Тери Гудкайнд
Призраци (20)

Двадесета глава

ОЩЕ НЕЩО НЕ МУ ДАВАШЕ МИРА и не се вписваше в картинката. Как е възможно главният обвинител Лотаин да измени на вярата си, да предаде всички в Новия свят? Обяснението, че бил подложен на натиск, че бил изкушен от вярванията, разпространени в Стария свят, се видя на Ричард твърде удобно.

И тогава му просветна — осъзнаването го изпълни ненадейно като внезапно бликнал буен поток. За миг остана без дъх. Имаше нещо в древните хроники, което винаги го бе глождило. Шота разбуди спомените му за някои епизоди от миналото и така всички парченца от мозайката си дойдоха на мястото. Сега вече разбра какво не му бе давало мира. Чак не можеше да повярва, че едва сега го забелязва.

— Лотаин беше фанатичен обвинител — отрони Ричард повече на себе си. Продължи да говори, облещил очи, без да мига: — Не е намерил нова мишена за фанатизма си. Не се е обърнал срещу тях. Не е бил предател — бил е шпионин.

Винаги е бил шпионин. Действал е като къртица, бавно си е пробивал път към целта. В течение на много години е успял да се добере до ключова позиция, която му осигурява власт. Освен това е имал и съучастници, които са били под негово разпореждане.

Лотаин е бил магьосник, сдобил се не само с огромно уважение, но и с голяма сила. Благодарение на политическите си позиции имал достъп до най-високите етажи на власт та. Когато най-сетне му се отворила възможност — всъщност сам се погрижил това да се случи, — той не я пропуснал. Направил така, че съзаклятниците му да бъдат включени в групата на Храма. Подобно на днешната ситуация в Ордена, Лотаин и хората му вярвали фанатично в своята кауза. Именно те опропастили мисията. Не става въпрос за промяна в отношението или нещо подобно. Всичко е било планирано. Всичко е било обмислено.

Всички те са били готови да пожертват себе си, да умрат за висшата си кауза. Не знам колко точно шпиони е имало в този екип, може би всички са били такива, но е факт, че достатъчно от тях осъществили целта си. Не изключвам и вероятността да са убедили и други да ги последват, водени от чувството, че са морално задължени.

Било неизбежно, разбира се, другите магьосници в Кулата скоро да осъзнаят, че проектът, свързан с Храма на ветровете, е провален. И когато това станало, Лотаин бил напълно подготвен да унищожи цялата група на Храма — погрижил се всички да бъдат екзекутирани. Не искал живи свидетели, които някой ден да разкрият какво всъщност се е правило.

Лотаин през цялото време се грижел действията им да бъдат пазени в тайна, за да не е възможно да бъдат вземани успешни контрамерки. Шпионите, които Лотаин включил в персонала на Храма, доброволно паднали в гробовете си, като отнесли тайните със себе си. Като осъдил на смърт цялата група на Храма, Лотаин успял да погребе заговора, замислен от него. Унищожил всички, които знаели какви щети са нанесени. Той бил убеден, че един ден каузата му ще смаже всяка опозиция и той ще управлява света. И когато това стане, щял да бъде най-великият герой от войната.

Оставал само един нищожен проблем. След процеса управниците настояли някой да отиде в Храма на ветровете, за да поправи щетите. Лотаин, естествено, не можел да позволи там да влезе някой друг, защото така би бил разкрит саботажът. Така че той казал, че ще се заеме лично. Всъщност така било замислено — да отиде в Храма по-късно, ако се наложи, и да прикрие истината.

Тъй като бил главен обвинител, всички вярвали, че той отива да оправи нещата, воден от най-искрени чувства. Щом най-сетне пристигнал в Храма на ветровете, той се погрижил не само да бъдат прикрити щетите, ами и използвал натрупаната там информация, за да нанесе още по-големи вреди, така че никой да не може да намери и поправи разкъсването. След това прикрил следите си, като направил нещата да изглеждат така, все едно всичко е наред.

Но имало и още нещо: промените, които направил, използвайки познанията на самия Храм, се оказали достатъчно, че да бъдат задействани защитите на Храма. От Храма, в онзи друг свят, Лотаин не знаел за червените луни, които Храмът бил пробудил в този свят, и когато се върнал, бил заловен. Но на него изобщо не му пукало; той очаквал с нетърпение смъртта, за да получи вечна слава за всичко постигнато, точно както каза и Ничи за мисленето на хората от Стария свят.

