Метаданни
Данни
- Серия
- Джони Максуел (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Johnny and the Bomb, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011 г.)
Издание:
Тери Пратчет. Джони и бомбата
Превод: Светлана Комогорова
Редактор: Димитрина Кондева
ИК „Прозорец“ — София, 2006 г.
ISBN: 954-733-039-Х
История
- — Добавяне
Глава 13
В някое друго сега
Въздухът навън миришеше на деветдесет и шеста. Кърсти си погледна часовника.
— Десет и половина в събота сутринта — установи тя. — Не е зле.
— Ъъ, виж, часовникът ти сочи десет и половина в събота сутринта — възрази Джони. — Това не значи, че наистина е десет и половина в събота сутринта.
— Точка за тебе.
— Но според мен сме си точно тогава. Нещата като че съвпадат.
— На мен всичко си ми изглежда наред — рече Джони.
— Цяла нощ не съм се прибирал — обади се Йонеса. — Майка ми направо ще почине.
— Кажи й, че си се отбил у нас и телефонът не е работел — предложи му Клатето.
— Не обичам да лъжа…
— Истината ли смяташ да й кажеш?
Йонеса се погърчи от угризения няколко секунди.
— Значи, телефонът ти бил повреден?
— Да, а пък аз ще кажа на мама, че съм спал у вас.
— Според мен дядо ми хич не е и забелязал, че ме няма — обади се Джони. — Той като се лепне за телевизора, и пред него си отнася плувката.
— Моите родители имат много съвременни разбирания за тези неща — обясни Кърсти.
— Брат ми хич не го интересува къде се губя, освен ако не дойде полиция да ме търси — рече Бигмак.
Преди да хукнеш да пътуваш във времето, трябва да си уредиш свястно алиби — помисли си Джони.
Той се втренчи там, където някога бе минавала „Парадайс Стрийт“. Спортният център си беше на мястото. Същото си беше. Но „Парадайс Стрийт“ пак си минаваше оттам, отдолу. Не под земята. А просто… другаде. Още една вкаменелост.
— Променили ли сме нещо? — попита Кърсти.
— Е, аз съм си тука — рече Клатето. — На мен това ми стига.
— Но онези хора са живи, а пък трябва да са мъртви! — понечи да възрази Кърсти, но щом забеляза как я гледаше Джони, млъкна. — Е, не че точно трябва, но… нали ме разбирате. Някой от тях може да е измислил зет-бомбата или знам ли какво.
— Какво е това зет-бомба? — попита Бигмак.
— Отде да знам? Когато тръгнахме, още не е била измислена!
— Някой от „Парадайс Стрийт“ да измисли бомба, така ли? — рече Джони.
— Е, добре де, нека да не е бомба. Нещо друго, което ще промени историята. Дреболия някаква. А пък нали зарязахме нещата на Бигмак в полицията?
— Мда…
Йонеса свали шапката си и извади оттам часовник и уокмен.
— Сержантът така се беше ошашавил, че забрави да заключи шкафа, след като извади сирената — обясни Йонеса. — И аз ги гепих.
— Якето взе ли?
— Бутнах го в едно кошче за боклук.
— МОЕ си беше! — жално се обади Бигмак.
— Е, може би всичко е наред — отбеляза Кърсти. — Но не вярвам да няма други промени. По-добре по най-бързия начин да разберем какви.
— Както и да се изкъпем — додаде Клатето.
— По ръцете ти има кръв — посочи Джони.
Клатето си погледна разсеяно ръцете.
— О, да бе. Нали разчиствахме тухлите там и не знам си к’во. Нали знаеш, в случай, че някой е бил затрупан и не може да се измъкне…
— Да бяхте го видели само как подбра дядо си! — възкликна Бигмак. — Страшен беше!
Клатето се изпъчи гордо.
Срещнаха се час по-късно в търговския център. Закусвалнята с хамбургерите си беше пак там, където си беше открай време. Никой нищо не каза, но от начина, по който чат-пат ронеше въздишки Бигмак, си личеше, че си мисли за трите безплатни хамбургера седмично, до живот.
Въздишките му пришпориха паметта на Джони.
— Ох… да бе — рече той. — Това писмо тука… За тебе е… Той го извади. Беше смачкано и цялото в оцет и отпечатъци от саждени пръсти.
— Ъъ, за тебе е — повтори той. — Един… някакъв си човек ни помоли да ти го предадем.
— Да бе, някой си там — обади се Йонеса.
— Изобщо не го разбрахме какъв беше — заобяснява Бигмак. — Пълна мистерия. Та сигурно няма смисъл да ни разпитваш.
