Тери Пратчет
Джони и бомбата (11)

Глава 11
С картофки ли го искаш?

Клатето и Бигмак се спотайваха зад църквата.

— Много време вече ги няма — рече Бигмак.

— Дотам има доста път — обади се Клатето.

— Ха на бас, че е станал някой гаф. Застреляли са ги или нещо такова.

— Хм! Пък аз си мислех, че обичаш пушки!

— Пушките са си пушки, нищо нямам против тях. Куршумите — тях не ги обичам — обясни Бигмак. — И освен това не ща да запецна тука заедно с тебе.

— Количката на времето е при нас — рече Клатето. — Но знаеш ли как се борави с нея? Според мене май трябва малко да си изперкал като Джони, за да можеш да боравиш с нея. Не ща да свърша в бой с римляни или нещо от сорта.

— Няма да свършиш — рече Бигмак.

И щом се усети как се е изтървал, се вцепени. Клатето зацепи.

— Какво искаш да ми кажеш с това „да запецна тука заедно с тебе“? Какво ще стане, ако не се прибера? Вие всичките нали се върнахте в 1996-а? И мене ме е нямало там, така ли?

— Ох, хич не ти и трябва да го знаеш…

— О, така ли?

 

 

— Влизате вътре и нахалствате най-безобразно… — подхвана сержантът.

— Млък! — сряза го капитан Харис и се изправи. — Защо сирената ви не работи?

— Проверяваме я всеки вторник и петък най-редовно — обясни сержантът.

— В тавана има дупка — отбеляза Йонеса.

Том стоеше, вперил поглед в лоста. Сигурен беше, че каквото се изискваше от него, той го е направил. Не знаеше как точно е станало, но го беше постигнал. А онова, което трябваше да последва, нещо не се получаваше.

— Не съм виновен аз — промърмори той.

— Вашият човек стреля с пушка — обясни сержантът. — Така и не разбрахме къде се е дянал куршумът.

— Сега обаче знаем — мрачно рече капитанът. — Уцелил е някоя жица.

— Трябва да има и друг начин! — обади се Джони. — НЕ ТРЯБВА да свършва така! Не и след всичко това! Погледнете!

Той измъкна от джоба си смачкан лист и им го подаде.

— Какво е това? — попита капитанът.

— Утрешният вестник — обясни Джони. — В случай, че сирената не се задейства.

Капитанът се облещи срещу листа.

— Будалкаме се, а? — обади се нервно полицейският сержант.

Капитанът премести погледа си към китката на Джони. После я сграбчи.

— Откъде го имаш този часовник?! — рече той троснато.

— И преди съм виждал такъв! Откъде се появи тук, момче?

— Оттука съм — отвърна Джони. — Един вид. Обаче не съм… не съм от сега.

Последва тишина. После капитанът кимна на сержанта.

— Звънни в местния вестник, ако обичаш — нареди той.

— Той излиза сутрин, нали? Значи все някой трябва да има в редакцията.

— Нали не предлагаш сериозно да…

— Моля те!

Секундите тиктакаха. Полицаят се беше прегърбил над големия черен телефон. Той измърмори в слушалката няколко думи.

— Намерих господин Стикърс, шефа на словослагателите — обясни той. — Рече, че тъкмо оформяли първа страница, та какво точно сме искали?

Капитанът погледна вестника и го подуши.

— Риба, а? Карай… Има ли в левия долен ъгъл на страницата реклама на какао „Джонсън“? Не ме гледай така. Питай го.

Сержантът замънка.

— Каза, че имало, но…

Капитанът обърна страницата.

— Има ли на втора страница статия от една колона със заглавие „Глоби за пътнотранспортни нарушения“? И реклама за крем за бръснене „Плантс“?

Сержантът го изгледа на кръв, но попита далечния Стикърс.

— Казва, че да — предаде той. — Казва, че…

— Благодаря. Кажи му да бъде готов в случай, че… Не, хайде да не прибързваме… Просто му благодари.

