Николай Чуковски
Капитани на фрегати (14)

ВЪСТАНИЦИ

Тайнственият Китай привличаше младите лейтенанти и мичмани на „Надежда“ не по-малко от Япония. Преди тях нито един руски кораб не беше посещавал китайските брегове. Цялата руско-китайска търговия от стари времена се водеше изключително чрез малкия сибирски град Кяхта. Кяхта е разположена до самата Монголия, която тогава принадлежеше на Китай. Тук идваха китайски търговци, донасяха бали с чай, вземаха самурови и лисичи кожи и ги откарваха с кервани в Китай.

За китайците моряците на „Надежда“ знаеха твърде малко: бяха чували, че Пекин е най-големият град в света, че китайците се молят в странни храмове — пагоди, че те правят забележителни съдове от порцелан, че пишат не отляво надясно, а отгоре надолу, че са удивително вежливи и че ги управляват мандарини. На всички се искаше да посетят такава интересна и непозната страна. Преди те гледаха със завист своя капитан, който вече беше ходил веднъж в Макао. Сега и те самите скоро ще бъдат там и сами ще видят всички чудеса.

— Не се надявайте — разубеждаваше ги Крузенщерн. — Вие не ще успеете да се запознаете както трябва с Китай. Макао е португалски град. В него има пристанище, няколко европейски къщи, казарми, укрепления и католически манастири, пълни с изселени от Португалия монаси. Наистина до Макао в същия залив е разположен Кантон, голям китайски град, но там входът за европейци е най-строго забранен…

Сега и времето, и вятърът бяха благоприятни за плаването. На 18 ноември моряците видяха брега на китайския остров Тайван. Оставаше малко за плаване. Скоро ще могат да си отдъхнат в удобното пристанище.

На 19 в 5 часа следобед, щом Тайван се изгуби от погледа, Крузенщерн забеляза едно мъничко островче, на което имаше две къщици. От острова се отдели лодка и бързо се понесе към „Надежда“. Крузенщерн заповяда да намалят хода и лодката стигна до самия кораб. Отгоре спуснаха въже и по въжето на палубата се изкачи възрастен китаец.

Целият екипаж се струпа около китаеца, разглеждайки с любопитство жълтото му, набраздено от бръчки лице, бръснатото теме и дългата, стегнато заплетена плитка.

Китаецът отиде при Крузенщерн, поклони се толкова ниско, че едва не досегна с челото си палубата, и на завален английски език обясни, че е лоцман и срещу дребна сума се наема да въведе „Надежда“ в пристанището на Макао.

Крузенщерн се зарадва много на това предложение, защото край Макао има много подводни плитчини и рифове, които ако не се знаят, мъчно може да се вкара кораб в пристанището.

Лодката отплава обратно към острова, а старият китаец остана на „Надежда“. Впрочем лоцманските му задължения трябваше да започнат едва през нощта, а засега той слезе долу да обядва и да си почине на койката.

При залез слънце Крузенщерн видя отпред множество четириъгълни платна, озарени от червените лъчи на ниско спусналото се слънце. Слънцето се намираше тъкмо зад корабите и пречеше да ги разгледат добре — виждаха се само тъмните силуети на платната. Той преброи около триста кораба, не много големи, но не и много малки. Триста кораба — това е огромен флот!

„Рибари“ — помисли си Крузенщерн.

Той не искаше да заобикаля цялата флотилия — това би му отнело твърде много време — и поведе „Надежда“ направо, като се надяваше да мине между корабите преди смрачаване.

Вятърът беше силен, „Надежда“ вървеше бързо и скоро корабите с четириъгълните платна се замяркаха от двете й страни. Сега Крузенщерн можеше вече да разгледа както трябва.

Преди всичко го поразиха многобройните екипажи — на някои палуби имаше около двеста души. Напразно се стараеше да забележи някакви рибарски принадлежности — мрежи или качета за солене на риба. Но затова пък видя, че на рамото на почти всеки от тези рибари виси дълга пушка. Това го разтревожи не на шега. Но особено се развълнува, когато му се стори, че забелязва цеви на оръдия, стърчащи от люковете.

Някой се покачи зад него на капитанския мостик. Крузенщерн се обърна. Беше старият лоцман. На жълтите му бузи се бяха появили бели петна. Той мърмореше нещо бързо по китайски.

— Какво се е случило? — попита Крузенщерн.

Изплашеният вид на китаеца още повече усили безпокойството му.

