Тери Гудкайнд
Призраци (45)

Четиридесет и пета глава

КАЛАН СЕ ВГЛЕДА в шарките на килима под краката си. Не искаше да отправя предизвикателен поглед към черните очи на Джаганг. Знаеше, че няма да спечели много от моментна проява на храброст.

Когато беше принуждавана да върви, докато Сестрите яздеха, винаги си казваше, че това ще я направи по-силна за мига, в който силата ще й е нужна. По същия начин тя нямаше намерение да проявява решителността си заради една безсмислена демонстрация на дързост. Би било прахосване на сили да въстава срещу похитителя си и онова, което щеше да й стори той, при положение че съзнаваше, че не може да го спре по никакъв начин.

Искаше да запази изгарящата я ярост за точния момент.

А той все някога ще настъпи. Обеща си да го дочака. Дори това да стане в мига, когато полита в зейналата паст на самата смърт, тя пак щеше да излее изгарящия я гняв върху онези, които й причиниха това — не само на нея, но и на всички други невинни жертви на Императорския орден.

Пред погледа й изникнаха ботушите на Джаганг. Притаи дъх в очакване той да я сграбчи. Не знаеше какво би направила, когато това наистина се случи, как би понесла онова, което съзнаваше, че той се кани да й причини. Погледът й се отмести за малко, точно колкото да забележи къде е закачен ножът на колана му. Беше поставил ръка на дръжката на ножа.

— Да вървим — каза той.

— Навън ли? Но защо? — изгледа го изпод вежди Калан.

— Довечера е нощта на турнирите по Джа’Ла д’Джин. Има отбори от различни подразделения на нашите воини. Някои нощи са посветени на турнира. Духът на момчетата се повдига, когато знаят, че техният император наблюдава играта им.

Освен това ще присъстват и мъже от всички завладени земи в Новия свят. Предоставя им се шанс да се присъединят към нашите отбори. За тях това е златна възможност да започнат да се приспособяват към новата култура, с която даряваме покорените земи, да станат част от тъканта на Ордена, да участват в нашия начин на живот.

най-добрите играчи понякога се превръщат в герои. Жените се избиват за такива мъже. Мъжете от моя отбор до един са такива — герои, които не знаят какво е да губиш. Тълпи от жени ги очакват след края на игрите, нетърпеливи да разтворят крака за тях. Играчите на Джа’Ла могат да си изберат която жена си поискат.

Калан забеляза, че макар като император Джаганг да имаше богат избор от жени, които биха приели на драго сърце близостта на мъж, облечен с такава сила и власт, той бе насочил вниманието си към нея. Явно го блазнеше онова, което не му се предлага.

— Тази вечер някои от тези отбори ще играят за класиране. Всички те се надяват, че един ден ще имат шанса да играят срещу моя отбор в голяма надпревара за най-високите почести. Моят отбор играе два пъти месечно срещу най-добрите от добрите. Никога не губят. У всяка нова група от претенденти гори надеждата, че те ще са онези, които ще надвият най-добрите — императорския отбор — и ще бъдат коронясани за шампиони на игрите. За този отбор ще има много награди, не на последно място — най-красивата сред жените, които сега копнеят да бъдат единствено с мъжете от моя отбор.

Изглежда му бе приятно да й разказва за навиците на този род жени, сякаш говореше за всички жени по принцип и по такъв начин й казваше, че и тя е не по-различна. Калан по-скоро би си прерязала вените. Игнорира намека и смени темата с въпрос.

— След като твоят отбор няма да играе, защо искаш да гледаш? Със сигурност човек като теб не би удостоил с безценното си присъствие правоверните толкова често, само от едната щедрост.

Той я изгледа удивено, сякаш въпросът беше необичаен.

— За да видя стратегията им, разбира се, да изуча силните страни и слабостите на онези, които ще се изправят срещу моя отбор. — На лицето му отново се появи лукава усмивка. — Нали и ти точно това правиш — преценяваш вероятните си опоненти. И не се опитвай да ме убеждаваш, че не е така. Виждам как погледът ти се плъзга по оръжията, по разпределението на стаите, по разположението на хора, укрития и аварийни изходи. Ти си винаги нащрек за удобна възможност, винаги наблюдаваш, винаги мислиш как да победиш онези, които се изпречат на пътя ти.

Джа’Ла д’Джин е същото. Това е стратегическа игра.

— Виждала съм как се играе. Бих казала, че стратегията е на второ място, това е преди всичко игра на жестокост.

— Ами щом стратегията не те интересува, то несъмнено ще ти е приятно да гледаш как мъжете се потят, напрягат и борят един с друг. Това е причината повечето жени да обичат да гледат Джа’Ла. На мъжете им харесва заради стратегията, заради самото състезание, заради възможността да насърчават отбора и да си представят, че самите биха могли да са на мястото на играчите. Докато жените обичат да гледат полуголи тела и лъснали от пот мускули. Приятно им е да гледат как най-силните надделяват, мечтаят да бъдат обект на желанието на героите завоеватели и чертаят планове как да се доберат до тези мъже.

