Тери Пратчет
Джони и бомбата (6)

Глава 6
Доброто старо време

Виноват се беше излегнал върху торбите и мъркаше.

Бигмак наблюдаваше движението по пътя. Нямаше много коли. Две познати лелки се засякоха насред уличното платно и се разбъбриха, като от време на време ту едната, ту другата поглеждаше Бигмак.

Той скръсти ръце и прикри надписа ХЕВИ МЕТНАЛ.

После една кола спря точно пред него. Шофьорът излезе, попогледна го и тръгна надолу по улицата.

Бигмак се зазяпа в колата. Беше виждал такива само по телевизията, най-вече в ония сладникави филми, в които две жени, разполагащи с набор от най-различни шапки, постоянно се возят в някаква кола нагоре-надолу все по една и съща улица и се опитват да преметнат народа, че всичко това ужким става в други времена.

Ключовете си висяха на таблото.

Бигмак не беше престъпник. Той просто все се оказваше на местопрестъплението точно по времепрестъплението. Поради глупост. Поради ЧУЖДАТА глупост. Най-вече поради глупостта на онези, които си нямаха друга работа, та проектираха коли, които за някакви си десет секунди вдигаха 120 мили в час, а после ги продаваха на още по-глупави хора, интересуващи се само от тъпотии като това колко гълта колата и какъв цвят са й седалките. Какъв беше смисълът? Колите служеха за ДРУГО.

Ключовете си висяха на таблото.

Що се отнася до Бигмак, на практика той правеше услуга на подобни хора, като им показваше на какво всъщност са способни техните коли; а и това по никакъв начин не можеше да се нарече кражба, защото той винаги връщаше колите — е, при възможност, — и то в почти същата форма, в каквато ги беше взел. Човек би си помислил, че е редно собствениците на тези коли да се гордеят с това, че колата им може да профучи със 130 мили в час по околовръстното на Блекбъри, а не само да циврят.

Ключовете си висяха на таблото. На света съществуваха един милион места, където точно тези ключове биха могли да се намират точно в този момент, обаче те се намираха на таблото — това беше положението.

Стари коли като тая сигурно изобщо не можеха да развиват никаква скорост.

Ключовете си висяха на таблото. На таблото — упорито и примамливо.

Бигмак пристъпи неловко от крак на крак.

Знаеше добре, че на света съществуват хора, според които не е редно да се вземат така чужди коли, обаче, откъдето и да го погледнеш…

… ключовете си висяха на таблото и туй то.

 

 

Джони чу как Кърсти шумно пое въздух. Все едно излиташе „Конкорд“.

Усети как стаята се разшири и стените се втурнаха коя накъдето свари, а Йонеса остана сам-самичък по средата.

После Йонеса рече:

— Да бе, да, с тях съм. Здрасти-здрасти.

Бабичката явно се изненада.

— Божкеее, ама как добре говориш английски само! — възкликна тя.

— Дядо ми ме научи — рече Йонеса с остър като нож глас. — Той е ял само начетени мисионери.

Понякога умът на Джони щракаше много бързо. Е, обикновено щракаше толкова бавно, че го хващаше срам, но сегиз-тогиз превключваше на скорост.

— Това момче е принц — обади се той.

— Принц Сега — представи се Йонеса.

— Идва чак от Нинтендо — обясни Джони.

— И влезе тук да си купи вестник — додаде Кърсти, на която в някои отношения й липсваше въображение.

Джони бръкна в джоба си и се огледа неуверено.

— Само дето нямаме пари — извини се той.

— Не бе, имаме, имаме поне две ли… — понечи да възрази Кърсти.

— Нямаме ИСТИНСКИ пари — прекъсна я Джони. — Истински значи лири, шилинги и пенсове от едновремешните, а не нашенски лири-мири и пикливи пенита…

— Пикливи пенита? — учуди се бабичката, после ги огледа един по един, все едно се надяваше, че ако внимава достатъчно в картинката, ще проумее какво става.

Джони изпружи врат. На тезгяха имаше останали няколко ежедневника, макар че вече беше следобед. Единият беше „Таймс“. Различаваше и датата.

21 май 1943 г.

