Тери Гудкайнд
Призраци (53)

Петдесет и трета глава

— НИЧИ — каза Зед и направи неопределен жест с ръце, очевидно търсейки най-добрия начин да се изрази, — ти… как да кажа, изпитваш същото уважение към Ричард, каквото изпитвам и аз, изпитваш подобна привързаност и вярност към него… — Той вдигна ръце, а после ги отпусна, явно не успял да намери подходящите думи. — Не знам как да го кажа.

— Ти, Кара, аз… — всички обичаме Ричард, ако това се опитваш да ми кажеш.

— Да, основното е това. Не ми е останал никакъв спомен от Калан, но предполагам, че трябва да гледам на теб по същия начин, по който си мисля, че съм се отнасял към нея — като нещо повече от довереница, бореща се за същата кауза.

Ничи се почувства като ударена от гръм. Дори не посмя да се замисли за емоционалния заряд в думите му. С голямо усилие запази спокойствие и след като повдигна едната си вежда, накрая попита:

— За какво намекваш?

— Като Кара и Ричард аз започнах да си мисля много за теб, особено като имам предвид какво беше мнението ми за теб отначало. Както казах, започнах да изпитвам по-голямо доверие към теб… каквото бих изпитвал към една снаха.

Ничи преглътна, но не срещна погледа му.

— Благодаря ти, Зед. Като се има предвид откъде дойдох и какво мислех за себе си в началото, това означава много повече за мен, отколкото можеш да си представиш. Да могат хората искрено да… — Тя се прокашля и най-после го погледна в очите. Въпреки че беше останала поразена от думите му, тя не смяташе, че той наистина им придава такъв смисъл, а по-скоро гледа на тях като на предисловие към нещо важно. — Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Научих някои други неща — кимна той. — Много тревожни неща. Не бих ги казал на никого другиго, но, как да кажа, освен самия Ричард няма никой друг, на когото да имам по-голямо доверие, отколкото на теб и на Кара. Вие двете се превърнахте в нещо повече от приятели в цялата тази работа. Само се опитвам да изразя пред теб колко много…

Когато той не се доизказа и погледна встрани, Ничи нежно сложи ръка на рамото му.

— Ние ще го върнем, Зед. Обещавам ти. Но ти си прав за това, което чувстваме към него. Ричард напълно промени живота ми. Ако има нещо, за което трябва да поговорим, бих искал да вярваш, че можеш да се довериш на Кара и на мен почти толкова, колкото и на Ричард. Мисля, че това искаше да кажеш, нали? Всички изпитваме едни и същи чувства към него й към нашата кауза… Аз… е… знаеш какво искам да кажа.

Страхувайки се, че е казала твърде много, Ничи почувства, че се изчервява.

— Това, което се опитвам да кажа — рече накрая Зед, — е, че се нуждая от помощта ви и искам да знаете какво означавате и двете за мен… и че никак не ми е лесно да разказвам за тези неща. През целия ми живот съм пазил тайни, защото е трябвало да бъдат пазени. Това не е много лесно, но така трябва. Обаче нещата се промениха и аз повече не мога да пазя някои неща, които знам, само за себе си. Сега от това зависят много повече неща от когато и да било.

Ничи кимна и зачака какво ще каже магьосникът.

— Знам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да заслужа доверието ти.

Зед сви устни.

— Тази книга — „Книга на инверсията и двойствеността“, беше скрита на място, което само аз знаех, че съществува. Беше в катакомбите под Кулата.

Ничи и Кара се спогледаха.

— Зед — попита Ничи, — да не искаш да кажеш, че под Кулата има кости? А също и книги?

