Тери Гудкайнд
Призраци (41)

Четиридесет и първа глава

РИЧАРД ПОСЛЕДВА ИСКРЯЩАТА СВЕТЛА ТОЧКА сред вековните дървета — място, изпълнено с тишина и спокойствие. Никога не беше виждал толкова големи дървета. Стори му се странно, че такива малки същества живеят сред толкова големи дървета.

Остана с впечатлението, че вървяха с часове, макар да знаеше, че само така му се струва, защото беше много отпаднал. Когато най-после излязоха от гората на една широка поляна, Ричард не можа да повярва на очите си. Беше точно такава, каквато я беше описала Калан. Поляната светеше от стотици нощни дребосъчета, които се плъзгаха между високите стръкове трева и дивите цветя. Звездите, които се виждаха горе през отвора, оставен от високите борове, изглеждаха бледи и безжизнени в сравнение със звездите в тревата.

Гледката беше красива, но накара сърцето на Ричард да се свие болезнено, защото му напомни за Калан и за първия ден, в който я срещна, когато тя го беше запознала с Шар и когато му беше разказала за дребосъчетата. Двете с Калан се бяха запечатали завинаги в главата му.

А сега, след толкова време, разбираше, че тъкмо заради такова нощно дребосъче майка му беше изтичала обратно в горящата къща, опитвайки се да го спаси. Майка му не беше умряла сама.

И всичко това, защото преди хиляди години един мъж беше отишъл в Храма на ветровете и беше сторил нещо, благодарение на което Ричард се беше родил с двете страни на дарбата, за които Плъзгата му каза, че вече не притежава.

Когато Ричард пристъпи в тревата, някои от нощните дребосъчета се приближиха, любопитни да видят странника сред тях. Започнаха да светят ту по-силно, ту по-слабо, като че ли разговаряха помежду си.

— Как те викат? — попита Ричард придружаващото го дребосъче.

— Аз съм Там.

Ричард забеляза, че дребосъчетата се приближаваха и издигаха покрай него, преди да отлетят.

— Броят ни намалява — рече Там. — Досега подобно нещо не се е случвало. За нас това е време на страдание. Не знаем причината.

— До известна степен заради тази причина съм тук — каза Ричард. — Надявам се да намеря помощ, за да успея да спра това, което причинява болестта сред дребосъчетата. Ако не успея, всички ще изчезнете от този свят.

Там се замисли върху думите му. Някои, които ги бяха чули, отлетяха встрани и се скриха в гъстата трева, като че ли търсейки спокойно място, за да си поплачат. Други се приближиха.

— Тук мнозина познаваха Гази — рече Там. — Той им липсва. Можеш ли да ни кажеш какво е казал, преди животът му да си отиде? Да ни повториш думите му, както повтори думите на Шар?

— Съжалявам, Там, но никога не съм виждал Гази. Не знаех, че е дошъл при майка ми. Гази и майка ми сигурно са умрели, преди той да успее да й каже какво го е довело при нас.

Ричард се запита дали тъкмо това не беше причината за пожара.

Много от дребосъчетата потъмняха, като че ли разочаровани, че той не може да им каже нищо за последните думи на Гази.

Ричард си спомни за целта на посещението си и се обърна към своя водач:

— Моля те, Там, дойдох по една важна причина, която, както казах, накрая може да помогне на дребосъчетата да се излекуват от това, от което страдат. Дойдох, защото Баракус е оставил тук нещо за мен. Неговата библиотека е тук. Изпратил е жена си да остави тук една книга за мен.

— Магда — обади се едно дребосъче.

Ричард не беше сигурен кой заговори, но гласът прозвуча определено по-женски от този на Там.

— Точно така.

— Било е много преди нашето време — каза тя. — Обаче думите на Баракус ни бяха предадени. Продължаваме да съхраняваме тайните, които той ни помоли да пазим. Аз съм Джас. Ела. Двамата с Там ще ти покажем.

Там и Джас поведоха Ричард през сребърната трева към извисяващите се дървета отляво. Сред дърветата, далеч от поляната, като че ли отново започнаха да слизат в някакъв тъмен свят. Само двете дребосъчета хвърляха пред него достатъчно светлина, за да може да вижда пътя си.

— Далеч ли е? — попита Ричард.

— Не е далеч — отвърна Джас.

