Тери Гудкайнд
Призраци (54)

Петдесет и четвърта глава

КОЛКОТО И ИЗТОЩЕНА ДА БЕШЕ от ездата, Калан се изпълни с благоговение пред гледката, която се извисяваше в далечината. Отвъд черното море от войници на Императорския ордена, зад лилаво-сивите сенки, полегнали над ширналата се равнина, се издигаше величествено плато, уловило последните златисти лъчи на залязващото слънце.

Платото беше достатъчно голямо, че да побере средно голям град. Високите външни стени сияеха, огрени от чезнещата привечерна светлина. На фона на бледнеещата червенина на дневната светлина проблясваше бял мрамор, хоросан и камък, от които бяха издигнати необятен ред от сгради в безкрайно разнообразие от размери, форми и височини. Покривите защитаваха града от настъпващата студена нощ на отмиращия сезон, сякаш прикъткали всички под полите си пазителки.

Радваше се да види нещо позитивно, благородно и прекрасно, след като през последните безкрайни седмици пътуване единственото, което виждаше, бяха неумолими мъже с мрачни физиономии, нетърпеливи да излеят върху някого подлата си същност.

Калан си каза, че е светотатство такива като тях да стоят в подножието на такова великолепие. Срамуваше се да бъде сред тази паплач, събрала се пред това блестящо творение на човека, което така гордо се възправяше пред очите им. Тази гледка караше сърцето й да пее. Не можеше да си спомни да е била тук преди, макар че имаше смътното чувство, че би трябвало.

Навсякъде около тях беше пълно със сумтящи мъже, ревящи магарета, пръхтящи коне, скърцащи каруци и звън на брони и оръжия — грохотът на звяра, дошъл да унищожи всичко добро. Зловонието покриваше всичко като отровен облак, който напомняше на всеки срещнат колко нечистоплътни са в действителност тези мъже. Не че имаше нужда от подобно напомняне.

Около Калан яздеха стражите от специалната охрана на Джаганг, които от седмици я следяха зорко. Четирийсет и трима души. Калан знаеше точния им брой, защото държеше да ги следи всичките във всеки един момент. Беше си поставила за задача, докато пътуват, да изучи лицата им, навиците им. Знаеше кои от тях са тромави, кои — глупави, кои — умни, и кои умееха да си служат добре с оръжията.

Като на игра по време на ездата в заредилите се безкрайни дни тя изучи силните и слабите им страни, начерта планове и си представяше как ги изтребва до крак.

По пътя не посегна на никого. Реши, че по време на дългия преход за нея ще е най-добре да изпълнява покорно всички заповеди, да бъде сговорчива и послушна. Всички мъже бяха предупредени, че тя е собственост на Джаганг, и никой не смееше да я пипне с пръст. Единствената им задача беше да я пазят да не избяга.

Планът й беше да се слее с монотонността на ежедневието, да приспи бдителността на охраната си, да ги накара да я мислят за безвредна, безобидна, даже наплашена, така че да се превърне просто в едно от техните досадни задължения. Бе имала множество удобни възможности да убие не един и двама от тях. Но не се възползва нито веднъж, колкото и лесно да й се струваше. Вместо това предпочете да се потруди и да ги накара да се чувстват удобно, сигурно, дори отегчени от нея. Подобно невнимание към опасността, която тя представляваше, щеше един ден да й послужи по-добре, отколкото безполезна атака, която за момента не би постигнала нищо. Нямаше да може да избяга и само щеше да накара Джаганг да използва нашийника — ако не и ръцете си, — за да й причини болка. Макар че той не се нуждаеше от предлог, за да го направи, тя не виждаше смисъл да го подстрекава допълнително.

Единственият, чието внимание не бе приспано в безразличие и безхаберие, беше самият Джаганг. Той не беше преценил погрешно нито нея, нито желанията й. Изглежда му беше приятно да наблюдава нейните тактики, дори и най-безинтерсните — като това, че не предприемаше нищо. Също като нея и той притежаваше в запас търпение. Беше единственият, който не свали гарда и за миг. Калан беше убедена, че императорът знае съвсем точно какво прави тя във всеки един момент.