— Но отговорете де, лоцмане! Знаете ли какви са тези кораби?

Ала старецът дълго още продължаваше да си мърмори. Крузенщерн разбра, че китаецът се моли. Най-после лоцманът погледна Крузенщерн и проговори задъхано:

— Това са пирати!

Пирати! Нима това са същите ония китайски пирати, от които се страхуваше още Лаперуз, когато преди деветнайсет години беше плавал за Макао по същия път?

На завален английски език лоцманът разказа на Крузенщерн, че в Южен Китай данъците разоряват много селяни и те постоянно въстават, завземат различни кораби и излизат в морето. Плавайки из моретата покрай китайските брегове, те воюват със своите потисници и грабят минаващите кораби.

— Те не ще пощадят и вас! — охкаше старецът. — Няма да оставят жив ни един човек!

И отново замърмори своите молитви.

Но страшните пирати сякаш не мислеха да влизат в бой. Корабите им се отстраняваха и даваха път на „Надежда“. Отвсякъде в пълно мълчание към нея гледаха десетки хиляди очи. Малко по малко целият пиратски флот се оказа отзад.

— Те ни пуснаха, защото ние пътуваме под неизвестен флаг — каза лоцманът, като въздъхваше облекчено. — Ако знамето ни беше английско или португалско, нямаше да излезем оттук живи. Португалците и англичаните помагат на нашия император да се бори с въстаналите селяни и пиратите ги мразят.

През нощта, застанал редом с Крузенщерн на капитанския мостик и по усет намирайки безопасния път между рифовете, лоцманът разказваше за ежегодните въстания в Китай. Населението не е в състояние да понесе гнета на правителството. Селяните трябва да дават една трета от реколтата си на чиновниците мандарини, а втората трета — на помешчиците. Съдът съди само срещу пари и всякога присъжда в полза на богатия. За най-малко непослушание бият с бамбукови пръчки по петите. На ония, които не са платили данъците си, им съдират живи кожата, а после разрязват тялото им на парчета. Сиромасите, като нямат възможност да изхранят децата си, ги убиват и труповете им хвърлят в реката. Има месеци, когато реките са заприщени от детски трупове. Затова въстанията не спират. Въстават цели области.

През тая дълга нощ старият лоцман разказа на Крузенщерн за голямото морско сражение, което беше станало само преди няколко месеца между императорския флот и флота на въстаниците.

Командир на императорския флот бил адмирал Ван

Та-чжин, любимец на императора. След продължителна кървава битка той успял да натика въстаническия флот в едно малко заливче и да го затвори там. Обстрелвали въстаниците от всички страни — от морето и от бреговете. Като видели, че положението е безнадеждно, въстаниците започнали мирни преговори. Вождът на въстаниците предложил на адмирал Ван Та-чжин следните условия: всички въстанически кораби се предават на императорския флот, а въстаниците остават като офицери и матроси на тези кораби и получават заплата за своята служба от хазната. Тези условия възхитили адмирал Ван Та-чжин. Само като си помисли човек: той ще увеличи императорския флот с триста прекрасно въоръжени военни кораба и с множество опитни моряци! Мирът бил незабавно сключен. Двата флота се обединили и излезли в залива. Но щом въстаниците видели просторите на океана, престанали да се смятат за част от китайския военен флот. Боят отново се възобновил и този път императорските кораби трябвало да бягат с големи загуби. Нещо повече — много кораби от императорския флот изменили и преминали на страната на въстаниците. Адмирал Ван Та-чжин едва се спасил, като се скрил в Кантонското пристанище.

Оттогава императорският флот, силно оредял и изтощен, не се решава вече да се срещне лице с лице с флота на въстаниците.

МАКАО

На разсъмване на 20 ноември Крузенщерн видя в далечината ниския бряг на Китай. Над безбройните подводни скали кипеше пяна и капитанът окончателно се убеди, че без помощта на опитния лоцман, който познаваше морето наоколо, той едва ли би могъл да доведе тук „Надежда“.

Следобед най-сетне в далечината се показаха къщиците на Макао. Но вятърът изведнъж утихна и „Надежда“ заплава съвсем бавно. Едва в седем часа вечерта хвърлиха котва точно срещу града, на три мили от брега, защото по-близо според думите на лоцмана такъв голям кораб като „Надежда“ можеше да заседне на плитчина.

Наоколо, накъдето и да хвърлиш поглед, се издигаха корабни мачти.

