Тери Гудкайнд
Призраци (23)

Двадесет и трета глава

КАЛАН ГЛЕДАШЕ как трите Сестри са вперили поглед в далечината и следят всяко движение. Слънцето клонеше към заник и сенките започваха да преливат в мрачна мъглявина. Под надвисналите оловносиви облаци, увиснали на черно-виолетовото небе на южния хоризонт, се процеждаше къделя чезнеща светлина. Отгоре облаците бяха близнати в червено и така вечерта изглеждаше необичайна и призрачна.

Тук небето приличаше на гигантски похлупак, притиснат от огромни бухнали облаци. На неговия фон Калан се чувстваше нищожна. Равнините на юг се протягаха необезпокоявани чак до самотния хоризонт. В тази пустош не вирееше почти нищо, а и оскъдната растителност, която се срещаше, се бе събрала по най-ниските места.

Облаците, плъпнали над пейзажа, влачеха след себе си дъждовни стълбове, но мястото бе толкова необятно, че дъждът бе просто далечно, изолирано явление. Калан си помисли, че ако човек стои неподвижен на мястото си в продължение на една година, в очакване да го полее дъжд, пак може да остане излъган. На фона на тази пустош животът изглеждаше крехък и жалък. Сякаш само планините на север можеха да изстискат дъжд от облаците. Поради което дърветата не смееха да напуснат тамошните си убежища и да се спуснат към равнината.

Конете започнаха да пръхтят и да рият с копита и Калан ги дръпна за юздите, като разсеяно погали едно от животните под брадичката, за да го успокои. Конят й отвърна, като я подбутна лекичко с муцуна, за да й покаже, че му е харесало. Докато чакаше, Калан извърна глава от потискащия пейзаж и почеса коня по-продължително. Планинският масив в далечината изтъняваше до гигантски нос с формата на опашка на заспал звяр. Това явно беше южният връх на планинската верига, по която се движеха. На Калан не й се слизаше от планината. В планината се чувстваше защитена като в храм — вероятно защото, за разлика от откритите равнини, не беше изложена като на длан, върху която можеха да я забележат от много километри разстояние. В равнината сякаш беше без дрехи. Осъзна, че не би трябвало да се чувства така, след като едва ли би могла да изпадне в по-жалка ситуация от това да е забравена от всички робиня на Сестрите.

На края на планинския синор Калан като че мярна сгради. Ако не бе зрителна измама, то явно не ставаше въпрос за руини. Май наистина приличаха на сгради, а няколко от тях дори имаха нещо като покриви. Отначало гледката й се видя доста странна, но постепенно осъзна, че стените са срутени и затова видът на целия комплекс е толкова необичаен.

Следи от хора не се виждаха. Явно и те бяха отдавна забравени.

Дори сградите наистина да бяха изоставени, Сестрите не се почувстваха по-спокойни, отколкото където и да било. Предпазливостта им се дължеше на чувството за тотално владеене на ситуацията. На това конкретно място Калан споделяше неспокойствието им.

Трите Сестри почти не си размениха дума цял ден, говореха само ако се наложеше. Калан още усещаше болка в плешката си от изненадващия удар на Сестра Улиция. Ударът не бе наказание за престъпване на нещо — било то реално или въображаемо, — а по-скоро предупреждение да не им създава грижи. Сегиз-тогиз Сестрите изпитваха необходимост да демонстрират превъзходството си над околните, пък било то и като покажат на Калан, че са способни да й причинят болка просто защото им се е приискало. Тя трябваше да внимава какво си мисли, за да не би Сестрите да разберат отношението й към начина, по който се държат с нея. Та и в този случай просто преглътна достойнството си и каза само: „Да, Сестро“.

На Калан не й се щеше да се спъне някъде в тъмното, особено при положение, че навлизаха в местност, където земята бе доста поизровена от стичащите се от по-високите плата води. На такъв терен конете като нищо можеха да си счупят крак. Но тъй като бързаха да стигнат в Каска, Сестрите не искаха да спират, преди да е напълно мръкнало. А поискаха ли нещо, го получаваха. Калан знаеше, че никак няма да е приятно да започнат да си организират бивак след като е паднала нощта.

