Тери Гудкайнд
Призраци (55)

Петдесет и пета глава

НИЧИ СЕ ЗАГЪРНА по-ПЛЪТНО в наметалото си и се облегна на крепостната стена. Надникна през процепа между два зъба към пътя, който се виеше далеч долу, и проследи с поглед четиримата ездачи, поели нагоре по посока на Кулата. Все още бяха доста далеч, но тя бе почти сигурна кои са.

Ничи се прозя, докато гледаше надолу към Ейдиндрил и необятните горски килими, застлани около града. Живите есенни цветове започваха да чезнат. Докато гледаше дърветата, плъзнали по склоновете на заобикалящите я планини, и как те дръзко оповестяваха смяната на сезоните, мислите й се насочиха към Ричард. Той обичаше дърветата. Ничи също ги бе заобичала, защото й напомняха за него.

Тя виждаше дърветата в различна светлина и по други съображения. Те символизираха прелома във времето, сменящите се сезони, смяната на действителността, която беше част от света, в който тя живееше сега — заради връзката им с всички тези неща, които изучаваше в Книгата на живота. Всичко беше свързано в сложна плетеница — действието на силата на Орден и функционирането на тази сила чрез връзката й със света на живота. Светът, сезоните, звездите, разположението на Луната бяха частите, чрез които се постигаше хармония — всички те допринасяха за силата на Орден и същевременно я управляваха. Колкото по-навътре потъваше в книгата, толкова по-осезаемо чувстваше пулса на времето и живота, които я заобикаляха.

Освен това беше установила с пълна категоричност, че Ричард е запаметил фалшив ключ.

Не каза на Зед — засега това не бе толкова важно. Пък и би й било трудно да го докаже. Важното беше не толкова какво казва „Книгата на живота“, а как го казва. Тази книга беше на друг език, не просто на високо Д’харански. Да, наистина беше написана на високо Д’харански, но всъщност нейният истински език беше двустранната й връзка със силата, предизвиквана чрез нея.

Формулите, заклинанията и ритуалите бяха само едната страна на медала. По много неща всичко това й напомняше колко убедително Ричард използваше езика на символите. Ничи едва сега успя да го разбере напълно — след като прочете всичко със собствените си очи в „Книгата на живота“. Започваше да различава в линиите и овалите на определени формули техен собствен език. За пръв път имаше чувството, че разбира в дълбочина какво всъщност има предвид Ричард.

Книгата на живота носеше послания, които караха Ничи да гледа на света на живота по нов начин, който напомняше на начина, по който Ричард възприемаше света — през призмата на въодушевлението, учудването и любовта към живота. До известна степен това бе дълбоко преклонение пред съвършенството на нещата, опит те да бъдат оценени сами по себе си, а не според смисъла, с който хората са ги натоварили.

Това донякъде се дължеше на факта, че в „Книгата на живота“ имаше не само Адитивна, но и Субстрактивна магия — както и смъртта е част от процеса на живота. Тази книга имаше за свой предмет тоталността на нещата. Ето защо Ничи нямаше как да го обясни на Зед — той не притежаваше Субстрактивна магия. Без нея му липсваше важна част от нужното, за да се разбере „Книгата на живота“. Ничи можеше да му обясни формулите, да изложи процедурите, да му покаже заклинанията, но повечето от нещата той можеше да проследи само през филтъра на ограничената си способност. Докато с интелекта си той би разбрал определена част, в цялостен план нямаше как да извърши всичко необходимо.

Това бе все едно човек да е чувал за любовта, да разбира дълбочината на това чувство, да е наясно как то завладява хората, но никога да не си го изпитвал. Без личния опит всичко си остава само научен факт.

Човек, който не е бил подвластен на магията, не я познава.

Като следваше този ред на разсъждения, Ничи успя да разбере, че Ричард е запаметил фалшив ключ. Оказа се права, че ако човекът, който пусне кутиите на Орден в действие, сбърка ключа, то те ще бъдат унищожени заедно с този, който ги е пуснал в действие. Но имаше и друго освен това просто правило. Касаеше се за всички сложни процеси, включени в използването на кутиите, които представяха идеята и които думите можеха да обяснят само по крайно опростен, сбит начин.