Магьосниците от Кулата трябвало да разберат какви точно щети е причинил Лотаин. Колкото и да го измъчвали, той не разкрил тайната си. За да разбере истината за случилото се, Магда Сеарус станала Изповедник. Но в началото тя не разполагала с нужния опит и трябвало да трупа знания. Макар да използвала Изповедническата си сила, тя още не била осъзнала колко е важно да бъдат зададени точните въпроси.

Ричард погледна майка си.

— Веднъж Калан ми каза, че самото изтръгване на самопризнанието не е никак трудно. Трудното е да разбереш как да зададеш правилните въпроси, за да стигнеш до истината. Мерит току-що бил създал Изповедниците. Все още никой не разбирал как точно действа тяхната сила.

Калан цял живот е била обучавана как да си върши добре работата, но тогава, преди хиляди години, Магда Сеарус все още не знаела как да зададе правилните въпроси и в какъв порядък. Макар да вярвала, че е успяла да накара Лотаин да признае какво е извършил, не могла да разкрие пълния мащаб на предателството му. Той бил шпионин и въпреки че за пръв път бил използван Изповедник, заговорът му не бил разкрит. Вследствие на което така и не се разбрало каква точно подривна дейност са водили хората на Лотаин.

Майка му го изгледа съсредоточено.

— Сигурен ли си в това, Ричард?

— най-сетне всичко си дойде на мястото — кимна той. — След като и ти разкри някои подробности, всички парченца от мозайката, които досега ми се бяха губили, най-сетне си паснаха. Лотаин е бил шпионин и е отнесъл със себе си в смъртта истинската си самоличност, както и истината за подставените лица в Храма. Те загинали, без никой от тях да разкрие същинските мащаби на стореното. Никой, дори Баракус, не осъзнал реалните размери на щетите.

Майка му въздъхна и втренчи поглед в неясна посока.

— Това определено обяснява белите петна в информацията, която получавах аз. — Погледна го, сякаш го виждаше с нови очи. — Много добре, Ричард. Наистина се справи чудесно.

Ричард отри с ръка уморените си очи. Не изпитваше някаква особена гордост, задето бе нагазил в дълбоките кални води на историята, за да извади от там такива жалки и презрени дела, последствията от които се усещаха хилядолетия по-късно.

— Спомена, че Баракус оставил за мен някаква книга?

— Помолил жена си да я прибере на сигурно място — кимна тя. — Предназначена е за теб.

— Сигурна ли си?

— Да. — Майка му внимателно скръсти пръстите си. — Докато бил в Храма на ветровете, Баракус написал тази книга благодарение на събраното там познание. Никой освен него не я е виждал. Никой не е отгръщал страниците й, откакто е написана от Баракус и той лично затворил тази корица. Оттогава тя стои недокосната в тайната му библиотека.

При мисълта за съществуването на подобна ценност Ричард потръпна. Нямаше никаква представа къде ли се намира тази библиотека, но дори да я откриеше, пак не би разбрал онова, което го интересуваше. Не очакваше да получи отговор на въпроса си, но все пак реши да го зададе.

— Имаш ли някаква представа как се нарича тази книга? Или какво пише в нея?

Майка му кимна тържествено.

— Нарича се „Тайните на силата на един магьосник воин“.

— Добри духове! — прошепна Ричард и я погледна. Опря лакти в коленете си, пое лицето си в шепи. Беше толкова превъзбуден, че вече не можеше да се владее. Последният човек преди Ричард, посетил Храма на ветровете преди повече от три хиляди години, беше направил така, че Храмът да освободи Субстрактивна магия, с каквато бе роден Ричард, донякъде за да може той да влезе в Храма и да спре заразата, разпространена от пътешественика по сънищата, който се бе появил, защото онзи магьосник Лотаин се бе погрижил да подготви почвата за неговото раждане, за да може той да поеме управлението на света в свои ръце и да унищожи магията. И още нещо, същият онзи човек, който се бе погрижил Ричард да се роди със Субстрактивна магия, му е оставил книга с напътствия, с която да му помогне да се справи с пътешественика по сънищата.