— Май усещам присъствие — прошепна Сестра Армина, напрегнала взор в тъмнината.

— И аз — отвърна Сестра Сесилия.

— Може би е Тови — додаде Армина.

— Може да е просто планинско муле. — Сестра Улиция явно не беше в настроение да стои и да умува. — Хайде. — Хвърли поглед през рамо на Калан. — Следвай ни плътно.

— Да, Сестро — отвърна Калан и подаде на спътничките си поводите на конете им.

Сестра Сесилия, която беше по-възрастна от останалите, с усилие напрегна уморените си мускули, за да се качи на седлото.

— Доколкото си спомням какво показват картите, скрити в подземията на Двореца на пророците, би трябвало да наближаваме мястото.

— И аз помня една древна карта — кимна Сестра Улиция, след като се настани на седлото. — Там го наричаха Необятната пустош. Така че би трябвало Каска да е разположена на онзи нос в далечината.

Сестра Армина въздъхна нетърпеливо и подкара коня си след другите.

— Значи най-сетне ще настигнем Тови.

— И ще се съберем — додаде Сестра Сесилия. — Ще има доста да ни обяснява.

Сестра Армина вдигна ръка в далечината.

— Нали си я знаете Тови — склонна е да пренебрегва някои свои задължения, понеже е убедена, че тя знае най-много. по-опърничава жена не съм срещала никога.

Калан беше на мнение, че същото се отнася и за самата Армина.

— Само да я пипна за гърлото, ще видим колко е опърничава — закани се Сестра Сесилия.

Сестра Армина пришпори коня си, за да настигне Сестра Улиция.

— Какво ще кажеш, Улиция, едва ли е била целия тоя път напразно?

— Тови ли? — Сестра Улиция я погледна през рамо. — Едва ли. Вярно, на моменти е голяма досадница, но в крайна сметка преследваме едни и същи цели. Освен това прекрасно знае, че ни трябват и трите кутии. Знае и какъв е залогът.

— Съвсем скоро ще разполагаме и с трите кутии — това е важното. А и вече ще сме в Каска, така че и по-рано да я бяхме настигнали, все тая. Така или иначе щеше да се наложи да тръгнем насам.

— Само не мога да разбера защо го е решила на своя глава — продължи да упорства Сестра Сесилия.

Сестра Улиция сви рамене. За разлика от другите две, тя като че ли бе по-спокойна, щом наближиха Каска.

— Може просто да се е озовала близо до части на Императорския орден и да е искала да ги избегне. И затова се е махнала от района възможно най-бързо. Мислила е с главата си — това е. Нали и бездруго знаеше, че трябва да дойдем тук. Може би й се е отворила възможност и тя я е използвала. В предпазливостта й няма нищо лошо — напротив. Така или иначе, планирахме да тръгнем към Каска. Не вярвам да е намислила някоя необмислена постъпка.

— Дано. — Сестра Сесилия изглеждаше разочарована, че няма върху кого да си излее гнева.

Продължиха да яздят в мълчание почти час, докато не стана съвсем ясно, че придвижването в тъмнината може да коства не само счупен крак на някой кон, но и безопасността на самите Сестри. Според Калан заветната цел на пътуването им си оставаше все толкова далеч. На фона на голото поле разстоянията бяха далеч по-големи, отколкото изглеждаха. Обекти, които на пръв поглед се струваха на човек едва на няколко километра, всъщност се оказваха отдалечени на дни път. Въпреки нетърпението си да се срещнат с Тови и да пристигнат в Каска Сестрите бяха уморени и решиха, че е време да спрат за нощуване.

Сестра Улиция слезе от седлото и подаде повода на Калан.

— Оправи бивака. Гладни сме.

— Да, Сестро — сведе глава Калан.

Незабавно спъна всички коне, за да не се отдалечават, после отиде при товарните мулета, за да разтовари багажа. Беше смъртно уморена, но знаеше, че има още доста часове, преди да има възможност да поспи. Трябваше да стъкми бивака, да сготви, да нахрани и напои конете, а също и да ги вчеше.