— Ей, Ратманов, Головачов! — викна Крузенщерн. — Погледнете, не се ли вижда някъде нашата „Нева“?

И всички матроси на кораба затърсиха с поглед „Нева“. На корабите, които заобикаляха „Надежда“, се развяваха флаговете на Португалия, Китай, Англия, Холандия, Съединените щати, Швеция, Испания и Дания. Но познатата и мила на всички „Нева“ никъде не се виждаше.

— Добре де, утре ще я намерим — каза Крузенщерн. — Навярно я затулват от погледа ни другите кораби.

Но той беше много разтревожен и с мъка скриваше вълнението си от околните.

Вече започна да се стъмнява и Крузенщерн реши, че ще иде на брега на другия ден сутринта.

Нощта мина спокойно.

А в осем часа сутринта видяха от палубата голяма лодка, пълна с облечени в коприна китайци. Лодката с всички сили се носеше към „Надежда“.

Когато лодката дойде до самия кораб, спуснаха въжената стълба и на палубата се качи дебел, важен наглед китаец. Той се поклони ниско на Крузенщерн.

Беше китайски чиновник, когото в Макао наричаха с португалската дума „компрадор“. В задълженията на компрадора влизаше да доставя провизии на корабите, които стояха в пристанището. В Макао властите разрешаваха на капитаните на корабите да купуват провизии само чрез компрадора. Ето защо компрадорът можеше да определи всякакви цени — щеш, не щеш, трябва да платиш.

Крузенщерн знаеше, че е безсмислено да се пазари с компрадора. Преди всичко той зададе на китаеца въпроса, който толкова много го вълнуваше през цялата нощ.

— Вие познавате всички кораби, които са пуснали котва в пристанището, драги компрадоре — каза той по английски. — Кажете ни къде стои корабът със същия флаг като нашия… Той наскоро е пристигнал от Америка.

— Тук няма други кораби с такъв флаг, капитане — учтиво отговори китаецът. — Аз служа в Макао двадесет и пет години и мога да ви уверя, че кораб с такъв флаг като вашия влиза за пръв път тука.

Значи „Нева“ още не беше пристигнала! Какво ли се е случило с нея?

Едно от друго по-страшни нещастия си представяше Крузенщерн. Ту му се струваше, че „Нева“ е ограбена от индианци и целият екипаж е отведен в плен навътре в Америка, ту му се привиждаше, че ураган е потопил кораба всред океана…

Като поръча на командора пресни провизии и се съгласи на всичките му условия, Крузенщерн реши да иде в града при португалския губернатор. Първо, той трябваше да извести губернатора за пристигането на „Надежда“ в пристанището, а второ, искаше да разбере от него съвсем сигурно дали няма никакви известия за „Нева“.

Но Крузенщерн още не беше успял да седне в лодката, когато на кораба се появи нов гост. Беше португалски морски офицер. Той носеше широкопола шапка с паунови пера, сребърни еполети, по пет фунта всеки, цветни ленти, препасани през гърдите, и опънати панталони с яркожълт цвят. Португалецът дойде до Крузенщерн и каза нещо грубо. Крузенщерн го попита по английски какво желае. Но португалецът очевидно не знаеше английски език. Той продължаваше да иска нещо по португалски и безцеремонно помъкна капитана в каюткомпанията на „Надежда“. Като не знаеше кой е той, Крузенщерн не се реши да остави кораба и изпрати да иде при губернатора лейтенант Левенщерн.

Като слезе в каюткомпанията, португалецът веднага се развесели. Той приближи юмрука си към устата и се престори, че пие. Крузенщерн се досети какво иска той и заповяда да му подадат чаша водка. Португалецът изпи чашата на един дъх и поиска още. Крузенщерн заповяда да му налеят пак. Гостът изпи втората чаша и без дори да благодари, излезе на палубата, седна в лодката си и замина към своя кораб.

На русите съвсем не се хареса тази дързост, но те решиха да не правят скандали — португалците бяха тук господарите.

В три часа следобед се върна лейтенант Левенщерн. Той разказа, че губернаторът го приел твърде любезно. Левенщерн попитал най-напред губернатора не е ли идвала „Нева“. Но губернаторът не знаел нищо за „Нева“. На свой ред той попитал Левенщерн военен кораб ли е „Надежда“, или търговски.

