Тери Пратчет
Джони и бомбата (8)

Глава 8
Панталоните на времето

В търговския център се забелязваха някои разлики. Една голяма разлика със сигурност се набиваше на очи. Ресторантът за хамбургери беше по-различен. Хартиените шапки бяха други и основните цветове бяха синьо и бяло, а не червено и жълто.

Възрастният мъж ги поведе навътре.

— Кой е тоя? — прошушна Кърсти.

— Ако ти кажа, ще си умреш от смях! Тук става въпрос за пътуване във времето! Все още се мъча да схвана правилата!

Сър Джон се отпусна тежко на един стол, махна им да седнат и те и направи второто най-неприлично нещо, което човек може да направи в ресторант за бързо хранене.

Щракна с пръсти на келнерката.

Целият персонал се бе вторачил нервно в него.

— Млада госпожице — рече сър Джон с леко хриплив глас, — донесете на компанията ми каквото си поиска. За мен — чаша вода. Благодаря.

— Да, сър Джон — отвърна келнерката и се спусна да изпълнява поръчката.

— Ама то не се прави така — обади се дрезгаво Бигмак. — Трябва да се редиш на опашка и въобще…

— Не, ТИ трябва да се редиш — отвърна сър Джон. — Аз не.

— Винаги ли са ви наричали сър Джон? — попита го Джони.

Старецът му намигна.

— Ама ти всъщност знаеш, нали? — рече той. — Сетил си се, значи. И си прав. Имената лесно се променят, особено по време на война. Та реших, че така ще е по-добре. Титлата ми я дадоха през шейсет и четвърта за значителни заслуги към правенето на големи пари.

Келнерката притича обратно с чашата вода, после измъкна бележник и ги погледна очаквателно с ослепителната, неуверена усмивка на човек, който очаква всеки миг да го уволнят.

— За мене… ами с всичко — поръча си Йонеса.

— И за мен — обади се Бигмак.

— Със сирене — поръча Джони.

— Вегетариански с люти чушки — поръча си Кърсти. — И освен това няма ли някой да ми каже най-сетне какво става?

Сър Джон й се усмихна, сякаш се опитваше лекичко да й отвлече вниманието. После кимна на келнерката.

— Един с всичко — рече той бавно и внимателно, сякаш цитираше нещо, което е чул много, много отдавна. — Ще ставам мюсюлманин — единен с всичко.

— БУДИСТ — поправи го Йонеса, без изобщо да се замисли. — Ти вечно бър…

И ченето му увисна.

— Така ли? — рече сър Джон.

— Ами, помотах се аз там, обаче вие не се върнахте — обясни Клатето. — А после…

— Ама ние се върнахме! Искам да кажа, ще се върнем!

— Ей тука вече става мъчно — заобяснява търпеливо Клатето. — Джони го е разбрал. Да речем, вие не се върнете? Да речем, че ви е било страх или пък сте разбрали, че не можете? Тази възможност съществува, а това означава, че бъдещето се раздвоява на две реалности. И в едната сте се върнали, в другата не сте. И сега сте се озовали в онова бъдеще, в което не сте се върнали. Живея тук от четирийсет и първа. Не се замисляйте много-много над това, че ще ви заболят мозъците. Както и да е… отначало живях при господин и госпожа Сийли — продължи той. — Запознах се с тях онзи, първия ден. Синът им служеше във флотата и всички ме мислеха за момче от евакуираните, малко нещо тъпичък, и то, нали разбирате, това ти, онова ти, а пък по време на голяма война хората си имат много по-сериозни грижи и никой няма да тръгне да разпитва за някакъв си дундьо. Много хубави хора бяха. Те ме… осиновиха един вид — предполагам, защото синът им загина от торпедо. Но след няколко години се изнесох.

— Защо? — попита Кърсти.

— Не исках да се срещам със собствените си родители и въобще… — Той като че още се задъхваше. — Историята сама по себе си е пълна с кръпки и няма защо да усложняваме положението, нали така? Пък и изобщо не ми беше трудно да си сменя името. Във военно време… ами, губят се архиви, хора загиват, всичко се обръща с краката нагоре. Човек може да се скатае и да цъфне после някъде другаде като съвсем друг човек. След войната служих в армията няколко години.

