Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (24.01.2007)

Издание:

Тери Гудкайнд, Призраци

първо издание, 2006

превод: Невена Кръстева

редактор: Марта Владова

художник на корицата: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

 

© Terry Goodkind, 2006

© Невена Кръстева, превод

© Буян Филчев, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД,

всички права запазени

ISBN-10: 954-733-495-6

ISBN-13: 978-954-733-495-3

Terry Goodkind, Phantom

TOR

A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

РИЧАРД ВЪРВЕШЕ между насъбралите се войници и приемаше поздравите им с усмивка и кимане. Не че му беше до усмивки, но се опасяваше, че в противен случай войниците ще го разберат погрешно. Очите на всички бяха вперени в него с очакване и надежда. Мнозина стояха мълчаливо изправени, притиснали юмрук до сърцето си, не само за да го поздравят, но и за да изразят гордостта си, че са негови воини. Ричард нямаше намерение да им преразказва ужасиите, които му показа Шота, затова се усмихваше топло — доколкото му бе възможно. Някъде отвъд лагера проблесна светкавица. Въпреки лагерния шум, създаван от хиляди хора и коне, дрънченето на ковашки чукове, разтоварването на провизии, разпределянето на дажби и крещенето на заповеди, Ричард успя да различи застрашителния тътен, който разтърси равнината Азрит. Под гневните буреносни облаци се сплъстяваха черни сенки. От време на време в неподвижния влажен въздух се врязваше вятър на талази, който подгонваше знамената и те заплющяваха. Едва надигнал се, вятърът утихваше внезапно — като авангард, хукнал обратно да докладва за надвиснала буря.

Но явно никой не обръщаше внимание на почернялото небе. Всички искаха да зърнат Ричард, който си проправяше път през лагера. Имаше времена, когато същата тази армия бе готова на всичко, за да го види мъртъв или пленен. Но това беше преди Ричард да стане Господаря Рал.

Веднъж поел тази отговорност, той даде възможност на Д’Харанската армия да се изправи и да се бие за полезна кауза, вместо да воюва в услуга на тиранията. Онези, които приеха с ненавист промяната, преминаха на страната на Ордена и сега вилнееха из Новия свят, водени от сляпа жестокост, готови да изтръгнат от корен идеята, че човек има право върху собствения си живот.

Но останалите, на практика голямото мнозинство, не само приеха предизвикателството на Ричард, но и прегърнаха новата кауза със страст и плам, на каквато са способни само хора, живели в условията на деспотизъм и тирания. За пръв път от много поколения насам на тези хора се предоставяше истинска свобода и те за пръв път осъзнаха какво означава свободата на практика. И се вкопчиха със зъби и нокти във възможността да изживеят живота си в света, който разкри пред тях Ричард. Това беше най-големият и подходящ подарък, който тези мъже на свой ред можеха да направят на своите семейства и близки — шансът да живеят свободни, да живеят за себе си. Мнозина заплатиха благородните си усилия с цената на живота си.

Също като Морещиците тези хора го последваха по своя воля, а не защото бяха принудени да го направят. Когато го наричаха „Господарю Рал“, влагаха в думите си смисъл, какъвто това обръщение никога не бе носило.

Но сега тези мъже бяха изправени пред море от стомана, пред враг, който се опитваше да им наложи убеждението, че те и близките им нямат право на собствения си живот. Ричард не се съмняваше в сърцата на тези мъже, но знаеше, че не биха могли да надделеят в битка срещу многобройните орди на нашествениците от Императорския орден. Днес повече от всякога той трябваше да бъде Господарят Рал. Ако искаше да даде шанс на хората да изживеят едно стойностно бъдеще, Ричард трябваше да бъде Господарят Рал в най-чист смисъл, Господарят Рал, който обича народа си. Трябваше да им помогне да видят онова, което виждаше той.

Вирна, която топуркаше край него, го стисна за ръката и се надвеси към ухото му.

— Не можеш да си представиш колко мотивиращо въздействие има присъствието ти тук преди битката, която ни очаква, Ричард — преди битката, за която пророчеството ни предупреждава от хиляди години. Наистина не можеш да си представиш.

Ричард се съмняваше, че тези хора биха могли да си представят какво се кани да ги помоли той.

— Знам това, Прелате — усмихна се той към Вирна.