После се обърна към тях и попита:

— Колко време имаме?

— Три минути — обади се Джони.

— Можем ли да се качим на покрива, сержант?

— Де да знам, ма то…

— Има ли друга сирена в града?

— Има една трошка, дето едно време я използвахме, ама…

— Къде е?

— Под пейката в шкафа за загубени вещи, ама…

Изскърца кожа и изведнъж в ръката на капитана се озова пистолет.

— После ще се разправяме — рече той. — Докладвай по мой адрес на когото си искаш. Но точно сега или ми дай ключовете, или отключи тоя проклет шкаф, щото иначе аз ще стрелям в ключалката. А пък открай време искам да пробвам как е, имай ми вяра.

— Вие нали не ВЯРВАТЕ на тези деца?!

— Сержант!

Сержантът изведнъж се паникьоса и взе да бърка из джобовете си. После припна към шкафа.

— Значи ни ВЯРВАТЕ? — учуди се Кърсти.

— Не съм много сигурен — отвърна капитанът, докато сержантът измъкваше от шкафа нещо голямо и тежко. — Благодаря, сержант. Давайте да я измъкнем навън. Не. Изобщо не съм сигурен, госпожичке. Но на онзи часовник може би вярвам. И освен това… ако греша, то после просто ще изглеждам като глупак, и да ви кажа, сержантът хич няма да се церемони с вас. Но ако съм прав, това тук няма да се случи. — Той размаха вестника.

 

 

Бигмак лежеше проснат на земята, а Клатето го беше затиснал отгоре. Клатето можеше и да не умее да се бие, но пък умееше да тежи.

— Махни се от мене! — изпъшка Бигмак и заразмахва крайници. Да прилагаш гадни удари от уличния бой върху Клатето беше все едно да бъхтиш възглавница.

— През деветдесет и шеста съм все още жив, нали? — рече Клатето. — Защото все пак съм се родил, така ли? Значи, дори и да не се върна назад във времето, през деветдесет и шеста пак ще съм жив, нали така? Бас ловя, че знаете нещо за мен!

— Не, не, не, хич даже не сме се виждали!

— Значи съм жив, а? И ЗНАЕТЕ нещо, така ли?

— Махни се бе, не мога да дишам!

— Хайде де, кажи!

— Ти не трябва да знаеш какво ще стане!

— Кой ти го каза?

Зад него се разнесе кански вой. Клатето се извърна, Бигмак погледна нагоре.

Котаракът Виноват се беше изтегнал мързеливо върху количката. Прозя се, скочи от торбите, тръгна уверено покрай покритата с мъх стена с потайната си диагонална стъпка и изчезна зад ъгъла.

— Къде ли отиде? — попита Клатето.

— Отде да го знам? Махни се от мене!

Момчетата последваха котарака. Май тяхното присъствие изобщо не го притесняваше, Виноват спря пред църковната врата и легна, протегнат напред предни лапи.

— За пръв път го виждам да слиза от количката — рече Бигмак.

И тогава се заслушаха. Нищо.

Едва доловимите градски шумове продължаваха да се чуват. Някъде задрънка кръчмарско пиано. Отвори се врата и се разнесе смях. Една кола премина много бавно в далечината. Но изведнъж звуците сякаш започнаха да идват МНОГО ОТДАЛЕЧ, сякаш от тях ги делеше дебела невидима стена.

— Нали знаеш, ония бомби… — обади се Клатето, без да откъсва поглед от котарака.

— Какви бомби?

— Бомбите, дето Джони все за тях приказва.

— Е, та?

— Спомняш ли си по кое време рече, че са паднали? Май наближава…

— Направо супер! Никога не съм виждал бомбардировка — рече Бигмак.

Виноват започна да мърка много силно.

— Ъъ… Нали знаеш, сестра ми живее в Канада — рече Клатето с тревожен глас.