— Много книги — кимна Зед. — Там намерих „Книга на инверсията и двойствеността“. — Той направи няколко крачки, за да погледне през прозорците, които се осветяваха от светкавиците на бурята в далечината. — Доколкото ми е известно, никой не знаеше, че долу има гробове. Аз намерих мястото, когато бях момче. Знаех, че никой друг не е влизал там от векове. В праха, слегнал се от хиляди години, нямаше нито един отпечатък от стъпка. Аз бях първият, който остави отпечатък във вековния прах. Не беше нужно някой да ми казва колко значим е този факт. Като момче всъщност се уплаших, когато намерих древните катакомби. И без това вече ме беше страх, тъй като се опитвах да намеря път, за да се промъкна обратно в Кулата. Когато намерих катакомбите, инстинктивно разбрах, че нямаше да бъдат скрити така, ако не е имало основателна причина. Затова колкото и да ми се искаше навремето, никога не го споделих с когото и да било. Почти почувствах, че това място ми позволи да вляза в него, но в замяна поиска мълчанието ми. Аз не само се отнесох сериозно към моята отговорност, но истински вярвах, че съм нещо като пазител на това неразкрито място. В края на краищата то съдържаше останките на много хора, може би дори и на моите прадеди. Знаех, че винаги ще се намерят хора, които да използват това откритие, и не исках това да стане с едно място, държано в тайна от тези, които го бяха скрили. Към това трябваше да се прибави и чувството ми за вина, че бях смутил покоя на това гробище заради незначителната причина да се опитам да се промъкна обратно вътре, за да избегна неприятности, че съм излизал без разрешение. Бях се измъкнал от Кулата, за да отида на пазара в Ейдиндрил, за да погледам вълнуващите дрънкулки, които показваха там. Това ми се струваше много по-интересно от скучните занимания, на които се предполагаше, че трябва да посвещавам времето си. След моето случайно откритие тихомълком подпитвах хората тук и там и установих, че дори старите магьосници, които познавах, нямаха представа за мястото под Кулата. С течение на времето разбрах, че за неговото съществуване дори не се и подозира, камо ли пък да се носят някакви слухове. Като момче трябваше да изучавам много неща, което отнемаше почти цялото ми време. Тогава в Кулата живееха много хора, но заради моите занимания никога не ми оставаха повече от два часа време да слизам там долу. Бързо установих, че там има много от същите книги, които имахме горе в Кулата, така че започнах да си мисля, че откритието ми не е чак толкова важно, колкото първоначално бях предположил. — Той замислен се усмихна. — Представях си се като голям изследовател, който открива древни съкровища. Това съкровище се състоеше главно от кости и книги. Тук, в Кулата, беше пълно със скучни книги, които трябваше да изучавам, така че другите книги, които бях намерил, не бяха чак толкова вълнуващи, колкото мислите за заклинания и проклятия, пазещи скрити съкровища от кехлибар и скъпоценни камъни. Но там, долу, нямаше никакви такива неща. Само рушащи се кости и стари книги.

В катакомбите имаше безброй стаи, пълни с прашни стари книги. Никога нямах време да проуча тези стаи основно. Дори не можех на око да преценя какъв брой книги имаше скрити. Имах време само да хвърля бегъл поглед. Както казах, много от тях бях виждал преди това горе в Кулата, а от тези, които не бях виждал, за моите години никоя не ми се стори достатъчно интересна, за да я запомня, с изключение на няколко, като например „Книга на инверсията и двойствеността“. Когато пораснах, се влюбих в най-чудната жена и скоро тя стана моя съпруга. Тя роди другата светлина в живота ми — една дъщеря. Когато тя порасна, стана майка на Ричард. За млад магьосник, работещ в Кулата, винаги имаше повече работа, отколкото са часовете на деня. Нямах време да прекарвам долу сред старите кости. А след това светът беше хвърлен в една ужасна война с Д’Хара. Това бяха мрачни времена на ужасна борба. Бях станал Първи магьосник. Битките бяха жестоки — като всички битки. Трябваше да изпращам хора на смърт. Трябваше да се вглеждам в очите на магьосници, млади и стари, които знаех, че не се справят с предизвикателствата, и да им казвам да правят всичко, което е по силите им, макар да знаех, че това няма да е достатъчно и вероятно ще умрат, докато се стараят. Давах си сметка, че ако аз трябваше да го направя, щях да успея, но имах безброй други задачи, които трябваше да бъдат свършени, а бях сам. Понякога стигах до заключението, че отговорността, знанието и способностите са проклятие. Като гледах тези невинни хора да разчитат на мен като Първи магьосник и като разбирах, че ако се проваля, те ще умрат, всичко това ми идваше прекалено много. В това отношение съвсем точно знам какво трябва да мине през главата на Ричард. Бил съм на неговото място. Носех света на плещите си.

Зед махна с ръка, за да отпрати назад в спомените меланхоличното си отклонение от обсъжданата тема.

