, за да направят японците християни. Изгонените от Япония йезуити разказваха, че в северната част на Япония живее особен народ — космати айни. Наричаха космати тези хора поради това, че уж цялото им тяло било покрито с козина като на животните. Тъй като Хокайдо беше най-северният от Японските острови, напълно естествено беше да се предположи, че жителите му, които не приличаха на японците, са космати айни.

Крузенщерн замаха с ръка на човека в лодката, като го канеше да се приближи до кораба. Но оня с всички сили започна да гребе към брега и се скри в мъглата.

Впрочем щом „Надежда“ хвърли котва, заобиколиха я няколко десетки лодки; във всяка от тях седеше човек със също такава брада и със също такава сламена шапка. Крузенщерн повика със знаци всички на палубата и те веднага се покатериха по въжетата, мъкнейки на гърба си чували с риба. Като се поклониха няколко пъти до земята, както се кланят японците на своите началници, те се изправиха, усмихнати благодушно в широките си бради.

— Айн? — попита ги Крузенщерн.

— Айн, айн! — радостно завикаха брадатите.

Те дадоха рибата на русите като подарък, без да искат нищо в замяна. Но Крузенщерн непременно искаше да им подари нещо. Той заповяда да донесат на палубата множество малки европейски неща. Айните с учудване и възторг разглеждаха герданите, ножовете, брадвите, съдините. Но най-много им харесаха лъскавите медни копчета. Те ги подхвърляха във въздуха, предаваха ги от ръце на ръце и се смееха гърлено. И Крузенщерн дълго не можеше да разясни на своите гости, че той им подарява тези скъпоценни копчета завинаги. Айните не вярваха на такава щедрост, връщаха копчетата обратно и когато най-сетне се убедиха, че могат да ги вземат със себе си, много се зарадваха. Стиснали копчетата в големите си юмруци, те наскачаха в лодките си и заминаха за брега.

На моряците се искаше много да се поразходят по твърда земя. За последен път се бяха разхождали до насита в Петропавловск — преди девет месеца. Оттогава бяха почти непрестанно затворени на своя кораб. И сега, когато „Надежда“ хвърли котва, всички мечтаеха да слязат по-скоро на брега, макар че това не беше безопасно: все пак Хокайдо беше японска територия.

Като остави кораба под грижите на Ратманов и взе със себе си моряците и учените, Крузенщерн седна в една лодка. Лодката се понесе към брега, скрит в мъглата. При самия бряг пътят й преграждаха клокочещи вълни, през които беше много опасно да се мине. Но тук на помощ се явиха айните със своите малки плитки лодчици.

Ловко, без всякакъв риск за себе си, айните подскачаха през кипящата пяна, където всяка европейска лодка би се обърнала. Като наобиколиха корабната лодка, те прехвърлиха в своите лодки моряците и ги пренесоха съвсем безопасно през кипящите вълни на брега.

На брега Крузенщерн преди всичко беше поразен от дълбокия сняг. Вече беше май, а през май сняг не ще намериш на места, разположени значително по на север от Хокайдо, например в Архангелск. Снегът, който покриваше Хокайдо, едва започваше да се топи, така че нямаше защо да се надяват, че ще се разтопи изцяло преди началото на юни. Този дълбок и рохкав сняг огорчи много моряците: той ги лишаваше от възможността да се разходят както трябва. Оставаше им само да бродят по няколкото тесни пътечки, утъпкани между къщите.

Къщите бяха пет. Те стояха на брега под боровете, прилични на къщите на руските селяни: стените бяха направени от дебели, потъмнели от времето греди, покривите бяха сламени, комините — глинени. По нищо не напомняха леките японски къщици, построени от тънки дъски и картон. От руските къщи ги отличаваха само прозорците, направени не от стъкло или слюда, а от прозрачни тюленови мехури. До всяка къща имаше барака, където се пазеше пушена риба.

Айните започнаха в надпревара да канят гостите в своите къщи. Крузенщерн влезе в една от тях. В къщата нямаше никаква мебел и цялото семейство — от десет души — седеше на пода и обядваше. Обедът се състоеше от риба и оризова каша. Стопаните започнаха да канят гостите да обядват заедно с тях и моряците, за да не ги обидят, хапнаха малко риба. Крузенщерн забеляза веднага, че всичките домашни съдове на айните са японски и бездруго бяха донесени тук от Южна Япония. На стената беше окачена копринена японска дреха, която айните носят навярно лете, когато в кожените дрехи става твърде горещо.

— Много искам да видя козината, която расте по телата им — каза лейтенант Головачов, обръщайки се към Крузенщерн. — Как мислите, капитане, може ли да ги помолим да се съблекат?

И за самия Крузенщерн това беше много интересно. Кой не иска да види такова чудо — човек, по тялото на когото расте козина! И той започна да моли един млад айн да снеме за минутка кожената си шуба. Айнът беше много учуден, никак не можеше да разбере защо трябва да се съблече, но в края на краищата отстъпи. Оказа се, че шубата от самурови кожи беше облечена направо на голо. Той я хвърли настрана.