— О, вземете си вестник, милички — предложи любезно бабето. — Днес надали ще успея да продам повече вестници.

— Благодаря много — отвърна Джони, награби един вестник и заблъска другите двама към вратата.

— Самбо! — тросна се Йонеса, веднага щом излязоха.

— Какво? — сепна се Кърсти. — О, това ли… Не обръщай внимание. Дай ми вестника.

— Дядо ми се е заселил тук през петдесет и втора — продължаваше Йонеса със същия гъгнив, глух глас. — Разправял ми е, че хлапетиите си мислели, че ако се измие, ще му падне чернилката.

— Добре, виждам, че ти е кофти, но тогава просто нещата са стояли така. Сега вече е съвсем различно — взе да го успокоява Кърсти, както прелистваше страниците.

— Това, дето му викаш „тогава“, още не е дошло — отвърна Йонеса. — Не съм малоумен. Чел съм разни стари книги. В момента се намираме във времето, когато са имали чернокожите за плашила. Да издухаме саждите и ура за империята. Тая ме нарече Самбо!

— Виж сега — продължи Кърсти, без да откъсва очи от вестника. — Това тук ти е едно време. Тя, без да ще, нали разбираш, не че е искала да се гаври с тебе. Просто така са я учили от малка. Абе, вашата раса не може да очаква да пренапишем историята.

На Джони му се стори, че внезапно се е набутал във фризер. Заради „Абе, вашата раса“ беше, много ясно. „Самбо“ си беше обида, не ще и дума, но „Абе, вашата раса“ беше още по-зле, защото дори не беше лична обида.

Никога не беше виждал Йонеса по-ядосан. Пламнал от гняв. Как едно интелигентно същество като Кърсти можеше да проявява такава тъпота? Сега онова, което тя трябваше да направи, беше да каже нещо разумно.

— Е, много се радвам, че си с нас. — Гласът на Йонеса буквално преливаше от сарказъм. — Иначе кой щеше да ми го обясни всичкото това?

— Добре де, стига си се връзвал — подметна тя, без изобщо да вдига поглед от вестника. — Голяма работа.

Направо да се шашнеш, помисли си Джони. Кърсти притежаваше нещо като талант да пали клечки насред фабрика за фойерверки.

Йонеса си пое дълбоко дъх.

Джони го потупа по ръката.

— Тя, без да ще… нали разбираш, не че е искала се гаври с тебе — рече той. — Просто така са я учили от малка.

Йонеса се оклюма и кимна студено.

— Нали разбрахте, във военно време сме — обади се Кърсти. — Ето докъде се докарахме. Втората световна война. По това време тя е била много популярна. Джони кимна.

Двайсет и първи май 1941 година.

Вече съвсем малко хора ги беше грижа за това, което се е случило, ако изобщо знаеха нещо. Само той и библиотекарката в читалището, която му помогна да намери материали за реферата си, и още неколцина старци. В крайна сметка, това си беше древна история. От едно време. И не щеш ли — ето ти го него тук.

И „Парадайс Стрийт“ също бе тук.

Но нощес вече нямаше да я има.

— Добре ли си? — смушка го Йонеса.

Не знаеше за тази улица, докато не се натъкна на онзи стар вестник в библиотеката. И сякаш… нямаше никакво значение, че всичко онова се е случило. Да, беше се случило, но някак си не се връзваше с войната. А и на много места се бяха случили много по-страшни неща. Деветнайсет души едва ли имаха особено значение.

Но той си беше представил как това се случва в НЕГОВИЯ град. Да си го представи му се удаде ужасно лесно.

Старците се прибираха у дома от нивите си. Магазините затваряха. Е, прозорците нямаше да светнат заради затъмнението, но лека-полека градът щеше да заспи.

И само няколко часа по-късно онова щеше да се случи.

Точно тази вечер.

 

 

Докато вървеше, Клатето пуфтеше. И страхотно се клатеше и тресеше. Не бил виновен той, че е дебел — все така разправяше. От генетиката било. Явно неговата генетика му идваше възмножко.

Опитваше се да тича, но повечето от енергията му се хабеше в кандилкането и тресенето.