— Аз не знаех какво да му отговоря — докладваше на Крузенщерн лейтенантът. — Страхувах се да му призная, че „Надежда“ е военен кораб, и му казах нещо неопределено. Тогава губернаторът ми заяви, че тук могат да остават само португалски и китайски военни кораби. За корабите на останалите страни входът тук е строго забранен…

— Но нали ние правим пътешествие с научни, а не с военни цели! — възкликна Крузенщерн. — И при това Русия се намира в най-приятелски отношения с Португалия…

— Аз му казах това — отговори лейтенантът. — Но той продължаваше да повтаря, че в Макао не могат да влизат никакви военни кораби освен португалски и китайски…

Целият екипаж разглеждаше от палубата големия бриг, който току-що беше дошъл и хвърлил котва на половин миля от „Надежда“. Крузенщерн, като се обърна, видя развяващия се на вятъра британски флаг.

— Вижте — каза той на лейтенанта, — нима вие не виждате как на този бриг блестят оръдията?… Седем, осем, девет… — броеше той. — Девет оръдия от едната страна на борда, а значи още толкова от другата. Това е британски военен кораб с осемнадесет оръдия… Ето доказателство, че за военните кораби на някои нации португалският губернатор прави изключение…

На другата сутрин Крузенщерн сам отиде при губернатора.

Пред губернаторския дворец на площада, както и през времето на Лаперуз, маршируваха индийски войници, докарани от Гоа, португалска колония в Индия. Командуваха ги офицери португалци. Това беше обикновен похват на колониалните държавни войници, набрани от населението на една колония, се изпращаха да служат в друга колония. Там, в чужбина, откъснати от дома си, незнаещи местния език, тези войници, щат не щат, служеха вярно на своите поробители и ставаха оръдия за поробването на други народи. Португалските войници индийци бяха лошо облечени и въоръжени с излезли вече от употреба пушки. Но португалците разчитаха на тяхната вярност, като раздухваха старателно националната и религиозната вражда между китайци и индийци.

Губернаторът дон Каетано де Суза прие Крузенщерн с голямо уважение. Той също някога беше служил във флота и уверяваше, че изпитва към моряците особена симпатия. Той заяви, че цяла нощ е мислил под какъв предлог „Надежда“ би могла да остане в Макао, въпреки че тя е военен кораб…

— Ако на вашия кораб имаше някаква стока за продаване… — каза той и въпросително погледна към Крузенщерн.

— Но нали тук скоро ще пристигне вторият кораб и ще донесе кожи от Америка! — възкликна Крузенщерн. — Аз го чакам всеки момент.

— Вторият ви кораб може да остане тук — каза губернаторът, — а „Надежда“ ще трябва да си отиде.

След тричасов разговор решиха така: Крузенщерн ще напише заявление за желанието си да купи тук толкова стоки, че те да не могат да се поместят на „Нева“. Следователно част от тези стоки ще трябва да бъдат натоварени на „Надежда“. И значи „Надежда“ ще бъде принудена да остане.

Изходът беше намерен.

„НЕВА“!

Започна дълго и мъчително очакване. Отсъствието на „Нева“ тревожеше Крузенщерн всеки ден все повече. Екипажът на „Надежда“ вземаше за „Нева“ всеки нов кораб, който се появеше на хоризонта.

— Гледайте, гледайте, ето я! — викаше някой от матросите. — Познах я по мачтите.

Но корабът идваше по-близо и всички виждаха на него английски или португалски флаг.

Повечето от офицерите се преселиха в града. Един английски търговец им разреши да живеят в неговия дом. Но португалците забраниха на матросите да слизат на брега и те бяха затворени на кораба като в затвор.

„Нева“ пристигна в Макао едва на 3 декември.

Радост обзе моряците на „Надежда“. Право казано, те не се надяваха вече да видят „Нева“ и бяха уверени, че тя е загинала.

Щом „Нева“ хвърли котва, Крузенщерн заповяда да спуснат лодката. С всички сили се понесе той към „Нева“.

Капитан Лисянски излезе насреща му.

— Е, как е? — завика Крузенщерн, качвайки се по въжената стълба.

— Всичко е благополучно, Иван Фьодорович! — отговаряше Лисянски. — Всичко е благополучно!

Капитаните се прегърнаха.

Те се затвориха в каютата и дълго си разказваха всичко, което беше станало с тях през време на раздялата.

— А кожи донесохте ли? — попита Крузенщерн.

— Трюмовете на „Нева“ са пълни догоре с кожи — отговори Лисянски.