Тъй като армията се беше насочила право на юг, за да посрещне заплахата на Императорския орден, усилието да ги настигне от Народния дворец до тук бе отнело значително повече време, отколкото при последната му среща с тези войници. Поемеше ли Орденът нагоре през Д’Хара, тази армия щеше да е единствената преграда пред тях. Тези мъже бяха последната надежда на Д’Харанската империя. Това бе тяхното признание, техният дълг.

И Ричард знаеше без всякакво съмнение, че ще изгубят битката. Неговата задача сега беше да ги убеди в това, че със сигурност ги очаква крах и гибел.

Кара и Ничи бяха буквално залепени за него. Той не смяташе, че е необходимо да са чак толкова близо, за да го пазят, но знаеше, че нито едната, нито другата ще се вслуша в протеста му. Хвърли поглед през рамо и Ничи му се усмихна напрегнато.

Как ли щеше да посрещне тя онова, което той се канеше да каже на войниците. Надяваше се да го разбере. Знаеше, че сред всички, които щяха да чуят словата му, само тя ще го разбере. Всъщност разчиташе на това. Имаше моменти, когато нейното разбиране и подкрепа бяха единственото, което го мотивираше да продължи напред. В случаите, когато бе искал да се откаже, Ничи му бе вдъхвала кураж да се изправи и да предприеме следващата крачка.

От друга страна, Ричард знаеше, че Кара ще приветства думите му, макар и по съвсем различни причини.

Макар Морещицата да изглеждаше сериозна и мрачна както винаги, сякаш бе готова да изтреби до крак цялата армия, ако войниците внезапно се обърнат против Господаря Рал и го нападнат, по нервните движения на пръстите й върху шева на червената й униформа Ричард разбра, че всъщност тя няма търпение най-сетне да види пак генерал Мейферт, тоест Бенджамин. След последната им среща с армията Морещицата бе по-малко сдържана в чувствата си към симпатичния д’харански генерал. Ричард подозираше, че Ничи има известна заслуга за това.

Макар да се чувстваше смазан, защото светът около него се разпадаше, вътрешно той се радваше, че една Морещица е успяла да събуди у себе си подобни чувства, а още повече, че беше склонна да ги признае — поне пред него. Това бе потвърждение, че въпреки жестокото обучение, което преминаваха тези жени, все пак те бяха личности, у които дълго потисканите чувства и желания все още не бяха загинали и че истински човешкото вътре в тях можеше да разцъфти с нова сила. Това потвърждаваше вярата му в по-доброто бъдеще — все едно да намериш красиво цвете сред необятна пустош.

Докато Ричард крачеше между редиците палатки, каруци, коне, полеви ковачници и тенти за провизии, виждаше как към него от всички страни прииждат хора, захвърлили работата си — било то грижа за конете, поправка на оръжията, готвене, опъването на нови палатки или нещо друго. Бързият поглед към надвисналото небе му подсказа, че би било добре поне да довършат с палатките.

Ричард мярна генерал Мейферт сред морето от мъже в тъмни униформи. Стърчеше почти с цяла глава сред офицерите, застанали в очакване пред полевия щаб. Ричард се обърна леко през рамо и по усмивката на Кара разбра, че и тя го е забелязала.

Командният състав бе твърде многоброен, за да се побере в една палатка, така че бяха избрали да чакат на открито, като бяха опънали няколко сенници, за да са на сушина, в случай че завали. Това едва ли щеше да ги предпази от вятър, но поне нямаше да ги навали директно, докато планираха следващите ходове на огромната армия.

Ричард се надвеси към Вирна в мига, в който изтрещя гръмотевица.

— Сестрите ти ще присъстват ли?

— Да — кимна Вирна. — Изпратих вестоносци, за да им предадат, че държиш да присъстват на срещата заедно с офицерите. Няколко от тях са изпратени на далечни мисии, но повечето ще бъдат тук.

— Господарю Рал! — поздрави генерал Мейферт и удари юмрук в гърдите си.

— Генерале! — сведе глава Ричард. — Радвам се да те намеря в добро здраве. Всичко в лагера изглежда наред както винаги.

— Благодаря, Господарю Рал. — Сините му очи вече обхождаха Кара. Поклони й се дълбоко. — Господарке Кара.

Тя му се усмихна широко.

— Ти си радост за очите ми, Бенджамин.

Ако Ричард не бе толкова разстроен заради делата, довели го тук, би изпитал огромно удоволствие да види как двамата се изпиват с очи. Той си спомни как гледаше Калан по този начин, спомни си вътрешната радост, която изпитваше при всяка тяхна среща.