— Както и да е — продължи той, — заради другите ми задължения катакомбите през повечето време бяха оставени в забвение, в каквото са били в продължение на хиляди години, преди да ги открия. Просто нямах време, за да разгледам какво има там долу. От повърхностните ми търсения като малък бях останал с впечатлението, че там не може да бъде намерено нищо освен стари и сравнително безинтересни книги, заровени заедно със забравени кости. Имаше много по-належащи въпроси на живот и смърт. За мен най-важното беше, че катакомбите ми осигуряваха таен вход за влизане в Кулата. Този вход се оказа безценен, когато Сестрите на мрака превзеха Магьосническата кула. По едно време, когато бях по-млад след войната, в която умря жена ми, влязох в остър спор със Съвета относно кутиите на Орден. И тогава… Мрачният Рал изнасили дъщеря ми. Затова напуснах Средната земя — напуснах я завинаги. Взех с мен дъщеря ми и преминах границата към Западната земя. Тя беше всичко, което ми остана, и всичко, което имаше някакво значение за мен. Реших, че ще прекарам остатъка от живота си отвъд границата, в Западната земя. После се роди Ричард. Наблюдавах го как расте. Дъщеря ми много се гордееше с него. Тайно се притеснявах, че той има дарбата, и се измъчвах, че силите отвъд границата един ден ще дойдат за него. После избухна пожар и изведнъж дъщеря ми, майката на Ричард, изчезна от живота ми и от живота на Ричард. За утеха насочих цялото си внимание върху Ричард. Дадох му всичко от себе си, което да му помогне да стане такъв, какъвто трябваше да бъде. Моментите, които прекарах тогава с него, бяха едни от най-хубавите в живота ми.

Без мое знание, тъй като правех всичко възможно да забравя външния свят, Ан и Натан, подтиквани от едно пророчество, помогнаха на Джордж Сайфър да се сдобие с „Книгата на преброените сенки“ от Магьосническата кула. Тя се пазеше в личните покои на Първия магьосник, където я бях оставил на съхранение.

— Почакай за момент — каза Ничи, прекъсвайки разказа му, — да не искаш да ми кажеш, че „Книгата на преброените сенки“, една от най-важните съществуващи книги, се е търкаляла просто така в Кулата?

— Е, не може да се каже, че се е търкаляла просто така. Както казах, тя беше в личните покои на Първия магьосник. Това място е по-сигурно от останалите в Кулата и достъпът до него не е много лесен.

— Като е било толкова сигурно — припомни му Ничи, — как тогава Ан, Натан и Джордж Сайфър са влезли вътре, за да вземат книгата?

Зед въздъхна и я погледна изпод гъстите си вежди.

— Тъкмо това започна да ме безпокои… след като единственият екземпляр на една толкова важна книга беше толкова уязвим…

— Ричард се канеше да ти каже точно това — каза изпълнена с внезапно прозрение Ничи. — Точно затова той толкова бързаше да се върне тук… Каза, че трябва веднага да дойде при теб. Това беше причината!

Зед се намръщи.

— За какво говориш?

Тя пристъпи към магьосника и извади малката книга от джоба си.

— Това е книгата, която Мрачният Рал е използвал, за да задейства кутиите на Орден…

— Какво е това?

— Това е книгата, която Мрачният Рал е използвал, за да задейства кутиите на Орден — повтори тя пред изумения магьосник. — Намерихме я в Народния дворец. Обещах на Ричард да я проуча и да разбера дали има начин да се развали това, което Сестра Улиция е направила, да видя дали кутиите на Орден евентуално могат да бъдат деактивирани. Опитах се да обясня на Ричард, че магиите не действат по този начин, но нали го знаеш какъв е, не се примирява лесно, че нещо не може да бъде направено.

Зед гледаше книгата, която тя държеше, сякаш беше усойница, която може да ухапе някого.

— Това момче е способно да обърне планина, за да си намери белята.

— Зед, в тази книга се предупреждава, че за да бъде използвана, трябва да се използва ключът. В противен случай, без ключа, всичко, което е станало преди, т.е. това, което е било използвано от тази книга, не само ще бъде напразно, но и фатално. Тук се казва, че в срок от една година ключът трябва да бъде използван, за да бъде довършено това, което е било сторено с помощта на тази книга.

— Ключът — прошепна Зед, като че ли беше настъпил краят на света. — В срок от една година кутиите трябва да бъдат отворени и задействани. Нужна е „Книгата на преброените сенки“, за да се отворят кутиите. Тази книга ще трябва да е ключът.

— И аз мисля така — каза Ничи. — Работата е там, че намерихме информация от времето, когато се е водила Голямата война, според която някои магьосници са направили пет преписа на „книгата, която не бива да бъде преписвана“.