— Това място е в границите на нашето царство — каза Там. — Място, което можем да наблюдаваме и да защитаваме. През хилядолетията семето на легендите намери плодородна почва за откъслечните факти, а те, развити от желанията, започнаха да се разрастват. В резултат се получи един огромен плод от слухове, които бяха разпространени от шепота на вятъра, според който ние крием приказно златно съкровище. Нищо не можеше да убеди вярващите в тези приказки, че това не е истина. За тези хора тя не блести като златото. Мечтата им да се сдобият с лесно припечелено богатство беше толкова силна, че те бяха готови по-скоро да жертват всичко наистина ценно за тях, вместо да приемат истината, че това е една празна надежда.

— Това, което крием, не е съкровище — рече Джас, — а обещание, дадено от нашите предци.

— Пак е един вид съкровище — каза им Ричард. — Поне за подходящия човек.

Това, което на тях им се струваше близо, на Ричард се стори доста далеч. Беше му все по-изморително да прави стъпка след стъпка. Коремът му къркореше от глад, докато се придвижваха през смълчаната гора.

Сигурно беше някъде посред нощ, когато дърветата се разтвориха и на сребристата лунна светлина Ричард можа да види, че далеч долу се простира една долина. Склоновете от двете й страни бяха покрити с гъсти гори. Пред него се откриваше красивата гледка на неща, които той винаги беше обичал. Копнееше да може да опознае това място, да бъде долу сред тези гори… но не сам, а с Калан. Без нея красотата беше само дума, без усмивката на Калан светът беше празен и мъртъв.

— Тук е библиотеката, която господарят Баракус ни завеща да пазим — обяви Там.

Ричард се огледа. Видя само папрати, увивни растения, които се спускаха от тъмнината горе, и масивните стволове на боровете, изправени на ръба на височината.

— Къде? — попита той. — Никъде не виждам сграда.

— Тук — каза Джас, понесе се към една скала и кацна отгоре й. — Библиотеката е тук отдолу.

Ричард се почеса по главата. Мястото изглеждаше странно за библиотека. Но после си спомни, че беше намерил входа за библиотеката в Каска под надгробна плоча. Той се наведе и опря рамо в скалата — в една ниша със загладени ръбове. Даваше си сметка, че не се чувства достатъчно силен, за да премести огромния камък, но въпреки това се напрегна, за да го избута. Камъкът бавно започна да се завърта на една страна.

Дребосъчетата се приближиха и погледнаха заедно с Ричард какво има отдолу. Камъкът беше поставен върху тесен, внимателно огладен ръб. По него нямаше нито дупка, нито стълба, която да води надолу в земята. Ричард приклекна и пъхна ръка под каменния ръб. Мястото беше меко и сухо.

— Това е просто пясък.

— Да — каза Джас. — Когато Магда пристигна, тя следваше указанията на съпруга си и използва магия, за да напълни това, което е отдолу.

— С пясък ли? — попита недоверчиво Ричард.

— Да — каза Джас.

— Колко пясък има? — попита той. Нямаше намерение да копае в дупка, пълна с пясък, независимо колко малка можеше да се окаже тя.

— Виждаш ли рекичката в долината? — попита Джас. Ричард примигна срещу слабата лунна светлина. Видя отблясъците на водата, която лъкатушеше сред пясъчни насипи.

— Да, виждам я.

— Според думите, които ни бяха предадени — каза Джас, — Магда е донесла със себе си мощно заклинание от Баракус. Тя го е използвала, за да създаде водовъртеж, който е издигнал пясъка от бреговете на реката и е напълнил дупката, за да предпази мястото.

— Да го предпази ли? — попита Ричард. — От какво?

— От всеки, който би могъл да стигне до тук. Този пясък трябва да попречи на всеки, който би могъл да дойде да търси онова, което е там, долу.

— Предполагам, че ако има достатъчно пясък, това със сигурност би забавило всеки. — Ричард погледна с подозрение двете дребосъчета, които бавно се въртяха на лунната светлина. — И колко пясък има долу?

Там се понесе във въздуха и застана на ръба на скалата.

— Виждаш ли терасата долу?

Ричард погледна предпазливо през ръба на скалата. До нея вероятно имаше неколкостотин метра.

— Виждам я.

— Стаите на библиотеката са чак там, долу.

— Стаите на библиотеката са заровени под толкова тонове пясък?

— Да — каза Там.

Ричард остана като ударен от гръм. Това бяха несметни количества пясък.

— Но как бих могъл да изкопая такова нещо? Ще ми е нужно безкрайно много време.

Там се обърна и се приближи до лицето му.

— Може би. Но Баракус каза, че ако ти си Избраният, ще знаеш какво да направиш.