— ТИ ли бе? — хлъцна Бигмак.

— О, ами нямаше как, всички служеха. Викаха му всеобща военна повинност. Пратиха ме в Берлин. После се върнах и трябваше някак си да си изкарвам прехраната. Искате ли още по един млечен шейк? Лично аз на ваше място не бих поискал. Знам от какво ги правят.

 

 

— Можеше да изобретиш компютрите! — възкликна Бигмак.

— Ами? Така ли си мислиш? — старецът се разсмя. — Кой ще ти слуша някакво си хлапе, което и в университет даже не е учило? Освен това… ами, виж…

Той грабна една пластмасова вилица и почука по масата.

— Виждаш ли? Всеки ден изхвърляме милиони от тях. След петминутна употреба вече са в кошчето за боклук, нали така?

— Да, разбира се — обади се Кърсти.

Зад гърба на Клатето персоналът ги гледаше нервно, както монасите в някое тихо манастирче биха гледали свети Петър, току-що отбил се при тях да пийне един чай.

— Преди сто години тази вилица щеше да е цяло чудо. А сега ги хвърляме, без изобщо да се замислим. Та… как, казваш, се правят?

— Ами значи… вземаш петрол, и… Май че пишеше нещо в една книга, дето я четох…

— Точно така — облегна се назад Клатето. — Не знаеш. И аз не знам.

— Аз обаче изобщо нямаше да се занимавам с такива неща — обади се Кърсти. — Щях да пиша научна фантастика. Кацания на луната и тъй нататък.

— Ти сигурно щеше да се справиш — отвърна Клатето. На лицето му се изписа умора и той започна да потупва джобовете на сакото си, като че търсеше нещо. — Обаче, боя се, че аз никога не съм се оправял добре с думите. Та, отворих хамбургерница.

Джони се огледа и започна лекичко да се усмихва.

— Точно така — рече Клатето. — През петдесет и втора. Нали разбирате, знаех кое как трябва да бъде. Гъсти шейкове, двойни сандвичи-трепачи със сирене и яйце, картонени шапки за персонала, червен сос в онези мънички кръглички пластмасови шишенца, дето приличат на доматчета… О, да. Първата година имах три заведения, на следващата десет. Сега са хиляди. Другите просто не могат да ми насмогнат. Нали разбирате, знаех си предварително на кое ще клъвнат. Подаръци за рождените дни за децата, клоунът Патка Клатка…

— ПАТКА КЛАТКА?! — възкликна Кърсти.

— Извинявайте. Времената тогава бяха по-невинни — отвърна Клатето. — А после се захванах с… с разни други неща. Например меката тоалетна хартия. Честно, оная, дето я употребяваха през четирийсетте, човек можеше да си я ползва вместо керемиди! А като потръгна и това, започнах да се вслушвам в предложенията, които ми даваха хората. Хора с ярки идеи. Като например: „Според мен мога да направя магнетофонче, ама съвсем малко, та хората да си го носят с тях насам-натам. И аз им викам: Ами знаеш ли, току-виж клъвнали, ей ти малко пари и почвай“. Или пък „Знаете ли, според мен съм измислил начин телевизионните сигнали да се записват от машина и хората да могат да си гледат предаванията по-късно“, и аз му викам: „Невероятно! Какво ли ще измислят още тия хора, бе?! На ти пари — и защо да не си сформираме компания и да ги произвеждаме тия машини? Та като сме си на думата, що не видим дали не можем да записваме и филми на тия пущини?“

— Не е честно! — възмути се Кърсти. — Ти си ги мамил!

— Не разбирам защо — отвърна Клатето. — Хората направо изумяваха, че им се връзвам на акъла, защото всички други ги мислеха за луди. Натрупах пари, но пък и те също.

— Милионер ли си? — попита Бигмак.

— О, не. Милионер бях през петдесет и пета. Сега съм милиардер май. — И той пак щракна с пръсти.

Шофьорът в черно, който безшумно бе застанал зад тях, пристъпи напред.

— Милиардер съм, нали така, Хиксън?

— Да, сър Джон. Мултимилиардер.

