Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (24.01.2007)

Издание:

Тери Гудкайнд, Призраци

първо издание, 2006

превод: Невена Кръстева

редактор: Марта Владова

художник на корицата: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

 

© Terry Goodkind, 2006

© Невена Кръстева, превод

© Буян Филчев, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД,

всички права запазени

ISBN-10: 954-733-495-6

ISBN-13: 978-954-733-495-3

Terry Goodkind, Phantom

TOR

A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

ШОТА ИЗГЛЕДА РИЧАРД с пламнал поглед.

— Джебра ти разказа какво се случва с хората, попаднали в лапите на тези войници. Ако не ги спреш, това ще сполети и нас. Нима смяташ, че тези мъже се замислят за смисъла на живота си. Или че ако се появи такава възможност, биха участвали във въстание срещу Ордена? Едва ли.

Дошла съм да ти разкажа за случилото се с мнозина, за да осъзнаеш какво ще се случи с всички останали, ако не направиш нещо, за да промениш ситуацията.

Не ни е работа да разсъждаваме как се е стигнало до сегашния вид на войниците от Ордена, какъв избор са имали те в своя живот и защо са тръгнали да разрушават живота на невинни хора. Те са такива, каквито са. Унищожители, убийци. И са тук. Само това е важното сега. Трябва да бъдат спрени. Мъртви, те няма да представляват заплаха. Нещата са прости и ясни.

Ричард не разбираше какво точно очаква от него вещицата и защо си мисли, че именно той ще извърши тези „прости“ неща. Със същия успех би могла да го помоли да свали луната от небето и с нея да смаже армията на Императорския орден.

Сякаш прочела мислите му, Ничи продължи:

— Всички ние приемаме всяка твоя дума. Всъщност изобщо няма нужда ти да ни казваш неща, които вече знаем. Все пак не сме деца, сред които ти си единственият разумен възрастен. Но все пак помисли какво искаш от нас. Армията, с която се е сблъскала Джебра и която е нахлула в Галеа, смазвайки с лекота всяка отбрана и убивайки толкова много хора, е второразредна, бих казала, нищожна част от Императорския орден.

— Това някаква шега ли е? — не се стърпя Джебра.

Ничи най-сетне свали поглед от Шота и го премести върху Джебра.

— Сред тях имаше ли магьосници?

— Моля? О, струва ми се, че не — отвърна тя след кратко замисляне.

— Това е защото на второразредните войски не се полага да разполагат с хора с дарбата — обясни Ничи. — Ако имаше такива, Шота не би успяла да се вмъкне безпрепятствено сред тях и да те измъкне. Но те не са имали. Защото са относително незначителна войскова част, която е допустимо да бъде пожертвана.

Това е и причината храната и боеприпасите да стигат до тях толкова бавно. Храна се осигурява най-напред на основната сила на Джаганг, която в момента е разположена на север. Щом бъдат задоволени нейните нужди, едва тогава се изпраща необходимото и на други подразделения, като това в Галеа. Тези войници са били просто една от оборотните части на Джаганг.

— Не, ти не разбираш — възрази Джебра. — Става въпрос за многочислена армия. Нали бях там. Видях с очите си. — Тя потърка ръце и огледа присъстващите. — Работих за тях месеци наред. Разказах ви как се държаха.

— И все пак са нищожна част — поклати глава Ничи. Джебра облиза устни и се огледа неспокойно.

— Може би не съм успяла да пресъздам картината достоверно. Галеа беше залята от море от хора. Съжалявам, че не можах да ви накарам да разберете с каква лекота потъпкаха всичките ни защитници.

— Напротив, справи се чудесно и описа всичко съвсем точно — успокои я Ничи и я хвана приятелски за ръката. — Но просто ти си видяла само един детайл от цялостната картина. И макар той наистина да е бил страшен, все пак е незначителен в сравнение с всичко останало. Видяното от теб е просто бледо напомняне за онова, което представлява основната войска на император Джаганг. Прекарала съм доста време в централния военен лагер на Джаганг. Повярвай ми, знам какво говоря. В сравнение с основната войска, това, което си видяла ти, не би могло да се нарече внушително.

— Права е — потвърди мрачно Зед. — Не ми е приятно да го кажа, но наистина е права. Основната войска на Джаганг е далеч по-мащабна и могъща от частите, завладели Галеа. Опитвах се да забавя похода им през Средната земя, докато настъпваха неумолимо към Ейдиндрил, така че знам за какво иде реч. Все едно виждаш океан от създания от отвъдното, излезли да завладеят света на живите.