— Ако аз съм Избраният? — попита обезкуражен Ричард. Имаше чувството, че върху него се е стоварила цяла планина от пясък. — И защо винаги трябва аз да съм Избраният?

— Това не можем да кажем — рече Там.

Ричард простена разочарован — беше стигнал толкова близко, а се оказваше, че е толкова далеч.

— Ако аз съм Избраният, тогава защо той просто не е оставил послание за мен, за да знам какво да правя?

Там и Джас замълчаха за момент, като че ли премисляха.

— Е, има едно нещо, което ни беше предадено — каза накрая Джас.

— И какво е то?

— Баракус бил казал, че дребосъчетата трябва да пазят това в продължение на векове, но когато пясъците на времето най-накрая свършат, онзи, който е определен да получи книгата, ще бъде тук и ще я отнесе със себе си. — Джас се приближи още повече. — Това ще ти помогне ли, Ричард Сайфър?

Ричард изтри лицето си с опакото на ръката. Защо Баракус просто не е казал как да вземе „Тайните на силата на магьосника воин“? Може би си е помислил, че въпросният човек, който трябва да има книгата, вече ще е придобил силата си и за него това няма да е пречка. Може да си е помислил, че Ричард би трябвало да знае как да завърти вълшебния водовъртеж, който да изсмуче пясъка. Ако е така, тогава Ричард не беше този човек. Той не само не знаеше как да използва силата си, но тъй като беше пътувал в Плъзгата, вече нямаше и дарбата си.

Що се отнася до Ричард, пясъците на времето вече бяха свършили за него. Сестрите на мрака бяха задействали кутиите на Орден. Заклинанията бяха заразили света на живота. Бяха започнали да рушат магията и това вероятно беше голямото нещастие, от което страдаха дребосъчетата, а армията на Императорския орден опустошаваше необезпокоявана Новия свят. Но най-лошото лично за него беше, че Калан беше отвлечена и беше под въздействието на проклятието на лавинния огън и отчаяно се нуждаеше от помощта му.

А сега той стоеше тук и чакаше пясъците на времето да изтекат. Ричард отдръпна ръката си от лицето и се намръщи. Наведе се над ръба на скалата и погледна към терасата, която се виждаше далеч долу. Пясъците на времето.

Обърна се наляво и се загледа внимателно в скалата. Там не видя нищо, което би могъл да използва. Но отдясно му се стори, че вижда път, по който би могъл да слезе долу. Смъкна раницата от гърба си, остави я на земята, извади от нея сгъваемата си лопата и бързо я сглоби.

— „Когато пясъците на времето най-после свършат, този, за когото е предназначена книгата, ще бъде тук и ще я вземе със себе си“ — повтори той. — Нали това каза?

— Да — отвърна Джас. — Така ни бе предадено.

Ричард отново надникна от скалата.

— Трябва да сляза долу до терасата — каза той.

— Ние ще дойдем и ще осветяваме пътя ти — рече Там. Без да губи време, Ричард заслиза надолу по скалистата пътека. Оказа се толкова трудно, колкото беше и предполагал, но не след дълго той се озова на тясната площадка долу под върха, от който беше избутал камъка.

Огледа се и започна да опипва стената, докато намери това, което търсеше. Веднага започна да копае, да кърти и да вади камъни, които бяха така плътно забити, че беше трудно да се каже със сигурност на оскъдната светлина, хвърляна от луната и от двете нощни дребосъчета, дали наистина беше това, което мислеше.

Когато скалата започна да поддава, увереността му се засили. Колкото повече парчета камъни изваждаше, толкова по-лесно ставаше.

Трябваше да работи предпазливо при отстраняването на някои по-големи камъни. Една погрешна стъпка и можеше да се подхлъзне и да падне от тесния перваз. Някои от камъните в разширяващата се дупка бяха по-големи, отколкото би могъл да повдигне, затова се наложи да ги търкаля, за да ги махне от отвора. За щастие беше успял да разбута почвата под повечето от тях и да ги търкаля. Застана отстрани на перваза и бутна големите камъни, които се изтъркаляха покрай него. Наблюдаваше ги как изчезват в нощния въздух, падайки безшумно, докато накрая се стовариха с трясък далеч под него.