— Е, та? Тя пък какво общо има?

— Ами… Веднъж ме прати картичка. На нея имаше една скала, към която индианците подкарвали стадата бизони, да ги убиват на нея.

— Ей, чудничко нещо е това географията!

— Да, ама… значи имало един индианец, който се чудел как ли изглежда отдолу цялата тая работа, и затова скалата се казва Треснатата глава. Истина ти казвам.

И двамата се обърнаха и погледнаха параклиса.

— През деветдесет и шеста това нещо си е тука — отбеляза Бигмак. — Искам да кажа, няма да го бомбят…

— Да, но не мислиш ли, че ще е по-добре да минем, тъй де, отзад…

Сирена изви и замлъкна.

Откъм „Парадайс Стрийт“ се носеха слаби шумове. Някой сигурно бе дръпнал черната завеса, защото за миг проблесна светлина. Друг пък се развика откъм задните дворове.

— Страхотно! — обади се Бигмак. — Само пуканки си нямаме.

— Но това ще се случи на живи хора! — възкликна Клатето, като в живите хора включваше и себе си.

— Няма, щото пуснаха сирената. Всичките са се изпокрили в бомбоубежищата. Тъкмо там е целият номер. Пък и тъй де, нали и без това е щяло да се случи? Какво искаш, история. Все едно да се върнеш в 1066 и да наблюдаваш битката при… при нам к’во си. Пък и не ти се случва често да видиш как попиляват цяла консервна фабрика.

Хората се бяха размърдали, нямаше съмнение. Клатето ги чуваше в нощта. От този край на улицата нещо издрънча, сякаш в тъмното някой се препъна в тенекиено корито.

А после…

— Чуй — колебливо рече Бигмак.

От изток се носеше едва доловим тътен. Виноват се изправи и наостри уши.

— Страшна работа! — рече Бигмак.

Клатето взе да се изтегля полекичка към църквата.

— Това не ти е като по телевизора — измънка той.

Тътенът се приближаваше.

— Да бях си донесъл фотоапарата — измърмори Бигмак.

Някъде се отвори врата. Цяло шосе от жълта светлина се раздипли в нощта. Един дребен силует се втурна по него и спря посред улицата.

— Наш Рон ще ви пипне, да знаете! — кресна той.

Тътенът изпълни небето.

Бигмак и Клатето побягнаха. Прескочиха всичките стъпала на църквата с един скок и се завтекоха към момчето, което рипаше насам-натам и се заканваше на небето с юмрук.

Самолетите бяха точно над главите им.

Бигмак стигна първи до момчето и го вдигна във въздуха. После се обърна, хързулна се върху калдъръма и побягна към църквата.

Тъкмо бяха преполовили пътя и чуха свистенето. Бяха изкачили стъпалата, когато първата бомба се стовари върху нивата.

Вече прескачаха зида, когато втората и третата разпръснаха консервната фабрика.

И тъкмо се тръшнаха на тревата, когато бомбите подпукаха улицата и изпълниха въздуха с толкова силен шум, че чак не се чуваше, и светлина, толкова бяла, че ти влизаше в очите и през клепачите. А после грохотът подбра земята и я разтръска като одеяло.

Както Клатето каза по-късно, това беше най-лошото. А то си беше трудно да се прецени кое точно е най-лошото, защото всичко останало беше лошо, та лошо. Но мястото на земята си е там, на земята — под тебе, твърда и надеждна. А не да ти се дърпа надолу, а после да скача обратно и да те халосва по този начин.

После сякаш долетя рояк побеснели пчели.

А сетне се чуваше само хрущенето на откъртващи се тухли и пукотът на пожара.

Клатето вдигна глава — много бавно.

— Уф! — рече той.

Дърветата зад тях нямаха листа. А дънерите им ИСКРЯХА.

Той стана много бавно и протегна ръка към тях.

Стъкло. Парчета стъкло се бяха забили в дънерите, от горе до долу. И нямаше вече листа. Само стъкло.