След като Баракус се върнал и се самоубил, магьосниците изоставили всякакви опити за проникване в Храма на ветровете, защото ги смятали за невъзможни. Те така и не поправили злото, сторено в Храма от Лотаин и хората му. Единствен Баракус предприел мерки за справяне със заплахата.

Твърде е възможно Баракус лично да се е погрижил никой след него да не може да проникне в Храма на ветровете, за да не се опита друг шпионин да съсипе онова, което Баракус бил сторил, за да се противостои на заплахата — а именно раждането на Ричард.

Ричард вдигна глава. Майка му беше изчезнала. На нейно място стоеше Шота, свободните краища на роклята й се носеха леко във въздуха, сякаш понесени от бриз. На Ричард му стана мъчно за майка му, но в същото време се почувства и по-добре, защото се чувстваше объркан, принуден да разговаря с вещицата през привидението на майка си.

— Къде се намира библиотеката, в която Баракус изпратил жена си, за да скрие книгата „Тайните на силата на един магьосник воин“?

— Боя се, че не знам — поклати тъжно глава Шота. — Мисля, че единствените, които са знаели нейното местоположение, са били Баракус и жена му — Магда Сеарус.

Ричард носеше одеждите на магьосник воин, завещани му от Баракус, както и неговия амулет. Субстрактивната магия, с която се бе родил, най-вероятно също му бе дадена благодарение на Баракус. Този човек му бе оставил и книга, която най-вероятно съдържаше указания за това как да използва силата, с която се е родил Ричард благодарение на него.

— Тук има толкова много библиотеки. Личната библиотека на Баракус би могла да е във всяка от тях. Имаш ли някаква представа къде да търсим?

— Знам само, че тя не се намира в друга библиотека, както предполагаш. Библиотеката на Баракус е само и единствено негова. Както и книгите в нея. До днес никой не е успял да ги открие.

— И поради някаква причина е решил да не оставя тези книги на сигурно място в анклава на Първия магьосник?

— На сигурно място ли? Неотдавна Сестрите на мрака, изпратени от Джаганг, проникнаха там. Наред с другото отнесоха на своя император и книги. Джаганг събира книги, понеже там се съдържа познание, което му помага в битката за надмощие на Ордена. Ако книгата, която Баракус е написал специално за теб, беше оставена в Кулата, най-вероятно вече да е попаднала в ръцете на Джаганг. Баракус е проявил достатъчно здрав разум да не оставя такава сила тук, където всеки би могъл да я намери, където всеки Първи магьосник след него би могъл да я използва или дори да я унищожи, за да не позволи да попадне в лоши ръце.

Нали точно това сполетя „Книгата на преброените сенки“. За да изпълнят пророчеството, Ан и Натан помогнаха на Джордж Сайфър да занесе книгата в Западната земя, с намерението, когато Ричард порасне достатъчно, да го накарат да я научи наизуст, за да не попадне тя в неподходящи ръце. Оказа се, че Мрачният Рал в един момент изявил желание да се сдобие с тази книга, за да отвори кутиите на Орден — същите, които вече са пуснати в действие заради някогашните Сестри на Ан. Същите, които плениха Калан, последния Изповедник. Благодарение на написаното в книгата Калан помогна за унищожаването на Мрачния Рал.

Ричард повдигна амулета, завещан му от Баракус, който носеше на шията си. Огледа символите, които изобразяваха танца със смъртта. Едва ли всичко това беше съвпадение.

Погледна Шота.

— Да не би да смяташ, че Баракус е предвидил какво ще се случи и е скрил книгата на по-сигурно място.

— Съжалявам, Ричард, но не знам — сви рамене Шота. — Може би просто е бил по-предпазлив. Предвид ситуацията и големия залог, предвидливостта му определено е не само основателна, но и доста мъдра постъпка.

Казах ти всичко, което мога. Ти си наясно с всички парченца от мозайката, от историята, които не са ми известни. Това, разбира де, не е всичко, но ти разполагаш и с други източници, които допълват картината, така че знаеш повече от мен. Всъщност вероятно знаеш повече от всеки друг човек, откакто Баракус е бил Първи магьосник.

