Тери Гудкайнд
Призраци (10)

Десета глава

— КАКВО СТАВА? — извика Рика, видяла Ричард, Ничи и Кара да тичат насреща й. Натан и Ан бяха изостанали далеч назад. Зед беше някъде по средата.

— Тръгвай с нас! — заповяда й Ричард, без да спира.

— Някой се качва по пътя към Кулата — отвърна Кара през рамо, щом Рика се присъедини към тях.

Ричард заобиколи огромна каменна маса, поставена до стената под мащабна картина с езеро. През потънали в сенки борови горички минаваха заслонени пътеки. В далечната мараня се синееха величествени планини, озарени от златисти слънчеви лъчи. Тази гледка изпълни Ричард с копнеж по родната му Еленова гора и пътеките, които познаваше толкова добре. Картината обаче бе преди всичко напомняне за онова вълшебно лято, прекарано с Калан в планинската къща, която той построи специално за нея.

Лятото, през което Калан се възстановяваше от ужасните рани и когато той разкри пред нея естествената красота на горския му свят. Тогава тя оздравя напълно. Това бе най-щастливият период от живота на Ричард. Но приключи внезапно с неочакваното пристигане на Ничи, която отведе Ричард. Той обаче знаеше, че ако не беше Ничи, щеше да е нещо друго. Бяха изживели вълшебен период, който бе обречен на край. Докато не предотвратяха надвисналата опасност от нашествието на Императорския орден, никой нямаше да има възможност да изживее сънищата си. Напротив — всички щяха да бъдат захвърлени в ужасен кошмар.

Завиха покрай зелена мраморна колона със златен капител и основа и се спуснаха по спираловидна стълба с гранитни стъпала. Ричард и Ничи бяха най-отпред, следвани от двете Морещици. За мащабите на Кулата това стълбище бе доста скромно, но в сравнение с него всичко, което Ричард бе виждал в родната си Западна земя, изглеждаше миниатюрно.

Щом слязоха, той се спря за миг, за да прецени кой е най-бързият път. В Кулата не всичко беше такова, каквото изглежда на пръв поглед. Пък и не бе никак трудно да се изгубиш.

Кара се пъхна между него и Ничи не само за да осигури охраната му и от двете страни, но и за да му покаже, че възнамерява да върви най-отпред. Доколкото му беше известно, при Морещиците не съществуваше йерархия, но Рика, както и другите й посестрими, сякаш бяха постигнали негласно споразумение да превърнат Кара в свой лидер.

Ричард разпозна уникалната украса на златисто-черните ивици по изящната махагонова ламперия на един от страничните коридори. Още от най-ранно детство Ричард се бе научил да се ориентира по детайлите на околната среда. Също както познаваше дърветата в гората по някоя тяхна особеност, като например извит клон или белег, така се научи да се движи и из Кулата и други подобни места, като се ориентира по архитектурните детайли.

— Насам! — посочи той и Кара се шмугна пред него.

Докато тичаха, тежките им стъпки отекваха надалеч в коридорите. Ничи беше боса. Ричард почти се изненада, че и без обувки тя успяваше да ги следва плътно и да не изостава въпреки грубата каменна настилка. Ничи не беше жена, за която Ричард би предположил, че е възможно да тича боса. И въпреки босите си нозе тя пак изглеждаше някак… царствено.

Съвсем допреди малко Ричард не би могъл и да помисли, че е възможно Ничи пак да хукне да бяга. Все още не можеше да повярва, че успя да я измъкне от очертанията на заклинанието, след като тя удари онази мълния в прозореца. За известно време той беше почти сигурен, че са я изгубили. Ако не беше Зед да помогне, след като Ричард изключи верификационната мрежа, вероятно щяха наистина да я изгубят.

Свиха към друг коридор; стъпките им потънаха в дълги пътеки, които най-сетне ги изведоха до две излъскани до блясък червени мраморни колони, зад които се отвори овално фоайе. Околовръст помещението беше опасано от балкон, поддържан от пилони и сводове. По продължение на балкона имаше множество врати, всяка от които се отваряше към коридор. Коридорите тръгваха странично, като спици на колело, и отвеждаха към различни нива и крила на Кулата.

