Тери Гудкайнд
Призраци (17)

Седемнадесета глава

ДОКАТО ПРИБЛИЖАВАШЕ КЪМ РИЧАРД, Шота стрелна Ничи със заплашителен поглед. Ричард се почуди как така вещицата не каза и на Ничи да върви заедно с Джебра при Зед. Но предположи, че Шота вероятно знае, че Ничи не би изпълнила такава заповед. Определено не му се щеше двете да си опъват нервите. Имаше си достатъчно грижи и не възнамеряваше да стои и да гледа как хора, които стоят от една и съща страна на барикадата, се джавкат помежду си.

Докато изпращаше с поглед Джебра, която изкачваше стъпалата към Зед, Ричард забеляза, че Ан и Натан също са скъсили разстоянието до него. Зед прегърна приятелски Джебра през раменете и й каза нещо утешително, но в същото време погледът му не се отделяше от Ричард. Ричард оцени загрижеността на дядо си, който явно искаше да държи под око вещицата, в случай че тя реши да изиграе някой от прословутите си номера. Зед знаеше може би най-добре от всички на какво е способна Шота. Наред с това таеше към вещицата дълбоко недоверие и изобщо не споделяше мнението на Ричард за нея, че дълбоко в себе си е движена от същите мотиви, които ръководят и тях.

Макар да уважаваше крайната цел на Шота, Ричард съзнаваше ясно, че понякога вещицата преследва тази своя цел по начин, който в миналото му бе причинил доста страдания. Това, което тя смяташе за помощ, понякога се оказваше чиста проба неприятности.

Ричард освен това си даваше ясна сметка, че на моменти Шота действа по свое усмотрение — както когато даде меча му на Самюъл. Ричард подозираше, че и сега е намислила нещо, само че не можеше да предположи какво точно. Чудеше се дали не е свързано с елиминирането на другата вещица.

— Ричард — подхвана Шота кротко и съчувствено, — ти чу каква ужасна съдба е надвиснала над всички нас. Ти си единственият, който би могъл да сложи край на заплахата. Нямам представа защо трябва да си точно ти, но съм убедена в това, което казвам.

Ричард не се заблуди от внимателния й тон и загрижеността й за общия им враг.

— Осмеляваш се да твърдиш, че си дълбоко опечалена от страданията и смъртта, които сее Орденът, споделяш уверението си, че само аз бих могъл да спра заплахата, а в същото време кроиш заговори, за да ми измъкнеш Меча на истината.

Тя не пое ръкавицата.

— Никакви заговори не съм кроила. Сделката си беше съвсем честна — размяна на ценности. — Гласът й остана все така благ. — Пък и за тази работа мечът няма да ти помогне, Ричард.

— Жалки оправдания, задето даде меча ми на отмъстителния Самюъл.

— Както се оказа — повдигна вежда Шота, — ако не му го бях дала, онези Сестри на мрака, дето откраднаха кутиите на Орден, досега да са се събрали. А ако разполагаха и с трите кутии, досега най-вероятно щяха да отворят едната и да задействат силата на Орден, при което е твърде възможно досега вече да сме отишли при Пазителя на мъртвите. А какво щеше да правиш с меча, ако беше свършил светът на живите? Независимо от подбудите, Самюъл предотврати една катастрофа.

— И освен това използва меча, за да отвлече Рейчъл. Като междувременно едва не уби Чейс — защото явно точно това е целял.

— Мисли с главата си, Ричард. Мечът се оказа полезен на всички ни, защото ни осигури допълнително време, пък било то и на цена, която не ни е много по вкуса. Какво ще правиш с времето, което спечели и което в противен случай не би имал? И по-конкретно — как би ти помогнал мечът в борбата срещу Ордена?

Освен това с меча всеки може да стане Търсач — най-малкото, да се прави на Търсач. Защото на истинския Търсач не му трябва меч, за да бъде такъв.

Ричард знаеше, че тя е права. Какво би му помогнал мечът? Нима би могъл да отсече с един замах главата на Императорския орден? Точно както обясни Ничи на Джебра, че хората с дарбата не биха могли да победят многочислена армия само защото те владеят магията, същото важеше и за меча. И все пак Шота бе дала меча на Самюъл, а ето че Самюъл явно действаше по заповед на друга вещица, която очевидно се ръководеше единствено от собствените си интереси.

Още по-лошо, какъв смисъл има да се тормозиш за някакво си оръжие, при положение че толкова хора измират в ръцете на Ордена, след като това оръжие не би могло да запази нито живота, нито свободата им? Ричард знаеше, че мечът не е истинското оръжие; важна беше мисълта, която го ръководи.

Той беше истинският Търсач. Той беше истинското оръжие. Самюъл не би могъл да се справи.