Въпреки всичко, което тя му каза, информацията й едва ли щеше да му е от полза, ако не откриеше книгата, която Баракус бе написал специално за него. Без тази книга силите на Ричард като магьосник воин щяха да си останат загадка за него и да са едва ли не безполезни. Без тази книга сякаш нямаше надежда за победа над армията, нахлула от Стария свят. Орденът щеше да надделее и светът на магията щеше да бъде заличен от света на живите, точно както го бе замислил Лотаин. Без тази книга планът на Баракус бе обречен на провал, а Джаганг щеше да победи.

Ричард вдигна поглед към стъкления покрив на трийсетина метра над главата му, откъдето нахлуваше мека привечерна светлина, която подсилваше мъждивата светлина на лампите, поставени в средата на стаята. Не бе забелязал кога са запалили газените лампи.

— Шота, това е може би най-важното, което трябва да знам. Как бих могъл да спра Ордена, щом като не съм способен да използвам уменията си на магьосник воин? Не можеш ли да ми подскажеш как да намеря тази книга? Ако не намеря отговори, при това в най-скоро време — край. С всички нас е свършено.

Тя повдигна брадичката му в шепа и се взря в очите му.

— Надявам се знаеш, Ричард, че ако знаех как да намеря тази книга, бих ти казала. Знаеш колко много искам да спрем Императорския орден.

— А защо точно ти получаваш тази специфична информация? Откъде идва тя? Защо я получаваш в точно определени моменти, като например сега? Защо не при първата ни среща? Или когато се опитвах да вляза в Храма на ветровете, за да спра чумата?

— Предполагам, че идва от същото място, откъдето и ти получаваш отговори или вдъхновение при разрешаването на даден проблем. Защо ти знаеш отговорите, когато възникне проблем? Замислям се за дадена ситуация и понякога отговорите ми се явяват. Предполагам, че като цяло това е не по-различно от начина, по който на всеки му хрумват идеи. Само дето моите идеи са уникални, родени в главата на вещица, и включват събития от потока на времето. Предполагам, че по същия начин и ти изведнъж си прозрял истината за стореното от Лотаин. Как разбра това? Мисля, че и при мене се получава същото.

Ако знаех къде е тази книга, „Тайните на силата на един магьосник воин“, или ако имах някаква представа къде да я търсим, веднага щях да ти кажа.

Ричард въздъхна и се изправи.

— Знам, Шота. Благодаря ти за всичко. Ще се опитам да се възползвам от всичко, което ми каза.

Шота го стисна за рамото.

— Време е да вървя. Трябва да намеря една вещица. Поне знам името й — благодарение на Ничи.

— Защо ли се казва Шеста? — попита Ричард, сетил се нещо.

Шота помръкна.

— Това е пренебрежително име. Вещиците виждат много неща в потока на времето, особено неща, свързани с дъщери, които евентуално всяка от нас би имала. За една вещица седмото дете е специално. Да кръстиш едно дете Шеста, означава да кажеш, че нещо не й достига, че е на крачка от съвършенството. Това си е явна обида, при това от рождението, и то показва какво предвижда съответната вещица за характера на дъщеря си. Един вид признание, че дъщеря й е несъвършена.

Като е кръстила дъщеря си Шеста, майката най-вероятно си е заслужила да бъде убита от същата тази дъщеря.

— Тогава защо една майка би обявила на всеослушание такова нещо? Защо не е кръстила дъщеря си другояче, предотвратявайки евентуалното си убийство.

Шота му се усмихна тъжно.

— Защото има вещици, които вярват в истината, понеже истината ще помогне на други да избегнат опасностите.

За тези жени една лъжа би била зародиш на доста по-големи неприятности. За нас истината е единствената надежда за бъдещето. За нас бъдещето е живот.

— Е, май в този случай името пасва на неприятностите, които причинява тази вещица.

Тъжната усмивка на Шота се изпари. Изражението й стана мрачно и сериозно. Вдигна предупредително пръст.

— Тази жена спокойно може да си скрие името. Но тя предпочита да не го прави, също както змията оголва демонстративно зъбите си. Ти си имаш други грижи, занимавай се с тях — тази остави на мен. Една вещица би могла да бъде много опасна.

— Като тебе ли? — попита Ричард със сянка на усмивка.

— Като мен. — Тя не отвърна на усмивката му.