Да, цялата „Нева“ беше пълна с лисичи и самурови кожи. Но беше невъзможно да се продаде този скъпоценен товар без голямо тичане.

И Крузенщерн се зае с тая главоболна работа.

КО ХОН

Беше неизгодно да продават кожите на кантонските търговци в Макао — би трябвало да заплатят мито на двете митници: на португалската и на китайската. Крузенщерн реши да получи разрешение да влезе в Кантонското пристанище и с двата си кораба.

В ония времена китайското правителство, както и японското, забраняваше на европейски кораби да влизат в китайски пристанища. Но чиновниците на китайския император бяха до такава степен продажни, че тази забрана се нарушаваше от местните власти всеки път, когато нарушението й беше изгодно за тях. Крузенщерн реши първо да влезе в Кантонското пристанище, а после да иска разрешение за влизане в него. Сметката му беше проста: китайските търговци, като видят кожите, ще ококорят очи и като дадат рушвет на чиновниците, ще накарат никой да не гони от Кантон корабите на Крузенщерн.

Разбира се, Крузенщерн чувствуваше, че подхваща едно рисковано предприятие. За да не плаши твърде много китайските власти, той реши засега да вкара в Кантонския залив само „Нева“, а „Надежда“ временно да остави в Макао.

На 9 декември той предаде командуването на „Надежда“ на Ратманов, а самият той с капитан Лисянски се отправиха с „Нева“ за Кантон.

Когато те излизаха от Макао, китайците ги съветваха да се пазят от пирати. Макар Макао и Кантон да са разположени почти един до друг, все пак дори по този къс път човек не можеше да бъде сигурен, че не ще го нападнат въстаналите китайски селяни, които еднакво мразеха помешчици, чиновници, търговци, португалци и англичани. Защото те по погрешка можеха да вземат руските кораби за английски.

Но „Нева“ премина целия кратък път напълно благополучно и след няколко часа се спря в Кантонския залив.

Огромният град се размърда като мравуняк, в който са пъхнали пръчка. Крайморската улица почерня от събралите се тълпи. След няколко минути на „Нева“ пристигнаха китайски чиновници с преводач, който говореше по английски. Крузенщерн ги прие колкото може по-учтиво. Те поискаха руският кораб незабавно да напусне пристанището на Кантон.

Но Крузенщерн решително отказа да замине. Той заяви, че е дошъл в Кантон с мирни търговски цели, че не мисли на никого зло, че ще продаде стоката си и ще си замине.

Започнаха мъчителни преговори, които продължиха няколко дни. Мандарините всеминутно отиваха на брега, съвещаваха се с някого и се връщаха обратно. Най-сетне те обявиха на уморения Крузенщерн, че ще разрешат на „Нева“ да остане в пристанището само в случай, че за поведението на русите гарантира с имота си някой от членовете на Ко Хон.

Това вече беше победа.

Ко Хон в Кантон се наричаше дружеството на търговците, които имаха разрешение да водят търговия с европейците. Нито един китаец нямаше право да търгува с европейците, ако не беше член на Ко Хон. За да станеш член на Ко Хон, трябваше да платиш на китайския император една колосална сума. В кантонския Ко Хон по това време имаше всичко дванайсет членове, най-богатите търговци на града.

Един от членовете на Ко Хон веднага се яви на кораба, привлечен от слуховете, че русите са донесли необикновено ценни кожи. Наричаше се Лук Ва. Той беше най-бедният и най-младият от търговците на Ко Хон. Бяха го приели в това дружество само преди година. Но при все това имотът му се оценяваше на няколко милиона пиастри.

Лук Ва огледа и разтърси на „Нева“ всяка кожа по десет пъти. При това лицето му беше кисело и недоволно — такъв е обичаят на търговците от всички страни: ако искаш да купиш по-евтино, прави се, че стоката не ти харесва. Крузенщерн чувствуваше, че дълго ще трябва да се пазари с него. Но за цената засега още не отваряха дума — нужно беше Лук Ва да гарантира пред властите за поведението на русите. Два дни го уговаряха да стане поръчител, но той все се колебаеше. Мандарините искаха от него огромен рушвет.