И въпреки всичко той нямаше представа как да спре нашествието, как да се справи с опасностите, които ги притискаха.

Ничи стоеше недалеч — на достатъчно разстояние, за да даде възможност на Шота да разговаря с него, но в същото време и достатъчно близо, за да се намеси незабавно, ако се стигне до заплахи или се случи нещо, което не й се понрави. Ричард задържа поглед върху сините очи на Ничи, преди да се обърне към Шота.

— И какво точно очакваш да направя?

Без да е разбрал кога вещицата се е приближила към него, Ричард изведнъж установи, че усеща дъха й по бузата си. Ухаеше на лавандула. Ароматът сякаш изсмукваше цялото напрежение от тялото му.

— Очаквам от теб да разбереш — прошепна тя страстно и леко плъзна ръка около кръста му. — Да разбереш наистина. — Внезапно смутен от подмолното значение на действията й, Ричард си каза, че трябва незабавно да се измъкне от здравата й прегръдка. Преди да е успял да помръдне и мускул, Шота повдигна брадичката му с пръст. В следващия миг той бе коленичил в калта. Около него забушува буря, пороят барабанеше по покривите и тентите, плющеше в локвите, пръскаше кал по стените на сградите, по изпотрошените каруци и по краката на настъпващата сган. В далечината войници крещяха заповеди. Дръгливи коне с увиснали глави и кални копита стояха апатично под дъжда. Една група войници избухна в смях, други, по-встрани, водеха банален, отегчен разговор. Близките каруци трополяха и подскачаха, отминавайки бавно по пътя, докато в далечината пролаяха кучета — без хъс, просто по навик.

В потискащата светлина на оловносивото намръщено небе всичко изглеждаше мрачно и убито кафяво. Щом погледна надясно, Ричард забеляза, че и други мъже са коленичили в калта до него. Опърпаните им, подгизнали дрехи висяха свободно от отпуснатите им рамене. Лицата им бяха бели като платно, очите им — изпълнени с див ужас. Зад тях зееше дълбок ров, който приличаше на черна дупка, пробита сякаш направо в отвъдния свят.

Обзет от нарастващо чувство за безпокойство, Ричард понечи да помръдне, да се намести така, че да успее да се изправи и да може да се защити. И тогава осъзна, че китките му са завързани зад гърба с кожена връв. Опита се да разхлаби стегнатите връзки, но кожата се вряза дълбоко в плътта му. Не обърна внимание на пронизващата болка и напъна с всички сили, но пак не успя да се освободи. Усети как в душата му се опитва да си проправи път един стар ужас — ужасът да се чувстваш безпомощен и с вързани ръце.

Навсякъде около него пъплеха едри мъжаги, някои в кожени туники, други в доспехи от ръждясали метални плочки или ризници. Оръжията им висяха от широки колани и ремъци с капси. По оръжията нямаше никаква украса или орнаменти. Бяха просто най-обикновени средства за убиване: ножове със собственоръчно издялани дървени дръжки, надянати на задната част на остриетата, мечове с кожени ивици, увити около дървените ефеси, боздугани, изработени от грубо излято желязо, набито върху здрав кривак или желязна пръчка. Грубоватият им вид не ги правеше по-малко ефективни. Ако не друго, липсата на украса идеше да подчертае единствената цел, с която бяха изработени, от което те на свой ред изглеждаха още по-страховити.

Мазните коси на онези, които не бяха обръснали главите си, лъщяха от поройния дъжд. По ушите и носовете на някои от войниците бяха увесени многобройни халки или заострени метални игли. Мръсотията, която покриваше лицата им, бе образувала непромокаем слой. По физиономиите на мнозина личаха черни татуировки. Някои прилепваха плътно като маски, други пъплеха по бузите, носовете и челата им в езически мотиви. Дръзките татуировки придаваха на мъжете още по-дивашки и нечовешки вид. Войниците шареха с очи, рядко задържаха погледа си върху конкретен обект и така приличаха на неспокойни животни.

Ричард примигна, за да прочисти дъждовната вода от клепачите си, тръсна глава, за да отметне назад кичурите коса. И тогава видя, че и от лявата му страна има хора, някои ридаеха безпомощно, докато войниците придържаха изправени онези, които не можеха или не искаха да коленичат в лепкавата кал. Чувството на паника бе осезаемо. То плавно пропълзя в тялото на Ричард, обзе го целия, заплашваше да го задуши.

Всичко това не се случваше наистина, знаеше го… но в същото време изглеждаше толкова истинско. Дъждът беше леден. Дрехите му бяха подгизнали. Сегиз-тогиз потръпваше от студ. Вонята беше отвратителна, може би най-гадната в живота му — смесица от парлив дим, спарена пот, екскременти и разлагаща се плът. Виковете и риданията на хората около него също звучаха съвсем истински. Та нима е възможно да му се причуват толкова безнадеждни стенания, които звучат изпълнени с такъв ужас. Повечето от мъжете трепереха неконтролируемо, при това не от студения дъжд. Докато ги оглеждаше, Ричард осъзна, че е един от тях, че е в същото положение като тях — просто един от многото коленичили в калта мъже, един от многото нещастници със завързани на гърба ръце.