Ричард взе на един скок петте стъпала, които се спускаха към нивото на помещението под колоните, и профуча покрай фонтана, изваян във формата на лист от детелина, разположен в средата на плочника. Водите на фонтана преливаха каскадно в уголемяващи се купи, за да утихнат най-накрая в бял мраморен басейн с бордюр, оформен като пейка. През стъкления покрив, извисяващ се на трийсетина метра височина, влизаше топлина и светлина.

Щом стигнаха отсрещната страна на залата, Ричард изпревари Кара и отвори тежка двойна порта. Озова се на горната площадка на стълбище с дузина широки гранитни стъпала. Ничи спря от лявата му страна, до нея се закова Рика. Кара зае защитна позиция плътно вдясно до него. Всички се бяха задъхали от краткия, но скоростен крос през Кулата.

Сутрешното слънце обливаше щедро тучната трева на падока отсреща. Отвъд ливадата се издигаше отвесно стената на Кулата, благодарение на която вътрешният двор изглеждаше като уютен каньон. Хилядолетията бяха оставили по тъмния камък фин сивкав филм. Светлите струйки калциеви отлагания създаваха впечатлението, че камъкът бавно се топи.

През сводестия тунел, който пробиваше през част от Кулата и извеждаше до вътрешния двор, изтрополиха два коня. Ричард не можеше да види ездачите, скрити в сенките под широкия и нисък тунел, но неканените гости явно познаваха пътя и не се бояха да проникнат по-навътре в Кулата — на място, използвано не от гости, а от магьосници или хора от персонала. Но такива отдавна вече нямаше.

Ричард прекрасно си спомняше колко притеснен се почувства първия път, когато дръзна да проникне толкова навътре в Кулата. Косъмчетата на тила му настръхнаха при мисълта кой ли би се осмелил да влезе без покана на подобно място.

Щом двамата ездачи излязоха на светло, Ричард разпозна силуета на Шота.

Вещицата го погледна право в очите и му се усмихна с онази своя кротка, многозначителна и особена усмивка, която стоеше тъй неподправено на устните й. Както повечето неща, свързани с Шота, Ричард не се доверяваше на усмивката й и не смяташе, че е искрена, така че не можеше да е сигурен, че тя вещае нещо добро.

Жената, която яздеше на няколко крачки зад Шота, не му беше позната, но на пръв поглед му се стори десетина-петнайсет години по-възрастна от вещицата. Имаше приятно лице и къса руса коса. Очите й бяха с наситения цвят на небето в прекрасен есенен ден. За разлика от Шота, на устните на другата жена нямаше небрежна усмивка. Докато приближаваха, тя въртеше глава и сините й очи оглеждаха внимателно всичко наоколо, сякаш се страхуваше от внезапна атака на демони, изплували от потъналите в мрак околни стени.

Шота, напротив — беше спокойна и самоуверена. Кара се надвеси пред Ричард към Ничи.

— Вещицата Шота — прошепна тя поверително.

— Знам — отвърна Ничи, без да сваля очи от красавицата, която яздеше към тях.

Шота спря коня си пред стълбището. Изопна гръб и небрежно отпусна длани върху седлото.

— Трябва да те видя — рече тя на Ричард, сякаш той бе сам пред нея. Усмивката, искрена или не, се бе изпарила. — Чака ни дълъг разговор.

— Къде е подлото ти приятелче Самюъл?

Шота, седнала по женски на седлото, се плъзна надолу така, както Ричард си представяше, че би се изсулил дух — ако духовете можеха да яздят коне.

— Това е едно от нещата, за които трябва да поговорим. — В присвитите бадемови очи на Шота проблесна възмущение.

Другата жена също слезе от седлото и пое юздите на коня на Шота, щом вещицата ги повдигна леко встрани с царствен жест, без да я е грижа кой ще ги поеме, но напълно сигурна, че това ще се случи. Докато се приближаваше до гранитните стъпала, погледът й не се откъсна от Ричард. Гъстата й червеникава коса се спускаше на вълни отпред на раменете и отразяваше сутрешните лъчи. Ефирната й рокля с щедро деколте и ръждив цвят допълваше перфектно багрите на косата й и подчертаваше лекотата на движенията и извивките на тялото й.

Шота най-сетне откъсна очи от Ричард и изгледа Ничи предизвикателно. Почти всеки друг би потръпнал пред този поглед. Но не и Ничи. Ричард установи, че се намира в компанията на две от най-опасните жени на света. Не би се учудил, ако около тях започнат да присвяткват мълнии, въпреки че небето бе безоблачно синьо.