Капитан Зимер, чиято кожена туника бе изрязана така, че да подчертава извивките на мускулестото му тяло, стоеше точно зад генерала. Недалеч от двамата се беше събрала групичка офицери, облечени в подобни, макар и по-семпли униформи, а всички останали стояха в очакване под сенника. Щом видяха Господаря Рал, предводителя на Д’Харанската империя, офицерите притихнаха, изоставяйки шумните си разговори за по-късно. Ричард нямаше време за любезности и започна без предисловия. Събралото се множество от редови войници също замлъкна в очакване да чуе словата на Господаря Рал.

— Всички ли офицери са налице, генерале? — попита Ричард.

— Тъй вярно, Господарю Рал. Поне всички налични в лагера. Някои са изпратени да патрулират из по-отдалечени местности. Ако знаехме предварително за посещението ти и че ще искаш да ги видиш, щяхме да ги отзовем. Но сега ще ни трябва известно време, за да го сторим. Ако желаеш, веднага ще изпратя вестоносци да ги повикат.

Ричард вдигна ръка, за да откаже предложението.

— Не, няма да е необходимо. Ще трябва да се задоволим с наличните в лагера. Другите ще бъдат уведомени за волята ми по-късно.

Лагерът бе твърде многоброен, за да стигнат думите на Ричард до ушите на всички войници. Затова намерението му беше да обясни всичко с подробности на офицерите, които от своя страна да разпространят чутото сред подчинените си. Събралите се офицери бяха достатъчно за целта.

Генералът вдигна небрежно, но недвусмислено властно ръка към мъжете, които бяха наобиколили щаба и наблюдаваха случващото се. Те незабавно се разпръснаха, за да се върнат към прекъснатата си работа, като оставиха съдбата си в ръцете на своите командири.

Генерал Мейферт протегна ръка и покани Ричард и ескорта му под сенника. Преди да пристъпи напред, Ричард хвърли бърз поглед към небето и прецени, че най-вероятно съвсем скоро ще завали. Под огромния брезентов сенник го очакваха стотици мъже, застанали плътно един до друг. Ричард вдигна юмрук до сърцето си, за да отвърне на колективния поздрав.

— Дойдох тук днес — подхвана той, след като се увери, че погледите на всички са вперени в него, — за да ви кажа нещо ужасно… свързано с предстоящата последна битка с напредващата войска на Императорския орден.

Трябва да съм сигурен, че сте ме разбрали съвсем ясно. Искам всеки от вас да съзнава напълно какъв е залогът, какво ще ви помоля и защо. Става въпрос за живота на всички ни. Няма да скрия от вас нищо и ще отговоря откровено и възможно най-подробно, доколкото мога, на всички въпроси, които ще ми зададете. Моля ви, чувствайте се свободни да ми задавате всякакви въпроси, да изричате на глас възраженията си и дори да изразявате несъгласието си с един или друг момент от онова, което съм решил да изложа пред вас. Уважавам дълбоко уменията и познанията на всички вас. И се доверявам на способностите и опита ви.

Искам да знаете, че бях принуден да претегля и обмисля въпроси извън вашата компетентност. След като взех под внимание всички аргументи, стигнах до решението. Оценявам факта, че тъй като не разполагате с информацията, която имам аз, може би мнозина няма да приемат добре моите доводи, затова ще се опитам да ви обясня всичко по възможно най-разбираемия начин. Но знайте, че решението ми е окончателно и не подлежи на обсъждане. — Гласът на Ричард стана рязък и категоричен. — Ще се подчините на заповедите ми.

Мъжете се спогледаха. Ричард никога не им бе говорил с такъв тон.

В смълчания следобед той закрачи бавно напред-назад, като явно се стараеше внимателно да обмисли думите си. Накрая вдигна ръце към множеството.

— Питам ви като офицери и командващи — каква е най-голямата ви тревога?

След кратко напрегнато мълчание един офицер, застанал по-встрани, се осмели да заговори.

— Предполагам, че всеки от нас си мисли за онова, което вече споменахте, Господарю Рал: за последната битка.

— Именно — последната битка — кимна Ричард и като спря на място, ги погледна: — Това е стандартният начин, по който разсъждаваме — че всичко зависи от този решителен момент, че това е кулминацията на общите ни усилия, че ще има една последна величествена битка, която ще определи всичко — кой печели и кой губи, кой управлява и кой служи, кой живее и кой умира. Джаганг разсъждава по същия начин.

— Нямаше да е техен предводител, ако не мислеше така — обади се един по-възрастен офицер. Сред тълпата се чу спорадичен кикот.