— И ти мислиш, че книгата, която не бива да бъде преписвана, е била „Книгата на преброените сенки“?

— Да. В една пророческа книга се казва: „Те ще треперят от страх пред стореното и ще хвърлят сянка върху ключа при костите, за да не се разбере, че само един е истинският ключ.“

Зед я зяпаше така, като че ли целият свят се разпадаше пред очите му.

— Свети духове! Това ми звучи като че ли е взето от „Небивалиците на Янкли“.

— Точно така. Работата е там — рече Ничи, — че всички преписи, с изключение на един, са фалшиви. Пет копия — четири фалшиви — едно истинско.

Зед притисна с ръка челото си. Ничи забеляза, че дишането му се е ускорило. Като че ли щеше.да припадне.

— Зед, какво има? Пръстите му трепереха.

— Знаеш ли, това, което каза за „Книгата на преброените сенки“, че може лесно да бъде открадната, съм си го мислил и аз, но някак не съм разсъждавал съзнателно върху тази възможност. Беше по-скоро нещо, стаено някъде в главата ми, но не излизаше на повърхността.

— Да — каза Ничи и търпеливо го изчака да продължи.

— Когато се сетих за „Книга за инверсията и двойствеността“, аз си спомних къде съм я виждал като момче — в катакомбите. Нужно ми беше да проверя това заклинание и затова, докато вие с Ричард бяхте в Народния дворец, отидох долу в катакомбите и я потърсих.

Още преди да го е изрекъл, Ничи вече знаеше какво ще каже.

— И докато търсех „Книга на инверсията и двойствеността“, намерих едно копие на „Книгата на преброените сенки“.

— „Те ще треперят от страх пред стореното и ще хвърлят сянка върху ключа при костите“ — повтори отново цитата тя.

Зед кимна.

— Никога не съм знаел, че съществува препис на тази книга. Бяха ме учили, че няма други копия. Бяха ме учили, че има само един екземпляр. Този факт сам по себе си ме убеди колко важна е тази книга. Но след като е била толкова важна, тогава защо не е била сложена на някое по-сигурно място? Този въпрос не преставаше да ме гложди. Това беше и една от причините, поради която се разгневих толкова много на Съвета, че бяха раздавали кутиите на Орден като подаръци или награди. Знаех колко опасни са тези кутии, но никой не искаше да ми повярва. Всички мислеха, че нещата, които им разправях, са само предразсъдъци или врели-некипели.

Част от причините, поради които никой не вярваше за истинската опасност, която представляваха кутиите, беше, че книгата, нужна за да се задействат кутиите, никога не беше намерена. Без книгата твърденията за кутиите бяха празни приказки. — Той посочи към книгата в ръката на Ничи. — Всъщност никой дори не е знаел заглавието на тази книга. То като че ли е на високо Д’харански. Ще ни трябва някой, който да ни го преведе.

— Аз мога да чета високо Д’харански — каза Ничи.

— Разбира се, че можеш — рече Зед с такъв вид, като че ли вече нищо не можеше да го изненада. — И какво означава това заглавие?

— „Книгата на живота“.

Лицето на Зед стана почти толкова бяло, колкото бялата му коса. Явно не се беше съвзел от шока.

— „Книгата на живота“ — повтори той и прекара уморено ръка през лицето си. — Какво подходящо заглавие. Силата на Орден идва от самия живот. Ако отвори нужната кутия, човек може да придобие силата на Орден, т.е. ще държи в ръцете си самия живот, ще властва над всички неща — и живи, и мъртви. Той ще има безусловна власт. Ако отвори погрешната кутия и магията го докопа — ще е мъртъв. С отварянето на погрешната кутия всяко живо същество ще се превърне в нищо. Това ще бъде краят на целия живот.

Магията на Орден е двойник на магията на самия живот и смъртта е част от всичко, което живее, така че магията на Орден е свързана със смъртта, както и с живота. А ключът е средство, чрез което може да се разбере коя кутия каква е. Човекът, който отвори кутиите, може да рискува, но ще постъпи много глупаво, ако го стори, без предварително да е използвал ключа и без да е сигурен коя кутия каква е.

— Ще постъпи глупаво — каза Ничи — като Сестрите на мрака, на които им е все едно дали ще отворят погрешната кутия, така ли?

Зед само я изгледа.

— И така, ти каза, че си намерил едно от копията — обади се накрая Кара, когато мълчанието на погълнатия от мислите си Зед се проточи.