— И едното, и другото ми звучи безсмислено: или жестокост, или безсмислена похот.

Той вдигна рамене.

— На моя език Джа’Ла д’Джин означава „играта на живота“. Не е ли животът борба, жестоко състезание? Състезание между хората и между половете? Животът, също като Джа’Ла, е жестока борба.

Калан знаеше, че животът може да бъде брутален, но не жестокостта стоеше в основата на живота; че половете не са съперници — те би трябвало да си поделят както труда, така и радостите на живота.

— Това важи за хората като теб — каза Калан. — Това е една от разликите между мен и теб. Аз прибягвам към насилието само като крайна мярка, само когато от това зависи животът ми, правото ми на съществуване.

Докато за теб жестокостта е начин да удовлетвориш желанията си, дори най-обикновените, защото освен силата си не притежаваш нищо значимо, което да предложиш в замяна на желанията или нуждите си — и това важи и за жените. Ти вземаш, без да си заслужил.

Аз не постъпвам така. Ти не цениш нито живота, нито каквото и да било в него — а аз напротив. Ето защо ти е необходимо да унищожаваш всичко хубаво — защото красотата изобличава нищожния ти животец; на фона на доброто личи най-ясно, че ти не правиш нищо, освен да прахосваш дните си.

Ето защо ти и тези като теб мразят хората като мен — защото съм по-добра и ти го знаеш.

Колко типично за един грешник — да смяташ, че като приемаш собствения си живот за стойностен, това е престъпление както срещу Създателя, така и срещу ближния.

В мига, в който тя го изгледа гневно, той й хвърли предупредителен поглед изпод вежди, като се наклони към нея. Размаха под носа й дебелия си пръст, украсен с плячкосан нейде златен пръстен, за да подчертае важността на думите си, сякаш поучаваше себично, твърдоглаво дете, на косъм да си получи пердаха.

— Братството на ордена ни учи, че да си по-добър от някого, означава да си по-лош от всеки.

Калан можеше само да занемее пред подобна вулгарна идеология. Псевдорелигиозният постулат, взет от една лишена от съдържание идеология, й помогна да осъзнае внезапно необятността на дивашката природа на Джаганг и отмъстителността на Ордена като цяло. Ставаше дума за идея, отдавна прекъснала връзката си с основата, върху която бе съградена — че всеки живот има еднакво право да съществува заради самия себе си, — за да оправдае отнемането на живот в името на изобретеното от самия Орден понятие за общо благо.

В елементарно звучащите рамки на една ирационална доктрина той току-що неволно бе разкрил всичко.

Това обясняваше поквареността на цялата му кауза и преобладаващите емоции, които движеха поведението на тези чудовища, струпани навън, готови да убият всеки, който не се подчини на веруюто им. Това беше догма, която зачеркваше цивилизацията, ценеше диващината като начин на съществуване и налагаше постоянна жестокост, която да унищожи всяка благородна идея и нейния създател. Тази идеология бе като магнит за крадци, които имаха нужда да се уверят в своята правота, за убийци, които търсеха свещено опрощение за кръвта на невинните жертви, просмукваща се в душите им.

Тя приписваше всяко достижение не на човека, който го е извършил, а напротив — на онзи, който няма никаква заслуга за него и не си е мръднал пръста, за да направи нещо по въпроса. Това бе идеология, която ценеше кражбата, не постижението.

И зачеркваше индивидуалността.

Същевременно тази доктрина признаваше по плашещо тъжен начин загниващата сърцевина на слабостта пред лицето на живота, невъзможността за съществуване на друго равнище, освен като примитивен звяр, който трепери в постоянен страх, че другите са по-добри от него. Това не беше просто отхвърляне на всичко хубаво, негодувание към съзиданието — на практика беше далеч по-зле. Беше израз на разяждаща ненавист към всичко добро, покълнала от вътрешната неохота да се стремиш към нещо значимо.

Както всички ирационални идеологии, тя беше парадоксална. За да съществуват, тези идеи трябваше да бъдат пренебрегнати в името на това да бъде наложено господство — което само по себе си представлява потъпкване на същите тези принципи. Сред представителите на Ордена не съществуваше равенство, макар че те бяха факлоносците на насилствено наложеното равенство. Все едно за кого се отнася — за играчите на Джа’Ла, за най-изкусните в бой или за императора — най-добрите не само бяха нужни, ами се издирваха и ценяха високо. Така че като общност те бяха изпълнени с ненавист към неспособността си да живеят според изискванията на собствената си доктрина и със страх, че това може да бъде разкрито. Като наказание за неспособността да следват свещените си принципи чрез придържане към самото учение, те стигаха до самобичуване посредством изявления за жалката природа на човека и до намиране на изкупителни жертви, върху които да излеят цялата си омраза.