Опитваше се и да мисли, но не му се удаваше да си избистри мозъка.

Не се бяха пренесли назад във времето! Ония само се опитваха да го преметнат! Вечно гледаха да го преметнат! Ще се прибере, ще поседне и всичко ще се оправи…

Е, тук той си БЕШЕ у дома.

В известен смисъл.

Обаче всичко беше… някак си по-дребно. Дърветата по улиците не бяха високи колкото трябва, колите също не изглеждаха както трябва. Къщите изглеждаха… по-нови. А това тук беше „Грегъри Роуд“. Беше минавал по този път един милион пъти. Като стигнеш по средата, и завиваш по…

По…

Някакъв човек си подкастряше плета. Беше с колосана яка и вратовръзка, а отгоре — с пуловер на зигзагообразни шарки. Освен това пушеше лула. Щом забеляза Клатето, престана да кълца и извади лулата от устата си.

— С какво мога да ти помогна, синко? — попита той.

— Аз… ъъ… такова… търся улица „Сийли Кресънт“ — обясни Клатето.

Човекът се усмихна.

— Е, аз съм съветник Едуард Сийли — представи се той, — но за такава улица не съм чувал. — Той подвикна през рамо на една жена, която плевеше цветна леха. — Ти да си чувала за улица „Сийли Кресънт“, Милдред?

— На ъгъла расте голям кестен… — заобяснява Клатето.

— Ние имаме кестен. — Господин Сийли посочи нещо като пръчка с две листенца на нея. После се усмихна. — Сега не е кой знае какъв, но ти само ела да го видиш след петдесет години, а?

Клатето се втренчи във фиданката, после и в човека.

Градината им беше голяма, а зад нея се простираше поле. Порази го фактът, че градината е широка тъкмо колкото да мине улица, ако… някой ден… някой решеше да прекара тук улица…

— Ще дойда — обеща Клатето.

— Добре ли сте, млади човече? — обади се госпожа Сийли.

Клатето усети, че паниката му минава. Запасите му от паника се бяха изтощили. Все едно сънуваше. ПОСЛЕ всичко ти се струва много тъпо, но докато сънуваш, просто се оправяш някак си и това е.

Също както когато излита ракета. Отначало — много шум и притеснения, а после заставаш на орбита, плаваш си свободно в пространството и гледаш всичко там долу под тебе, и то сякаш не е истинско.

Усещането беше невероятно. Клатето бе прекарал голяма част от живота си в смътен страх от едно и друго. Вечно имаше нещо, което е трябвало да направи и което не е трябвало да прави. Но тук всичко това като че нямаше никакво значение. Той дори още не беше се родил — поне в известен смисъл — така че не можеше да бъде виновен за абсолютно нищо.

— Добре съм — отвърна той. — Благодаря ви, че ме попитахте. Аз… ами, аз ще се връщам към града.

Усещаше как двамата го сподиряха с поглед, докато вървеше обратно по улицата.

Това БЕШЕ неговият роден град. Подсказваха му го много и всякакви неща. Но имаше и какви ли не други неща, които бяха… странни. Имаше повече дървета, по-малко къщи, повече фабрични комини и по-малко коли. И всичко беше много по-безцветно. Не изглеждаше особено забавно. Беше кажи-речи стопроцентово сигурен, че никой тук си няма никаква представа какво е това пица…

— Ей, гус’ине — обади се дрезгав глас.

Клатето погледна надолу.

Отстрани на бордюра бе приседнало някакво хлапе.

Момче беше, почти със сигурност го установи. Но късите му панталони стигаха кажи-речи до глезените, на носа му се мъдреха очила, като едното им стъкло беше затулено с амбалажна хартия, подстригвали го бяха явно със сенокосачката, а носът му течеше. Ушите му пък стърчаха.

Никой досега не беше наричал Клатето „господин“ освен учителите, когато искаха да се заяждат с него и му викаха „господинчо“.

— Да? — рече той.

— Накъде е Лондон? — попита момчето. До него имаше картонен куфар, превързан с канап.

Клатето се замисли.

— Ей нататък — посочи той. — Абе що така няма никакви пътепоказатели?