Картината беше толкова невъобразима, че бе направо объркваща. Просто някак си се беше озовал там.

Шота го беше пренесла. Нямаше представа как е възможно да се случи подобно нещо. Направо не можеше да повярва.

В лявото му коляно болезнено се вряза камък, скрит в калта. Тази елементарна, непредвидима подробност му се стори напълно истинска. Нима е възможно човек да си въобрази нещо толкова неочаквано? Опита се да премести тежестта си, но му беше трудно да пази равновесие. Успя леко да помръдне коляното си встрани, да избегне острия камък. Изключено е да си въобразява подобно нещо.

Започна да се пита дали пък всъщност всичко останало не е плод на въображението му. Дали не е просто сън, илюзия. Дали не е възможно лавинният огън някак си да го кара да забрави какво се случва в действителност; или пък действителността да е толкова ужасяваща, че някак си да я е отделил от съзнанието си, за да се оттегли в свой измислен свят. И сега изведнъж, вследствие на напрежението, да се е озовал обратно в нея. Започна да осъзнава, че дори да не знаеше как е възможно да му се случва това и да е толкова объркан, всъщност това, което наистина има значение, е, че е истина. И че той го осъзнава едва сега. Да, точно така се чувстваше — дезориентиран и объркан, все едно току-що се е събудил от сън.

И ако досега се бе чувствал объркан, изведнъж отчаяно се напрегна да си спомни, да разбере как всъщност се е озовал на това място, как така е на колене в калта, сред войниците от Императорския орден. Едва ли не имаше чувството, че си спомня как е стигнал дотук, сякаш аха всичко да изплува в съзнанието му, но си оставаше на една ръка разстояние, като забравена дума, скрита в някое тъмно кътче на съзнанието му.

Ричард огледа редицата вляво от себе си и видя как един войник сграбчва за косата коленичил мъж и изправя главата му назад. Човекът изкрещя — кратки, задавени от ужас звуци, изтръгнати от побесняла гръд. Ричард веднага осъзна, че въпреки съпротивата човекът е обречен и няма никакъв шанс за спасение. Сърцераздирателните му умолителни викове накараха Ричард да настръхне. Войникът зад гърба на мъжа извади дълъг и тънък нож и го опря до оголеното гърло на нещастника.

Ричард за пореден път се опита да си внуши, че това не е истина, че просто си го въобразява. Но в същото време виждаше всяка извивка на грубо издялания нож, виждаше как коленичилият мъж преглъща отново и отново, дишайки учестено, виждаше злокобната усмивка на мургавото лице на войника.

Щом ножът се вряза дълбоко в гърлото на мъжа, Ричард се сепна ужасен, а жертвата потръпна от болка.

Мъжът започна да се мята, но за войника, който го държеше за косата, не представляваше никакъв проблем да го озапти. Хлъзгавите от дъжда мускули на силната му ръка изпъкнаха релефно, щом онзи замахна да нанесе втори, още по-дълбок удар в гърлото на човека, като почти го обезглави. Сърцето на все още живата жертва започна да изтласква кръв, чийто цвят се открои ярко на фона на сивкавата светлина. Ричард усети мириса на прясна кръв и ноздрите му потръпнаха.

Пак се опита да си внуши, че това не е истина, но в същото време, докато гледаше как животът напуска тялото на нещастника до него, а кръвта попива по предната част на ризата му и се спуска надолу по панталона, някак си усещаше, че всъщност всичко се случва пред очите му. Накрая мъжът с полуотсечената глава ритна за последно с крак, а войникът, който го държеше за косата, го бутна назад в ямата. Ричард чу как тялото му се стоварва тежко на дъното.

Сърцето на Ричард биеше толкова силно в гърдите, че той имаше чувството, че гръдният му кош ще експлодира. Прилоша му. Сякаш всеки миг щеше да повърне. Напрегна всичките си сили, за да се опита да се освободи, но коженият ремък само се заби по-дълбоко в плътта му. Дъждът плискаше в очите му. Китките му бяха стегнати толкова отдавна, че всяко движение предизвикваше болезнено парене върху разранената плът и очите му се напълваха със сълзи. Но и това не му попречи. Изпухтя от усилието и впрегна всичките си мускули в борбата да скъса връвта. Усети как кожата проскърца върху оголените жили на китките му.

И изведнъж чу как някой го извика по име. Моментално разпозна гласа.

Калан.