Ричард остана сам край фонтана и се заизкачва по стъпалата. Ничи, Кара, Зед, Натан, Ан и Джебра се бяха скупчили на една страна, увлечени в своя си разговор. Не обърнаха никакво внимание на Шота, която мина покрай тях като невидим призрак.

Ричард я последва нагоре. На прага, обляна в светлина, Шота се извърна, сякаш самата тя бе съзряла призрак. Протегна ръка и я отпусна на рамката на вратата.

— Само още нещо, Ричард. — Замълча за миг, втренчена в очите му. — Когато ти беше дете, майка ти загина в пожар.

— Да, така е — кимна Ричард. — Един мъж се сбил с Джордж Сайфър — човекът, който ме отгледа и когото по онова време смятах за свой баща. Побойникът, дето се сбил с баща ми, обърнал една газена лампа на масата и подпалил къщата. Двамата с брат ми сме спели отзад в спалнята. Докато онзи издърпал баща ми навън, за да продължат да се бият, майка ми изтичала и измъкнала мен и брат ми от горящата къща.

Ричард се прокашля; болката от случилото се още не бе отшумяла. Спомни си облекчението, изписано на лицето на майка му, когато видя, че двамата с Майкъл са невредими, както и последната целувка по челото, която получи от нея.

— След като се увери, че на нас нищо ни няма, тя се върна в къщата, за да спаси още нещо — така и не разбрахме какво. Писъците й отрезвиха двамата мъже и те се втурнаха да я спасяват, но… беше твърде късно. Жегата не им позволи да припарят до сградата и така и не успяха да помогнат на майка. Обзет от чувство за вина, мъжът се разрида и започна да повтаря, че съжалява.

Беше ужасна трагедия, особено при положение, че в къщата нямаше никого, че нямаше нищо ценно, което да си струва живота й. Майка ми загина напразно.

Както стоеше на прага, изваяна като статуя, Шота го дари с един безкрайно дълъг поглед. Ричард чакаше смълчан. Позата й, бадемовите й очи издаваха мрачна тържественост и сериозност. Накрая тя рече тихо:

— Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.

Ричард усети как по краката и ръцете му пробягват иглички. Мълнията на думите й се стовари върху него с цялата си мощ, унищожавайки нещо, в което той бе вярвал през целия си живот.

— Как така? Какво искаш да кажеш? Шота поклати тъжно глава.

— Кълна се в живота си, Ричард, но не знам нищо повече.

Той се приближи до нея и я стисна за ръката, като внимаваше да не й причини болка под напора на внезапната сила на изгарящото желание да разбере защо тя му каза подобно нещо.

— Как така не знаеш нищо повече? Как можеш да изтърсиш такава невъобразима глупост, след което просто да кажеш, че не знаеш нищо повече? Как можеш да говориш така за смъртта на майка ми, а след това да спреш донякъде просто ей така. Не разбирам. Трябва да продължиш и нататък.

Шота вдигна ръка към лицето му.

— При последното ти посещение в Агаден ти направи нещо за мен. Отхвърли предложението ми и каза, че струвам повече от това да задържа някого пряко волята му. Каза, че заслужавам човек, който ще ме оцени заради това, което съм.

Макар тогава да ти бях много ядосана, думите ти ме накараха да се замисля. Никой до този момент не ми беше отказвал, но ти го направи, защото ме цениш, защото искаш в живота ми да се появи някой, заради когото да си струва да живея. Уважаваш ме достатъчно, за да рискуваш да излея върху теб гнева си.

Докато бях в образа на майка ти, това по някакъв начин повлия на потока от информация, който се излива в мен. Поради тази причина преди малко, докато се канех да си тръгна, в съзнанието ми изплува тази мисъл: „Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.“

Както всички неща, които събирам от потока на събитията във времето, това ми се яви като интуитивно видение. Не знам какво означава и не знам нищо повече за него. Кълна ти се, Ричард — не знам. При други обстоятелства изобщо не бих ти казала толкова откъслечна информация, тъй като тя е заредена с ужасно много възможности и въпроси. Но обстоятелствата сега са по-особени. Предполагах, че ще знаеш какво точно означава това изречение. Предполагах, че ти е известна всяка дума от онова, което знам. Не всичко, което научавам от потока на времето, е полезно — поради тази причина не винаги разкривам пред хората откъслечни изречения като това. Но в този случай реших да ти го кажа, защото би могло да означава нещо за теб, да ти помогне някак си.