На Ничи й олекна, че точно Кара го подтикна да продължи, защото виждаше, че той е изумен от мисълта какви ужасни събития могат да последват — събития, каквито тя вероятно не би могла да си представи.

Опасявам се, че това дори не е най-лошото — каза той. — Виждаш ли, Ричард е запаметил наизуст „Книгата на преброените сенки“ още като момче. Джордж Сайфър се страхуваше, че книгата може да попадне в лоши ръце, но беше достатъчно умен и не посмя да унищожи знанието, което тази книга съдържаше, затова накара Ричард да я запомни. След като той я научи наизуст до последната думичка, двамата с Джордж Сайфър, човекът, който го е отгледал и когото навремето Ричард смяташе за свой баща, изгориха „Книгата на преброените сенки“. Когато Мрачният Рал залови Ричард и отвори кутиите, той го накара да прочете инструкциите от „Книгата на преброените сенки“. Сега не мога да си спомня точно… вероятно в резултат на заклинанието на лавинния огън. Важното е, че аз бях там. Спомням си твърде добре тази част, защото бях много шокиран по две причини. Първо, защото научих, че книгата е била открадната от моите покои в Кулата, за да може Ричард да я запамети наизуст, и, второ, защото тя беше вълшебна книга, а това означаваше, че Ричард може да я запомни и да произнася думите, защото е роден с дарбата. Когато намерих препис на „Книгата на преброените сенки“ долу в катакомбите, бях изумен. Прочетох го и наистина съдържанието беше дума до дума същото, каквото беше запомнил Ричард. Ничи рязко вдигна глава.

— Същото ли беше? Сигурен ли си?

— Напълно — каза категоричен Зед. — Двете бяха напълно еднакви.

На Ничи също започна да й прилошава.

— Това би могло да означава само едно от две неща: или едната книга е била оригиналът, или другата е била единственото истинско копие на този ключ… Освен ако и двете не са били фалшиви ключове, т.е. фалшиви копия.

— Не, не биха могли да бъдат фалшиви — настоя Зед. — Когато Ричард прочете книгата, той пропусна един важен елемент в самия край. Тъкмо благодарение на този пасаж успя да победи Мрачния Рал. Всъщност така книгата се превърна във фалшиво копие и Мрачния Рал бе измамен и победен. Както често съм казвал на Ричард, понякога измамата е най-добрата магия.

Ничи остави книгата на масата.

— Това не означава непременно, че е истинският ключ, а не фалшивият. Погледни това — тя отвори „Книгата на живота“ и потупа страницата в самото начало, върху която имаше само един пасаж, за да подчертае колко е важен той. — Това е въведението към „Книгата на живота“. Вече го преведох. То е предупреждение към всеки, който ще прочете тази книга. В него се казва: Който е дошъл с омраза, нека си върви още сега, понеже по омразата си личи човекът.

Зед примигна, загледан в думите, написани на високо Д’харански, оставени сами на страницата.

— Значи искаш да кажеш какво… че тъй като Мрачният Рал е пристъпил към кутиите на Орден с омраза, е бил унищожен от истинската „Книга на преброените сенки“, както би бил и от фалшивата?

Възможно е — каза Ничи.

— Не ми се вярва — поклати глава Зед. — Някои магии се задействат, след като бъдат прочетени. Като например Мечът на истината. Хората, които са изпълнени с омраза, обикновено не си дават сметка за този свой порок. Те бълват омраза и смятат, че това си е в реда на нещата. Тъкмо това ги прави толкова лоши и опасни. Способни са да правят най-отвратителни неща и да се мислят за герои, че са ги направили.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че според теб е съвпадение, късмет, че се е случило така, че и двете книги са били единствените истински ключове? И че са били толкова близо една до друга? Мислиш, че магьосниците, които са направили копията и са ги изпратили в далечни, скрити места, са оставили едното истинско копие точно тук — близо до единствения друг истински ключ? И защо ще го правят, с каква цел? — Зед потърка замислен голобрадото си лице. — Разбирам какво имаш предвид.

— При книги като тази трябва да бъде намерен начин да се потвърди автентичността на преписите — каза Ничи.

— Има начин — възкликна Зед. — В началото на „Книгата на преброените сенки“ се казва: „Проверка на истинността на думите в «Книгата на преброените сенки», ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…“ Копието предполага думите да са „произнесени от друг“ — продължи той. — Човекът, направил преписа, на практика го произнася. Четящият в действителност не чете оригинала. Освен ако не е оригиналният ключ и този оригинален ключ не е прочетен от онзи, който пуска кутиите в действие, това предисловие налага необходимостта от проверка.