— Приятелят ти Чейс пострада сериозно — продължи Шота, щом погледът й се върна върху Ричард.

Той нямаше представа какво му предстои да чуе от устата на Шота, но тези й думи наистина го изненадаха.

— Чейс ли?

В този момент дотича и Зед и си проправи път между Ричард и Кара.

— Шота! — изпуфтя той. Лицето му бе пламнало, но не от тичането из коридорите. — Как се осмеляваш да дойдеш в Кулата! Първо изигра Ричард и му отмъкна меча, а сега…

Ричард вдигна ръка върху гърдите на дядо си, за да не му позволи да слезе по стъпалата.

— Успокой се, Зед. Шота току-що ми каза, че Чейс е пострадал сериозно.

— Как я мисли тя…?

Зед най-после осъзна чутото и въпросът му увисна недовършен.

— Чейс е ранен? Добри духове, какво е станало? — облещи се той насреща й.

Зед изведнъж забеляза другата жена, застанала малко по-назад с юздите на двата коня в ръце. Той примигна на ярката светлина.

— Джебра? Джебра Бивинвиър?

— Доста време мина — усмихна му се топло жената. — Не бях сигурна дали още ме помниш, магьоснико Зорандер.

Този път Ричард не направи опит да спре Зед, който се втурна надолу по стъпалата и прегърна топло жената.

— Магьоснико Зорандер…

— Преди бях Зед, не помниш ли?

Тя се дръпна назад, за да го погледне в лицето. Тъжните й очи просветнаха и зад скръбта проби усмивка, която обаче бързо се скри обратно.

— Зед, вече не получавам видения.

— Наистина ли? — Той я изгледа със загриженост и я стисна за раменете. — Откога?

В сините й очи се настани ужасна мъка.

— Вече близо две години.

— Две години… — повтори Зед.

— Сега си спомних коя си — обади се Ричард и пристъпи надолу. — Калан ми е разказвала за теб.

— Кой? — изгледа го смутено Джебра.

— Призракът, който гони — отвърна вместо него Шота, без да сваля поглед от очите му, сякаш за да го предизвика да обори казаното.

— Жената, която търси Ричард, не е призрак — намеси се Ничи, привличайки вниманието на Шота. — Отчасти благодарение на твоите безценни и доста двусмислени предположения успяхме да разкрием истината в думите на Ричард. Но ти явно още не си я разбрала.

Леденият поглед на Ничи напомни на Ричард, че някога прозвището й беше Господарката на смъртта. Властните нотки в тона й съответстваха на този поглед. На пръсти се бояха жените като Ничи, каквато беше преди, които всяваха такъв ужас у хората. Шота бе сред малкото изключения на онези, които не се стряскаха от нея. Поведението на Ничи даваше ясно да се разбере, че тя все още е жена, която вдъхва страх. Шота огледа розовата нощница на Ничи невъзмутимо и преднамерено бавно. Ричард очакваше да види на лицето й надменна усмивка. Вместо това в очите на вещицата заблестя гняв.

— Спала си в леглото му! — Звучеше едва ли не изненадана от собствените си думи, сякаш информацията бе изплувала в съзнанието й най-внезапно.

Ничи посрещна яростта на Шота с доволно повдигане на рамене.

— Да, така е.

— Но все още не си успяла да преспиш с него. — Устните на Шота се закривиха в едва доловима усмивчица, която постепенно се разля. — Опита ли се, скъпа? Или се страхуваш от жилото на отхвърлянето?

— Не знам, защо не ми разкажеш какво е да те отхвърли Ричард. Така ще мога да реша.

Ричард леко дръпна Ничи от ръба на стъпалато, преди двете жени да са направили някоя глупост — като например да се опитат да си издерат очите. Или да се изпепелят една друга.

— Каза, че си дошла по работа, Шота — надявам се не по този въпрос.

— Намерих приятеля ти Чейс — въздъхна вещицата. — Беше тежко ранен.

— Това вече ми го каза. Как е пострадал?

— Ранен е от меч, който ти е до болка познат — отвърна Шота, без да откъсва очи от неговите.

— Чейс е бил ранен с Меча на истината! — примигна Ричард слисан. — Самюъл е нападнал Чейс?

— Боя се, че да.

— Ти си виновна! — Зед й се закани с пръст.