Сестра Улиция стисна Армина за ръката и я придърпа към себе си.

— Докато се оправим тук, ти иди да пообиколиш района. Трябва да разберем дали е било муле или нещо друго.

Сестра Армина кимна и веднага се отдалечи пеш в мрака. Сестра Сесилия изпрати с поглед Сестра Армина, която бързо изчезна в нощта.

— Наистина ли смяташ, че е муле?

Сестра Улиция я изгледа мрачно.

— Ако е муле, се придвижва с нашето темпо. Ако някой ни следи, Армина ще разбере.

Калан извади завивките, за да седнат Сестрите на меко върху голата земя. После понечи да вземе тенджера, за да започне приготвянето на вечерята.

— Тази вечер без огън — предупреди я Сестра Улиция. Калан я изгледа.

— Тогава какво да приготвя за вечеря, Сестро?

— Имаме сухари и сушено месо. И малко ядки. — Загледа се в нощта. — Няма да палим огън насред полето — вижда се отвсякъде. Извади само един от малките фенери.

Калан нямаше представа какво толкова притеснява Сестрите. Подаде фенера на Армина. Сестрата го запали с щракване на пръстите си и го сложи на земята пред себе си и Сестра Улиция. Пак не се виждаше достатъчно, че да може Калан да разопакова багажа спокойно, но все бе по-добре от нищо.

Беше се случвало на бивака им да попаднат патрулиращи войници. Сестрите не се стряскаха особено от такива неочаквани срещи — просто се справяха с препятствието с лекота и без капка милост.

При подобни сблъсъци Сестрите внимаваха да не оставят живи свидетели, които да се измъкнат, за да не достигне до войската някаква информация за тях. Калан допускаше, че подобни рапорти биха довели до тръгването на многобройни отряди от разярени мъже подире им. Не че Сестрите се страхуваха от това — просто бяха тръгнали да вършат работа и не искаха да губят излишно време.

Сега най-важната им задача бе да се доберат до Тови и последната кутия и те даваха всичко от себе си, за да я свършат колкото се може по-скоро. Калан едва ли не остана изненадана, че още не бяха успели да открият Тови — особено при положение, че явно в момента за Сестрите нямаше нищо по-важно и ценно от техните три кутии.

Само дето не бяха техни, а на Господаря Рал. Сестрите ги бяха откраднали от двореца на Ричард Рал.

Веднъж в бързината попаднаха на доста многобройна част на Императорския орден. Сестрите бързаха да си продължат по пътя, но онези се бяха разположили напряко. Сестрите изчакаха да се стъмни и минаха през спящия бивак. Всеки път, когато някой от войниците ги видеше, една от Сестрите хвърляше безмълвно заклинание, което поваляше човека на място, без гък. Сестрите убиваха всички по пътя си без никакви угризения. Придвижваха се през бивака безшумно, без страх, самоуверено. Онази нощ Калан преброи доста жертви. Сестрите ги тъпчеха като мравки.

Но от този случай бе минало доста време; оттогава не бяха срещали военни части. Армията на Императорския орден бе изостанала далече назад и от известно време не бе на дневен ред като проблем. Но това не означаваше, че не ги дебнат други опасности. Така че Сестрите бяха доста изнервени. За нула време бяха готови да се превърнат на истински усойници.

Доста време след като Сестра Армина се върна от безплодната си обиколка и трите Сестри вечеряха, Калан все още имаше задължения. Едва когато приключи с всичко, й бе позволено също да хапне. Тъкмо разресваше конете, когато й се стори, че чува стъпки по каменистия терен. Звукът я изтръгна от мислите й за войниците. Ръката й с гребена увисна.

Погледна през рамо и с изненада видя на ръба на осветения от фенера кръг да стои слабичко момиче с къса тъмна коса.

Единствената светлина освен мимолетното надничане на луната между облаците идваше от мъждукащия фенер на Сестрите, така че не се виждаше много добре, но Калан беше сигурна, че бледите очи на младата жена гледат точно в нея.

Беше съвсем ясно, че тя вижда Калан.