— Така си и мислех. И май си имам някакъв остров, не знам къде си. Как му се викаше пък на него… Абе май Тасмания беше.

Клатето пак се потупа по джобовете и най-накрая измъкна сребърно калъфче. Отвори го, изтръска две бели хапченца и ги глътна. Намръщи се и отпи от водата.

— Не си и докоснал още сандвича — забеляза Джони.

— О, аз го поръчах само за да се сетите кой съм — отвърна Клатето. — Не ми дават да ги ям. Мили боже, на диета съм! Никакъв натрий, никакъв холестерол, малко белтъчини, никаква захар. — Той въздъхна. — Че то май чашата вода си е живо кулинарно предизвикателство на тоя фон.

Управителят на заведението най-после бе събрал кураж да се приближи до масата.

— Сър Джон! — започна той. — Такава чест е за нас…

— Да, да, благодаря, а сега ме остави на мира, моля те, говоря с приятелите си. — Клатето млъкна и се усмихна гадничко. — Бигмак, картофките бива ли ги? Хрускат ли? Ами млечният шейк, Йонес? Докарва ли го на гъстота?

Момчетата погледнаха управителя — изведнъж той бе заприличал на човек, който се моли на бога за всички онези, на които им се налага да работят. На ревера му беше бодната табелка с надпис „Казвам се КИЙТ“.

— Ъъ… бива ги — рече Бигмак.

— Гот е — кимна Йонеса.

КИЙТ им се ухили облекчено.

— Винаги са добри — рече Йонеса.

— Очаквам, че и занапред ще са добри — рече Бигмак.

КИЙТ закима припряно.

— Ние идваме тука почти всяка събота, общо взето — подсказа му Бигмак. — Ако искате, ще ги дегустираме редовно.

— Благодаря ти, Кийт, свободен си — рече Клатето и след като Кийт бързо-бързо изчезна, намигна на Бигмак.

— Абе знам, че така не бива — рече той, — но това май е единственото забавление, което ми е останало.

— Защо дойде тук? — попита тихо Джони.

— Нали знаеш, не можах да се сдържа да не направя една малка проверка — продължи Клатето, без да му обръща внимание. — Реших, че ще е… интересно… да се видя как пораствам. Без да се меся, естествено. — Той престана да се усмихва. — И открих, че изобщо не съм се родил. Никога не съм се раждал. Нито пък баща ми. Майка ми живееше в Лондон и беше женена за друг. Това са то парите. Можеш да си купиш една камара частни детективи.

— Глупости — намеси се Кърсти. — Нали си ЖИВ.

— О, да — рече Клатето. — Родил съм се. В друго време. В онзи крачол на времето, в който сме се родили всички ние.

А после съм се върнал назад във времето заедно с всички вас и… нещо се е прецакало. Не съм сигурен какво. Та ми се наложи после да се прибирам по дългия път. Пеш, така да се каже.

— Убедена съм, че в това няма никаква логика — заупорства Кърсти.

Клатето сви рамене.

— Според мен времето няма кой знае колко общо с логиката — рече той. — То се увива около хората. И сигурно е пълно с висящи краища. Кой е казал, че не може да е тъй? Понякога висящите краища са нещо много необходимо. Ако не беше така, яденето на спагети щеше да е едно крайно унизително преживяване. — Той се изкикоти. — С много учени съм говорил по въпроса. Тъпаци с тъпаци. Идиоти бе! Времето е вътре в ума ни. Всеки глупак може да го проумее…

— И си болен, нали? — прекъсна го Джони.

— Много ли си личи?

— Само гълташ хапчета, пък и дишането ти не е както трябва.

Клатето се усмихна пак. Но този път усмивката му никак не беше весела.

— Страдам от живот — съобщи той. — Обаче съм на път да се излекувам окончателно.

— Виж сега — обади се Кърсти с тон на човек, който въпреки всичко се опитва да бъде разумен. — Нямахме намерение да те зарязваме там. Щяхме да се върнем. ЩЕ се върнем.

— Ами добре — кимна Клатето.

— Ти нищо ли нямаш против? Защото, така де, ако се върнем, ти няма да съществуваш, нали така?