— Глупости. — Тя също вдигна пръст срещу него, по-скоро като предупреждение, отколкото за да го обвинява. Жестът и думите й сепнаха Зед и той не продължи. — На мене не ми трябва меч, за да раня някого. Да ти го докажа ли, магьоснико?

— Престанете! — Ричард взе стъпалата по две наведнъж и застана между Шота и дядо си. После на свой ред я измери с пламнал поглед. — Какво става?

— Боя се, че не съм съвсем наясно — въздъхна мрачно вещицата.

— Ти беше тази, която даде меча ми на Самюъл. — Ричард полагаше усилия да не се пали, да сдържа гнева си, но май не се получаваше особено добре. — Предупредих те. Въпреки това ти настоя и му го даде. Искам да знам какво е направил. Къде е Чейс? Много ли е зле? И къде е Рейчъл?

— Рейчъл ли? — повдигна вежди Шота.

— Момиченцето, което е с него — осиновената му дъщеря. Двамата бяха тръгнали да се връщат в Западната земя. Чейс искаше да доведе семейството си в Кулата. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че малката не е била с него?

— Когато го намерих, беше тежко ранен. — За първи път Шота изглеждаше объркана. — С него нямаше никакво момиче.

Докато следеше как Рика поема поводите на двата коня и ги отвежда към падока, Ричард се запита какво ли става и защо Рейчъл не е с Чейс. Тревожеше се каква ли би могла да е причината и какво ли може да се е случило с Рейчъл. Като я познаваше каква е находчива и всеотдайна, Ричард се запита дали не е отишла да потърси помощ и не се скита някъде сам-самичка.

После му хрумна нещо.

— А как така изведнъж си попаднала на Чейс? — попита той.

Шота облиза устните си. Явно й беше трудно да го изрече, но накрая все пак го стори.

— Дебнех Самюъл.

Изненадан, Ричард стрелна с очи Ничи. Лицето й остана безизразно, а от цялото й същество не се излъчваше никаква емоция. Видът й му напомни за състояние, в което бе виждал понякога Калан. Тя го наричаше „Изповедническа маска“. Изповедниците рядко показваха чувствата си, когато извършваха ужасните неща, които влизаха в задълженията им.

— Как е Чейс? — попита Ричард по-спокойно. Щеше му се да узнае защо Шота е преследвала Самюъл, но засега имаше по-съществени въпроси, на които трябваше да получи отговор. — Ще се оправи ли?

— Надявам се — отвърна Шота. — Пронизан е с меч.

— С моя меч. Шота не възрази.

— Не съм лечител, но притежавам известни способности и поне успях да го върна от пътя към смъртта, по който беше поел. Намерих хора, които да се грижат за него и да му помогнат да се възстанови. Засега би трябвало да е на сигурно място. Но ще мине време, докато си стъпи на краката.

— И защо Самюъл не го е убил? — попита Кара от най-горното стъпало.

— По същия начин прониза и Тови — обади се Ничи. — Пак без да я убива.

— Самюъл със сигурност е способен да убие — подчерта Ричард.

Шота сключи длани пред себе си.

— Но явно не е събрал куража да убие с този меч. Правил го е преди, когато мечът е бил у него, така че му е позната болката, която това оръжие причинява, ако бъде използвано за убиване. Убедена съм, че разбираш какво имам предвид.

— Това оръжие не бива да попада в грешни ръце — продължи Ричард.

Шота пропусна забележката на Ричард покрай ушите си и продължи:

— Той е страхливец. Такъв като него предпочита да остави човека да умре сам, далеч от погледа му.

— Така жертвата страда още повече — обади се Зед. — Това е още по-жестоко. Може би затова постъпва по този начин.

— Самюъл е страхливец — поклати глава Шота. — Целта му не е да прояви жестокост, по-скоро е просто егоцентричен. Страхливците не мислят за другите. Те са първосигнални. Правят каквото и когато си поискат.

Самюъл не е свикнал да мисли за последствията от действията си; той просто се вкопчва във възможността и я използва, щом види нещо, което желае. Дръпва се от болката, която ще му причини убиването с меча, и така не успява да довърши убийството, към което е посегнал импулсивно. За него няма значение дали раненият от него човек ще страда дълго и продължително, понеже той няма да го види с очите си. Далече от очите, далече от сърцето. Точно така е постъпил и с Чейс.

— А ти му даде меча — отрони Ричард, без да крие гнева си. — Знаеше много добре що за човек е, но въпреки това му даде възможност да извърши това.