Животът му изведнъж спря на място. Вдигна глава и видя насреща си ослепителните й зелени очи. В тази секунда през него преминаха всички чувства, които бе изпитвал някога, а след тях остана една омаломощаваща и разтърсваща агония, която проникна чак до мозъка на костите му.

Толкова дълго бе държан далеч от нея…

След като сега я видя, след като видя всички черти на лицето й, миниатюрната, извита на дъга бръчица на челото й, която бе забравил, извивката на гърба й, щом се извърна леко на една страна, след като видя как дъждът е разделил косата й на две, а накрая потъна в очите й, в онези невероятни зелени очи, той разбра, че няма начин да си го въобразява. Калан протегна ръка към него.

— Ричард!

Звукът на гласа й го парализира. Толкова отдавна не го беше чувал — същият онзи глас, който още при първата им среща го бе впечатлил с кристалната си чистота, с интелигентността и изяществото си, с несравнимото си очарование. Сега обаче в него нямаше и следа от тези качества. Сега там бе останала да трепти само една непоносима болка.

В унисон с отчаянието в гласа й, изящните черти на Калан също се бяха сгърчили от ужас при вида на коленичилия в калта Ричард. Очите й бяха кръвясали. По бузите й се стичаха сълзи, които се сливаха с дъжда.

Ричард стоеше на колене, вкочанен от ужас, шокиран, че я вижда пред себе си, и в същото време тя е толкова далеч. Кръвта замръзна в жилите му, щом я видя да стои там, сред хилядите вражески войници.

— Ричард! — Ръката й се протягаше отчаяно да го стигне. Тя искаше да го докосне, но не можеше. Държеше я едър здравеняк с бръсната глава. Ричард едва сега забеляза, че копчетата на ризата й ги няма, че са изтръгнати, а самата риза виси разтворена и излага на показ тялото й пред похотливите погледи на войниците.

Но нея не я беше грижа. Единствената й цел бе да привлече вниманието на Ричард, сякаш това бе единственият смисъл на живота й, сякаш това бе целият й свят. Сякаш само това й беше нужно, за да живее.

В гърлото й се надигна болезнена буца. В очите й напираха сълзи. Ричард прошепна името й, твърде шокиран, за да може да изтръгне глас от гърлото си.

Обезумяла, Калан пак протегна ръце към него, като се дърпаше да се спаси от месестите лапи на здравеняка, който я държеше. Той я стискаше толкова здраво, че пръстите му оставяха бели следи по ръката й.

— Ричард! Ричард, обичам те! Добри духове, обичам те!

Докато тя се опитваше да се изскубне и да се хвърли към Ричард, войникът плъзна ръка около кръста й, под разгърнатата риза, и я задържа. Пръстите му продължиха нагоре и рязко стиснаха едното й зърно, после го извъртяха грубо. Докато правеше това, мъжът се хилеше нагло и гледаше право в Ричард, за да е сигурен, че той е видял какво правят на жена му.

Калан ахна от изненада, но пак не обърна никакво внимание на войника, а продължи да крещи в ужас и отчаяние името на Ричард.

Обезумял от ярост, Ричард бясно се опита да се изправи на крака. Трябваше да стигне до нея. Войникът продължи да се хили, докато гледаше неистовите гърчове на Ричард. Друга възможност нямаше да му се отвори — това бе единственият му шанс.

А-ха да се изправи и войникът зад него го изрита толкова мощно, Ричард се преви одве. Друг го блъсна в главата за всеки случай, при което той едва не изпадна в несвяст. Погледът му се замъгли. Звуците се сляха в монотонна приглушена мелодия. Ричард положи усилия, за да остане в съзнание. Не искаше да губи Калан от поглед. Нищо друго на този свят не бе по-важно от нея.

Трябваше да намери начин да я измъкне от този кошмар.

Докато се бореше да си поеме дъх, огромната лапа на войника го сграбчи за косата и го изправи назад. Ричард ахна, като продължи да се мъчи да диша въпреки вцепеняващата болка от ударите. Усети как по бузата му шурва топла кръв.

Щом главата му се вдигна нагоре, погледът му пак намери Калан, дългата й коса вече се беше сплъстила от калта и дъжда. Зелените й очи бяха толкова прекрасни, че Ричард имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от болката, че я вижда, без да има възможност да я поеме в обятията си.

Така копнееше да я прегърне, да я утеши, да я защити.

А ето че я виждаше в обятията на друг. Тя се опитваше да се освободи. Онзи покри гърдата й с шепа и започна да стиска, докато й причини силна болка, която Ричард видя в погледа й. Тя го засипа с дъжд от юмруци, но той я държеше здраво и посрещна със смях безполезните й опити. Погледът му отново намери Ричард.