Изглеждаше стоически в семплата си дреха, застанал на горната площадка на стълбището, наблюдаваше останалите и слушаше какво говорят. Ричард обаче знаеше, че дядо му е всичко друго, но не и безразличен. Зед имаше навика първо да изслуша събеседника си, а чак след това да каже каквото има да казва. В този случай нямаше нужда да уточнява и дообяснява нещата.

— След като в частите на Ордена, нахлули в Галеа, е нямало хора с дарбата — продължи Джебра, — то вероятно ако сред тях бъдат изпратени такива, би било възможно да се справите с тях. Може би ще успеете да спасите онези нещастници, които са все още живи и които са преживели толкова много. Можете да избавите поне малка частица от тях.

Ричард си каза, че това, което Джебра всъщност искаше да попита, но се страхуваше, бе, че след като това е второразредна част без магьосници в нея, тогава защо никой не е успял да спре клането, на което тя беше станала свидетел. Преди Ричард да напусне родната си Еленова гора, вероятно той също би изпитал подобно смътно чувство на възмущение и гняв спрямо онези, които не са сторили нищо, за да помогнат. Сега обаче го измъчваше мисълта, че съзнава колко по-сериозни са нещата.

— Не е толкова лесно, колкото може би изглежда — поклати глава Ничи. — Родените с дарбата биха могли да се справят с доста голям брой вражески сили и за момент да създадат суматоха, но дори тази второстепенна войска е достатъчно многобройна, че да устои на всяка атака, организирана от магьосници. Зед например би могъл да използва магьоснически огън, за да намали броя на войниците, но спре ли да си поеме дъх, ще бъде залят от нови и нови вълни вражески войници. Може би мнозина от тях ще умрат, но това ни най-малко не ги притеснява. Ще продължат да прииждат. Ще продължат да изпращат нови и нови мъже на бойното поле. Независимо колко много ще умрат, с течение на времето ще успеят да омаломощят дори Първия магьосник. А какво остава за другите?

Дори нещо толкова обикновено като отряд стрелци могат да убият човек с дарбата. — Тя погледна към Ричард. — Достатъчно е само стрелата да намери целта си и роденият с дарбата ще умре, както би умрял всеки друг.

Зед разпери безпомощно ръце.

— Боя се, че Ничи има право. В крайна сметка Орденът ще остане там, където си е, пък било то и с по-малко хора. Ние, от друга страна, ще останем без магьосниците, които сме изпратили срещу тях. Те разполагат с почти безкрайни възможности за попълване на бройките, докато при нас не разполагаме с безкраен брой даровити. Колкото и грубо да звучи, единственият ни шанс е не да прахосваме живота си в безполезна битка, в която знаем, че нямаме шанс за успех, а да успеем да измислим вариант, в който все пак бихме могли да победим.

Ричард съжаляваше, че не вярва в съществуването на някакво решение, на някакъв реално работещ план. Все пак не смяташе, че има какъвто и да е шанс да направят друго, освен да удължат агонията си.

Джебра кимна, изгубила и искрицата надежда, която хранеше. Дълбоките бръчки, които придаваха на лицето й тъжно изражение, заедно със ситната паяжина около сините й очи, я правеха да изглежда по-възрастна, отколкото Ричард предполагаше, че е. Раменете й бяха леко заоблени, ръцете й — груби и мазолести от тежкия труд. Макар че войниците от Ордена не я бяха убили, те бяха изцедили и последната капчица живот от нея, оставяйки трайни белези от преживяното и от онова, което бе принудена да види с очите си. Колко ли бяха хората като нея — живи, но смазани завинаги от окупаторите, празни черупки на някогашното си аз, отвънка живи, но отвътре безжизнени?

Ричард се почувства замаян. Не можеше да повярва, че Шота е довела Джебра от толкова далеч само за да му разкаже за издевателствата на Ордена. Той и сам знаеше колко са жестоки, знаеше каква заплаха представляват. Беше живял близо година в Стария свят под управлението на Ордена. Бе станал свидетел на избухването на бунта в Алтур’Ранг.

Думите на Джебра само го убеждаваха за пореден път в нещо, което и бездруго знаеше — че нямат никакъв шанс срещу Джаганг и Императорския орден. Ако се бе вдигнала цялата Д’Харанска империя, вероятно биха могли да победят силите, нахлули в Галеа, но те бяха буквално нищо в сравнение с основната войска на Императорския орден.