Ричард се почувства онемял и объркан. Не беше убеден дали вярва на чутото.

— Възможно ли е това да означава, че тя не е била единствената загинала, понеже в онзи ден част от нас е умряла с нея? Че сърцата ни са променени завинаги? Възможно ли е да се тълкува в такава плоскост?

— Не знам, Ричард, наистина не знам, макар че сигурно е възможно. Не винаги знам дали онова, което ми показва потокът на времето, е важно или не. Може да е просто това, което казваш, и нищо повече.

Мога да съм ти от помощ само ако ти предам точно информацията, което и сторих. Яви ми се точно така, точно с тези думи: „Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.“

Ричард усети как по бузата му се отронва сълза.

— Чувствам се толкова самотен, Шота. Ти доведе Джебра, за да ми разкаже неща, от които’ ще сънувам кошмари. Не знам какво да правя оттук нататък. Просто не знам. Толкова много хора ми вярват, разчитат на мен. Не можеш ли да ми кажеш нещо, което поне да ме насочи в правилната посока, преди да е станало безнадеждно късно?

Шота изтри сълзата от бузата му. Приятелският й жест донякъде стопли сърцето му.

— Съжалявам, Ричард, не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, нямаше да имам търпение да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш започнатото. Ти си рядко срещан човек. Вярвай в себе си.

Знай — аз вярвам, че ти си онзи, който е способен да го направи.

Навън, преди да тръгне надолу по гранитните стъпала, тя се обърна — черен силует на фона на гаснещата светлина на деня.

— Вече не е важно дали Калан е съществувала или не. Сега залогът е целият свят на живите, животът на всички хора. Трябва да забравиш живота на един човек, Ричард, и да помислиш за всички останали.

— Пророчество ли е, Шота? — Ричард бе толкова обезсърчен, че гласът му прозвуча вяло като шепот. — Нещо от потока на времето?

— Просто съвет от една вещица — поклати глава Шота. — Тръгна към коня си. — Залогът е твърде голям, Ричард. Трябва да престанеш да преследваш този призрак.

Щом се върна обратно вътре, Ричард завари всички скупчени около Джебра, увлечени в приглушен разговор, изпълнен със съчувствие към преживяното от нея. Щом го видя да приближава, Зед се сепна насред думата.

— Странно, а, момчето ми? Ричард огледа озадачените им лица.

— Кое е странно?

— Че насред разказа на Джебра Шота просто стана и изчезна — разпери ръце Зед.

— Изчезна — повтори внимателно Ричард. Ничи кимна.

— Надявахме се да остане да ни каже нещо, след като Джебра приключи.

— Сигурно е бързала да си намери друга жертва, която да унижава и обижда — изсъска Кара.

— Или пък е хукнала да преследва онази, другата вещица — додаде Ан.

— Или пък като вещица не е много-много по сбогуванията — не се стърпя и Натан.

Ричард не каза нищо. И друг път бе виждал Шота да реагира така, както когато се появи изневиделица на сватбата му и подари на Калан колието. И тогава никой не бе разбрал, че е разговаряла с него и с Калан. И никой не я бе видял да си тръгва.

И те си продължиха разговора — всички освен дядо му.

Зед изглеждаше отстранен и разсеян.

— Какво има? — попита Ричард.

Зед поклати глава и прегърна Ричард през раменете, после се надвеси към него, за да му каже нещо, предназначено само за неговите уши.

— Не знам защо, но се улових да мисля за майка ти.

— За майка ми.

— Толкова ми липсва — кимна Зед.

— И на мен — призна Ричард. — Сега като го спомена, ми се струва, че и аз си мисля за нея.

— Част от мен умря заедно с нея онзи ден. — Зед заби поглед в далечината.

На Ричард му бе нужно известно време, докато събере сили да продължи.

— Случайно да знаеш защо се върна в горящата къща? Дали вътре е имало нещо важно? Може би някой, за когото не сме знаели, че е вътре.

Зед поклати глава.

— Надявах се наистина да има основателна причина, но лично прерових пепелта. — Очите му се наляха със сълзи. — Открих само нейните кости.

Ричард хвърли поглед през вратата и видя призрачната сянка на Шота, яхнала коня си, да се отдалечава по пътя, без да обръща глава.