— Калан — каза Ничи.

Другите двама я погледнаха и по израза на лицата им се видя, че са разбрали какво има предвид.

— Зед — каза накрая Ничи, нарушавайки мълчанието, — никой от нас не си спомня Калан. Ако можем да я намерим и по някакъв начин да поправим заклинанието на лавинния огън… дали няма начин да я накараме да си спомни това, което в момента не може да си спомни?

— Не — отвърна Зед.

Ничи не беше очаквала такава категоричност.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Заклинанието разрушава паметта. Не я покрива, нито блокира достъпа до нея. Разрушава я. То не кара хората да забравят, а всъщност изтрива паметта. Човек, на когото са направили такова ужасно нещо, остава абсолютно без памет.

— Но все би трябвало да има някакъв начин — настоя Кара. — Една или друга магия, която би могла да възстанови паметта й.

— Да я възстанови с какво? С това, което никой от нас не може да си спомни ли? Паметта е същността на живота. Магиите действат по специален начин, както и всички други съществуващи неща. Магията не е някакво свръхумно съзнание, действащо под прикритие, което знае какво искаме да постигнем и може да измъкне всичката памет на даден човек, т.е. целия му живот, като от някой джоб, а после да я върне обратно, само защото така ни се иска.

Кара не изглеждаше много убедена.

— Но аз не мога …

— Погледни на нещата по този начин. Ако аз бутна тази книга от масата, тя ще падне на пода. Това ще стане благодарение на невидимата сила на земното привличане. Гравитацията действа по специален начин. Не мога да разперя ръце и да изкомандвам гравитацията да отиде и да ми приготви вечеря. Същото е и с магията и с паметта. Проклятието на лавинния огън е унищожило паметта й. Тя не може да бъде върната назад. Не можеш да възстановиш това, което е било, а вече го няма. Просто няма начин. Това, което си е отишло, си е отишло.

Кара поглади с ръка дългата си руса плитка.

— В такъв случай ми се струва, че здравата сме загазили.

— Загазили сме наистина — съгласи се магьосникът.

На Ничи й се искаше да каже, че сърцето на Ричард е в голяма беда, но не посмя да го изрече на глас. Безпокоеше се за него и за това пред какво му предстоеше да се изправи един ден, но не искаше точно тя да го изрече.

— В такъв случай, ако Ричард я намери — запита едва чуто тя, — какво ще прави?

Зед сключи ръце зад главата си. Загледа се в нея за момент, а след това отмести поглед.

— Има още един начин да се потвърди дали едно копие е истинско — каза Кара.

Зед и Ничи я погледнаха, доволни, че ги отклонява от мислите им.

— Просто намерете останалите копия и ги сравнете. Това, което Ричард е научил наизуст, вече го няма. Така че ако намерите другите, можете да ги сравните. Онова, което се различава, ще бъде единственото истинското копие. Другите четири, които са еднакви, ще са фалшивите ключове.

Зед я погледна учудено.

— Ами ако хората, които са направили фалшивите ключове, са си казали, че един ден една умна Морещица може да се сети за това, и са направили всичките копия различни едно от друго, за да не могат да бъдат сравнени?

— Ох — каза Кара и направи гримаса. Ничи разпери ръце.

— А как той би могъл изобщо да намери другите? Та те са били скрити в продължение на три хиляди години.

— Не само това — каза Зед, — Натан ни каза, че има катакомби под Двореца на пророците, а той е разрушен. Знам, защото сам пуснах заклинанието на светлината. Там не е останало нищо, а дори да са оцелели някакви части от катакомби, Дворецът е построен на остров. След като островът беше разрушен, водата сигурно е нахлула във всички подземни помещения, които до този момент не са били засегнати. Та това копие, ако е имало такова там, сигурно вече е унищожено. Дали е било истинско или фалшиво? А какво ще стане, ако през всичкото това време са били унищожени и другите? Остава въпросът как да разберем, че копието, което е запаметил Ричард, и това, което аз намерих, са единствените два истински ключа. Ничи погледна встрани.

— Опасявам се, че може би са фалшиви копия — това, което Ричард е запаметил, и другото, което ти си намерил долу в катакомбите.

Зед започна да ходи напред-назад.

— Не мога по никакъв начин да съм сигурен.