Преди време, когато се запозна с Калан, той поведе жестока битка, за да избави всички от заплахата, която представляваше Мрачният Рал. Макар и с доста усилия, Ричард успя да елиминира тази заплаха, като уби врага си. Този път обаче нещата стояха по различен начин. Макар дълбоко да ненавиждаше Джаганг, Ричард знаеше, че не би могъл да се бори с него така, както бе постъпил при предишната битка. Дори да успееше някак си да убие Джаганг, това нямаше да спре нашествието на Императорския орден. Тяхната кауза беше идеологическа, а не движена от амбициите на отделен индивид. Именно поради тази причина всичко изглеждаше толкова безнадеждно.

Според Ричард видението на Шота — онова, което тя видя в потока на времето като безнадеждното бъдеще на света, ако се провалят в опитите си да спрат Императорския орден — явно не изискваше някакви особени дарби или прозрения. Не беше нужно да е пророк, за да разбере каква страшна заплаха представлява Орденът. Ако не успееха да осуетят хищническите им опити, Орденът щеше да управлява света. В този смисъл Джебра не му каза нищо ново — нищо, което той вече да не знае.

Ричард разбираше прекрасно какво ще се случи, когато силите на Д’Харанската империя най-сетне се изправят в последна битка пред армията на Джаганг — всичките тези смелчаци, застанали на пътя на Ордена, щяха да умрат. След това пред нашествениците нямаше да има повече пречки. Щяха да върлуват необезпокоявани и в крайна сметка да завладеят целия свят.

Шота далеч не беше глупава, така че явно и тя разбираше всичко това и би трябвало да знае, че и той го съзнава.

Така че, питаше се Ричард, каква е истинската причина за посещението й?

Въпреки мрачното настроение, обзело го след потресаващия разказ на Джебра за видяното, Ричард реши, че най-вероятно има и друга причина, поради която Шота е предприела това пътуване.

При всички положения бе трудно да изслуша разказа на Джебра, без да изпита не само дълбока скръб, но и гняв. Ричард се извърна и заби поглед в притихналите води на фонтана. Имаше чувството, че на плещите му е легнала огромна тежест. Какво да стори? Излизаше, че това, както и всички други проблеми, които ги притискаха, изтласкваха Калан все по-назад в мислите му, все по-надалеч от него.

На моменти тя дори като че ли му се струваше недействителна. Тази мисъл го потискаше дълбоко. Понякога, когато си спомнеше находчивостта й или пък начина, по който се усмихваше толкова очарователно, отпуснала китки на раменете му и сключила пръсти отзад на тила му, или втренчените й в него красиви зелени очи, или копринения й смях, или докосването й, или онази специална усмивка, предназначена единствено за него, имаше чувството, че тя е просто привидение, плод на въображението му.

Самата мисъл, че е възможно Калан да не съществува в действителност, го изпълни с неистов ужас, който пропълзя като вълна през вътрешностите му. Тази мисъл го бе съпътствала един дълъг и мрачен период. Ужасът да е съвсем сам в увереността си, че тя съществува, беше неописуем, подлагаше на съмнение собствения му здрав разум. Това продължи дотогава, докато не откри, че заклинанието лавинен огън наистина съществува, и не успя да убеди и околните, че Калан не е плод на въображението му. Сега поне можеше да разчита на тяхната подкрепа.

Ричард потръпна вътрешно. Калан не беше привидение. Трябваше да намери начин да я измъкне от лапите на Сестра Улиция и другите две Сестри на мрака. На моменти обаче мисълта за пленничеството на Калан при тези безскрупулни жени го хвърляше в истинска агония — не искаше да си представя какви ужасни неща биха могли да причинят тези Сестри на жената, която бе целият му свят; на жената, която обичаше повече от самия живот. Но колкото и мъчителна да бе мисълта за Калан, той не можеше да мисли за нищо друго.

Въпреки мнението на Шота за това какво е длъжен да направи той, Ричард не биваше да забравя, че освен потъването на Калан във водовъртежа на лавинния огън съществуваха и други страшни опасности, като например пускането в действие на кутиите на Орден, а също и последиците от присъствието на Хармониите в този свят. Не можеше да зареже всичко само защото вещицата е дошла да му каже как според нея би трябвало да постъпи той. Не беше изключено Шота да действа по свой сложен план, да има скрити намерения, които да включват и онази другата вещица — Шеста. Никой не би могъл да каже какво всъщност е намислила Шота.