Бигмак се изправи зад него като насън.

Един огромен котел така се беше треснал в църковната врата, че я беше разцепил на трески до половината, като някакво домакинско торпедо. Каменният праг беше изкъртил една тухла.

И навсякъде беше пръснато стъкло, което хрущеше под нозете им като нетопяща се градушка. То блещукаше по стените и пламъците сред развалините се отразяваха в него. Като че беше прекалено много за някакви си десетина прозореца.

А после заваля.

Първо заваля оцет.

После — кисели краставици.

След това нещо червено заля Бигмак от главата до петите. Той близна показалец и го вдигна.

Един корнишон уцели Клатето по главата.

Бигмак се разхили. Хората започват да се хилят по какви ли не поводи. Но понякога се хилят, защото въпреки всички очаквания са още живи и си имат усти, с които да се хилят.

— Със… — опита се да каже той през смях. — Със… с картофки ли го искаш?

По-смешно нещо Клатето не беше чувал през живота си. Точно в този момент това беше най-смешното нещо, което някой беше казал където и да било. Така се смя, че накрая по бузите му потекоха сълзи и се смесиха с горчицата.

Нейде в сянката на зида един глас се обади:

— Ей, някой от вас намери ли си шрапнел?

Бигмак се разхили още по-силно — звукът беше като от бойлер, който с всички сили се мъчи да не избухне.

— К’во к’во к’во е т’ва шрапнел бе? — успя някак си да каже той.

— Ми… ми… ми… парчета от бомба, к’во!

— С КАРТОФКИ ЛИ ГИ ИСКАШ? — изхили се Бигмак и за малко не припадна от смях.

Сирената отново запя. Но този път не беше „иии-ууу, иии-уууу“, а само едно дълго „ууууу“, което лека-полека утихна.

— Връщат се! — възкликна Клатето.

Смехът изскочи от него, като че той беше капан, на който изведнъж му бяха отворили вратата.

— Не бе, това е отбой — обади се гласът до зида. — Ма вие нищо не знаете, егати!

Дядото на Клатето се изправи и се огледа надолу, там, където някога минаваше „Парадайс Стрийт“.

— Лелее! — възкликна той, очевидно впечатлен.

Кьорава къща не беше оцеляла. Срутени покриви, избити прозорци… Половината къщи се бяха превърнали в купчини тухли, пръснати по улицата.

В далечината забиха камбани. Две пожарни удариха спирачки точно пред църквата. Зад тях се паркира и линейка.

— С картоф… — обади се пак Бигмак.

— Млъкни бе! — сряза го Клатето.

Навсякъде се издигаха пламъци. Големи пламъци, малки пламъци. Консервната фабрика цялата светеше и миришеше като най-големия павилион за риба и картофки в света.

Отвсякъде се стичаха хора. Някои ровеха из тухлите. И всички крещяха.

— Май вече… май вече всички са излезли, нали така? — обади се Клатето. — Нали вече трябва да са излезли?

 

 

Воят на сирената премина в ръмжене, а после в тракане. И замлъкна.

Джони сякаш не стъпваше по земята. Да беше по-лек, щеше да подхвръкне.

— Сигурно вече са излезли. Имаха близо цяла минута — обади се той.

Сержантът вече се беше запътил към „Парадайс Стрийт“ Тях тримата ги бяха оставили с Том и капитана, който гледаше замислено Джони.

Нещо затропа по покрива на полицията и се разсипа по улицата. Йонеса се пресегна.

— Лучена туршия… — констатира той.

Виждаха пламъците, които се издигаха над покривите.

— Е… — обади се капитанът. — Прав излезе. Голямо приключение, а? А точно тук аз трябва да кажа „Браво, момчета!“, нали така?

Той отиде до външната порта и я затвори. После се обърна.

— Не мога да ви пусна, да знаете — рече той. — Щото вие бяхте с онова другото момче, нали така? Онова със странните приспособления.