Все пак реши да не обръща внимание и на него. Нищо, че той бе наясно с всяко нейно действие. Все пак степента на бдителност, която той може да поддържа, малко или повече намаляваше, когато не се случваше нищо. Очакването на нещо, което никога не става, е изтощително, дори и когато знаеш, че е неизбежно. Дори той да бе наясно, че тя все някога ще се опита да предпиреме нещо, седмици наред покорна отстъпчивост щяха да й спечелят елемента на изненадата, пък била тя и само моментна. Този миг на изненада би могъл да се окаже решаващ, когато му дойде времето.

Понякога обаче тя не можеше да не му обръща внимание. Когато беше в кофти настроение и тя го ядосваше — обикновено просто с присъствието си, а не с действията си, — той я биеше до кръв. На два пъти се наложи да я лекува Сестра, за да не умре от загуба на кръв. Когато изпаднеше в някое от наистина ужасните си настроения, обикновено всичко приключваше много по-лошо от обичайния бой. Джаганг беше много изобретателен, щом ставаше въпрос как да бъде малтретирана една жена. Когато беше в настроение да изтезава, го опияняваше не просто болката, но и унижението. Тя се бе научила, че той не спира, преди да я накара да заплаче по една или друга причина.

Ако наистина се разплачеше, това ставаше само когато вече не издържаше и беше достигнала до предела на болката, унижнието или отчаянието, та просто не можеше да сдържи сълзите си. Тогава Джаганг се наслаждаваше да я гледа как плаче. Тя го правеше не само за да се предаде, да го накара да спре, но и защото в такива моменти стигаше до точката, в която не можеше повече. А на него му харесваше да гледа точно това.

Друг път водеше в палатката си жени, докато Калан трябваше да спи на килима до леглото му, където й бе отредено да спи, все едно му беше куче. Той обикновено водеше някоя нещастна пленена жена, която нямаше желание да е с него. Изглежда, търсеше пленници, които най-много се страхуваха от вниманието му, и после им предоставяше насилствена прелюдия към положението им на роби на императора и неговото легло. След като той заспиваше, Калан прегръщаше ужасената жена, обясняваше й, че нещата ще се оправят някой ден, и я утешаваше, доколкото й бе по силите.

Може би той го правеше, защото му доставяше наслада, но това беше само допълнителна награда. Истинската му цел беше постоянно да напомня на Калан какво ще й се случи, когато си възвърне паметта.

Тя възнамеряваше никога да не си я връща. Паметта й щеше да бъде нейният край.

Сега, когато бяха стигнали до целта си, щеше да има повече време за игрите Джа’Ла. Калан си представяше, че ще има турнири. Надяваше се, че те ще отклонят вниманието на Джаганг от нея, ще го ангажират. Тя щеше да е принудена да го придружава, но това беше за предпочитане пред перспективата да остава насаме с него.

Когато пристигнаха при шатрите на императора, тя остана доста учудена, че те в частност и изобщо целият лагер бяха разположени толкова далеч от заветната им цел. Платото изглеждаше толкова близо. Сякаш от него ги делеше само някой и друг час езда.

Калан не попита защо са спират, но скоро заприиждаха офицерите и от кратката им среща всичко й стана ясно.

— Тази нощ всички Сестри да бъдат на пост — каза им Джаганг. — Сега, като сме толкова близко, никой не знае какви нечисти сили би могъл да ни изпрати врагът.

Калан забеляза, че Сестра Улиция и Сестра Армина, които стояха недалеч от заседаващата група мъже, изпитаха облекчение от думите му. Това означаваше, че тази нощ няма да бъдат изпратени да забавляват мъжете. След като от седмици прекарваха в палатките почти всяка нощ като наказание за прегрешенията им към Джаганг, и двете изглеждаха състарени с години.

Доскоро двете Сестри бяха имали доста привлекателен вид — но вече не. Бяха загубили предишната си красота. Очите им, под които бяха увиснали натежали тъмни торбички, бяха безизразни и дистанцирани. От небесносините очи на Армина не слизаше слисаният поглед — сякаш тя все още не можеше да повярва на сполетялата я съдба. На лицата им се бяха появили бръчки, които им придаваха тежък, изпит и унил вид. Бяха вечно мръсни, със сплъстени коси и раздрани дрехи. Често сутрин се появяваха със зловещи синини.