— Вярно е — рече тежко Ричард. — Особено в случая на император Джаганг. Неговата цел е да доведе каузата си до тази последна битка и да приключи с нас веднъж завинаги. Джаганг е изключително умен враг. Той се постара всичките ни мисли и енергия да бъдат съсредоточени към тази финална битка. Стратегията му действа.

От смеховете не бе останала и следа. Мъжете останаха леко недоволни, задето Ричард говореше така за Джаганг. Войници като тях не обичаха да признават качествата на враговете си, защото така рискуваха да вдъхнат несигурност в редиците на своите бойци.

Ричард нямаше интерес да омаловажава опасността, която ги грозеше и конкретно качествата на Джаганг. Напротив, искаше да създаде на хората си точна представа срещу какво се изправят; да ги накара да осъзнаят истинските мащаби на заплахата.

— Джаганг е запален по една игра, наречена Джа’Ла д’Джин. — По реакцията на част от мъжете Ричард разбра, че са наясно за какво им говори. — Той си има собствен отбор по Джа’Ла, също както Братството на ордена си има своя войска. Единствената мисъл на Джаганг, когато изпраща отбора си да играе, е победата. За тази цел той е подбрал в своя отбор най-едрите и най-силни играчи. Не гледа на играта като на съревнование, като на състезание, както смятат повечето хора. За него е важно не само да спечели победата, но и да смаже противника, да го унищожи.

Веднъж отборът на Джаганг допусна загуба. Неговото решение бе не да ги амбицира следващия път да се потрудят повече, да тренират, да се усъвършенстват. Просто отиде и си избра нови играчи. Събра нов отбор от още по-силни, по-бързи и по-едри мъже. Между другото, в превод Джа’Ла д’Джин означава „Играта на живота“.

В началото, когато все още присъединяваше различни страни и царства от Стария свят към една обща нация, Джаганг допусна да загуби няколко битки. Той научи уроците на живота. Сдоби се с възможно най-многобройната и най-непоколебима армия и в крайна сметка обедини целия Стар свят под знамето на Ордена. Когато започна тази война по повелята на Братството на ордена, Джаганг направи така, че да има на свое разположение нужните ресурси, за да си осигури достатъчна голяма за целите му армия. Вие трябва да направите същото.

От време на време Джаганг все още губи битки. И продължава да се учи. Продължава да привлича все повече и повече сили. И така върви напред към целта си — окончателната победа в тази война, която той води от името на Ордена. В резултат на това днес той разполага с армия, способна да стъпче всеки противник. Джаганг знае, че победата е негова. И затова очаква с нетърпение последната битка.

Наред с другото Джаганг е и пътешественик по сънищата — човек, който владее сили, предадени му чрез древна магия. Благодарение на тези си способности той похити мислите на мнозина не само за да се възползва от техните познания, но и за да ги контролира. Днес, както всички знаете, той контролира голям контингент от магьосници, Сестри на светлината и на мрака. Така той управлява не само физическата сила, но и магията.

— Господарю Рал — прекъсна го един от по-възрастните офицери, — с твърде лека ръка зачерквате качествата на нашите хора. В основата на армията ни стоят д’харански сили, към които сме прибавили и специално обучени войници. Тези хора знаят какво можем да загубим. Това не са зелени патрули, а войници с опит и бойни умения. Освен това с нас са Вирна и Сестрите й, които са се доказали неведнъж. Да не говорим, че освен войниците и Сестрите на светлината на наша страна е и справедливостта.

— Няма гаранция, че щом Императорският орден символизира злото, ще загуби. Погледнато мащабно, злото все някога ще се обърне срещу себе си, но това едва ли ще се случи, докато сме живи ние и онези, които защитаваме. Злото може да продължи да доминира върху човешкия род още хиляда, две хиляди години, дори повече, докато накрая загине, повалено от собствената си отрова. — Ричард пак тръгна да кръстосва напред-назад, като заговори още по-разпалено: — Историята познава случаи, когато всичко е зависело от усилията на отделни индивиди — това е така. Всъщност точно на това разчитам. Дошло е време да определим собствената си съдба. Дошло е време да направим каквото трябва, колкото и болезнено да е — ако искаме ние и децата ни да имат бъдеще. Нашето бъдеще, свободното ни бъдеще зависи от нас, от това дали ще успеем или не.

— Господарю Рал — обади се кротко, но достатъчно категорично същият по-възрастен офицер, — хората ни съзнават, че гърбът ни вече опира в стената. Ако се опитвате да ни убедите да се бием, знайте, че сме готови да го направим.