Калан се съпротивляваше яростно, но в същото време не обръщаше внимание на онова, което войникът й причиняваше. Не това бе важното за нея в момента. Единственото, което имаше значение, беше Ричард. Протягаше като обезумяла ръце към него.

— Ричард, обичам те! Толкова ми липсваше! Добри духове, помогнете му! Някой да му помогне!

Вляво от него следващият мъж в редицата се бореше неистово да се освободи, но острието на ножа намери гръкляна му. Чу се гъргоренето в разпорената му дихателна тръба.

На Ричард му прилоша от ужас. Не знаеше как да постъпи.

Магия. Трябва да призове дарбата си. Но как? Нямаше представа. И въпреки това нали преди бе успявал.

Гняв.

Преди дарбата му винаги се бе задействала чрез гнева. Да гледа как войникът държи Калан и й причинява болка, бе повече от изобилен източник на гняв. След малко към нея пристъпи още един от онези изверги и я огледа с неприкрито лъстив поглед. Това само разпали още повече гнева на Ричард.

Яростта боядиса света му в червено.

С всяка фибра на съществото си Ричард напрегна сили да запали дарбата си чрез кипналата си ярост. Стисна зъби, съсредоточен в усилията си. Цял се разтресе в очакване на взрив от сила, която да съответства на яростта му. Разбра какво трябва да направи. Разстоянието не бе голямо. Представи си как посича войниците. Притаи дъх, за да посрещне бурята, която щеше да изригне всеки момент.

Всичко се случи неочаквано, сякаш нямаше почва под краката си, която да го поеме.

Дъждът продължаваше да се излива от оловносивото небе в неистов опит да омаловажи усилията му. В пространството между Ричард и мъжа, който държеше Калан, не се зароди никаква магия. Не блесна светкавица. Не бе въздадена справедливост.

Беше напълно сигурен, че ако изобщо притежаваше каквато и да е магия, това бе моментът, в който тя трябваше да се прояви. Не би могла да съществува по-осезаема нужда, по-силно желание, по-справедлив гняв за жената, която обичаше. Но нямаше нищо — не последва възмездие.

Все едно бе роден без дарбата. Дарбата му просто я нямаше. Беше изчезнала. Имаше чувството, че светът около него се затваря. Искаше всичко да се забави, да му се отвори време, през което да намери изход, само че всичко се завъртя в бясна вихрушка. Нещата се случваха прекалено бързо. Не беше честно да умре по този начин — без да има шанс да живее, без никаква възможност да бъде заедно с Калан. Обичаше я толкова много, а така и не успя да поживее с нея — само двамата, на спокойствие. Искаше да има време да се смее и да се усмихва заедно с нея, да я прегръща, да изживее живота си с нея. Просто да си седят един до друг пред камината в студена, снежна вечер, прегърнати, в безопасност, на топличко, и да разговарят за важните за двамата неща, за общото им бъдеще. Защото двамата трябваше да имат общо бъдеще.

Не беше честно. Искаше да изживее живота си. Не биваше всичко да приключи така, на това ужасно място, без да знае защо. За нищо. Дори не успя да направи така, че смъртта му да има някакъв смисъл — да загине, борейки се за живота. Не, щеше да си умре в дъжда и калта, заобиколен от хора, които ненавиждаха красотата и доброто, докато Калан бе принудена да гледа как му отнемат живота.

Не искаше тя да вижда това. Знаеше, че тази картина ще се запечата завинаги в съзнанието й. Не искаше последният й спомен за него да бъде свързан с тази потискаща сцена — как той се гърчи в кървавите лапи на смъртта.

Направи още един опит да се изправи — както повечето мъже. Войникът зад него му стъпи на прасците и се отпусна отгоре с цялата си тежест. Болката идваше някъде отдалеч. Ричард бе като замаян.

най-много от всичко на света копнееше да изтръгне Калан от ръцете на мъжете, които я опипваха така нагло. Тя крещеше от ярост насреща им, дереше ги с нокти, размахваше юмруци, докато в същото време ридаеше, обзета от отчаяние и ужас пред онова, което щеше да се случи с Ричард.

Задърпа с все сила кожените ремъци, които пристягаха китките му, но единственият резултат беше, че те се врязаха още по-надълбоко в плътта му. Чувстваше се като диво животно, попаднало в капан. Ръцете му бяха изтръпнали. Вече не усещаше топлата кръв, която капеше от пръстите му.

Не му се умираше. Какво би могъл да стори? Трябваше да намери начин да сложи край. Все някак трябваше да намери изход. Но не знаеше как. Преди можеше да достигне до дарбата си и да извика силата си посредством гнева. Сега единственият резултат, който постигна, бе, че се сдоби с чувство на безпомощност и обърканост.

— Калан!