— Моля ви… — пророни тя. Калан вдигна пръст пред устните си, за да не би Сестрите да ги чуят. Също като онзи мъж в странноприемницата, това момиче виждаше Калан и я помнеше. Калан бе удивена и в същото време се боеше, че с непознатата ще се случи същото, което сполетя и ханджията.

— Моля ви — повтори момичето, този път по-тихо, — бихте ли ми дали нещо за ядене. Умирам от глад.

Калан хвърли поглед към Сестрите. Те бяха увлечени в разговор, затова тя бръкна в торбата до краката си и извади парче сушено еленско. Пак вдигна пръст на устните си и подаде месото на момичето. Тя кимна и не издаде нито звук. Пое месото жадно в две ръце и моментално отхапа от него.

— Върви си — прошепна й Калан, — изчезвай, преди да са те усетили. Бързай!

Момичето погледна Калан, после леко встрани и се облещи. Долната й челюст увисна.

— Виж ти, виж — чу се страховит глас иззад гърба на Калан. — Май малкото муле е дошло да краде от храната ни.

— Моля ви, тя беше гладна — проплака Калан с надеждата да потуши гнева на Сестра Улиция, преди да се е разпалил. — Помоли за нещо за хапване. Не го е откраднала. Дадох й от моята дажба, не съм докосвала вашето.

Другите две Сестри застанаха до Улиция и трите заприличаха на същински хищници. Сестра Армина вдигна фенера, за да виждат по-добре.

И трите имаха вид, все едно се канят да оглозгат детето до кокал.

— Сигурно ни е чакала да заспим — продължи Сестра Улиция и се надвеси към малката, — за да се промъкне и да ни пререже гърлата.

Очите на уплашената млада жена заблестяха на светлината, щом се вдигнаха да ги погледнат.

— Не съм ви дебнала. Бях гладна. Просто се надявах да се добия с нещо за хапване. Помолих, не съм откраднала.

Жената напомни на Калан на малкото момиченце в странноприемница „Бялото конче“, което тя обеща да закриля — детето, което Сестра Улиция уби жестоко. Вечер, преди Калан да заспи, ужасният спомен продължаваше да я преследва. Неизпълненото обещание прогаряше болезнена рана в душата й. Дори момичето да не бе запомнило думите на Калан достатъчно дълго, че да останат в съзнанието й, тя ненавиждаше факта, че е обещала нещо и не го е спазила.

Това момиче обаче беше по-голямо, малко по-височко. По очите й Калан разбра, че тя осъзнава истинските размери на заплахата. Явно разбираше за какво става въпрос. Зрелостта тепърва щеше да се разстеле върху хоризонта на нейния живот.

Сестра Армина най-неочаквано я зашлеви, при което тя се завъртя и падна на земята. Сестрата скочи отгоре й. Момичето покри главата си с ръце, като в същото време се опита да се извини, задето бе помолила за храна. Сестра Армина продължи да я налага, като същевременно дереше яростно дрехите й.

Щом Сестрата се изправи, в ръката й блесна нож, който Калан не разпозна. Размаха го на светлината, после го хвърли в краката на Сестра Улиция.

— Вижте какво намерих. Както предположи и ти, сигурно е възнамерявала да ни изчака да заспим и да ни нападне.

— Не съм искала да ви навредя! — извика момичето, щом Сестра Улиция вдигна дъбовата си пръчка. Калан знаеше прекрасно какво предстои и се хвърли да прикрие с тялото си момичето, да я защити. Пръчката на Сестра Улиция се стовари върху нейния гръб, точно там, където я бе уцелила и предишния път. Малката трепна, щом пръчката изтрака в кост. Калан изпищя от болка. С всички сили тя изтика младата жена встрани от Сестрите, като се стараеше да я предпази да не я наранят.

— Оставете я! — изкрещя Калан. — Та тя е още дете. Едно гладно дете — това е всичко! Не може да ви направи нищо!

Изпаднала в паника, малката се вкопчи във врата на Калан с клечестите си ръчички, все едно той беше единственият корен на ръба на скала. Ако в този миг Калан имаше силата да убие Сестрите, би го направила. Тя обаче можа само да препречи пътя им към нещастното създание; знаеше, че опита ли се да им се опълчи, те ще си отмъстят подобаващо и тогава няма да е от никаква полза на детето. Затова направи каквото й позволяваше ситуацията.