— Може би има два начина — каза тя. — Първият, за него не мога да гарантирам още, защото току-що започнах да превеждам „Книгата на живота“, но в нея се споменава нещо, свързано с използването на ключа. Казва се, че ако човек, който пусне кутиите в действие, не използва ключа както трябва, кутиите ще бъдат унищожени заедно с този, който ги е пуснал в действие.

— Да използва ключа както трябва — каза замислен Зед.

— За мен това означава — подхвана Ничи, — че щом Мрачният Рал не е успял да използва истинския ключ както трябва, тъй като не е знаел последния пасаж от книгата, който, както ти каза, Ричард е пропуснал да изрече, когато му повтарял съдържанието на книгата пред него, тогава Мрачният Рал е трябвало да загине. Но кутиите на Орден също би трябвало да бъдат унищожени. А те не са, както знаем. Това ми подсказва, че Ричард може би наистина е произнесъл пред Мрачния Рал съдържанието на фалшиво копие, Мрачният Рал на свой ред не е отворил правилната кутия и тя го е унищожила.

Там не се казва, че кутиите ще бъдат унищожени, ако е използван фалшив ключ, защото по времето, когато е била написана книгата, още не е имало фалшиви ключове. Така че проблемът не е бил взет под внимание, когато е бил създаден този материал.

— Сигурна ли си в това? — сбърчи замислено вежди Зед.

— Не — призна Ничи. — Сложно е, а аз току-що започнах да я превеждам. Попрегледах тази част, защото се отнасяше до използването на ключа, за да се извършат необходимите стъпки. Има също и формули, които трябва да бъдат взети под внимание. Предавам ви само първото си впечатление. — Ничи прекара пръсти през косата си. Застана пред масата с отворената книга върху нея. — Виждате ли обаче какво имам предвид — тя посочи към книгата на масата. — Ако Ричард е изопачил съдържанието на истинското копие, за да накара Мрачния Рал да отвори погрешната кутия, това подсказва, че кутиите би трябвало да бъдат унищожени заедно с Мрачния Рал. Това, изглежда, потвърждава предположението, че Ричард е запаметил фалшиво копие.

— Може би. Ти каза, че още не си сигурна в това — рече Зед и се почеса по врата, като продължаваше да крачи напред-назад. — Нека да не правим прибързани заключения.

Ничи кимна.

— Спомена, че има и още нещо, нали? — попита Зед. Ничи кимна и започна да цитира главното пророчество, което Натан им беше казал:

„В годината на цикадите, когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината, най-сетне разцепи ордите си, това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник. Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“

— Виждате ли — продължи тя, — „привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината“ е Джаганг и неговият Императорски орден. Следващите думи казват, че когато „той най-сетне разцепи ордите си, това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо“. Той вече раздели армията си. Половината държи при проходите, а другата половина тръгна да заобикаля планината, за да влезе в Д’Хара от юг. И по-нататък — казва се, че ни предстои „решителната битка“.

Като че ли в потвърждение на думите й през прозорците проблесна светкавица, придружена от гръмотевица, която разтърси Кулата под краката им.

— Започвам да губя нишката — намръщи се Зед.

— Първо, защо Ан и Натан откраднаха книгата от Ричард? Защото са изтълкували погрешно пророчеството. Мислели са, че последната битка е тази с Мрачния Рал. Заблудили са се, че Ричард е имал нужда от „Книгата на преброените сенки“, за да поведе последната битка с Мрачния Рал. Намерили са единственото съществуващо копие — но само така са си мислели. Не разбираш ли? Това е било твърде лесно. Ричард е роден, за да води тази битка сега с Джаганг и с резултата от стореното от Сестрите на мрака, които задействаха кутиите на Орден. Това сега е продължение на същата „последна битка“, започната с Мрачния Рал. Мисля, че в пророчествата може би се намеква, че Ричард е запаметил погрешното копие. „Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен.“ „Всички истински разклонения“, т.е. истински копия, са свързани с тази последна битка. А другите разклонения са фалшиви. Може би другите разклонения съдържат фалшиви копия. Би ли могло да се каже, че битката срещу Мрачния Рал е фалшиво разклонение? Навремето Ан и Натан не са знаели достатъчно, не са се били случили достатъчно събития, затова са тръгнали по това разклонение, подготвяйки Ричард за битката с Мрачния Рал, а не с Джаганг. Но в предсказанието се казва: „Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“

Тази ужасна сянка е силата на Орден, отприщена от Сестрите на мрака. Те искат да затъмнят света на живота. Ан, Натан и Ричард са се готвили за погрешната битка. Това е битката, която той е предназначен да води.