Явно не намираше начин да изплува от буйния поток на ужаса и паниката, който го заливаше. Не можеше да спре стремителния му ход. Не можеше да възвърне чувството за контрол над себе си. Реката на събитията го завлече и той беше безпомощен срещу стихията. Всичко беше толкова абсурдно и безсмислено. Толкова безумно и жестоко.

— Калан!

— Ричард! — извика тя и пак протегна ръка към него. — Обичам те повече от живота, Ричард! Обичам те безумно много. Ти си всичко за мен. Винаги си бил. — Задави се в собствените си ридания. — Ричард… толкова се нуждая от теб.

Сърцето му се късаше. Беше я предал.

Един войник го сграбчи за косата.

— Не! — изкрещя Калан и протегна ръка. — Не! Моля ви, не! Някой да му помогне! Добри духове, нека някой му помогне!

Войникът се надвеси над него и върху зацапаното му лице лъсна мазна усмивка.

— Не се тревожи, ще се погрижа за нея… лично. — Изсмя се в ухото на Ричард.

— Моля те — чу се да казва Ричард, — моля те… не го прави.

— Добри духове, моля ви, нека някой да му помогне — продължаваше да повтаря Калан.

Тя не можеше да направи нищо и го знаеше. Ричард беше обречен — знаеше и това. Но продължаваше да се надява на чудо. Сам по себе си този факт разпалваше пламъците на неописуем ужас, който бушуваше неконтролируемо в душата му. Това беше краят.

— Бива си я, няма спор — ухили се войникът, облещен насреща й.

— Моля те… остави я.

Онзи избухна в смях. Точно това бе искал да чуе. Ричард потисна стенанието, което се надигаше в гърлото му. То го задушаваше. По лицето му, наред с дъждовните капки, потекоха и сълзи. Тя бе единствената жена, която някога бе обичал, човекът, който бе всичко за него — който бе по-важен от самия живот.

Без Калан нямаше живот, имаше само съществуване. Тя бе неговият свят.

Без Калан животът беше изпразнен от съдържание.

Без него, Ричард знаеше това, и за нея животът беше лишен от смисъл.

Видя и други жени около нея, които също се мятаха отчаяно в ръцете на войниците и крещяха имената на мъжете си. Те изричаха същите нежни думи на любов, същите молби някой да спаси мъжете им. Войниците дразнеха коленичилите в калта мъже с безчестни и срамни клетви.

Видял жените в ръцете на войниците, един от коленичилите мъже вдясно от Ричард се бореше толкова яростно, че бе светкавично пронизан с нож в корема. Ударът не го уби, но бе достатъчно болезнен, че да го принуди да изчака смирено реда си. Както бе коленичил, облещените му очи се впериха в собствените му розови, лъщящи от кръв вътрешности, които бликнаха през прореза. Писъците на жена му бяха толкова пронизителни, че сякаш биха могли да раздерат облаците над главите им.

Мъжът от лявата страна на Ричард си пое дъх за последно и зарита неконтролируемо с крака, докато войникът зад него, стиснал го за косата, прокарваше огромния си нож напред-назад през оголеното му гърло.

Щом приключи, войникът изпръхтя шумно и блъсна мъжа в зейналата яма. Ричард чу как тялото му тупва върху другите тела. От тъмната дупка се чуваха гъргорещи хрипове.

— Твой ред е — рече войникът, който държеше Ричард, и пристъпи зад него, за да поеме ролята си на екзекутор. Надвеси се по-близо. Дъхът му вонеше на бира и наденица. — Да приключваме. Имам среща с хубавата ти женичка. Калан беше, нали? Да, точно така — една от другите фусти призна, че жена ти се казва Калан. Не се тревожи, друже, няма да оставя Калан да тъгува по тебе. Ще прикова цялото й внимание — имаш думата ми. А щом си получа своето, след мен има и други желаещи.

Ричард беше готов да му пречупи врата.

— Разсъждавай върху това, докато покварената ти душа потъва в черната, вечна агония на отвъдното, докато потъваш в студената, безжалостна прегръдка на Пазителя. Там отиват всички като тебе — за да си получат заслуженото вечно страдание. И така би трябвало да бъде, защото нали всички ние сме дошли тук, в тази забравена земя, жертвайки всичко, за да благословим вас, егоистичните еретици, с божествената светлина и закона на Ордена. Вашият греховен начин на живот, самото ви съществуване е обида за Създателя. То обижда и нас, неговите верни поданици. — Мъжът се разгорещяваше все повече и повече. — Имаш ли представа какво съм пожертвал аз за спасението на душите на тези като теб? Семейството ми гладува, близките ми останаха без нищичко, защото изпратиха всичко на нашите смели войски. Двамата с брат ми се борим самоотвержено за каузата, за онова, в което вярваме. И двамата дойдохме на север, за да изпълним дълга си към императора и Създателя. И двамата посветихме живота си на каузата да работим за благоденствието на твоя народ. Участвали сме в безчет кървави битки срещу онези, които възпрепятстват опитите ни да въздадем справедливост. Видели сме безброй наши братя да загиват в тези битки.