На Калан не й беше приятно да гледа някой да страда, но към тях двете не можеше да изпита никакво съчувствие. Ако не бяха те, сега тя нямаше да е в лапите на човек, който брои часовете до възстановяването на паметта й и който може да започне не на шега да я кара да страда в непоносима агония, както й бе обещал — както физическа, така и психическа. Той й се закани, при това неведнъж, че щом тя си възвърне паметта, ще посее в нея семето си и тя ще му роди дете — момче.

Не пропускаше да й намекне, че когато паметта й се възвърне, тя ще осъзнае напълно какво чудовище би било едно такова дете за нея. Колкото до двете Сестри, каквото и да им стореше Джаганг, Калан не смяташе, че им е достатъчно.

Освен онова, което й бяха причинили, от дочутото оттук-оттам Калан сглоби картината на естеството на техния заговор и на плановете им, скроени за всеки един човек. Това само по себе си не бе в състояние да я подтикне да се отнася към тях твърде жестоко. Ако можеше да избира обаче, Калан просто би ги изпратила на смърт. Тя не споделяше страстта на Джаганг към мъченията; просто смяташе, че двете не заслужават да живеят повече. Бяха загубили правото си на живот заради злото, което вече бяха причинили на други хора и заради кроежите им да отнемат чужд живот. Според този критерий цялата армия заслужаваше да измре.

Единственото желание на Калан бе Джаганг да изстрада подобна съдба.

— Добре поне, че армията им се изпари — каза на Джаганг един от старшите офицери, — след като конят на императора бе отведен заедно с кобилата на Калан.

Половината от лявото ухо на офицера липсваше. Раната отдавна се бе затворила в подутина, която привличаше почти неустоимо погледа. Но който се загледаше в него твърде дълго, нерядко сам губеше ухото си.

— Останали са без защитници — обади се друг офицер.

— Сигурен съм, че горе има хора с дарбата — каза Джаганг, — но не би трябвало да представляват препятствие за нас.

— Според докладите на съгледвачите и шпионите ни пътят нагоре се стеснява и масирана атака би била невъзможна. Освен това има и подвижен мост. Струва ми се почти невъзможно хем да мъкнем нагоре строителни материали и да се отбраняваме, хем да се опитваме да построим мост над пропастта.

Колкото до голямата порта към вътрешния път към билото на платото — тя е затворена. Никой на таи надежди, че може да бъде разбита. Издържала е хиляди години на всякакви нападения. Освен това според сведенията на нашите магьосници силата на всеки, роден с дарбата, който не е на тяхна страна, отслабва в близост до двореца.

Джаганг се засмя.

— Имам някои идеи.

Мъжът с половин ухо сведе глава.

— Да, Ваше превъзходителство.

Докато Джаганг и офицерите му разговаряха, Калан забеляза малка група мъже в далечината, които препускаха с бясна скорост през полето. Идваха отзад, от юг. На всеки контролен пункт забавяха скоростта и да спираха, разменяха по някоя дума с постовете, после продължаваха напред.

Джаганг също бе забелязал конниците. Разговорът му с офицерите се прекъсна и скоро всички обърнаха поглед заедно с императора към конниците, които достигнаха вътрешните отбранителни обръчи и скочиха от седлата сред облак прах. Застанаха пред последния стоманен обръч от стражи, в очакване на разрешение да влязат в императорските покои.

Щом Джаганг даде сигнал, мъжете бяха пропуснати да минат. Приближиха се с енергична крачка въпреки уморения си вид. Водачът им беше жилав мъж, по-възрастен, с твърд поглед в тъмните си очи.

— Е, добре — каза Джаганг, — какво толкова спешно има?

— Ваше превъзходителство, получихме сведения, че са били атакувани градове в Стария свят.

— Нима? — въздъхна припряно Джаганг. — Това са онези метежници от Алтур’Ранг. Все още ли не са победени?

— Не, Ваше превъзходителство, не хората от Алтур’Ранг — макар че и те създават проблеми под водачеството на едного с прозвище Ковача. Тук става въпрос за прекалено много нападения, за да е дело само на метежниците.

Джаганг изгледа подозрително мъжа.

— Кои места са атакувани?

Мъжът измъкна някакъв свитък изпод прашната си риза.

— Това е списъкът, който сме съставили досега.

— Досега ли? — попита Джаганг, повдигнал вежди, докато развиваше свитъка.

— Да, Ваше превъзходителство. По наша информация вълна от разрушения помита Стария свят.