— Наш Рон рече, че са ги махнали, та Фриц да не се сети кое къде е — обясни момчето. Беше подредило в редичка няколко дребни камъка на бордюра до себе си. Чат-пат вземаше по камък и целеше с голяма точност тенекията на отсрещния бордюр.

— Кой е тоя Фриц?

Иззад очилата, окото се втренчи в него с дълбоко подозрение.

— Фрицове наричат ГЕРМАНЦИТЕ — обясни момчето.

— Само че на мене ми се ще да дойдат тука и да поразпердушинят малко госпожа Денсити.

— Защо? Да не би да сме във война с германците? — попита Клатето.

— Ти да не си американец? Татко вика, че американците би трябвало също да се бият, ама те чакали да разберат на чия страна е победата.

— Ъъ… — Клатето реши, че май ще е най-добре за известно време да стане американец. — Да бе, да.

— Уха! Я кажи нещо на американски!

— Ъъ… ей ся. Републиканец. Майкрософт. Човекът Паяк. Окей?

Тази демонстрация на презокеански произход като че задоволи дребосъка. То пак замери тенекето с камък.

— Мама ме накара да дойда да живея при госпожа Денсити, а пък там кльопачката е пълен бълвоч! — рече момчето.

— Ти знаеш ли, тя ме кара да пия МЛЯКО! В къщи като си пиех нормално мляко, как да е, ама тука, знаеш ли, млякото го изкарват от на кравата ЦИЦИТЕ! С очите си го видях! Водиха ни в една ферма, където нагазваш в тор до шия. А знаеш ли яйцата пък откъде излизат? Буаааа! Госпожата ни кара да си лягаме в седем, пълен ужас! Пък и ми е мъчно за мама, затова съм тръгнал към къщи! До гуша ми дойде да бъда вакуиран!

— Ами то си боли — отвърна Клатето. — И мене са ме вакуирали, против тетанус.

Наш Рон разправя, че било голяма веселба, като завие сирената и хукнеш да се криеш в метрото — продължаваше момчето. — Наш Рон разправя, че в училището е паднала бомба и нямало никакви часове.

На Клатето му се стори, че е все едно какво ще отвърне. Всъщност момчето си говореше само. Поредният камък събори тенекето.

— Опа — рече момчето. — Много ми се ще да падне бомба връз ТУКАШНОТО училище. Само се заяждат с нас, щото сме от Лондон и знаеш ли к’во, онова диване Атенбъри ми открадна шрапнела! Наш Рон ми го даде. Голяма работа е наш Рон, вечно ми намира всякакви ценни работи. Пък вие тука си нямате шрапнели, нъц, нъц!

— Какво е това шрапнел? — поинтересува се Клатето.

— Абе ти наред ли си? Парчета от бомба! Наш Рон ми рече, че Алф Харви си бил направил цяла колекция и имал парче от „Хайнкел“! Наш Рон вика, че Алф Харви си бил намерил истински нацистки пръстен с истински нацистки пръст вътре! — Момчето се загледа замечтано, сякаш несправедливо го бяха лишили от неописуеми съкровища. — Хм! Наш Рон вика, че другите хлапета от улицата вече са се върнали, и тъй като се смятам за достатъчно голям, съм тръгнал да си ходя и аз.

Клатето никога не беше залягал особено над историята. Що се отнася до неговото мнение по въпроса, историята беше нещо, което се случва на другите.

Той смътно си спомняше някакво телевизионно предаване, в което показаха филм, сниман по времето, когато хората са били толкова бедни, че можели да си позволят да бъдат само черно-бели.

Дечица с етикети, окачени на вратовете, които чакаха по разни гари. И всичките възрастни до един с шапки…

Евакуация — това беше. Изпращали са ги от големите градове, за да не ги бомбардират — такъв беше смисълът на думата.

— Коя година сме? — попита той.

Момчето го погледна изкосо.

— Ма ти си шпионин! — възкликна то и се изправи. — Нищичко за нищичко не знаеш! Не си американец, щото съм виждал американци на снимка. Щом си американец, къде ти е пищовът?

— Я не се прави на тъп, не всички американци носят пищови — скастри го Клатето. — Много от тях нямат оръжие. Е… поне има и такива, дето нямат.