— А къде е козината? — възкликна учуден Головачов. — По него расте козина не повече, отколкото по нас, капитане!

И наистина никаква козина по тялото на айна не се оказа.

Те го накараха да се обърне няколко пъти, огледаха гърдите, гърба, раменете, но не намериха нищо. Най-обикновени човешки гърди, най-обикновен човешки гръб, без каквато и да било козина.

Крузенщерн раздаде на всички обядващи подаръци, главно копчета, и моряците се върнаха на кораба. През пенестите вълни пак ги пренесоха в своите лодки благодушните айни.

На кораба Крузенщерн го чакаше нов гост — току-що дошъл от брега японски офицер.

Крузенщерн посрещна японеца на палубата и му се поклони колкото може по-приветливо. Японецът също се поклони учтиво, но направи страшна гримаса, махна с ръка на юг и проговори, като надуваше бузи:

— Бум-бум! Бум-бум! Бум-бум!

Това „бум-бум“ той повтаряше дотогава, докато Крузенщерн се досети, че иска да каже, че от юг скоро ще дойдат японски кораби и ще прогонят русите с оръдие. Крузенщерн му даде да разбере, че той не се страхува от японските кораби и че е пристигнал на остров Хокайдо с мирни намерения.

За разговора с японеца помогна на Крузенщерн Резанов, който за седемте месеца живот в Нагасаки беше научил доста много японски думи. Японецът попита от коя държава са пристигнали моряците и като научи, че са от Русия, изведнъж завика радостно за всеобщо учудване:

— Карашо! Карашо! Понимай рус — карашо!

Излезе, че тук, в този залив, преди няколко години вече беше идвал руски кораб от Охотск — навярно търговски. Този офицер се срещал с руски моряци, също ги уговарял да заминат и запомнил няколко руски думи.

Крузенщерн поведе своя гост към каюткомпанията. Японецът решително се отказа от обеда, но чаша чай изпи на драго сърце.

Той разказа, че обикновено живее в Матсумай, японски град в южния край на Хокайдо, а тук идвал през лятото, за да следи търговията между айните и японските търговци. Айните разменят своята риба с японците срещу булгур, чай, домашни съдове, железни вещи. Според неговите думи по-рано целият Хокайдо бил заселен с айни, но сега японци се преселили в южната му част от остров Хондо и изгонили всички айни на север.

Крузенщерн искаше да направи на своя гост подарък. Той му предложи един износен офицерски мундир, едно доста голямо огледало и сабя.

Но японецът отказа да вземе подаръци.

— Ако моето началство види у мене тези неща, то ще си помисли, че аз съм ви пуснал тук срещу рушвет — обясни той как да е със знаци и думи. — А аз ви пуснах тука, защото не мога сам да се сражавам с военен кораб.

Впрочем до самото заминаване той усърдно молеше Крузенщерн да отплува и го плашеше със своето „бум-бум“. Крузенщерн обеща, че ще си замине, щом се вдигне мъглата. Той прибави, че има намерение да плува за Сахалин, и попита японеца известна ли му е тази земя.

— Разбира се — отговори японецът. — Оттук тя е съвсем близо и дори се вижда в ясно време. Сега там има много наши търговски кораби.

Но от по-подробните разпитвания Крузенщерн си изясни, че на японците е известен само южният бряг на Сахалин, а за по-далечните му части те изобщо нищо не знаят.

Крузенщерн изпълни добросъвестно обещанието си, дадено на японския офицер, и на 13 май, когато най-сетне мъглата се вдигна, „Надежда“ напусна остров Хокайдо.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА САХАЛИН

На 14 май влязоха в залива Анива, на южния бряг на Сахалин. Този бряг не се отличаваше от северния край на Хокайдо и беше малко по-горист. Тук живееха също такива айни и ги управляваха японски офицери.

„Всеобщият, господствуващ у тукашните жители обичай — разказва в своите записки Крузенщерн — се състои в това, че във всяка къща се опитомява млада мечка (поне аз и офицерите видяхме мечки във всяка къща без изключение, в която влязохме). Тя живее в един кът на къщата и, разбира се, е най-неспокойният член на семейството. Един от нашите офицери искаше да си купи такава млада мечка. Той даваше за нея сукнена куртка. Макар айните да ценят сукното твърде скъпо, защото и японците не могат да ги снабдяват със сукно, все пак собственикът на мечката не искаше да се раздели със своя възпитаник.“

Крузенщерн поведе кораба си отначало на изток, после на север и влезе в друг сахалински залив, наречен залив Тярпение, разположен по на север от Анива. Сведенията за него бяха твърде неточни. Крузенщерн изследва и нанесе на картата всички брегове на залива. Японците още не бяха проникнали тук и местността беше съвсем дива. Тук, както изглежда, също живееха айни, но като забелязаха моряците, те избягаха в гората.