Джаганг прегледа дългия списък с места, изредени върху свитъка. Калан опита скришом да хвърли поглед върху доклада. Видя две колони с изредените имена на малки и големи градове. На свитъка имаше може би трийсет и пет или четирийсет имена.

— Не разбирам за какво помитане става въпрос — изрева Джаганг. — Та това са само хаотично разхвърляни. Не виждам да са разположени на някаква линия или в близост едно до друго, или в една и съща област на Стария свят. Разпръснати са навсякъде.

Мъжът се прокашля.

— Да, ваше превъзходителство. Такива са сведенията.

— Сигурно данните са преувеличени. — За да подсили думите си, Джаганг тикна дебелия си пръст в листа. Сребърните му пръстени блестяха на всеки пръст. — Ето например Така-Мар. Така-Мар да е бил атакуван? Не ще да е било особено ефективно недоволна шайка глупаци да нападат подобно място. Там има военни части. Това е разпределителният щаб за продоволствените кервани. Мястото е под мощна охрана. Има дори братя от Братството на ордена, които отговарят за града. Те не биха допуснали някаква сбирщина от бунтовници да постигне своето в Така-Мар. най-вероятно сведенията са преувеличени от пъзльовци, които се боят и от сянката си.

Мъжът наведе извинително глава.

— Ваше превъзходителство, Така-Мар беше едно от местата, които видях със собствените си очи.

— Е, и? — изкрещя Джаганг. — Какво точно видя? Хайде, говори!

— Покрай пътищата, които извеждат от града във всички посоки, са набити безброй колове, на които са набучени овъглени черепи — започна мъжът.

— Колко черепа? — Джаганг махна презрително с ръка. — Десетки? Сто?

— Ваше превъзходителство, безчет са, когато стигнах до няколко хиляди, спрях да броя. Градът вече не съществува.

— Не съществува ли? — Джаганг примигна озадачен. — Как така не съществува? Това е невъзможно.

— Опожарен е напълно, Ваше превъзходителство. Не е останала тухла върху тухла. Пожарите бяха толкова огромни, че беше невъзможно да бъде спасена дори една талпа. Овощните градини по целия път към хълмовете са унищожени. Нивите с узрялата реколта във всички посоки около града са на пепел. Земята е осолена. Там повече нищо няма да поникне — никога. Плодородната някога почва повече никога няма да роди плод. Сякаш самият Пазител е опустошил всичко.

— Ами войниците! Какво правеха те през това време?

— Черепите, набити на коловете, бяха на войниците от тамошните поделения. Обезглавени са до последния човек.

Джаганг хвърли поглед към Калан, все едно тя имаше нещо общо с тази катастрофа. Погледът му й подсказваше, че намира някаква връзка между нея и сполетялата ги беда. Той смачка в ръка свитъка и се обърна към вестоносеца.

— А братята от Ордена? Те обясниха ли какво се е случило и защо не са могли да го предотвратят?

— Към Така-Мар имаше зачислени шестима братя, Ваше превъзходителство. Бяха поставени на пост, всеки на различен път из града. И шестимата са одрани живи. На главата на всеки от тях бе поставена отличителната монашеска шапка, за да е ясно на всички чие е тялото.

Тълпите, избягали от града, твърдят, че нападението е станало през нощта. Всички бяха изпаднали в такъв ужас, че не ни се удаде да извлечем много полезна информация от тях. Разбрахме само, че нападателите са били войници от Д’Харанската империя. Всички бяха сигурни в това. Всичките тези хора са останали без дом.

Нападателите не са предприели нищо, за да изтребят бягащото население — освен ако някой не окажел въоръжена съпротива. В същото време много ясно показали на бегълците, че имат намерение да сравнят със земята целия Стар свят и всеки, който поддържа Императорския орден.

Войниците казали на хората, че Орденът и неговите доктрини са отговорни за това, което им се е случило, за опустошаването на земите и домовете им. Войниците се кълнели, че ще преследват хората на Стария свят до гроб, а после и до най-тъмните ъгли на отвъдния свят, ако не се откажат от учението на Ордена.

Калан осъзна, че се усмихва, едва когато Джаганг се нахвърли върху нея и я зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че тя не успя да се задържи на краката си. Знаеше, че ще я бие до кръв тази нощ.

Не я беше грижа. Заслужаваше си да чуе онова, което току-що бе чула. Не можеше да спре да се усмихва.