— Наш Рон вика, че във вестника пишело нещо за германски парашутисти, дето скачали, маскирани като монахини. — Момчето заотстъпва назад. — На мене ми се струва, че ти може да си и парашутист, ако има такива огромни парашути.

— Добре де, англичанин съм — призна си Клатето.

— О, тъй ли? А как се казва министър-председателят?

Клатето се поколеба.

— Това май не сме го учили още — оправда се той.

— За да знаеш кой е Уинстън Чърчил, няма нужда да си го учил в училище! — презрително отсече момчето.

— Хайде стига си ме изпитвал! — възропта Клатето. — Едно знам със сигурност — никога не сме имали чернокож министър-председател!

— Ама ти НИЩО не знаеш! — озъби му се момчето и грабна очукания си куфар. — И си дебееел!

— Не съм длъжен да вися тук и да те слушам — рече Клатето и тръгна надолу по улицата.

— Шпионин, шпионин, шпионин! — подвикна подире му момчето.

— О, я млъквай!

— И глей как се тресеш като пача! Виждал съм го оня, Гьоринг, на кинопреглед! Същият си като него! И дрехите ти глей к’ви са смешни! Шпионин, шпионин, шпионин!

Клатето въздъхна. Свикнал беше с подобни неща, но напоследък не чак толкова, защото навремето беше само дебел, а пък сега беше висок и дебел.

— Ти пък си тъп — рече му той. — Аз поне мога да отслабна.

Хапливият му сарказъм обаче не помогна.

— Шпионин, шпионин, шпионин! Мръсен, гаден фашист!

Клатето се опита да ускори ход.

— Ще кажа на госпожа Денсити и тя ще се обади на наш Рон и той ще дойде и ще те арестува! — кресна момчето, като подтичваше подире му.

Клатето се мъчеше да ускори ход.

— Той наш Рон има пищов!

Един колоездач бавно премина покрай тях.

— Тоя е шпионин! — посочи момчето с пръст Клатето. — Аз го арестувам и ще го водя на наш Рон!

Мъжът само се усмихна на Клатето и натисна педалите.

— Наш Рон разправя, че вие, шпионите, изпращате съобщения на фашистките подводници по морзовата азбука. С фенерчета! — подвикна момчето.

— Морето е на цели двайсет мили оттук — отвърна Клатето, който вече кажи-речи тичаше.

— Можеш да застанеш нависоко и да святкаш! Предател, предател, предател. Шпионин, шпионин, шпионин.

 

 

Абсолютна тъпотия, мислеше си Бигмак, докато съзерцаваше двете струи пара пред себе си.

Кой идиот беше измислил тая кола без серво усилване на волана и без синхронизирани предавки, със спирачки, задействащи се с жило? Та той всъщност направи услуга на света, като разкара тая кола от пътя! Подкара я по тротоара, прегази цветята в градинката и се блъсна в голямата каменна чешма.

Всъщност стълбовете пара си бяха много красиви. В тях проблясваха мънички дъги.

— Ей — обади се глас, докато някой отваряше вратата на колата, — какво става тук?

— Май си фраснах главата — обясни Бигмак.

Една голяма лапа обхвана китката му и го издърпа от колата. Бигмак погледна двете кръгли лица, на чиито чела направо си беше изписано „полицай“. Имаше място да се изпише и още какво ли не. Доста широчки лица бяха.

— Това е колата на доктор Робъртс — рекоха в един глас двамата. — А ти, момчето ми, си го загазил яко. Как се казваш?

— Саймън Ригли — смънка Бигмак. — Госпожица Партридж ме знае…

— Така ли? А тя пък коя е?

Бигмак примига срещу двете лица, които, чудно как, се сляха в едно.

Госпожица Партридж всъщност му харесваше. А иначе беше гаднярка. Двамата социални работници, които по-рано се занимаваха с Бигмак, бяха решили, че за всичко е виновна лошата компания, докато госпожица Партридж му беше дала съвсем ясно да разбере, че ако зависеше от нея, е щяла да го удуши още в люлката. Такъв човек можеш да го УВАЖАВАШ. Подобни хора не те карат да се чувстваш като някакъв безполезен смотаняк.