Внезапно лопатата попадна в нещо меко и останалата част от скалата започна да поддава със стържещ звук и се разлетя на много парчета. Ричард едва успя да се дръпне встрани, за да не го ударят. Последва грохот и от дупката бликна струя пясък, която се изля далеч в празното пространство, извита като дъга. Ричард остана да стои с гръб опрян в стената, а сърцето му се разтуптя трескаво, когато кухата вътрешност на скалата се разчисти така внезапно. Двете дребосъчета се въртяха, изненадани от изумителната гледка. Едното дребосъче — Ричард не беше сигурен кое — последва за известно време колоната от пясък, която се стичаше надолу, а после се върна. Пясъкът като че ли нямаше край, но постепенно потокът започна да намалява, докато накрая от дупката само сегиз-тогиз бълваха малки количества. Без да губи време, Ричард се покатери в отвора.

— Хайде — викна той на дребосъчетата, — трябва ми светлина.

Те се подчиниха и минаха над раменете му, за да влязат първи и да осветят пространството. Вече вътре, Ричард се изправи и изтупа праха от дрехите си, като оглеждаше рафтовете, пълни с книги. С изумление си помисли, че е първият човек, застанал на това място, от времето когато Магда Сеарус, жената, превърната в Първия Изповедник, е била тук.

Това му напомни за Калан и за нуждата да я намери, което пък го подтикна веднага да започне да се оглежда наоколо. Оказа се, че библиотеката е твърде непретенциозна, с врата в далечния край, която водеше по-навътре в скалата. Видя сенките на входове и виещи се стълби. Въпреки че пясъкът беше изтекъл през дупката, вътре все още всичко беше покрито от него. Беше нужно време, за да се почисти това място и да може да се каже какво има вътре.

Отдясно върху каменен пиедестал, подпрян на гола каменна стена, лежеше една-единствена книга. Ричард я взе и издуха пясъка и праха от нея.

На корицата беше написано: „Тайните на силата на един магьосник воин“. Пръстите му леко се плъзнаха по позлатените букви на корицата и той отново прочете думите, предназначени за него. Обзе го възторжено чувство, осъзнал, че един магьосник воин, самият Първи магьосник Баракус, е написал тази книга за човека, който е трябвало да се роди със силата, освободена от Храма на ветровете благодарение на неговите усилия. най-после Ричард намери съкровището, което Баракус бе оставил за него.

Едното нощно дребосъче висеше над рамото му и го наблюдаваше, докато той гледаше почтително книгата, която най-после щеше да даде отговори на въпросите му и така щеше разбере как да си възвърне дарбата.

Накрая с разтуптяно сърце Ричард отгърна корицата, за да види какво е искал да му каже Баракус.

Първата страница беше празна. Прелисти още страници — празни. Прелисти цялата книга — с изключение на думите върху корицата, книгата беше абсолютно празна.

Ричард притисна с пръсти слепоочията си. Имаше чувството, че му прилошава.

— Някой от вас да вижда нещо по тези страници?

— Не — каза Джас, — съжалявам.

— Аз не виждам тук да пише нещо — добави Там.

И тогава Ричард изведнъж се сети къде е проблемът. Сърцето му се сви. „Тайните на силата на един магьосник воин“ беше книга с инструкции за използването на специфична форма на дарбата. Това бе вълшебна книга. По някаква причина Ричард беше лишен от дарбата си. Без нея текстът, изписан по страниците, не можеше да се задържи в ума му. Той забравяше думите още преди да си е спомнил, че ги е прочел.

Също както вече не си спомняше нито дума от „Книгата на преброените сенки“, така и думите на „Тайните на силата на един магьосник воин“ не се задържаха в съзнанието му достатъчно дълго, за да знае, че изобщо е видял някакви думи. Без дарбата му за него страниците щяха да си останат празни.

Докато не разбереше какво не е наред с неговата дарба, нямаше да може да прочете тази книга.

— Ще трябва да я взема със себе си — каза той на дребосъчетата.

— Баракус точно така е наредил, Ричард Сайфър — каза Там.

Ричард се запита дали Баракус някак си не е знаел и това.