Сестра Улиция й нанесе още един удар в плешката. Калан стисна зъби, за да посрещне болката. Пръчката забарабани яростно по гърба й.

— Пусни хлапачката! — крещеше Сестра Улиция, докато налагаше Калан.

Момичето трепереше от ужас.

— Спокойно — успя да пророни Калан, щом си пое дъх. — Няма да им позволя да ти сторят нищо. Обещавам.

Момичето успя да прошепне в ухото й едно „благодаря“.

Въпреки отчаяното си желание да защити невинното дете Калан също толкова отчаяно се стараеше и да запази връзката си с този свят. Момичето знаеше, че Калан съществува. Виждаше я, чуваше я, помнеше я. Калан се нуждаеше именно от тази нишка, за да се завърне по нея обратно в света на хората.

Сестра Улиция пристъпи напред и нанесе още по-силен удар по гърба на Калан. Калан съзнаваше опасността за себе си, но нямаше да допусне да причинят на това дете същото, което сториха на предишното. Малката не бе направила нищо, с което да заслужи онова, което й крояха.

— Как смееш…?

— Ако искате да убиете някого — изкрещя Калан в лицето на Сестра Улиция, — убийте мен, но нея не я закачайте. Тя не представлява заплаха за вас.

Сестра Улиция би го направила с удоволствие, така че продължи да я налага усърдно като обезумяла. Болката започваше да замъглява съзнанието на Калан, но тя нямаше да се мръдне и нямаше да позволи на Сестрата да удари момичето.

Девойката се криеше зад по-едрата от нея Калан и крещеше не от страх пред онова, което биха могли да й сторят Сестрите, а от мъка от това, което причиняваха на Калан. Пръчката изпращя потресаващо, щом намери черепа на Калан. Този удар едва не я запрати в несвяст на земята. Но тя продължаваше да закриля момичето с тялото си. Кръвта полепна по косата й и потече на струйки по бузите й.

При следващия удар пръчката се счупи в гърба на Калан. по-голямото парче изхвръкна някъде в тъмното. Сестра Улиция се спря задъхана, обезумяла от ярост, стиснала безполезната дръжка. Калан очакваше, че ще я убие, но всъщност вече й беше все едно. Нямаше накъде да бяга. Пред нея нямаше бъдеще. След като не можеше да се пребори за живота на едно невинно младо момиче, значи животът й няма никакъв смисъл.

— Улиция — прошепна Армина и стисна другата за ръката. — Тя вижда Калан. Също като оня мъж в странноприемницата.

Сестра Улиция се облещи срещу посестримата си, явно удивена от думите й. Сестра Армина повдигна вежда.

— Трябва да разберем какво става.

Сестра Сесилия, която не бе чула думите на Армина, пристъпи към Калан с разкривено от ярост лице.

— Как смееш да се опълчваш на една Сестра? Ще одерем жива тая пикла и ще те принудим да гледаш, та да ти е за урок.

— Сестра ли? — попита момичето. — Вие сте Сестри?

Над нощта се спусна непоносима тишина. Светът на Калаи се въртеше бясно. При всеки следващ дъх имаше чувството, че в ребрата й се забиват ножове. По лицето й се стичаха сълзи от болката. Не можеше да престане да трепери, но продължаваше да стои пред момичето.

Сестра Улиция захвърли парчето пръчка, което продължаваше да стиска в ръката си.

— Сестри сме. Е, и? — попита подозрително тя.

— Тови ми заръча да се оглеждам за вас. Макар че вие не ми приличате много на нейни сестри.

Всички млъкнаха.

— Тови ли каза? — попита предпазливо Сестра Улиция. Малката кимна. Погледна иззад рамото на Калан.

— Една такава по-възрастна. Едра, по-едра от всички вас, та затова не ми прилича много на ваша сестра. Но ми заръча да отида да потърся сестрите й. Спомена, че сте три и че с вас пътува още една жена.

— И защо момиче като теб се е съгласило да изпълни желанието на Тови?