Зед продължи да крачи замислен напред-назад. Накрая спря и се обърна към нея:

— Може би, Ничи. Може би. Ти си прекарала много повече време в изучаването на пророчества, отколкото аз. Може би в това, което казваш, има нещо. А може и да няма. Пророчеството, както обясни Натан, не подлежи на тълкуване по начина, по който ти току-що го обясни. То е средство за комуникация между пророци. То не може да бъде проучено, анализирано или разбрано от онези, които нямат пророческа дарба. Така както Ан и Натан може да са стигнали до прибързани заключения, без да разполагат с достатъчно информация, мисля, че и за теб е твърде рано да правиш такива заключения.

— Надявам се да си прав, Зед — кимна Ничи, съгласила се с довода му, — искрено се надявам. Това не е някакъв спор, който искам да спечеля. Казвам го само защото мисля, че трябва да имаме предвид последиците.

Той кимна.

— Но има и нещо друго, върху което трябва да се замислим — рече магьосникът. — Ричард не си пада много по пророчествата. Той е свободомислещ човек и те в известна степен го ограничават. В случая с Мрачния Рал — може би наистина той е бил фалшиво разклонение. Но ако беше спечелил, е имало пророчества, които са предвиждали също и подобна възможност. Противниците на пророчествата биха изтъкнали това, за да потвърдят, че Мрачният Рал представлява истинско разклонение. Сега може да се окажем върху едно от другите разклонения и то също да излезе фалшиво. За всяко нещо, в което иска да повярва човек, може да се намери и пророчество.

— Не съм сигурна — каза Ничи и прокара пръсти през косата си. — Може и да си прав.

Чувстваше се много уморена. Имаше нужда от малко сън. Може би тогава щеше да бъде в състояние да мисли по-ясно. Може би тревогата я караше да се впуска по фалшиви следи.

— На този етап е невъзможно да кажем със сигурност дали копията на „Книгата на преброените сенки“ — това, което аз намерих, и другото, което Ричард знае наизуст — са истински или фалшиви — заключи Зед.

— Тогава какво ще правим? — попита Ничи.

Зед престана да крачи напред-назад и я погледна.

— Ще си върнем обратно Ричард и той ще намери начин да спре тази заплаха.

Ничи се усмихна. Магьосникът имаше способността да я накара да се почувства по-добре и Е най-тежките моменти, също както правеше Ричард.

— Но ще ти кажа едно — рече Зед. — Преди да настъпи това време, ще е по-добре да разберем дали ключът, който той е запаметил, е истинският или е фалшивият.

Ничи затвори „Книгата на живота“, вдигна я и я пъхна под мишница.

— Трябва да изуча цялата тази книга от кора до кора. Трябва да разбера дали има начин да направя това, което Ричард ме помоли. Да извадя отново кутиите от играта или по някакъв начин да анулирам заплахата. За да постигна това, трябва да я изуча подробно, за да мога да се надявам, че ще бъда от полза за Ричард и да му помогна да намери отговора на всичко това.

— Това е тежък труд — изпитателно я изгледа Зед. — Ще отнеме много време. Разтълкуването на една толкова сложна книга може да отнеме месеци. Мога само да се надявам, че ще имаме толкова време. Трябва обаче да кажа, че съм съгласен с теб. Мисля, че трябва да започнеш веднага.

Ничи пъхна отново книгата в джоба си.

— Прав си. Тук може да има някои книги, които биха могли да помогнат. Ако се сетя за някоя, ще ти кажа. От това, което съм видяла досега, има технически въпроси, за които може би ще ми трябва помощ. Ако стигна до задънена улица, ще поискам помощта на Първия магьосник.

— Ще я имаш, скъпа — усмихна се Зед. Тя му се закани с пръст.

— Обаче ако измислиш начин да намерим Ричард, ще е по-добре да ми кажеш веднага.

Зед широко се усмихна. — Съгласен.

— А какво ще стане, ако не намерим Господаря Рал? — попита Кара.

Двамата я изгледаха.

Далеч в долината удари мълния. Дъждът заблъска в прозорците.

— Ще си го върнем — каза уверено Ничи, отказвайки да мисли за немислимото.

— Нищо на този свят не се постига лесно — промърмори Зед.