Нямаше време да разсъждава дали е знаел, или не. Излезе от дупката и се покатери по скалата. Забеляза, че тя образуваше нещо като козирка над отвора за библиотеката, вероятно за да попречи на водата да започне да прониква вътре. Пясъкът трябваше да е сух не само за да не се развалят книгите, които бяха вътре, но и за да може лесно да излезе навън. Ричард реши, че засега няма опасност библиотеката да се намокри от дъжда. Когато изкачи скалата, той прибра ценната празна книга в раницата си. Забеляза, че под каменния ръб, където допреди малко имаше пясък, сега се спуска виеща се стълба, която потъва надолу в мрака. За да бъде сигурен, че никой няма да открие стълбата, отново напъна всички сили и избута огромния камък, докато заеме старото си място. Задъхан ог усилието, Ричард метна раницата на гърба си. В главата му се блъскаха хиляди най-различни мисли. По обратния път през тъмната гора Ричард си поговори малко с двете нощни дребосъчета и им благодари за помощта. Когато излязоха отново при поляната, той огледа малките светлинки, които се плъзгаха между тревата и дивите цветя, а някои се въртяха в сложен танц, като се рееха по двойки. Запита се колко ли са били по времето, когато Калан е идвала тук. Усещаше болезнено липсата й, чак в гърлото му заседна буца. Тя беше неговият свят, но този свят му се изплъзваше.

— Трябва да вървя — каза той на Там и Джас. — Надявам се да използвам това, което намерих тук, за да помогна да бъдат прекратени вашите страдания.

— Ще се върнеш ли? — попита Джас.

Спомнил си за миг за скритата библиотека, Ричард кимна.

— Да, и се надявам да доведа Калан с мен. Дано дотогава вие да сте си я спомнили. Знам, че тя много ще се радва да ви види отново.

— Когато си я спомним — каза Джас, — също ще се изпълним с радост.

Ричард само кимна и продължи пътя си. Там го съпроводи през древната гора, като му помагаше да намери пътя. В края на старите дървета той спря.

— Баракус е постъпил умно, като е избрал теб, Ричард Сайфър. Вярвам, че имаш това, което ти е нужно, за да успееш. Желая ти всичко най-хубаво.

Ричард тъжно се усмихна. Искаше му се и той да беше също толкова сигурен. Вече нямаше достъп до дарбата вътре в себе си — ако изобщо тя беше у него — и нямаше представа как би могъл да успее. Може би Зед щеше да му помогне.

— Благодаря ти, Там. Ти и дребосъчетата сте добри пазители на нещата, които Баракус ви е оставил на съхранение. Ще направя всичко по силите си, за да ви защитя — вас и другите невинни създания, които са в такава голяма опасност.

— Ако не успееш, Ричард Сайфър, съм уверен, че няма да бъде, защото не си положил усилия. Ако някога отново ти потрябва помощта ни, както ти е казала и Шар, произнеси едно от нашите имена и ние ще се опитаме да ти се притечем на помощ.

Ричард кимна и тръгна, като се обърна само веднъж, за да му махне с ръка. Дребосъчето се завъртя, припламна за момент, а после изчезна сред дърветата.

Изведнъж Ричард се почувства ужасно самотен, останал само със светлината на луната. Мъртвите дъбове му се сториха безкрайни. Продължаваше да върви като в унес. Нужна му беше храна и почивка, но искаше да се махне от странната гора. Забеляза кости сред корените на дъбовете, а дърветата като че ли се опитваха да се сведат над мъртвите и да ги притиснат до гърдите си.

След като вървя дълго, вглъбен в тревожните си мисли, някъде в мъртвата гора Ричард усети из въздуха внезапен хлад. Потръпна и се задъха от студения въздух, който нахлу в дробовете му — сякаш беше попаднал в лапите на зимата. Погледна нагоре и забеляза нещо, което отначало му се стори като сянка, изправена сред черепите. Когато най-после разбра какво е, отново го побиха тръпки.

Беше висока жена с черна, разрошена коса. Беше облечена изцяло в черно. Кожата й беше бледа като луната, а мъртвешкото й лице като че ли плуваше в мрака. Сбръчканата й кожа беше изопната върху ръбатите скули така, както той си представяше, че може би изглеждат мъртвите, след като бяха престояли безжизнени в тази гора, в очакване червеите да си свършат работата. Тънката й заплашителна усмивка безпогрешно показваше, че е готова, без да й мигне окото, да остави костите на умрелите да гният в това място.

Ричард почувства такъв студ, че не можеше да помръдне. Усети, че трепери, но не можеше да се удържи. Не чувстваше пръстите нито на ръцете, нито на краката си. Искаше да се помръдне, да побегне, но не можеше да накара краката си да се движат.

Не можеше да извика и дарбата си. Нямаше меч, който да изтегли.

Почувства се безпомощен под погледа на бледосините й очи. Запита се дали безжизнените му останки щяха да бъдат захвърлени да гният в тази пустош, забравени заедно с всички други анонимни кости на нещастниците, дошли тук да преследват мечтите си.

Ръцете на жената се разпериха като криле на гарван и нощта го погълна.