Чрез механизмите, описани в книгата, тя успя да зърне как действа силата. Разбирайки тази функция в дълбочина, се увери как магията, бидейки предизвикана, се нуждае от ключа и го използва, за да се осъществи. Осъзнавайки това, тя успя да проумее, че ако ключът бъде използван неправилно, кутиите се разрушават безвъзвратно заедно с човека, направил фаталната грешка. Магията чисто и просто не допускаше подобни нарушения.

Все едно да хвърлиш камък и без всякаква външна намеса да го накараш да се рее в пространството, вместо да падне обратно на земята. Нямаше как да стане. Така и магията на Орден действаше по строго определени закони. И начинът, по който функционираше благодарение на тези закони, налагаше кутиите да бъдат разрушени, ако ключът не бъде използван правилно. Камъкът трябваше да падне на земята.

Когато Ричард възпроизведе информацията от книгата, за която смяташе, че е „Книгата на преброените сенки“, той я промени, за да заблуди Мрачния Рал и да го накара да отвори погрешната кутия. Но това просто бе грешната кутия, посочена по време на хитроумна симулация. Тя заблуждаваше, че има отношение към „Книгата на живота“. Всъщност тази книга беше просто ловка измама, фалшив ключ. Ако беше истинска, кутиите на Орден вече нямаше да ги има.

Фалшив ключ и хитроумна измама не можеха да задействат силата на Орден да разруши кутиите, но истинският ключ, в случай че бъде използван по начина, по който го стори Ричард, биха причинили рухването на структурата на заклинанията върху самата себе си, при което биха били пометени и кутиите. В крайна сметка кутиите на Орден бяха създадени, за да противостоят на заклинанието на лавинния огън. Да се злоупотреби с ключа, означаваше някой с порочни намерения и познания да се опита да си осигури достъп до силата на Орден, като по този начин се намеси в целта, поради която е била създадена тя. „Книгата на живота“ даваше ясно да се разбере при разискването на структурата на заклинателните форми, че като предпазна мярка, в случай че не бъде изпълнено всичко точно както трябва, и най-вече ако не бъде употребен ключът според точно предписаните правила, формулите и заклинанията ще се самоунищожат — по подобен начин, както когато Ричард прекъсна верификационната мрежа, за да спаси Ничи.

Истината беше, че Ричард е запаметил погрешен ключ.

— Какво има? — прозвуча гласът на Зед. Ничи погледна през рамо, за да види как старият магьосник крачи по широкия крепостен вал. Знаеше, че трябва да остави настрана размислите си за по-късно. Да каже на Зед за грешния ключ, означаваше да предизвика спор. А спорът със Зед нямаше да доведе доникъде.

Ричард беше единственият, който трябваше да разбере, че използваният от него ключ е бил грешен.

— Наближават четирима конници — каза му Ничи.

Зед се спря до отвора. Погледна надолу към пътя и изсумтя в знак, че ги е видял.

— Мисля, че са Том и Фридрих — каза Кара. — Сигурно са прибрали някого, който се е промъквал насам.

— Не съм съгласна — каза Ничи. — Не ми приличат на пленници. Оттук виждам блясъка на стоманата. Онзи е въоръжен. Том би обезоръжил всеки, когото е сметнал за опасен. А четвъртият е по-скоро момиче, дете.

— Рейчъл? — възкликна Зед и като се намръщи, се наведе още по-напред, напрегнал взор да види по-добре кой наближава далеч долу по пътя между дърветата. Не след дълго феерията от златистокафяви листа щеше да угасне заедно с помръкването на сезона. — Наистина ли мислиш, че може да е тя?

— Така предполагам — каза Ничи. Той се обърна и я огледа критично.

— Изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря. Точно това иска да чуе една жена от джентълмен.

Той измърмори някакво оправдание за грубите си маниери.

— Кога си спала за последен път? Тя пак се прозя.

— Знам ли, май миналото лято, когато се върнах от Народния дворец с тази книга!

Той прие опита й да прояви чувство за хумор с кисела физиономия. Защо ли се опитва да го разсмива? Зед беше способен да разсмее някого дори само като изгрухти. А щом тя кажеше нещо, което й се струваше забавно, хората само я поглеждаха — като например Кара.

— Как вървят нещата? — попита той.

Ничи знаеше какво има предвид магьосникът. Отмахна косата си от лицето, придържайки я срещу порива на вятъра.

— Бих се възползвала от помощта ти при някои звездни карти и изчисления на ъгли. Това би ускорило нещата. Така ще мога да премина към някои други преводи и да се заема с още някои проблеми.