Клатето ги изгледа подозрително и скъса плика.
— Казвай де, какво ти е писал? — обади се Бигмак.
— Кой?
— Ми… Т… ТОЯ мистериозния.
— Тъпотии! — отряза Клатето. — Прочети си го сам.
Джони пое листа. Беше списък с правила, от едно до десет.
— Първо: храни се умерено и здравословно — зачете той.
— Второ: много е важно всеки ден да се прави гимнастика по един час. Трето: влагай парите си разумно в комбинация от…
— К’ви са тия дивотии бе? Бабини деветини! — възкликна Клатето. — Защо пък някой ще иска да ми ги приказва точно тия? Тоя, дето се разкарва насам-натам и разправя такива работи на хората, трябва да е пълен перко! Бил е някой от ония, сектантите, дето се моткат из центъра, нали така? Уф! Аз пък си мислех, че ще е нещо важно!
Бигмак погледна пак към закусвалнята и въздъхна дълбоко.
— Има промени — обади се Кърсти. — „Кларк Стрийт“ вече не се казва „Кларк Стрийт“. Забелязах, като минах оттам. Казва се „Евършот Стрийт“.
— Страшничко — обади се Бигмак. — Ууу-иии-ууу… Името на улицата тайнствено се променя…
— Аз пък си мислех, че открай време си е „Евършот Стрийт“ — рече Йонеса.
— И аз — додаде Клатето.
— Ами онзи магазин там… дето продаваха картички и такива работи. Сега е бижутерия! — настоя Кърсти.
Момчетата изпружиха вратове.
— Че не си ли е открай време бижутерия? — прозя се Клатето.
— Ама сте ми едни наблюдателни…
— Задръжте — рече Джони. — Клати, ти къде си си нарязал така ръцете? Бигмак, ти също.
— Ми… ъъъ… такова, ми то… — оцъкли се Клатето.
— Ми ние… бъзикахме нещо си там — обади се Бигмак.
— Нали така, бе, Клати?
— Да бе, да. Нещо се бъзикахме. Някъде си.
— Не помиите ли… — започна Кърсти.
— Зарежи — прекъсна я Джони. — Хайде, Кърсти, че си имаме работа.
— Каква работа?
— Време е за свиждане. Трябва да навестим госпожа Тахион.
Кърсти замаха трескаво на другите трима.
— Но те май не…
— Няма значение! Бързо!
— Ама те не могат просто така да забравят! — настоя Кърсти, щом излязоха тичешком от търговския център. — Не може просто да са си помислили „О, всичко е било насън“?
— Според мен е нещо като излекуване — рече Джони. — Не видя ли какво стана през четирийсет и първа? Том всъщност не вярваше на нищо от онова, което се случи. Бас ловя, че вече… Искам да кажа, няколко часа след… На бас, че си спомнят… искам да кажа, са си спомняли нещо съвсем различно. Той си спомня, че е изминал на бегом цялото разстояние и е стигнал тъкмо навреме. Всички били малко в шок заради бомбардировката. Такива работи. Хората трябва да забравят какво всъщност се е случило, защото… ами защото всъщност не се е случило. Не и тук.
— Ние обаче си го спомняме — настоя Кърсти.
— Сигурно защото ти си хиперинтелигентна, а аз — мега-тъп — предположи Джони.
— О, аз не бих се изразила точно така. Малко несправедливо е.
— О… ми хубаво.
— Искам да кажа, не бих казала чак пък „хипер“. Само „много“. Защо трябва да ходим при госпожа Тахион?
— Все някой трябва да отиде. Тя е бездомница, от ония, дето си влачат всичката покъщнина в торби, но нейните торби са пълни с време — рече Джони. — Според мен на нея й е все едно. Щом кривне зад ъгъла на трийсет и трета година, оттам нататък всичко за нея е само посоки. И си ходи в което време си иска.
— Тя е луда.
Бяха стигнали болничното стълбище. Джони се потътри нагоре.
Вероятно госпожа Тахион наистина е луда, помисли си той. Или поне ексцентрична. Искам да кажа, ако тя отидеше на специалист и той се захванеше да й показва всичките ония картички и мастилени неща, тя просто щеше да му ги свие например.
Да. Ексцентрична. Но тя не би тръгнала да пуска бомби над „Парадайс Стрийт“. За да правиш такива работи, трябва да си с всичкия си. А тя е мръднала отвсякъде. Но пък оттам сигурно се вижда по-добре.
Госпожа Тахион я нямаше. Сестрата в отделението беше направо бясна.
— Вие да знаете нещо? — попита ги тя.