И докато нашата велика армия продължава да се бие за избавлението ви, вие изпращате срещу нас зли вещици и магьосници, които забъркват черни магии. Брат ми изгуби зрението си от такава магия. Пищя от болка, докато онова ужасно творение избождаше очите му и изгаряше дробовете му. Възпаленията се разпространиха светкавично, цялата му глава се поду, незрящите му очи се изцъклиха. А той можеше само да стене, агонизирайки. Оставихме го да умре сам, за да продължим напред, в преследване на благородната си кауза.

И сега жена ти и другите като нея ще принесат в жертва себе си, за да ни компенсират поне донякъде за мизерията и трудностите, с които се сблъскваме, докато водим тази благородна борба. Така тя ще заплати своята малка лепта и ще изрази благодарността си за жертвата, която правим за ближния си, за да разпространим словото на Ордена сред онези, които иначе биха отвърнали глава от дълга си към вярата.

Някой ден греховната ти жена ще дойде при теб в тъмнината на отвъдния свят, но не преди да сме приключили с нея, Но не я очаквай много скоро, защото така като я гледам, доста време ще забавлява нашите смели воини. Мога да те уверя, че нашите момчета на драго сърце ще се развличат от задълженията си с красавица като нея. Предпола • гам, че ще бъде доста заета, защото и нашите задължения никак не са малко. — Той размаха ножа си пред погледа на Ричард. — Като например тази работа тук. Благодарение на облекчението, което ще получаваме чрез нея, ще имаме достатъчно сила, за да удвоим усърдието си и да елиминираме всички онези, които не се подчиняват на правилата на Ордена.

Това беше чиста лудост. Ричард не можеше да повярва, че съществуват толкова сляпо отдадени на безумни каузи хора — но ето че беше факт. Сякаш прииждаха отвсякъде, размножаваха се като ларви, отдадени на унищожението на всичко красиво и светло в живота.

Преглътна думите си, яростта си. Нищо не ядосваше подобен тип хора повече, отколкото разума, истината, живота и доброто. Тези категории ги подтикваха да унищожават. Тъй като Ричард знаеше, че всичко, което каже, само ще настърви още повече екзекутора му, а от там и положението на Калан ще се утежни още повече, си замълча. Това бе единственото, което можеше да стори за нея засега.

След като не успя да накара Ричард да му се моли, войникът се изхили пак и изпрати на Калан въздушна целувка.

— Ей сега идвам, скъпа. Само да приключа с безполезния ти съпруг.

Този човек беше чудовище, което съвсем скоро щеше да се отправи към любимата на Ричард, към една беззащитна и ужасена жена, която щеше да понесе неописуеми жестокости от тези изверги.

Чудовище. Нима това бе имала предвид Шота?

Веднъж вещицата му каза, че ако двамата с Калан се оженят, тя ще зачене чудовище. Двамата останаха с впечатлението, че Шота е имала предвид, че ако заченат свое дете, то ще бъде чудовище, понеже ще притежава дарбата на Ричард и изповедническата сила на Калан.

Но това далеч не беше смисълът, заложен в пророчеството на Шота.

В крайна сметка никое от предупрежденията на Шота не се бе оказало такова, каквото изглеждаше — пък дори и според собственото й тълкувание. Предупрежденията и пророчествата на Шота винаги се случваха по изненадващ начин, така, както никой не бе очаквал, но в същото време се оказваха съвсем верни.

Дали и това предсказание на Шота не означаваше нещо друго? Нима сложната конфигурация от събития най-сетне не бе достигнала връхната точка на пророчеството й? Шота го беше предупредила най-сериозно да не се жени за Калан, за да не роди тя чудовище. Но двамата се ожениха. Възможно ли е пророчеството на Шота да се осъществяваше по този начин? Възможно ли е през цялото време зад предупреждението й да се е крило именно това? Нима тези чудовища щяха да станат бащи на чудовище?

Ричард се задави от сълзи. Имаше нещо далеч по-страшно от смъртта му. Калан щеше да изстрада най-ужасното от всичко, да изживее смъртта си в ръцете на тези изверги, да роди тяхното чудовище.

— Ричард, нали знаеш, че те обичам! Всичко друго е без значение. Обичам те, Ричард!

— И аз те обичам, Калан!

Не знаеше какво друго да каже — не можеше да намери по-силни думи. За него нямаше нищо по-важно, нищо по-значимо. Тези най-простички слова изразяваха една цяла вселена от смисъл.

— Знам, любов моя — отвърна тя и на устните й грейна мимолетна усмивка, която за секунда озари и красивите й очи. — Знам.