Ето какво записа за това Лисянски:

„Кантонските началници вместо истинско наблюдение за реда на търговията, твърде изгодна за тяхната държава, се грижат само да търсят начин да грабят за собственото си обогатяване. В цялата Китайска империя съществува пълно робство, затова всеки е принуден да понася участта си, колкото и горчива да е тя. Първият китайски търговец не е нищо друго освен ковчежник на наместника или на митническия началник. Той е длъжен да доставя на единия или другия всичко, което му поискат, без да очаква някаква награда. Иначе неговият гръб непременно ще почувствува тежестта на вината. В Китай никой не е избавен от телесно наказание. Нещо повече, всеки може да наказва, както му хрумне, всички, които стоят по-долу от него по съсловие. Всеки държавник има право да наказва с бамбукова пръчка по-долустоящия, а императорът си запазваше честта да наказва своите министри.“

Най-сетне Лук Ва се съгласи да гарантира за Крузенщерн. Тогава чиновниците поставиха ново искане: все пак „Нева“ да напусне Кантонското пристанище и да се спре в съседния залив, наричан Уампоа.

— Уампоа е на две крачки от Кантон и товаренето там ще ви бъде много удобно — казваха на Крузенщерн мандарините. — А нас ще спасите от опасност, защото императорът ще се ядоса страшно много, ако научи, че сме пуснали в Кантонското пристанище кораб.

Крузенщерн отговори, че ще отиде в Уампоа в случай, че му разрешат да докара там и „Надежда“.

Мандарините се съгласиха. На другия ден „Нева“ стоеше вече в Уампоа. На 15 декември до нея хвърли котва и „Надежда“.

Тогава започнаха пазарлъците с Лук Ва. Те се оказаха най-трудното нещо. Лук Ва предложи отначало за всички кожи една нищожна цена и я повишаваше извънредно бавно. Когато Крузенщерн не се съгласяваше, той заплашваше, че ще вдигне гаранцията си, отиваше на брега, но след час се връщаше и предлагаше няколко хиляди повече. Крузенщерн започваше да се пазари от рано сутринта и привечер вече го заболяваше глава. Така продължаваше ден след ден.

Най-сетне настана денят, когато Лук Ва и Крузенщерн се споразумяха за цената. Кожите бяха продадени за сто и двадесет хиляди пиастра. В никое друго европейско пристанище Крузенщерн не би успял да получи и една трета от цената, която даде Лук Ва. Това доказваше колко прав беше Крузенщерн, когато твърдеше, че Руско-американската компания трябва да търгува с Китай. Сто хиляди пиастра китаецът трябваше да заплати в пари, а двадесетте хиляди — с чай. Това беше изгодно за русите, защото чаят в Кантон е много евтин. Парите Лук Ва заплати веднага и матросите почнаха да свалят кожите на брега. А от Кантон се проточиха върволици китайци, които мъкнеха на гръб сандъците с чай.

В Китай през ония времена почти нямаше нито коне, нито крави и бедняците вършеха там работата на домашен добитък. Те не само мъкнеха на гръб богаташите по улиците на града, но пренасяха и техните стоки от град в град.

Ето как Лисянски описва живота на бедняците в Кантон:

„Тези бедняци са принудени да си търсят насъщния във водата, тъй като на брега нямат ни най-малък имот. Хората в такова състояние в Кантон са твърде много и реката е изпълнена с тях. Едни изкарват хляба си с превоз, а други с голямо внимание дебнат дали няма да бъде хвърлено във водата някакво мъртво животно, за да го вземат за храна. Те не допускат нищо да падне в реката. Много от тях скитат между корабите, вадят с железни куки от дъното разни паднали дреболии, продават ги и с това си изкарват прехраната.

Мнозина твърдят, че китайската държава е извънредно богата, но аз трябва да добавя от своя страна, че никъде не може да се намери такава беднотия, каквато е сполетяла безброй семейства в това обширно царство. Китайските улици са пълни с просяци.“

Беше вече януари, когато сандъците с чай започнаха да пристигат на брега на залива Уампоа. Тая година януари беше съвсем необичаен за Южен Китай. Духаше северен вятър, който донесе студ. Наистина студът беше минус един-два градуса. Но жителите на Кантон, непривикнали към студа, страдаха много. Къщите им бяха без печки и в стаите им беше толкова студено, колкото и на улиците. Особено страдаха черноработниците — те ходеха почти голи, едва прикрити с жалки дрипи. Дори огън не можеха да запалят, защото нямаше гориво. Само Лук от сърце се радваше на студовете — в такава студена зима той ще успее да продаде скъпо кожите, купени от русите.