Въпреки всичко, макар и да не й вярваше напълно, Ричард — както и Калан — изпитваше голямо уважение към Шота. На пръв поглед изглеждаше, че Шота винаги създава проблеми. Но тя не го правеше нарочно — понякога се опитваше да помогне, а друг път просто се явяваше вестител на истината. И макар онова, което му казваше, да беше истина, беше напълно възможно нещата да се развият по начин, който Шота не беше предвидила — или поне не беше споделила с него. Както обичаше да казва Зед, една вещица никога не ти казва нещо, което те интересува, без да добави и нещо, което не желаеш да чуеш.

При първата им среща Шота му каза, че Калан ще го докосне със силата си и той трябва да я убие, за да не позволи това да се случи. И наистина Калан използва изповедническата си сила върху него, но именно благодарение на това Ричард успя да изиграе Мрачния Рал и да го победи. Шота се оказа права, но предсказаното от нея се случи по съвсем различен начин от този, по който тя представи нещата. И макар на практика да беше права, ако Ричард се беше вслушал в съвета й, нямаше да успее да победи Мрачния Рал и той щеше да освободи силата на Орден и да се превърне във всевластен господар — поне на оцелелите.

Мира не му даваше предсказанието на Шота, че ако той се ожени за Калан, тя ще роди не дете, а чудовище. Двамата с Калан се ожениха. Със сигурност и това й предсказание нямаше да се окаже такова, каквото го тълкуваше Шота. Калан не би могла да роди чудовище.

най-сетне Зед наруши тишината и извади Ричард от унеса му.

— А какво стана с кралица Сирила?

— Стана точно като във видението ми — отвърна Джебра. — Беше хвърлена в ръцете на най-низшестоящите войници, за да правят с нея каквото пожелаят. Те лакомо се нахвърлиха върху плячката си. Това, което й се случи, далеч надхвърляше и най-страшните й кошмари.

Зед килна глава на една страна, като че в очакване да чуе още по въпроса.

— Значи тогава я видя за последно?

— Не съвсем — рече Джебра, скръстила ръце пред гърдите си. — Веднъж, докато бързах да сервирам поднос с прясно изпечено месо, попаднах на шумна тълпа мъже, които играеха на игра, много популярна сред войниците от Ордена. Участваха два отбора, около които се беше насъбрала ентусиазирана публика от поддръжници. Правеха се залагания за това кой отбор ще спечели. Не знам какво точно представляваше играта…

— Джа’Ла — намеси се Ничи. Щом Джебра я изгледа въпросително, тя продължи: — Играта се нарича Джа’Ла. На теория това е игра за атлетични умения, качества и стратегия; на практика обаче по начина, по който се играе в Ордена, в нея освен всичко това има и доста голяма доза жестокост. Джа’Ла е любимият спорт на Джаганг. Той си има отбор. Помня как веднъж те загубиха. И заплатиха за загубата с живота си. Императорът скоро сформира нов отбор от най-умелите, най-издръжливите и най-внушителните откъм физически данни бойци, които можеха да се намерят в лагера. Те не загубиха нито веднъж. Цялото име на играта е Джа’Ла д’Джин. На родния език на императора това означава „играта на живота.“

— Да, наистина, сега си спомням, че я наричаха Джа’Ла — потвърди Джебра. — Играе се с тежка топка. Толкова тежка, че понякога направо чупи костите на състезателите.

— Топката се нарича брока — обади се Ричард, без да извръща глава.

— Точно така — погледна го Ничи.

— И така — продължи разказа си Джебра, — въпросния ден трябваше да сервирам месото на командирите на мястото, където се провеждаше тази игра. Беше се събрала хилядна публика. Упътиха ме към неголяма платформа, издигната за командния състав, и трябваше да си проправя път през крещящата тълпа. Ужасяващо преживяване. Желязната халка на устната ми възпираше мъжете да ме дръпнат в палатките си, но не им пречеше да протягат ръце към мен. — Джебра заби поглед в пода. — Налагаше ми се да понасям това доста често. — Все пак накрая вдигна очи. — Щом пристигнах при командирите, които гледаха от първите редове, забелязах, че играчите не използват обичайната за играта топка. — Тя се прокашля. — За топка им служеше главата на Сирила. — Джебра търсеше думи, за да запълни неловката тишина. — Така или иначе животът в Галеа се промени завинаги. Някогашното търговско средище е превърнато в огромен войскови лагер, откъдето тръгват редица мисии към все още свободни региони на Новия свят. Фермите, където са изпратени да работят роби, вече не произвеждат както преди. Добивът намалява, реколтите са лоши. Многобройните войскови части в Галеа се нуждаят от огромни количества храна, която никога не е в изобилие, но поне редовните доставки от Стария свят помагат войниците да бъдат в достатъчно добра форма, че да могат да се бият.