Нещо се размърда в паметта му.

— Сега кога сме? — попита той и се потърка по главата.

— Можеш да започнеш с това да ми обясниш къде живееш… — наведе се към него полицаят. Нещо в Бигмак го притесняваше. — Какво искаш да ми кажеш с това кога сме сега?

— Коя година сме?

Полицаят беше категоричен относно това как да се действа с крадците на коли, но крадците на коли обикновено знаеха коя е сегашната година.

— Четирийсет и първа — отвърна той и се изправи. После присви очи. — Кой е капитанът на английския национален отбор по крикет?

Бигмак примига.

— К’во? Отде да знам!

— Кой спечели състезанието по гребане миналата година? Оксфорд или Кеймбридж?

— Какво грабене?

Полицаят пак го изгледа.

— А това на колана ти какво е?

Бигмак отново примига и погледна надолу.

— Не съм го свил! — оправда се той. — Та това е най-прост транзистор.

— А тая жица, дето ти влиза в ухото?

— Я не се прави на тъп. Слушалка на уокмен, нищо повече.

Ръката на полицая се стовари върху рамото му с онова „туп“, което означаваше, че няма да го остави на мира така лесно.

— Идваш с мене, Фриц — рече той. — Аз да не съм вчерашен!

Мозъкът на Бигмак най-после се поизбистри. Той огледа униформата, после насъбралата се тълпа отзад и започна да осъзнава, че е сам-самичък и далеч-далеч от къщи.

— И аз не съм вчерашен — рече той. — Това ще ви помогне ли с нещо?

 

 

Джони, Кърсти и Йонеса бяха седнали в една градинка. Доколкото Джони можеше да прецени, тя се намираше там, където един ден щеше да мине околовръстното и „островчето“. Сега там имаше пейка и известно количество здравец.

— Довечера ще взривят „Парадайс Стрийт“ — съобщи Джони.

— Това къде е? — попита Йонеса.

— Тука. Там, където е Спортният център… Искам да кажа, където ще бъде — поправи се той.

— Никога не съм чувал за такава улица.

— Аз нали ти казах! Бомбардирали са я. И знаете ли кое е смешното?

— Какво смешно може да има изобщо? — обади се Кърсти.

— Станало е по погрешка! Германците са искали да бомбардират големите складове в Слейт! Обаче нещо се объркали и времето се развалило, и те като забелязали релсите тук, си изсипали всичките бомби и си заминали. Тази нощ всички хора си спели кротко, защото сирените не се включили навреме!

— Добре де, добре, знам, и преди си ми разказвал, и за Адолф и Сталин също. Всичко това е много тъжно, но няма защо да се впрягаш — рече Кърсти. — Това е история. В историята стават такива работи.

— Ти не ме ли слушаш какво ти говоря? Това ОЩЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО! Ще се случи ДОВЕЧЕРА!

Те се втренчиха в здравеца.

— Защо не се връщаме вече? — обади се Кърсти. — От ЦЯЛА ВЕЧНОСТ висим тук!

— Откъде да знам? — отвърна Джони. — Може би колкото по-назад си се върнал във времето, толкова по-дълго се задържаш там, където си попаднал.

— А ние съвсем случайно попаднахме точно във време, за което ти знаеш толкова много — обади се Йонеса. — Вижда ми се малко странно.

Тъкмо това притесняваше и Джони. Всичко МУ СЕ СТРУВАШЕ истинско, но може би той просто беше превъртял и повлякъл всички подир себе си.

— На мен съвсем определено не ми се стои тук — рече Йонеса. — Да бъда малкият черен Самбо… е, не съм си представял така живота.

Джони се изправи и сграбчи дръжките на количката.

— Отивам да видя „Парадайс Стрийт“ — заяви той.

— Ама че кофти идея — обади се Кърсти. — Казах ти, каквото и да направиш, това се отразява на бъдещето.

— Само ще хвърля едно око.

— Сериозно? Да ти кажа, много ми е трудно да го повярвам.