Шота го изгледа продължително, преди да отговори.

— Не беше точно така, Ричард. Дадох му меча, понеже мислех, че така ще се почувства доволен. Надявах се да се зарадва, че си го е върнал. Че по този начин ще уталожа негодуванието му, че оръжието му е било отнето толкова грубо.

Шота хвърли светкавичен убийствен поглед на Зед.

— Значи не си помислила за последствията от действията си — заключи Ричард. — Просто задоволи едно свое желание на момента.

Погледът на вещицата се плъзна към Ричард.

— След толкова време и след всичко, което се случи, продължаваш да се държиш все така непочтително. — Ричард не беше в настроение да се извинява. — Боя се, че далеч не е само това — продължи Шота малко по-кротко. — Че се е случило и още нещо.

— Самюъл сигурно е намушкал Чейс и е отвлякъл Рейчъл — рече Зед, потърквайки брадичката си.

Предположението му изненада Ричард, на когото не бе хрумнало нищо подобно. Той бе решил, че Рейчъл е тръгнала да дири помощ.

— Възможно ли е Самюъл да е сторил нещо подобно? — попита мрачно той Шота.

— Боя се, че нямам никаква представа. — Шота погледна Ничи, която продължаваше да стои на гранитните стъпала.

— Коя е тази жена, която казваш, че бил намушкал? Тази Тови?

— Сестра на мрака. И не говоря празни приказки. Тови не познавала човека, който я намушкал, но определено разпознала Меча на истината. Тя е от учителките на Ричард в Двореца на пророците. Преди да умре, тя ми каза, че тя и три други Сестри на мрака са активирали заклинанието лавинен огън срещу Калан, за да накарат всички хора да я забравят. После принудили Калан да открадне кутиите на Орден от Народния дворец.

Шота сбърчи чело. Изглеждаше искрено озадачена.

— Кутиите на Орден са в действие — додаде Ричард.

— Това и сама го разбрах — махна с ръка вещицата и потъна в размисъл. — Само дето не знаех какво точно е станало.

Ричард се запита какво ли още й е известно, но реши да продължи с разказа си.

— Тови била на път да отнесе една от кутиите на Орден от Народния дворец и да я скрие в Д’Хара, когато Самюъл я нападнал и я пронизал с меча, после откраднал кутията.

Шота пак го изгледа с изненада, но след малко в очите й заблестя гняв.

— Познавам Чейс, откакто се помня — продължи Ричард. — Знам, че всеки допуска грешки, но досега никой не го бе изненадвал от засада. Предполагам, че и Сестрите на мрака трудно се поддават на внезапни нападения. Хора с дарбата от тяхната класа и с техните способности обикновено усещат дали наблизо има човек.

— И заключението ти е…? — подкани го Шота.

— Незнайно как, но Самюъл е успял да изненада Сестра на мрака и граничен надзирател. — Ричард скръсти ръце на гърдите си. — Има и друго. Всеки път, когато Самюъл извърши нещо лошо, ти се правиш на крайно изненадана и отричаш да знаеш каквото и да било по въпроса. Какво е твоето участие във всичко това, Шота?

— Никакво. Нямах никаква представа какво е намислил.

— Доколкото те познавам, едва ли ще се оставиш да си толкова неинформирана.

Ти нищо не знаеш. — Лицето й пламна. Накрая му обърна гръб и се насочи към стълбището. — Както ти казах, чака ни дълъг разговор.

Ричард я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Имаш ли нещо общо с нападението на Самюъл над Чейс или убийството на Тови и открадването на кутията? Като изключим това, че му даде меча и че без съмнение си му разказала всичко за силата на кутиите на Орден.

— Искаш ли да ме убиеш, Ричард? — попита тя, като потърси с поглед очите му.

— Да те убия ли? Шота, аз бях най-добрият приятел, който някога си имала.

— Тогава остави гнева си настрани и чуй какво дойдохме да ти кажем. — Тя се освободи от ръката му и продължи нагоре по стълбите. — Да влезем, че времето е ужасно. Ричард вдигна поглед към синьото небе.

— Напротив, прекрасно е.

Щом стигна горната площадка, Шота стрелна с блеснал поглед Ничи, после се обърна към Ричард. В очите й той видя онзи смущаващ поглед, извън всяко време, който според него можеше да има само една вещица.

— Не и в моя свят — почти прошепна тя. — В моя свят вали.