Момченца събираха сутрин по локвите тънките плочици лед и ги откарваха в града да ги продават. Китайците смятаха, че водата от разтопения лед е най-доброто лекарство срещу тропическата треска. Те купуваха ледените парчета, чакаха ги да се стопят и пазеха водата до лятото, когато тропическата треска върлуваше по цялото крайбрежие.

Малко по малко китайците пренесоха на брега всички сандъци с чай. Матросите започнаха да пренасят чая на корабите.

Но едва бяха превозили няколко сандъка, когато на брега дойдоха войници, заградиха продадения от Лук Ва чай и забраниха да се доближават до него. Те дори не позволяваха на русите да слизат на брега. Целият залив се изпълни с малки китайски корабчета и щом моряците седнаха в лодките, от тези корабчета ги заплашваха с пушки.

Възмутеният Крузенщерн извика със знаци при себе си китайски офицер, който командуваше войниците. Офицерът веднага се яви и дълго се кланяше на капитана с оная необикновена учтивост, присъща на образованите китайци. А този офицер беше човек много образован — той дори говореше по английски.

— Дявол знае какво е това! Това е безобразно! Това е грабеж! — викаше Крузенщерн яростно. — Нали чаят е наш, ние сме го купили… Аз веднага ще се оплача на наместника и вашият произвол ще бъде наказан.

— Не мисля, че наместникът ще се отнесе към вашето оплакване благосклонно — отговори вежливо офицерът, като още веднъж се поклони. — Аз действувам не по собствена воля, а само по негова заповед. Ето подписан от него указ, в който той заповядва да се сложи възбрана на продадената ви стока и да не ви пускаме на брега.

При тези думи офицерът показа на Крузенщерн лист хартия, изписан с китайски йероглифи. В долния край на листа стоеше голям печат. Крузенщерн разбра, че е невъзможно да спори с офицера. Наместникът иска да получи нов рушвет. Задържането на сандъците с чай е чисто и просто изнудване. На наместника не му стига онова, което му беше заплатил Лук Ва, той иска и русите да му платят.

Крузенщерн студено се поклони на офицера и го помоли да повикат на кораба търговеца Лук Ва. Офицерът обеща да изпълни молбата му и се отдалечи с поклон.

След час пристигна Лук Ва. Както винаги, го придружаваше преводач. Крузенщерн ги отведе в каютата си и им разказа всичко, което беше станало. Лук Ва изслуша Крузенщерн с пълно равнодушие: той вече беше получил своите кожи и съвсем не се интересуваше ще получи ли Крузенщерн чая, или не.

— Носят се слухове, че този наместник скоро ще бъде сменен — каза той. — Почакайте новия наместник. Може би с него по-лесно ще се разберете.

— А кога ще дойде новият наместник?

— Това никой не знае със сигурност — отговори търговецът. — Може би след месец, а може би и след година.

Крузенщерн се замисли.

— Слушайте, Лук Ва — каза той най-сетне, — нима ме смятате за човек, способен да си замине оттук, без да вземе стоката, за която е заплатил напълно?

— Не, аз зная, че вие сте двърд човек — отговори китаецът. — Вие се пазарихте с мен цял месец, а на това е способен само един много твърд човек.

— Е, тогава погледнете моите оръдия, Лук Ва — продължи Крузенщерн. — Как мислите, какво ще се случи с вас, ако аз с два-три снаряда пробия покрива на двореца на наместника? Нали вие гарантирахте за моето поведение с цялото си имущество.

Тлъстите бузи на Лук Ва побледняха.

Крузенщерн съвсем нямаше намерение да обстрелва двореца на наместника. Той просто реши да накара Лук Ва да му помогне.

— Добре — каза Лук Ва и стана. — Аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да ви разрешат да вземете своя чай на корабите.

И си отиде.

През близките дни никой от русите не успя да отиде на брега и никой от китайците не идваше при тях. Сандъците с чай, сложени до самата вода, се виждаха добре от корабите. Но беше невъзможно да ги вземат.

Това изкарваше моряците от търпение.

— Дайте един залп, капитане — казваше разгорещеният Ратманов — и тази шайка ще се разбяга на всички страни.

Но Крузенщерн предпочиташе да чака.

След няколко дни войниците, които пазеха чая на брега, изчезнаха. Матросите започнаха да товарят сандъците на корабите и за по-малко от седмица товаренето беше завършено.