Ричард си даде сметка, че тези мъже все още не разбират какво се опитва да им каже. Спря на място и се обърна към тях, сключил ръце на гърба си. Някъде дълбоко в себе си продължаваше да наблюдава страховитата картина, която му показа Шота — кървавата касапница и всичко останало. Тя бе като камък на шията му, който го теглеше надолу.

— Винаги съм казвал, че не съм аз човекът, който може да ви поведе в тази последна битка — продължи след кратко мълчание Ричард. — Поведа ли ви аз, ще загубим. От последната ни среща се случиха доста неща и вече съм убеден в това, което казвам, повече от всякога.

Надигна се вълна от недоволство, мъжете изразиха бурно възмущението си от чутото. Но преди да допусне да го отклонят от темата, Ричард продължи:

— Армията на Ордена много скоро ще нахлуе в Д’Хара от юг и ще се насочи към Народния дворец. Всички вие се придвижвате на юг, за да ги пресрещнете. И те го знаят. И го очакват. Искат го. Следователно ние изпълняваме заповедите на Джаганг. Той контролира тактиката ни. Привлича ни в битка, която знае, че не можем да спечелим — и която той не може да загуби.

Чуха се възражения, мъжете започнаха да крещят, че бъдещето не е предрешено, че ще имат силите да победят. Ричард вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Бъдещето може и да не е предрешено, но действителността е такава. Като войници вие планирате тактиката си според своята информация, не според желанията си.

Дори да стане чудо и да спечелим битката, победата ни няма да е категорична. Ще платим твърде висока цена, докато Орденът просто ще спечели малко време и ще се върне с още по-голяма армия. Дори да можехме да победим в предстоящата битка — а, убеден съм, това е невъзможно, — съвсем скоро ще бъдем принудени да започнем следващата, още по-тежка и срещу още по-многоброен враг.

Защо? Защото след всяка следваща битка губим все повече мъже и силите ни отслабват все повече.

Почти не са ни останали ресурси, на които да се опрем. Докато Джаганг разполага с почти неизчерпаем контингент от свежа сила, която се влива в армията му при първа необходимост и така могъществото му расте ли расте.

В крайна сметка ние ще изгубим по една проста причина: няма война, спечелена от защитници. Битка да, но не и цяла война.

— В такъв случай — попита един от присъстващите — какво предлагате? Да се опитваме да сключим примирие ли?

Ричард отхвърли предположението с категоричен, възмутен жест.

— Орденът не би приел мирно споразумение. Може би в самото начало, когато започна всичко, биха приели капитулацията ни, биха ни позволили да паднем на колене и да целунем ботушите им, да сложим на врата си оковите на робството — но не и сега. Сега те биха се примирили само и единствено с победа, закупена и заплатена с кръв. Но какво значение има? В крайна сметка резултатът ще е един и същ: ще бъдем поробени и смазани. Общо взето, не е важно точно как ще загубим. Дали ще се предадем или ще бъдем победени на бойното поле е все едно. Така или иначе, всичко е загубено.

— Ами… тогава? — заекна същият мъж и продължи разпалено: — Да се бием до последна капка кръв, докато бъдем или убити, или пленени?

Останалите погледнаха към пламналия си другар. Тези хора водеха битка с Ордена от дълго време. Те не чуваха нищо, което вече да не знаят. Но изправянето срещу врага им се струваше единствената алтернатива. Това бе техен дълг. Единственото, което умееха да вършат.

Ричард се обърна и погледна Кара. Застанала до него в червената си кожена униформа, разтворила крака, сключила длани на гърба си, тя имаше вид на човек, който е готов да скочи и сам да се изправи срещу ордите на Императорския орден.

Ричард посочи жената, която стоеше до Кара.

— Това е Ничи. Някога тя бе на страната на Ордена. — Изчака да утихнат шушуканията, че сред тях е проникнал враг, и продължи: — По подобен начин някога и вие служихте на Мрачния Рал, а част от вас дори на баща му — Панис Рал. Защото нямахте избор. Мрачният Рал не се интересуваше от това какво искате да правите с живота си. Единствената му грижа беше кой спазва заповедите му. Сега, след като ви бе дадена възможност за избор, вие решихте да се посветите на нашата кауза. Ничи направи същото.