— Кой, ние ли? — опъна й се Кърсти. — Ние тъкмо влизаме, случайно да сте го забелязали?
Госпожа Тахион отишла до тоалетната. Заключила се вътре. Най-накрая се наложило да разбият вратата — да не би пък да е припаднала там.
Да, но нея там я нямало никаква.
Намираха се на третия етаж, а прозорчето беше прекалено тясно и през него не можеше да се промъкне дори и такава клечица като госпожа Тахион.
— Тоалетна хартия имаше ли вътре? — попита Джони.
Сестрата го изгледа с дълбоко подозрение.
— Цялото руло е изчезнало! — рече тя.
Джони кимна. Госпожа Тахион си ги правеше тия номера.
— Слушалките също изчезнаха — рече сестрата. — Вие нищичко ли не знаете? Нали й идвахте на свиждане!
— Само защото, нали разбирате, пратиха ни от училище — заяви Кърсти отбранително.
Зад тях проехтяха стъпки от много сериозни обувки. Излезе, че са на госпожица Партридж, социалната работничка.
— Обадих се в полицията — съобщи тя.
— Защо? — учуди се Джони.
— Е, ами тя… О, вие ли сте били. Е, ами тя… има нужда от помощ. Не че те помогнаха с нещо. Казаха, че тя, мине се не мине, току изведнъж цъфне.
Джони въздъхна. Имаше сериозното подозрение, че госпожа Тахион никога не се е нуждаела от помощ. Ако й трябваше помощ, просто си я вземаше. Трябваше ли й болница, отиваше там, където има болница. Кой я знае из кое време щъкаше сега.
— Сигурно е издебнала момент, когато никой не е гледал, и се е измъкнала — предположи госпожица Партридж.
— Не може да е тъй! — опъна се сестрата. — Оттук вратата се вижда. Много внимаваме за такива работи.
— Ами тогава се е изпарила яко дим! — възкликна госпожицата.
Докато тези двете се караха, Кърсти се промъкна по-близо до Джони и му пошепна едва-едва:
— Ти къде остави количката?
— Зад гаража — пошушна й той.
— Според тебе взела ли я е?
— Да — отвърна весело Джони.
По пътя към къщи Джони през цялото време мълча в автобуса. Бяха минали през библиотеката и той беше успял да си изкрънка фотокопие на местния вестник от следващия ден след бомбардировката.
Имаше снимка на някакви хора, които изглеждаха много бодри и весели на фона на развалините на „Парадайс Стрийт“. Разбира се, снимката беше поизбледняла, но на нея се виждаха госпожа Денсити с нейния аквариум, дядото на Клати с парчето бомба и току зад него, нахилен до уши и с вдигнат палец, стърчеше самият Клати. Вярно, снимката изобщо не беше хубава, времето никак не й беше помогнало да стане по-хубава, а Клатето беше оплескан със сажди до ушите, но ако човек си знаеше, че това е той, веднага се познаваше, че си е Клатето и никой друг.
Всички забравят, освен мен — помисли си той. — Бас ловя, че дори и да им покажа вестника, те ще кажат: „Да де, вярно, че тоя намязва на наш Клати, е, и какво?“
Защото… те живеят тук. Винаги са живели тук. Един вид.
Когато пътуваш във времето, всичко става наистина, но е като примка на запис. Заобикаляш примката и продължаваш оттам нататък. И всичко, което се е променило, се превръща в история.
— Много се умълча — прекъсна мислите му Кърсти.
— Просто си мислех — отвърна Джони. — Мислех си дали ако покажа вестника на другите, ще рекат „Да бе, тоя тука мяза на дъртия Клати, е, и какво?“.
Кърсти се наведе към него.
— О, да — рече тя. Е? Наистина прилича на Клатето. Е, и какво?
Джони се загледа през прозореца.
— Исках да кажа — рече той, — този на снимката е Клати! Не си ли спомняш?
— Какво да си спомням?
— Ами… вчера…
Тя набърчи чело.
— Не ходихме ли на някакъв купон?
Сърцето на Джони се сви.
Всичко се нарежда, помисли си той. Точно това му е най-ужасното на пътуването във времето. Връщаш се на друго място. Връщаш се там, където, първо на първо, никога досега не си бил. А не у дома.
Защото ТУК никой от живеещите на „Парадайс Стрийт“ не беше загинал. Значи тук е мястото, където не съм искал да се връщам пак в четирийсет и първа. И не съм се върнал. Другите също. Когато снимката е била направена, ние сме били там, но сега пък сме тук и никога не сме ходили там. Значи те не си спомнят, защото няма какво да си спомнят. Тук вчера сме правили нещо друго. Мотали сме се. Купонясвали сме си.