На 9 февруари 1806 година „Надежда“ и „Нева“ излязоха от залива Уампоа. В Макао решиха да не се отбиват повече — и тъй бяха изгубили тук достатъчно време.

ЗАВРЪЩАНЕТО

За връщане в родината командирите на двата кораба избраха път, по който Крузенщерн веднъж вече се беше връщал от Китай — през Индийския океан, покрай нос Добра надежда. Този път по онова време беше вече добре известен.

В случай, че корабите се изгубят един от друг, Крузенщерн определи да се срещнат при остров Света Елена, разположен в южната част на Атлантическия океан. Крузенщерн искаше да се отбие на този остров, който принадлежеше на Англия, още и за това, че разчиташе там да научи за положението в Европа. Това беше епохата, когато завзелият властта във Франция Наполеон Бонапарт завоюваше в Европа страна след страна. Но до Кантон сведенията стигаха с огромно закъснение и Крузенщерн не знаеше дори дали Русия се намира във война с Франция, или не. А между впрочем за Крузенщерн беше необходимо да знае това — защото корабите му можеха да бъдат нападнати от френски флот.

Повече от два месеца „Надежда“ и „Нева“ плаваха, без да се разделят. Но на 15 април в южната част на Индийския океан при мрачно и дъждовно време корабите се изгубиха един от друг. Точно този ден „Надежда“ пресече меридиана на Петербург и следователно Крузенщерн с пълно право можеше да счита, че е извършил околосветско пътуване. От „Надежда“ стреляха с оръдията, а когато се стъмни, пуснаха ракети, но „Нева“ не се обаждаше. Сега оставаше да се надяват само да я срещнат край остров Света Елена.

До остров Света Елена „Надежда“ стигна на 3 май. „Нева“ не беше в пристанището. Крузенщерн отиде на брега и научи там, че „Нева“ не е идвала край острова. Това беше удивително, защото „Нева“ имаше по-голяма скорост от „Надежда“ и трябваше да я изпревари. Пак тук Крузенщерн узна със сигурност, че Русия воюва с Франция. Толкова повече го разтревожи и огорчи раздялата с „Нева“. Много по-безопасно би било за двата кораба да се движат към бреговете на Европа заедно — двата заедно те представляваха внушителна сила.

Като чака „Нева“ четири дни и се запаси с провизии, Крузенщерн тръгна на север. На 21 май „Надежда“ пресече екватора: Крузенщерн реши да се държи по-далеч от френските брегове. Особено опасен му се струваше протокът Ламанш, който отделя Франция от Англия. За да избегне срещи с френския флот, той реши да не влиза в Ламанш, а да заобиколи Великобритания от север.

Както после стана ясно, Лисянски не се беше отбил на остров Света Елена, защото се увлякъл от възможността да постави един забележителен рекорд. „Нева“ се намираше в такова прекрасно състояние и беше запасена с толкова много пресни продукти и вода, че той разчиташе да премине целия път от Кантон до Европа, без нито веднъж да се приближи до някакви брегове.

Още нито един кораб преди „Нева“ не беше минавал този път, без да се отбие в някакво междинно пристанище. Лисянски искаше да демонстрира пред целия свят доблестта и умението на руските моряци, зрелостта на руския флот.

Като прекара три месеца и половина в открито море и без да се отбива никъде, „Нева“ влезе в Ламанш и на 28 юни спря в английския пристанищен град Портсмът. Едва тук Лисянски научи за войната. Но пак тук той се увери, че може да премине през Ламанш, без да излага кораба си на особена опасност. В Портсмът той даде на подчинените си две седмици почивка. На 13 юли „Нева“ отново вдигна платна, а след десет дни беше вече в Балтийско море.

През това време „Надежда“ заобикаляше от север Шотландия. Въпреки че пътят, избран от Крузенщерн, беше значително по-дълъг, отколкото пътят, избран от Лисянски, „Надежда“ не изостана много от „Нева“. В Кронщат „Нева“ пристигна на 5, а „Надежда“ на 19 август 1806 година.

Така завърши тази блестяща експедиция. Два руски кораба, управлявани от руски моряци, за пръв път извършиха плаване около земното кълбо.

Значението на плаването на „Надежда“ и „Нева“ в историята на руския флот трудно може да бъде преувеличено. То доказа на целия свят големите качества на руския моряк. То изведе руския флот в океанските простори. След „Надежда“ и „Нева“ по прокарания от тях път едва ли не всяка година започнаха да извършват околосветски плавания кораби с руски флаг.