Зед нежно постави ръка на гърба й, разтривайки я внимателно, което беше израз на топлото му приятелско отношение.

— При едно условие.

— А именно? — попита тя, като пак се прозя.

— Да се наспиш.

Ничи се усмихна и кимна.

— Добре, Зед. — Тя посочи с брадичката си. — Но най-напред трябва да слезем да видим кой ни идва на гости.

Тъкмо се подадоха през голямата вътрешна порта на Кулата откъм страничния изход с падока, когато конниците преминаха под сводестия отвор в стената.

Том и Фридрих съпровождаха Чейс и Рейчъл. Косата на Рейчъл, която преди беше дълга, сега бе остригана късо, а Чейс имаше учудващо здрав вид за човек, пронизван с Меча на истината.

— Чейс! — извика Зед. — Ти си жив!

— Е, малко ще ми е трудно да яздя изправен, ако съм мъртъв.

Кара се подсмихна. Ничи я погледна и се запита откъде изведнъж у Морещицата се появи чувство за хумор.

— Срещнахме ги на път за насам — каза Том. — От месеци не бяхме срещали никого.

— Хубаво е да видим Рейчъл отново — додаде Фридрих. по-възрастният мъж гледаше момичето с усмивка, в която личеше цялата му искреност.

Зед повдигна Рейчъл, докато тя се спускаше от седлото, а Кара бе хванала юздите на коня й.

— Леле, колко тежка си станала — възкликна Зед.

— Чейс ме спаси — изчурулика Рейчъл. — Беше толкова храбър. Да го бяхте видели. Уби сто души съвсем сам.

— Сто души! Леле, леле, какво постижение!

— И ти промуши един в крака заради мен — каза Чейс, като скочи от седлото. — Ако не беше ти, щяха да са само деветдесет и девет.

Рейчъл риташе с крачета и се мяташе в ръцете на Зед, за да я свали на земята.

— Зед, нося ти нещо важно.

Още щом краката й докоснаха земята, тя развърза една чанта, закачена зад седлото. Занесе я до гранитното стълбище и я остави на стъпалата, после развърза шнура й.

Щом отметна капака на чантата, в ясния следобед на есенния ден нахлу мрак. Ничи имаше чувството, че гледа в мастиленочерния мрак на очите на Джаганг.

— Рейчъл — възкликна учудено Зед, — откъде се сдоби с това?

— Беше у един мъж, на име Самюъл, у когото е и мечът на Ричард. Той прободе Чейс и ме отвлече. После даде това на една вещица, наречена Шеста, и на Вайълет, Кралицата на Тамаранг — макар че тя вече май не е Кралица. Не можеш да си представиш колко е зла тая Шеста.

— Мисля, че мога — увери я Зед.

Тъй като му беше малко трудно да проследи историята, той повдигна леко кожения капак, за да погледне по-добре вътре.

Втренчена в една от кутиите на Орден, която бе оставена на стъпалата пред нея, Ничи имаше чувството, че сърцето й се е качило в гърлото. Беше неописуемо да види наяве този предмет, след като прекара седмици в изучаване на книгата, явяваща се един вид приложение към трите кутии. Теорията беше важно нещо, но да видиш на живо подобна вещ беше съвсем различно.

— Не можех да позволя да остане у тях — каза Рейчъл на Зед. — Така че, щом ми се откри възможност да избягам, я взех със себе си.

Зед разроши остриганата й руса коса.

— Браво на теб, малката ми. Винаги съм знаел, че ти си специална.

Рейчъл прегърна магьосника през шията.

— Шеста накара Вайълет да прави рисунки на Ричард. Беше ужасно да ги гледам какво правят.

— В пещера ли? — попита Зед. Когато Рейчъл кимна, той отправи поглед към Ничи. — Това обяснява много неща.

— Ричард там ли беше? Видя ли го? — Ничи направи крачка към нея.

— Не — поклати глава Рейчъл. — Един ден Шеста изчезна. Когато накрая се върна, каза на Вайълет, че го била довела със себе си в замъка, но Императорският орден го заловил.

— Императорският орден… — повтори Зед.

Ничи се запита кое е по-лошо за Ричард — да е пленник на вещицата или роб на Императорския орден.

Май най-лошото все пак беше да е лишен от дарбата си, от меча си и да се намира в плен на Ордена.