Тук той си спомняше неща, които никога не са се случили.
— Твойта спирка идва — подсети го Кърсти. — Добре ли си?
— Не — отвърна Джони и слезе от автобуса.
Пердашеше як дъжд, но въпреки това той отиде да провери дали количката е там, където я беше оставил. Нямаше я. От друга страна, тя може и никога да не е била там.
Качи се в стаята си. Чуваше как дъждът барабани тежко по покрива. Беше хранил смътни надежди, че в този свят той ще е по-друг човек, но всичко си беше на мястото: същата тази спалня, същата тази кочина, същата тази совалка, увиснала на червения вълнен конец. И материалите за реферата, пръснати по цялото бюро.
Седна на леглото и се загледа в дъжда. Усещаше във въздуха сенките, които се рееха по кьошетата.
Беше загубил някъде вестника на госпожа Тахион. Ей това беше доказателство и половина. Но никой друг нямаше да повярва.
Спомняше си всичко — дъжда над пустошта, гръмотевичната буря, как цялото тяло го сърбеше, докато тичаха през времето — и всичко това не се беше случвало никога. Не съвсем. Нормалното, скучно ежедневие отново си бе потекло в руслото.
Джони заровичка из джобовете си. Само да можеше да намери нещо…
Пръстите му напипаха парче картон…
Гласовете с австралийски акцент, които се чуваха от долния етаж, предполагаха, че дядо му си е в къщи. Той се помъкна надолу към малкия хол.
— Дядо?
— Да? — обади се дядо му. Гледаше „Тайфата“.
— Нали се сещаш, през войната…
— Да?
— Нали ми каза, че преди да постъпиш в армията, си служил на нещо като наблюдателен пост за самолети…
— Медал ми дадоха — отвърна дядо му. Грабна дистанционното и изключи телевизора, а такова нещо просто не можеше да го бъде. — Ама аз не съм ли ти го показвал? Трябва да съм!
— Май не — отвърна Джони с възможно най-дипломатичния си тон. Преди дядо му вечно го скастряше да не го занимава с глупости.
Дядо му бръкна под стола. Там имаше стара плетена кутия за шивашки принадлежности, която навремето беше на баба му. Тази кутия много отдавна не беше виждала памук и игли. Беше пълна със стари изрезки от вестници, ключове, които не ставаха за никоя врата, марки по пени и половина от старите пари и всякакви други работи, които се търкалят по затънтените кьошета на къщите, в които от сума време живеят хора. Най-накрая, след дълго пъшкане, дядо му извади оттам малка дървена кутийка и му я подаде.
— Разправяха, че така и не са разбрали как съм го постигнал — рече той гордо. — Но господин Ходър и капитан Харис се застъпиха за мен. О, да. Трябва да е било възможно, тъй рекоха, инак как съм щял да го направя? Телефоните ги тресна гръм, моторът не щя да запали, колкото и да му вряска Ходър, тъй че се наложи аз да тичам чак до града. Та ми го дадоха тоя медал, щото те се застъпиха за мене.
Джони въртеше сребърния медал в ръцете си. Вътре в кутийката имаше и пожълтяло листче хартия, върху което нещо бе напечатано много лошо на машина, на която години наред не й бяха сменяли лентата.
— Храбрите действия… — прочете той — … осигурили безопасността на жителите на Блекбъри…
— След войната ме търсиха някакви от олимпийския комитет — обади се дядо му — Но аз им казах, че не ща.
— А как си го направил?
— Казаха, че сигурно нечий часовник не е бил верен — обясни дядо му. — Знам ли! Просто тичах като изоглавен и това е. Да си кажа правичката, сега вече малко ми се губи…
Той прибра медала обратно в кутийката. До него, прихванато с ластик, кротуваше тесте карти.
Джони го извади и махна ластика.
По картите бяха изрисувани самолети.
Джони бръкна в джоба си и извади петицата спатия. Не беше чак толкова опърпана като другите, но нямаше никакво съмнение, че е точно от това тесте. Той я плъзна под ластика и върна тестето в кутията.
Двамата с дядо му седнаха и известно време се гледаха един друг. Не се чуваше никакъв звук, освен тропането на дъжда и тиктакането на будилника върху камината.
Джони усети как времето се затяга около тях, плътно като кехлибар…
После дядо му примига, сграбчи дистанционното и го прицели в телевизора.
— Както и да е, оттогава изтече много вода — рече той и това беше.
На вратата се позвъни. Джони се спусна към хола. Звънецът отново иззвъня настоятелно. Джони отвори.