Мъжете от Ордена са по-различни. Вие се биехте, защото бяхте принудени да го правите под заплахата да бъдете изтезавани и дори убити. Те се бият, понеже вярват в своята кауза. Те се бият със страст. Искат да бъдат част от войната.

Тъй като Ничи е била от близкото обкръжение на Джаганг, тя разполага с информация от първа ръка. Видяла е неща, които могат да ви помогнат да разберете цялата картина.

Ричард пак я погледна. Приличаше на статуя, кожата й гладка и бяла, русата й коса плиснала по раменете. Ако трябваше да я извае от камък или дърво, Ричард не би променил нито един детайл от лицето или фигурата й. Тя бе въплъщение на красотата и в същото време бе видяла грозотата в най-чистия й вид.

— Ничи, моля те, разкажи на тези мъже какво ще се случи с тях, ако бъдат пленени от Императорския орден.

Ричард нямаше представа какво ще им каже тя, но беше сигурен, особено след онова, което сподели с него Джебра, че Орденът изпитва към живота само и единствено дълбоко презрение.

— Орденът не екзекутира веднага пленниците си. — С мъртвешко спокойствие Ничи направи крачка напред към мъжете, които бяха вперили погледи в нея. Изчака смълчана до Ричард, докато тишината започна да звучи болезнено в ушите им и тя бе напълно сигурна, че всички я слушат с пълното си внимание. — Първото, което правят с всеки заловен мъж, е да го кастрират.

Всички ахнаха в един глас.

— След това пленниците са подложени на непоносима агония и унижения, а ако някой е все още жив, започват изтезанията. Оцелелите след изтезанията биват екзекутирани по един или друг нечовешки начин.

Онези, които се предадат без бой, получават по-различно отношение. Жестокостта към пленниците всъщност има съвсем ясна цел — така се внушава страх в сърцето на потенциалния враг, за да се предаде без бой. Същото се отнася и за похитените градове. В резултат много градове се предават доброволно на Ордена.

Вие водихте с тях дълга и трудна битка. И няма да ви бъде спестено нито едно мъчение. Ако бъдете пленени от хората на Джаганг, за вас няма никаква надежда. Ще ви накарат да съжалявате от все сърце, че изобщо сте се родили на тази земя. Смъртта ще е единственото ви спасение.

Не че има значение. Животът под хомота на Ордена не е по-различен от това да очакваш смъртта си като техен пленник. Животът под хомота на Ордена е бавна и мъчителна смърт. Само дето продължава по-дълго — точи се с години.

Успява само онзи, който ненавижда живота и всичко добро и красиво. Всъщност Орденът покровителства и насърчава хората, което мразят положителната страна на живота. В крайна сметка техните учения се базират именно на жестоката ненавист към доброто. Средата, създадена благодарение на това кредо, може да се опише само така — пълна мизерия. Изпълнените с омраза нещастници могат да изпитат радост само от чуждата болка и страдание, тъй като всичко добро ги вбесява.

Мъжете стояха и я слушаха в пълно мълчание, останали без ума и дума. В надвисналата тишина Ричард чу тихото ромолене на дъжда върху сенника. Бурята приближаваше. Ничи продължи най-безцеремонно.

— Пържените тестиси на техните врагове са любим деликатес на войниците от Императорския орден. Ордата от мършояди, които опоскват бойното поле след битката, търсейки плячка, следят с особено внимание за все още живи ранени, които да кастрират. Тези кървави скъпоценни камъни, събрани от полуживия враг, са търсена стока по време на пиянската оргия, която обикновено се развихря след спечелена победа. Войниците вярват, че този деликатес им вдъхва сила, мъжество и юначност. След това насочват вниманието си и към пленничките.

Ричард се почеса по носа.

— Нещо друго?

— Нима това не е достатъчно? — повдигна вежди Ничи.

Той въздъхна и отпусна ръка покрай тялото си.

— Права си, достатъчно е. Обърна се пак към мъжете.

— Простата истина е, че е напълно невъзможно да спечелим предстоящата битка. Разберете го — ще загубим.

Пое си дълбоко дъх и най-сетне произнесе трудните за произнасяне думи, заради които дойде тук.

— Ето защо финална битка няма да има. Няма да се бием с император Джаганг и неговия Орден. В качеството си на Господаря Рал, предводител на Д’Харанската империя, няма да допусна подобен акт на безсмислено самоунищожение. Няма да се бием с тях.

Дойдох, за да разпусна армията. Последна битка няма да има. Джаганг ще превземе Новия свят, без да срещне съпротива.

Ричард видя сълзи в очите на повечето мъже.