Когато напуснаха залива Тярпение, „Надежда“ се отправи по-нататък на север, като плаваше близо до източния бряг на Сахалин. Вървяха бавно, защото брегът беше съвсем неизвестен и всяка негова извивка трябваше да се нанася на картата. Но на 26 май пътят им прегради гъст плаващ лед. Нямаше никаква възможност да си пробият път през него. И Крузенщерн започна да обсъжда какво да прави: да чака ли тук, докато ледът се разтопи, и тогава да продължи изследването на бреговете на Сахалин, или да остави Сахалин и веднага да иде на Камчатка.

На самия него не му се искаше да напуща Сахалин. Но Резанов бързаше за Петропавловск, за да може оттам по-скоро да изпрати известие в Петербург за резултатите от своите преговори с японците.

След дълги колебания Крузенщерн най-сетне взе следното решение: да отплава незабавно за Камчатка, да остави там Резанов и веднага да се върне на Сахалин, за да продължи изследването на бреговете.

На 5 юни „Надежда“ влезе отново в петропавловското пристанище.

Трудно е да си представи човек в какъв възторг изпаднаха жителите на Камчатка, като научиха, че в трюмовете на „Надежда“ се намират две хиляди чувала сол. Подаръкът на японския император им беше от желан по-желан. Крузенщерн заповяда да свалят всички тези чували на брега и безплатно да ги раздадат на жителите.

Петропавловци, които понякога по цели години поминуваха без сол, сега бяха осигурени със сол за няколко години.

Резанов изпрати в Петербург дълго, подробно съобщение за всичко, което се беше случило с тях в Япония, а самият той, сега вече не като посланик, а като един от акционерите на Руско-американската компания, се качи на един търговски кораб и се отправи през Беринговия проток за руските владения в Америка, за да направи там ревизия. После замина за Петербург по обичайния за онова време път през Сибир, но по пътя се разболя и умря в Красноярск.

Разтоварването на солта и оправянето на корабните въжа задържаха „Надежда“ в Петропавловск цял месец. Едва на 5 юли тя излезе в открито море и се насочи пак към Сахалин. За пръв път през цялото пътешествие на нея нямаше нито пасажери, нито излишен товар и това облекчаваше много плаването.

На 16 юли стигнаха до брега на Сахалин, тъкмо на мястото, където бяха почти преди два месеца. Ледът отдавна се беше разтопил и морето беше чисто. Около кораба пляскаха множество тюлени.

Започна бавно плаване на север покрай източния сахалински бряг. Всяко заливче, всеки голям залив трябваше да се отбележат на картата. Тази къртовска и трудна работа отнемаше много време. Земята — ту обрасла с гора, ту засипана с гол пясък — беше съвършено пустинна. Моряците не срещнаха никъде човешко жилище.

На 8 август стигнаха най-сетне до най-северния сахалински нос. Крузенщерн го нарече нос Елизавета. Като обиколи около този нос, „Надежда“ тръгна на юг покрай северозападните брегове на Сахалин.

Но моряците разбираха, че не ще могат да обиколят целия Сахалин, защото наесен трябва да бъдат вече в Китай, където ще ги чака „Нева“. Те се спряха за няколко дни в един мъничък залив, който нарекоха на името на своя кораб — залив Надежда, и се запасиха там с прясна вода.

Следователно Крузенщерн не успя да обиколи целия Сахалин, и въпросът, дали Сахалин е остров или полуостров, си остана неразрешен. Този въпрос беше решен едва след четиридесет и четири години от друг забележителен руски пътешественик — адмирал Невелски.

От залива Надежда се отправиха обратно за Камчатка.

На 30 август Крузенщерн за трети път вкара своя кораб в петропавловското пристанище.

Късото северно лято вече наближаваше към своя край. С всеки изминат ден времето ставаше все по-студено, по-дъжделиво и по-ветровито. Крузенщерн искаше да излезе от Петропавловск, преди да са настъпили есенните бури, но приготовленията за дългото и опасно пътешествие около Азия и Африка отнеха повече време, отколкото предполагаше. Пет седмици отидоха за проверка и ремонт на въжетата и платната и за купуване на провизии. А в това време приближаваше ранната камчатска зима.

В края на септември в Петропавловск пристигна от Аляска търговски кораб на Руско-американската компания. Капитанът на този кораб дойде на гости на „Надежда“.

— Не се ли срещнахте в Африка с „Нева“? — попита го Крузенщерн.

— Не, не се срещнахме — отговори капитанът. — Но трябва да ви съобщя, че според слуховете, които се носят сред руските ловци в Аляска, екипажът на „Нева“ трябвало някъде да води сражение с индианците. А как е свършило това сражение, не мога да ви кажа.

След това известие Крузенщерн започна още по-бързо да се готви за отплаване.

Бележки

[1] Йедо — сега Токио.