В крайна сметка вярата се бе изродила до фалшива набожност — безсмислени слова, повтаряни като мантра, с надежда да им бъде придадена достоверност, да прозвучат сакрално.

— Вече имах случай да видя как се играе Джа’Ла — каза Калан и се извърна от него. — Нямам желание да присъствам пак.

Той я сграбчи над лакътя и я обърна към себе си.

— Сигурен съм, че нямаш търпение да ме вкараш в леглото, но ще трябва да почакаш. Първо ще отидем да погледаме Джа’Ла.

На лицето му цъфна похотлива усмивка — като мазна помия, извираща от прогнилата му душа.

— Ако не те вълнува стратегията и състезателният елемент, можеш да оставиш погледа си да се полюбува на голата плът на съперниците. Сигурен съм, че подобна гледка ще изостри апетита ти към онова, което ни очаква довечера. Само се постарай да не бъдеш твърде нетърпелива.

Калан изведнъж се почувства глупаво, задето протестира срещу каквато и да е възможност да избегне леглото му. Но игрите Джа’Ла се провеждаха сред мъжете, а тя нямаше желание да излиза там отново. Но пък нямаше избор. Мразеше да е сред тези отвратителни мъже. Тя си напомни, че трябва да овладее чувствата си. Войниците не можеха да я видят. Държеше се глупаво.

Той я тласна към изхода на шатрата. Тя излезе без съпротива. Не беше време за опърничавост.

Навън чакаха петимата стражи от специалната охрана на императора. Всички те забелязаха, че Калан е облечена, но не продумаха. Стояха изопнати, изпъчени, нащрек, в очакване да скочат при първата заповед. Очевидно се стараеха да се харесат на своя император.

Калан си помисли, че ако си император, няма нищо лошо да си по-добър от някой друг и че това не означава, че е по-лош от всички останали. Той се беше борил за налагането на една доктрина, чиито постулати самият той не спазваше — същото правеха и хората му. Калан не беше толкова глупава, че да го каже на глас.

— Това са новите ти охранители — каза й Джаганг. — Последният инцидент няма да се повтори, тъй като тези тук те виждат.

Мъжете изглеждаха твърде доволни както от себе си, така и от очевидния факт, че жената, която трябваше да пазят, имаше напълно безобиден вид.

Калан прецени набързо с поглед първия, когото Сестрите доведоха при Джаганг — партньора на онзи със счупения нос. Огледа оръжията му — нож и недодялано изработен меч с разцепена на две дървена дръжка, омотана с канап. В начина, по който ги носеше мъжът, личеше безочие и грубост. По погледа му тя разбра, че този човек бе използвал оръжията си само срещу невинни жени и деца. Едва ли бе влизал в мъжка битка на бойното поле. Пред нея стоеше един най-обикновен главорез. Неговото любимо оръжие бе заплахата.

Захилен самодоволно, той демонстрираше, че тя не го впечатлява ни най-малко. Нали в крайна сметка почти успя да я напъха в палатката си, при това без чужда помощ. Мислено той вече я бе обладал.

— Ти ще си първият, когото ще убия — посочи го тя между очите. Мъжете избухнаха в смях. Тя плъзна по тях и по оръжията им преценяващ поглед, научи, каквото я интересуваше. После посочи онзи със счупения нос. — Ти си втори, след него.

— Ами нас тримата? — попита един от другите, като не успя да сдържи кикота си. — В какъв ред ще ни убиеш?

Калан видгна рамене.

— Ще разбереш точно преди да ти прережа гърлото. Всички мъже се засмяха. Но не и Джаганг.

— Съветвам ви да я вземете на сериозно — каза императорът. — Последния път, когато се добра до нож, уби двама от най-сигурните ми пазачи — далеч по-добри воини от вас, а също и една Сестра на мрака. Съвсем сама, само с няколко бързи движения.

Смехът секна.

— Бъдете нащрек — изръмжа Джаганг — или ще ви изкормя собственоръчно, дори ако само ми мине мисълта, че се отнасяте небрежно към задълженията си. Ако тя успее да избяга, докато вие я пазите, ще ви пратя в палатките за мъчения и ще наредя смъртта ви да трае един месец и един ден, плътта ви да загние и умре преди вас самите.

Вече нямаше никакво съмнение относно сериозността на заповедите на Джаганг, както и за това колко ценна е новата му плячка.

Безчислен ескорт от стотици, ако не и хиляди от най-добре обучените императорски стражи от най-вътрешния кръг съпроводиха предводителя си, който се отдалечаваше от шатрата си с решителна крачка. Петимата стражи наобиколиха Калан отвсякъде, освен откъм страната на Джаганг. Всички заедно се отправиха към игрището, образувайки клин от брони и извадени оръжия. Калан предположи, че като предводител Джаганг просто взема обичайните предпазни мерки срещу шпиони, но после си помисли, че не е само това.

Той беше по-добър от всеки друг.