Нямаше смисъл да отричат.

— Да — рече Джони.

— Според мен вие би трябвало да знаете много неща. Неща, които са ни нужни. Без никакво съмнение, нужни. Може би го разбирате? — той въздъхна. — На мен това не ми харесва. Може би тази вечер сте спасили живота на няколко души. Но е възможно да спасите живота на много повече. Разбирате ли ме?

— Нищо няма да ви кажем! — обади се Кърсти.

— Само имената, ранга и серийния си номер, става ли? — обади се капитанът.

— Да речем, че… че знаем едно-друго — обади се Джони. — Това никаква работа няма да ви свърши. И онова, което знаем, също няма да ви, помогне. Войната няма да стане по-хубава, ще стане просто по-различна. Всичко все някъде се случва.

— Точно сега мисля, че ще сме доволни и на различна. Имаме си тук някои много умни хора… — рече капитанът.

— Моля ви, капитане.

Беше Том.

— Да?

— Сър, те не бяха длъжни да правят всичко това. Така де, дойдоха и ни казаха, че ще ни бомбардират, нали така? И освен това… ами, изобщо не знам как ме смъкнаха тук и мен, сър, но го направиха. Не е редно да ги натикаме в затвора, сър.

— Не, не, никакъв затвор! — възрази капитанът. — Къщичка нейде в провинцията. Храна три пъти дневно. И много хора, които искат да си говорят с тях.

Кърсти избухна в плач.

— Виж сега, никой нищо лошо няма да ти направи, момиченце — рече капитанът. Той се приближи и обгърна с ръка раменете и, които се тресяха.

Джони и Йонеса се спогледаха и се дръпнаха по-далечко.

— Няма нищо — обади се капитанът. — Просто трябва да разберем едно-друго, това е. Онова, което може да се случи.

— Е, ами едно от нещата, които ще се случат… — изхълца Кърсти. — Едно от… едно от тия неща е… е…

— Да? — подкани я капитанът.

Кърсти се пресегна и го хвана за ръката. После кракът й се стрелна нагоре, тя се врътна и изви ръката му. Той се преметна в салто над рамото й и се пльосна по гръб на паважа. Но щом понечи да се изправи, тя отново се извъртя и стъпалото й се вряза в гърдите му. Той се строполи обратно.

Кърсти си оправи накривената шапка и кимна на другите.

— Шовинист такъв! Честно да ви кажа, тука все едно че сме се върнали при динозаврите. Ще си ходим ли?

Том отстъпи назад.

— Абе къде ги учат момичетата на такива работи? — слиса се той.

— В училище — обясни му Джони. — Направо ще се шашнеш!

Кърсти се пресегна и прибра пистолета на капитана.

— О, недей! — възкликна Йонеса. — Пистолета недей. С пистолета можеш да си докараш сериозна беля!

— Аз случайно съм окръжната шампионка по стрелба с пистолет до осемнайсетгодишна възраст — осветли го Кърсти и извади патроните. — Но нямам намерение да го употребявам. Просто не ми се ще той нещо да се развълнува и… — Тя метна пистолета зад боклукчийските кофи. — А сега ще си ходим ли или какво?

Джони погледна Том.

— Извинявай, че така… — рече той. — Като се свести, ти ще можеш ли, такова, да му обясниш…

— Няма да знам откъде да започна! Сам не зная какво точно стана!

— Добре! — отсече Кърсти.

— Искам да кажа, такова, аз тичах ли дотук, не тичах ли? Стори ми се, че видях как бомбите падат, ама… Явно съм си го въобразил, защото като стигнахме тука, още не бяха паднали…

— Сигурно е било от вълнението — рече Йонеса.

— Странни номера ни погажда нашият разум — обади се Кърсти.

И двамата се вторачиха сърдито в Джони.

— Не ме гледайте мен — рече той. — Аз нищичко, ама нищичко не знам!