Работех денонощно като робиня, длъжна да изпълнява желанията на командирите от Ордена. Видението, които получих за Сирила, ми беше последното. Чувствам се особено без виденията си. Цял живот съм ги имала, но след онова ужасно предзнаменование за съдбата на Кралица Сирила преди няколко години престанаха да ми се явяват. Явно прорицателската ми дарба е изчезнала. Вътрешното ми око помръкна.

По погледа на Ничи Ричард разбра, че тя е прочела мислите му.

— И един ден бях измъкната от вражеския лагер — продължи Джебра. — Шота дойде и ме спаси. Не знам как точно стана всичко. Спомням си само, че изведнъж я видях пред мен. Понечих да я попитам нещо, но тя ми каза да мълча и да я следвам. Помня, че се обърнах един-единствен път, за да погледна, и пред очите ми се ширна безбрежният палатков лагер, който заливаше цялата долина и продължаваше нагоре по хълмовете. Беше на голямо разстояние зад нас. Нямам представа как е станало, честно — как се бяхме озовали толкова далеч. Та ние се придвижвахме пеша. И ето ме тук. Само дето се опасявам, че след като загубих виденията си, не бих могла да съм ви от полза.

Ричард прецени, че е редно тя да узнае истината.

— Вероятно си изгубила виденията си — рече той, — защото преди няколко години Хармониите бяха пуснати в нашия свят и прекараха известно време тук. После бяха прогонени обратно в отвъдното, но пораженията са факт. Според мен присъствието на Хармониите тук е причина за разпадането на магията. Това е повлияло и на твоите способности. Ти вече не можеш да виждаш чрез дарбата си, а дори да успяваш от време на време или за определени периоди, постепенно ще загубиш тази си способност изцяло.

Думите му изумиха Джебра.

— През целия си живот ми се е искало да не се бях раждала с дарба на прорицателка. Тя често ме е карала да се чувствам различна, отхвърлена от обществото. Колко пъти съм ридала нощем, колко съм се молила да се освободя от виденията си, колко съм искала да ме оставят на мира.

А сега, когато желанието ми е изпълнено, се оказва, че не съм го искала наистина.

— Това им е лошото на желанията — въздъхна Зед. — Имат способността да…

— Хармониите ли? — не го остави да довърши Шота. Тонът и смръщеното изражение на лицето й показаха на Ричард, че не й се слуша повече за желанията на Джебра. — Ако това е истина, тогава защо по нищо друго не личи?

— Напротив — личи — сви рамене Ричард. — През последните две-три години никой не е виждал магически същества, като например дракони.

— Дракони ли? — Шота нави около пръста си дълъг, чуплив кичур коса, после го изгледа продължително. — Ричард, някои хора никога през живота си не виждат дракон.

— Ами случилото се с виденията на Джебра? След като Хармониите бяха пуснати в нашия свят, виденията й са спрели. Също като други неща, свързани с магията, уникалната й способност загива. Убеден съм, че за повечето от случващото се нямаме ни най-малка представа.

— Аз бих усетила.

— Не вярвам. — Ричард приглади назад косите си. — Проблемът е, че лавинният огън — за пръв път чух за него от теб — е заклинание, задействано от Сестрите на мрака, за да накарат всички да забравят Калан. Но заклинанието е било заразено от Хармониите, така че освен Калан хората вече забравят и други неща, като например драконите.

Шота не изглеждаше убедена в думите му.

— Продължавам да твърдя, че бих разбрала, ако имаше нещо подобно, поради начина, по който събитията текат във времето.

— Ами онази другата вещица — Шеста? Нали твърдеше, че замъглявала способността ти да виждаш потока на времето.

Шота не отговори на въпроса му, само освободи пръста си от кичура огненочервена коса. Скръсти ръце и втренчи бадемовите си очи в него.

— Ако сянката на Ордена надвисне над човешкия род, всичко това няма да е от значение, нали така? Ще бъде унищожена всяка магия, всяка надежда ще бъде потъпкана.

Ричард не отвърна. Вместо това се обърна към притихналите води, потънал в мислите си.

Шота вдигна ръка към стълбите и се обърна към Джебра.

— Би ли отишла да се видиш със Зед. Трябва да поговоря с Ричард.