— Тя е права — опита се да я подкрепи Йонеса. — С Времето шега не бива. Четох една книга, където някакъв се върна назад във времето и стъпка един… един динозавър и цялото бъдеще се промени.

— Динозавър ли? — учуди се Кърсти.

— Май че динозавър беше. Може би е имало и съвсем мънички динозавърченца.

— Ъхъ. Или пък онзи е бил доста мощен — предположи Кърсти.

Количката заподскача по тротоара, изтрополи през шосето и задрънка по отсрещния тротоар.

— Какво смяташ да правиш? — попита Кърсти. — Да чукаш по хорските врати и да викаш „Извинете, ама довечера едни бомбардировачи ще бомбардират тая улица“, така ли?

— Че защо не?

— Защото ще те приберат на топло, затова — обясни му Йонеса.

— Точно така — подкрепи го Кърсти. — Ще стане същото като с онзи, дето стъпкал Йонесовия динозавър.

— Абе като се замислих, то май че беше някакво насекомо — поправи се Йонеса. Както и да е, нищо не можеш да направиш. Станало е вече — иначе откъде ще го знаеш? С историята шега не бива.

Количката спря толкова внезапно, че те и двамата се нахакаха в гърба на Джони.

— Всички така приказват — възкликна той. — ТЪПО е! Ако забележите, че някой ще го сгази кола, ще си стоите и ще гледате, защото е писано да стане, така ли? Всичко, което правим, променя бъдещето — през цялото време. Така че трябва да правим КАКВОТО ТРЯБВА.

— Не крещи, хората ни гледат — скастри го Кърсти.

Количката отскочи от бордюра и се заклатушка по чакълената настилка. Вече бяха отминали центъра на града.

И ето че стигнаха до „Парадайс Стрийт“.

Не беше много дълга улица. От двете и страни имаше само по десетина къщи с тераси, прозорците на някои бяха заковани с дъски. Краят й опираше в дървената порта на фабрика. Навремето портата била боядисана в зелено, но годините и климатът бяха я пребоядисали в мъхесто сивкаво.

Някой бе изрисувал с тебешир футболна врата и една сюрия хлапета гонеха наоколо топката.

Джони ги гледаше как се боричкат и се фаулират така, че настървението им би възрадвало сърцето на всеки треньор.

Някъде по средата на улицата един младеж поправяше мотоциклет. Топката изскочи изпод едно гъсто меле, тресна по кормилото и за малко да събори мотора.

— Ей, калпазани! — скара им се младежът и им подхвърли топката.

— Ти никога не си споменавал какво е станало с децата — обади се Кърсти толкова тихичко, че Джони едва я чу.

Той сви рамене.

— И ВСИЧКО ли ще бъде разрушено? — попита Йонеса.

Джони кимна.

— В местния вестник не даваха кой знае какви подробности — обясни той. — Нарочно са го правели, в случай че врагът го прочете. Всичко е било свързано с едно нещо, на което са му викали военновременни изпитания. Нали разбирате… да не позволяваш на врага да разбере, че те боли. Имаше снимка на една жена, вдигнала палец, сякаш казваше „Блекбъри ще издържи, Хитлер!“, но в първите няколко години за бомбардировката не се е пишело нищо.

— Искаш да кажеш, че властите са я потулили? — попита Кърсти.

— Звучи логично — обади се мрачно Йонеса. — Искам да кажа, няма да обявиш на врага „Ей, не ударихте точно в целта, я се пробвайте пак!“.

Топката тресна по портата на фабриката и тя издрънча. Изглежда, нямаше отделни отбори. Топката просто се риташе напосоки от този, който свари.

— Не виждам какво бихме могли да НАПРАВИМ — рече Кърсти. Гласът й сега звучеше напрегнато.

— Какво?! Че нали преди малко ми разправяше, че НЕ БИВАЛО да се меся по никой начин! — възкликна Джони.

— Но когато видиш хора, вече е друго, нали?

— Така е.

— Предполагам, че ако просто кажем на някой, това с нищо няма да помогне.

— Сигурно ще викнат „Ти пък откъде знаеш?“ и после ще те разстрелят като шпионин — предположи Йонеса. — Тук шпионите са ги разстрелвали.