— Ще съществувам. Някъде — отвърна Клатето.

— Точно така — подкрепи го Джони. — Всичко, което се случва… после си остава такова, станало. Някъде. Съществуват много паралелни времена.

— Ти все едни такива ги измисляше — рече Клатето. — Спомням си те. Такова въображение имаш, че чак прелива извън главата ти. А сега… кое беше другото? О, да бе. Май трябва да ви дам това.

Шофьорът пристъпи напред.

— Ъъ… Сър Джон, нали знаете, че Съветът искаше да…

Във въздуха се мярна размазано петно. Бастунът със сребърната дръжка на Клатето се стовари с такава сила върху масата, че картофките на Бигмак се разхвърчаха във въздуха. Трясъкът отекна в ресторанта.

— По дяволите бе, човек, аз ти плащам, така че ще правиш каквото ти казвам! Съветът ще чака! ОЩЕ не съм умрял! Не съм стигнал дотук заради това, че съм слушал как сюрия адвокати ми се вайка! Сега си почивам! Разкарай се!

Клатето бръкна в сакото си и извади един плик. После го подаде на Джони.

— Не че ви заповядвам да се върнете — рече той. — Нямам такова право. Доста добре си поживях, и тъй, и инак погледнато…

— Обаче… — рече Джони. През стъклената врата забеляза, че отпред спират кола и четири мотоциклета.

— Моля? — рече Клати.

— Тъкмо щеше да кажеш „обаче“ — рече Джони. По стълбището насам тичаха мъже.

— А, да. Обаче… — Клатето се наведе напред и заговори бързо. — Ако се върнете, написал съм писмо до… е, нали се сещаш какво да правиш с него. Знам, че не бива да правя така, но как да не се възползва човек от подобна възможност?

Той се изправи, или поне се опита. Щом се опря на ръба на стола, Хиксън се втурна към него, но Клатето му махна да се дръпне.

— Никога не съм имал деца — рече той. — Така и не се ожених. Всъщност не знам защо. Просто не ми се виждаше редно.

Той се опря тежко на бастуна си и отново се обърна към тях.

— Искам пак да бъда млад — рече той. — Някъде.

— Щяхме да се върнем — рече Джони. — Честно.

— Добре. Но нали разбираш… не е само до връщането. Трябва не само да се върнете, а и да направите каквото трябва.

После той си тръгна — вървеше с тежка стъпка към мъжете с костюми, които веднага се лепнаха за гърба му.

Бигмак така се беше облещил, че от сандвича му се бе стекло ручейче от горчица, доматен сос, специална люта подправка и яркозелено кьопоолу, което бе изцапало ръката му, а той хич не го беше забелязал.

— Уха! — въздъхна Йонеса. — НИЕ дали ще станем такива някой ден?

— Какви, стари ли? Ами най-вероятно — рече Джони.

— Това направо не мога да го смеля… Нашият Клати — стар! — хлъцна Бигмак и засмука ръкава си.

— Трябва да отидем и да го вземем — рече Джони. — Не можем да го оставим да стане…

— Богат ли? — обади се Йонеса. — Щото за „стар“ не се сещам с какво можем да му помогнем…

— Ако го върнем, то тогава той — стария — няма да съществува тук — рече Кърсти.

— Не, той ще съществува в тукашното „тук“, а не в другото „тук“. Но според мен няма да съществува дълго, където и да било — рече Джони. — Хайде да вървим.

— Какво има в плика? — полюбопитства Кърсти, щом тръгнаха.

Джони се изненада. По би очаквал от нея да каже нещо от рода на „Дай да видим какво има вътре“ и да грабне плика от ръката му.

— За Клатето е — рече той.

— Написал си е писмо САМ? И какво казва в него?

— Откъде да знам! Аз не чета чужди писма!

Джони мушна писмото обратно в сакото си.

— Тия с аеробиката трябва вече да са свършили — рече той: — Хайде.

— Чакайте — спря ги Кърсти. — Щом ще се връщаме в четирийсет и първа, нека този път се подготвим както трябва, става ли?

— Ъхъ — подкрепи я Бигмак. — Да се въоръжим.

— Не. Имах предвид да се облечем подходящо.