Девойчето отметна назад тъмната си коса. Поколеба се, но все пак отговори на въпроса й.

— Тя държи дядо ми в плен. Каза, че ако не изпълня желанието й, ще го убие.

Улиция се усмихна така, както Калан си представяше, че би се усмихнала една змия — ако змиите можеха да се усмихват.

— Виж ти, виж. Май ще излезе, че наистина познаваш Тови. И къде е тя?

Калан се надигна на една ръка. Момичето посочи напред.

— Ей там. На едно място със стари книги. Накара ме да й покажа къде се пазят книгите. Искаше да ви заведа при нея.

Сестра Улиция погледна другите две Сестри.

— Сигурно вече е намерила центъра на Каска.

Сестра Армина се изкикоти доволно и доволно тупна Сестра Сесилия по рамото, при което получи подобна реакция.

— Далече ли е? — попита нетърпеливо Сестра Улиция.

— Два дни път, може би три. Ако тръгнем на зазоряване. Сестра Улиция втренчи поглед в тъмнината.

— Два-три дни, значи… Как се казваш? — Джилиан.

Сестра Улиция срита Калан отстрани, при което я събори от момичето.

— Е, Джилиан, можеш да вземеш завивката на Калан. На нея няма да й трябва. За наказание тя ще стои на пост.

— Моля ви — Джилиан вдигна ръка на рамото на Калан, — ако не беше тя, щяхте да останете без водач, който да ви покаже къде е Тови. Моля ви, не я наказвайте. Та тя ви направи услуга.

Сестра Улиция се замисли за миг.

— Дай да се разберем така, Джилиан. След като защитаваш непокорната ни робиня, ще ти позволя да се погрижиш да не подвива крак тази нощ. Ако не ни се подчинява, така ще я напердаша, че ще я осакатя за цял живот. Ще я избавиш от това, ако се погрижиш да изкара тази нощ на крака. Какво ще кажеш?

Джилиан преглътна, но не отговори. Сестра Улиция сграбчи Калан за косата и я дръпна да стане.

— Погрижи се да остане права, защото в противен случай това, което ще й сторим, ще бъде по твоя вина, защото ще си спомогнала тя да не изпълни заповедта ни. Разбрахме ли се?

Джилиан облещи очи и кимна. Сестра Улиция се ухили лукаво.

— Добре тогава. — Обърна се към другите две. — Да вървим да поспим.

След като те се оттеглиха, Калан нежно погали по главицата девойчето, седнало в краката й.

— Приятно ми е да се запознаем, Джилиан — прошепна Калан, за да не я чуят Сестрите.

Джилиан й се усмихна.

— Благодаря ти, че ме защити — отвърна също шепнешком тя. — Удържа на думата си. — Нежно пое ръката на Калан и я задържа до бузата си за момент. — Ти си най-смелият човек, когото виждам след Ричард.

— След Ричард ли?

— Ричард Рал. Той беше тук преди време. Спаси дядо ми, но сега…

Гласът на Джилиан увисна във въздуха, тя отвърна глава от Калан, която нежно я погали по главата, с надеждата да облекчи мъката по дядо й. После й посочи с брадичка.

— Ей там в онази торба има още храна, Джилиан. Хапни си.

Калан трепереше от болка и изгаряше от желание да си полегне, но знаеше, че Сестра Улиция не е по празните заплахи.

— После… би ли постояла с мен през нощта? Имам нужда от приятел.

Джилиан й се усмихна. Искрената й усмивка стопли сърцето на Калан.

— Сутринта ще дойде още един приятел. — Калан повдигна въпросително вежди, в отговор на което Джилиан посочи небето. — Имам си гарван, казва се Локи. През деня ще дойде. Има си номера, които много ме разведряват.

Самата идея да си имаш гарван за приятел развесели Калан и тя се усмихна.

— Ще остана цялата нощ с теб, Калан. Обещавам. — Момичето я стисна за ръката.

Въпреки физическата болка и неясното бъдеще Калан беше щастлива. Джилиан остана жива. Калан спечели първата си битка и това постижение й подейства въодушевяващо.