— О — рече той мрачно, — здравей. Кърсти…
Дъждът бе прилепил перчема й към челото.
— Тичах дотук от следващата спирка — съобщи тя.
— О… Защо?
Тя му подаде едно лукче от туршия.
— Намерих го в джоба си. И… си спомних. Ние наистина сме се върнали там.
— Не сме се върнали — обясни Джони. — По-скоро сме отишли на друго място. — Възторгът се надигаше в гърдите му като голям розов облак. — Влизай.
— Всичко си спомних. Даже и киселите краставици.
— Браво!
— Трябваше да ти го кажа.
— Точно така.
— Мислиш ли, че госпожа Тахион ще си намери котарака?
Джони кимна.
— Където и когато и да се намира той.
Сержантът и войникът се надигнаха от земята и тръгнаха към развалините на къщата, като се олюляваха.
— Горкичкото бабе! Горкичкото бабе! — завайка се сержантът.
— Според тебе имала ли е време да се измъкне?
— Горкичкото бабе!
— Тя като че беше близо до стената… — с надежда изпъшка войникът.
— Къщата хвръкна, бе! Ти как я виждаш тая работа?
Запромъкваха се през мокрите развалини на „Парадайс Стрийт“.
— Ох, божке, как ще си плащаме…
— Ти ли ми го казваш! Не трябваше да я оставяш така! Горкичкото бабе!
— Знаеш ли колко сън ни се събира за миналата седмица? Знаеш ли? А в Слейт загубихме ефрейтор Уилямс! Дремваме по пет минутки посред нощ и това е!
Пред тях бе зейнал кратер. Нещо бълбукаше в дъното.
— Тя роднини има ли!
— Не. Никого си няма. От сто години се мотае тука. Баща ми разправя, че я помни от времето, като бил момче — рече сержантът.
Той свали шлема си.
— Горкичкото бабе!
— Така си мислиш ти! Манджа, манджа, манджа, манджа…
Обърнаха се. Кльощава фигура по нощница, наметната със старо палто и нахлузила на главата си вълнена шапка, търчеше по пътя и сръчно лъкатушеше с телената количка между купчините отломки.
— … манджа, манджа…
Сержантът се втренчи във войника.
— Как е успяла?!
— Кажи ми да ти кажа!
— Манджа, манджа, Батман!
Малко по-нататък Виноват куцукаше по забутаните задни улички.
Беше си прекарал интересна сутрин в лов из развалините на „Парадайс Стрийт“, а следобеда го изкара страшно гот сред развалините на консервната фабрика, където имаше доста мишки, някои от които пържени. Хубав ден беше.
Край него Блекбъри отново потъваше в сън.
Все още всичко беше напоено с ужасния мирис на оцет.
По някакво чудо на оцеляването един голям буркан кисело цвекло бе прехвърчал над целия град и се бе приземил здрав, читав и незабелязан насред една цветна леха, а после бе отскочил и се метнал в канавката.
Виноват чакаше до него и се миеше.
След малко той вдигна поглед — иззад ъгъла се чу познатото скърцане, после спря. Една ръка с вълнена ръкавица без пръсти се протегна и награби буркана. Последва сложна серия от скърцащи звуци от отвинтваща се капачка, а после… ами, онзи звук, който се получава, когато някой нагъва туршия, та чак ушите му плющят.
— Уха! — обади се глас и се оригна. — Те с т’ва трябва да хранят войската! Бромид ли? Така си мислиш ти! Майтап ли рече? Че аз за малко трактор да довлача тука бе!
Госпожа Тахион се пресегна и нагласи слушалките под килнатата си шапка.
Почеса се по марлята. Пустата му пущина! Трябваше да намери някой да й я махне. Познаваше една прилична сестра от седемнайсета година.
После прерови джобовете си и измъкна петака, които сержантът й беше дал. Спомняше си как й го даде. Госпожа Тахион помнеше всичко и отдавна беше престанала да се чуди дали онова, което помнеше, вече се е случило или още не е. Приемай живота такъв, какъвто ти идва, това беше нейният девиз. А ако не идва — върви си го довлечи отнякъде.
Миналото и бъдещето бяха едно и също нещо, но човек можеше да си хапне добре за петаче — трябваше само да знае как.
Тя присви очи срещу сивкавата зора. Зората беше малко старичка и поопърпана, но датата се виждаше съвсем ясно. 1903, пишеше там.
— Чайче с кифличка ли рече? Тъй си мислиш ти, гусин Ченгенце!
И тя отскочи до 1903 година и похарчи петака за рибка с картофки. Че и ресто й върнаха даже.