Ричард видя как над главата му изсвистява острие. Отдръпна се инстинктивно. Мъжът, който бе стъпил върху краката му, беше готов и заби коляно между плешките на Ричард, с което не му позволи да падне назад, после го дръпна за косата.

Калан, видяла случващото се, изпищя за пореден път и пак започна да се мята в ръцете на войниците, които я държаха.

— Не им обръщай внимание, Ричард! Погледни ме! Ричард! Погледни ме! Мисли си за мен! Мисли си колко те обичам!

Ричард разбра какво се опитва да направи тя.

— Помниш ли деня на нашата сватба? Спомни си го, Ричард. Никога няма да го забравя. — Опитваше се да го дари с една последна прекрасна мисъл. — Спомням си деня, в който ми предложи. Обичам те, Ричард. Помниш ли сватбата ни? Помниш ли къщата на духовете?

В същото време тя се опитваше да го разсее, да отклони мислите му от случващото се. Но той не преставаше да мисли за предупреждението на Шота, че ако се ожени за Калан, тя ще зачене чудовище.

— Трогателно — обади се войникът зад него. — Тия страстните като нея са огън в леглото, нали?

Ричард би го обезглавил на секундата, но не каза нищо. Онзи го провокираше да крещи, да се моли, да се дърпа, да вие от болка. Но напук на него и на всички като него, Ричард му отказа това удоволствие.

Калан продължаваше да го уверява в любовта си, припомни му първата им целувка. Въпреки положението, в което се намираше, думите й го накараха да се усмихне. В този момент тя не се интересуваше какво ще се случи с нея. Единственото й желание бе да го разсее, да облекчи болката и ужаса на последните му мигове живот. Последните му мигове. Всичко свършваше. Край. Животът приключи. Повече никога нямаше да бъде с жената, която обичаше. Никога повече. Светът свърши.

— Ричард! Ричард! Толкова те обичам! Погледни ме, Ричард! Обичам те! Погледни ме! Точно така, погледни ме! Ти си единствената ми любов! Единственият! Останалото е без значение, важното е, че те обичам. Ти обичаш ли ме? Кажи ми, Ричард, моля те. Кажи ми го. Искам да го чуя сега.

Той усети как острието докосва гърлото му.

— Обичам те, Калан. Само теб. Завинаги.

— Сърцераздирателно — изръмжа войникът в ухото му, притискайки острието в гърлото му. — Докато кръвта ти изтича в ямата, аз ще обарвам жена ти навсякъде. Ще изнасиля сладката ти малка женичка. Дотогава ти ще си мъртъв, но преди да издъхнеш, искам да знаеш точно какво смятам да направя с нея, да знаеш, че няма да можеш да й помогнеш по никакъв начин, защото такава е волята на Създателя.

Трябваше отдавна да си минал на страната на Ордена, но вместо това ти избра да останеш егоист, да мислиш само за себе си, да отвърнеш глава от всичко добро и справедливо. За престъпленията ти спрямо човечеството ти не само ще умреш, но и ще страдаш за вечни времена в ръцете на Пазителя на отвъдния свят. Ще страдаш неописуемо.

И докато пътуваш към отвъдния свят, искам да знаеш, че ако скъпоценната ти Калан оживее, тя ще бъде наша курва. Ако живее достатъчно дълго и роди момче, той ще расте и ще стане велик войник на Ордена и ще ненавижда еретиците като тебе. Ще се погрижим един ден да дойде тук и да се изплюе на гроба ти, да се изплюе върху теб и другите като теб, които биха го възпитали в противоречие с волята на Създателя.

Помисли над това, докато душата ти потъва в мрака. Докато тялото ти изстива, аз ще прегръщам красивото топло тяло на любимата ти. Държа да го чуеш, преди да умреш.

Вътрешно Ричард вече беше мъртъв. Всичко свърши, животът и светът приключиха. Изгуби толкова много. Изгуби всичко. И за какво? Заради безсмислената ненавист на онези, които бяха избрали да прегърнат пустотата на смъртта; ненавист към всичко ценно, към самия живот.

— Обичам те сега и завинаги. С цялото си сърце — пророни той с дрезгав глас. — С теб животът ми беше песен.

Видя как Калан кимва с глава, за да му покаже, че е чула думите му. Устните й помръднаха и той разчете по тях думите „Обичам те“.

Беше толкова прекрасна.

Ако имаше нещо на света, което не искаше да вижда, то това бе страданието, изписано на лицето й.

Вгледаха се в очите си, застинали в тази секунда, след която светът щеше да изчезне.

Ричард нададе вик на ужас. В следващия миг острието потъна в плътта му и направи смъртоносен прорез в шията му. И той изпита внезапна остра болка.

Всичко свърши.